Вниманието като изчерпаем ресурс

Преди няколко години ме глобиха за преминаване на червено. Не беше справедливо – беше все още жълто когато аз влязох в кръстовището и по законите на щата това беше позволено. Така че аз реших да оспорвам глобата, което, оказа се, си беше доста стандартна стъпка. Отивам в уречения ден и час в съда, заедно с петдесетина други оспорващи и получаваме покана да гледаме видео, в което се обяснява реда и процедурата, правата ни и така нататък.

Да го кажа направо – нищо не разбрах от видеото. Тоест разбрах някакви откъслечни инструкции, но други важни неща не запомних и в края на краищата не схванах обшите принципи на оспорването, примерно какво се случва ако оспорването не бъде прието – да го кажем направо, по-скъпо ли излиза ако човек просто си плати глобата или черната точка от досега неопетнената шофьорска биография се маха по-трудно и така нататък.

Милано бил град на Бекария, виж ти

Инсталация на Алекс Чиник, Фуорисалоне 2019

Във всеки курс по история на италианската литература от типа survey (тоест хронологично ревю отначалото докрая), 18 век получава минимално внимание. И с 17 век е така, с някои изключения като маниеризма, но той поне има място заради внушителното влияние на италианския барок в европейското изкуствот. А за 18, почти нищо. Аз например знам някои имена, познавам комедията, но извън нея само имена и „за живота и делото“ на някои мислители.

А е голяма грешка. Ето например днес, по един или друг повод, се зачетох за

Мексикански кич

Раскуаче (rascuache) е синоним на нискокачествен материал, бедно, кич, шлака и лоша изработка. Но раскуаче значи и умение да използваш това, което е на разположение тук и сега, да оцелееш с наличното, да си изобретателен с малкото и бедното. Понякога е изборът между използването на това, което имаш в момента, макар и лошо – и да не сътвориш нищо, защото няма с какво (качествено).

Не познавам друга култура, в която хората правят изкуство с некачествен, нетраен и лош материал – което няма функционално приложение, а не e декорация като тревненската дърворезба. И хората, а не обучени на това майстори. Всеки един човек взет произволно от улицата, или от затвора, потенциално да може го прави.

Трупане

Ползвали ли сте услугите на консултант по подреждане на дома? Decluttering не е шега работа, а сериозно направление в сектора на обслужване, което върви с реалити предавания за болестно трупащи хора (hoarders) и техните казуси, както и духовни книги за самопомощ. Най-популярната гуру в момента е Мари Кондо, която предлага философия за подреждане и опростяване с шинто елементи: човек пази само това, което му носи радост. И така подреждането преобразява живота му.

Един приятел наскоро получи молба от познат в Италия да му донесе Айпад като си идва за празниците. Той отзивчиво купил айпада и го сложил в ръчния багаж, с прилежащата документация, но разбира се без кутията. Познатият му го платил, благодарил и помолил при следващото пътуване да му донесе и кутията.

Моят приятел се посмя на тази реакция като ми разказа историята. Бил човек отраснал в селска култура, каза, и затова изпитвал желание да пази и трупа всичко, което му се полага да притежава.

Това отначало ме изненада, защото не бях мислила за връзката между трупането на вещи и мита за простотата на селския живот.  На пръв поглед тази връзка е контраинтуитивна, защото обикновено асоциираме това трупане с консумеризма, а него с градския живот и с капитализма, тоест обратното на селото.

Рекламите остаряват красиво

На едно пазарче в малък италиански град наскоро попаднах на колекция реклами от стари списания, обрамчени в паспарту. Зарових се в тях и ме засипаха талк за тяло Палиери, писалки Дилети, застраховки Ради и други удоволствия, които днес никой не разбира. Имаше и други, малко по-разбираеми, под формата на метални кутии Нивеа с вълшебна субстанция вътре или глутинирана и рафинирана паста Барила в ръцете на дяволити ангелчета. Цял един свят, от плът и кръв, който днес не познаваме осезателно, но който претендираме, че сме преодолели.

Нужни ли ca въобще издателства?

Мирослав Пенков, На Изток от Запада. Сиела, 2011.

И трябват ли ни кафенета, след като на днешно време всеки може да си направи еспресо вкъщи? А ако иска да го сподели с приятел, пък да си отвори скайп?

Напоследък, по повод протестите за АСТА, разни хора стигат до един консенсус: Свободата на безплатно споделяне на произведения e добрa и за потребители, и за автори. Tя вреди само на издателите. Авторите са над тези неща или могат да получават компенсация директно, а издателите са просто търговски посредници, които на днешно време са ненужни.

Преди две години, по повод екшън-акцията „Читанка“ бе развита теорията, че доколкото книгите са физически предмети – рязана и шита хартия с мастило по нея – за тях може да се искат пари. Но доколкото са само текстове, те са идеи, те са духовни и за тях не бива да се искат пари. Особено защотоще отидат главно в джоба на издателите, които само експлоатират авторите на тези текстове.

И така, след като в пресечната точка на всички аргументи се появява образът на Злия Издател, възниква въпросът: трябват ли ни въобще?

Душата на нещата

Започнах да се интересувам от нещата, когато се заинтересувах от вълшебните такива. Знаете, пръстенчета, покривки, килимчета… Често вълшбните неща в приказките носят вълшебната сила в независимост от този, който е подарил нещото и от когото идва тя. Веднъж попаднало в ръцете на лошия герой силата си е сила, независимо че старата баба/магьосникът/кръстницата не са го подарили на него. Така идеята, че определени хора ни помагат да разрешаваме проблемите си преминава в идеята, че нещата всъщност са тези, които ни помагат да го правим. Това е скритата сила на нещата и коренът на консуматорството 🙂

Земя + любов във френска и българска формула

Мда, поради нямане на време и някои спешни срокове, предприемам новаторска блогърска стъпка. Вместо нещо ново, ето един стар и забравен пост, изровен от най-най-долните пластове на блога.  Писан преди две години, на практика първият истински пост в него. Надявам се да не се брои като измъквачески начин да не напиша нещо ново, а повод да се върна към тема, която тогава едва ли някой е прочел, 🙂 но която според мен заслужава внимание. – Бел. ред.

Двойката филми на Клод Бери, Жан дьо Флорет и Манон от изворите (и двата създадени през 1986), не са особено познати в България. Мнението ми е, че би трябвало тези два филма да получат по-голямо внимание. Не само заради собствената си стойност, а защото от тях блика българска класика, такава, каквато я познаваме от литературата. Интересно би било да се помисли защо и как се получава това впечатление и как установените от класиците ценности са отпечатък на българското или не.

Акордеон на сърцето

Акордеонът е един от любимите ми инструменти (макар че не мога да свиря на него), заради въображението си – изключителната си многостранност и адаптивност. Изобретен в началото на XIX век, с патент и класически претенции, на практика много бързо и лесно става фолклорен инструмент в най-различни култури. А това вече е за учудване, защото адаптирането на един клавишен към толкова различни традиции, до пълното му поглъщане до степен днес да се счита за душата на съвсем разнородни стилове – от танго до зайдеко до полка – е рядкост.

А това са любимите ми мелодии:

Седем начина за празнуване на 24 Май

Миналата година празнуването на 24 май предизвика оживена дискусия по повод мажоретките в него. Заради късите им полички и високи бели ботушки, които водеха парада. Едни защитаваха идеята като чудесна или поне безобидна – те били за празнично настроение и красота… Други протестираха срещу това доброто настроение на един празник да се подсигурява с къси полички, обидно за момичетата.

Но по-важното е нещо друго. Като сладки кукли в квази парадно-военни униформи, мажоретките като че ли бяха най-забелязващото се нещо в празника. А това вече има значение за самия празник.

Има значение как ще е организиран един празник, защото той задава символите, които определят стремежите, стереотипите и ценностите на делника.

Били ли сте някога малцинство?

Пиша това, защото обещах да отговоря на Никодил по повдигнатия от него въпрос за дискриминацията, толерантността, политическата коректност и по-скоро изискването за уважително отношение към маргинализираните малцинства. В него и в коментарите той споделя мнението, че налагането на толерантност е погрешно, а предразсъдъците може да се премахнат лесно ако човек просто опознае Другия на чаша бира.

Друг повод е наскоро приетия от Конгреса на САЩ закон за специално преследване на престъпления, извършени на базата на малцинствена омраза. Поводът за закона е едно престъпление с десетгодишна давност, при което студентът Матю Шепард бе примамен и убит от двама гей-хеътъри заради своята хомосексуалност. Но в действителност престъпления на основата на омраза се случват постоянно в САЩ. Преди няколко месеца група „нормални“ ученици от средната класа в щата Ню Йорк, излизат на вечерна разходка с цел да „понатупат някой мексиканец“ и убиват емигрант от Еквадор. А преди това двама братя също от Еквадор биват нападнати и единият убит, защото са се разходжали прегърнати по улицата.

Гръкщината на гръцките ресторанти

(Гръкщина, какво странно, лошо формулирано и изкуствено понятие, нали? 😉

Ако човек пребивава в САЩ дори за кратко, няма начин да не е забелязал гръцките ресторанти. Не само съществуването им, защото те са навсякъде, а феноменът. Те са колоритни, отрупани със снимки и картинки от Гърция, йонийски колони, грънци, цветя и всякакви маркери, които крещят „Гърция!“. Тяхната печеливша формула е да привлекат вниманието на минувача чрез национално-културно пакетиране на една ресторантьорска идея.

Гърците са една от най-многобройните общности в‌ САЩ. Също и една от тези, които са запазили най-дълго езика си и идентичността си най-константна. Това е станало възможно, защото емиграцията не е била едократна, а на периодични вълни, всяка от която е подсилвала идентичносттa на предишните. А ресторантчетата са възникнали като малки центрове на тези общности, с главна цел – кратък пристан и социализация на хора от групата. Те са били гръцки в този общностен смисъл.

Защо да учим класиците?

Тук не говорим колко хубаво е да се четат класици. Говорим дали трябва всички да бъдат задължени да ги изучават в училище. И дали трябва да има един официално определен списък съc заглавия, които да бъдат изучени от всички тийнейджъри в една страна. Отговорът зависи от целта, с която се изучава литература в училище.

По тази тема писах преди две седмици, а това е най-вече в отговор на Хейзъл, която спомена, че класиците са нужни за научаване на красив изказ и ни правят членове на една общност.

Както казах, в САЩ целта на изучаване на литературата е критическо мислене, креативност, анализ на гледните точки и изразяване на своя. А това може да се постигне с произволен списък романи, разкази, стихотворения и драми.

Непознат град

Едно любимо хоби е да живея в непознат град. Често ми се е случвало. Обичам да разучавам нови градове. То е периодична имунизация от страха пред неизвестното. Да се ориентирам в нови порядки и комбинации от хора и отношения. В такива периоди, докато опитомя града, вечер съм капнала от умора, само от внимаване. Също като в Сървайвър. Защото дори и само съобразяването дали да завиеш наляво или надясно за да отидеш до магазина, умножено по сто пъти дневно, изисква цялата ти налична енергия.

Денят на мъртвите в картинки

Денят на мъртвите е мексиканска и гватемалска традиция за 1 и 2 ноември. Близките на почитаните мъртви правят малък „олтар“, който е символичен микрокосмос на личността им. Нещо като арт инсталация, включвающа снимка, любими вещи, храни и напитки и други важни за тях символи. Има изрезки със сатирични стихове за смъртта. Също и украса – традиционните захаросани сладки във формата на черепи, декоративно рязана оризова хартия, цветя. На приятелските сбирки се разказват весели истории за починалите, танцува се и се весели. Защото така било много по-вероятно починалите да навестят близките си. Ето тук няколко такива олтара.