Искам да колекционирам…

crucifix.jpgВ разказа „Завзета къща“ от Хулио Кортасар се разказва за застаряващи брат и сестра от видно потекло, живеещи сами в старата семейна къща, която стая по стая бива превзета от невидими същества. Къщата настрана, но едно от заниманията на брата докато убиват времето и чакат да видят докъде ще стигне нахалството на съществата е да преглежда бащината си сбирка от марки. Този малък детайл ми се струва просто поразителен в точността си. Двамата са се вкопчили в семейното наследство, име, традиции, опитват се да задържат изплъзващия се статус и какво по-знаменателно от това да разглеждат марките. Те са ценност събирана от предишни поколения, която може да се предава на следващо, но не е продуктивна, не се използва наистина, а само служи за съзерцаване, възхищение и запазване, както и за престиж. Също като целта в живота на тези двамата, тоест да се държат здраво за семейното име, без да създават нещо ново те самите. Дава им една лъжлива представа за връзка с широкия свят (все пак са марки и може да се се слагат върху пътуващи писма), без наистина да представляват такава връзка, защото са „препарирани“ и неизползвани за комуникация. Направо можем да разберем много за човека по това какво колекционира. Един мой приятел колекционира часовници и може би съвсем закономерно е обсебен от миналото; каквото и да каже събеседникът му, той винаги е готов с някаква случка отпреди години.

Колекцията по принцип е сбирка от (повече или по-малко) ценни предмети. Но помните ли популярните колекции от едно време? Те бяха колекции на дефицита. Бяха колекции на неща, които уж са достъпни за масово купуване, уж са предмети за ежедневна употреба, но на практика бяха точно обратното. На практика с колекционирането им се изваждаха от тази потенциална ежедневна употреба и им се даваше статус на уникални, неупотребени и „само за гледане“. Говоря за следните колекции:

Салфетки. Ако сте били момичета по онова време сте имали колекция от салфетки или сте имали приятелка с такава. Един съвсем утилитарен, дори еднократен предмет става вечно нов, вечно консервиран и на него му се възхищаваме. Не знам откъде се придобиваха салфетките, може би отнякъде се носеха (от чужбина), но не беше ли толкова интересно, че чуждите еднократни салфетки ставаха наши съкровища. В опита си да „усвоим“ едно ежедневие, което ни беше недостъпно, ние го превръщахме в не-ежедневие, в превъплъщаване в една мечта.

Картинки на коли. Тези бяха в домейна на момчетата и най-популярните бяха от опаковки на сръбски дъвки. Не знам какво е минавало през ума на този, измислил идеята за картинките в дъвките. Може би си е помислил, „А защо децата да не съзерцават и си мечтаят за дадена кола докато дъвчат дъвката?“ В края на краищата преживяването с дъвката може да се оприличи на мечтаното преживяване с колата. В края на краищата, дъвката не носи никаква реална полза, а и колата не се мечтае от децата за транспортиране от А до Б, а за да се насладим на момента и на усещането за скорост и свобода. В този смисъл нещо утилитарно ставаше духовно.

Ваденки и лепенки. И момичета, и момчета. Добре, за тях трудно можеше да се каже, че са утилитарни, защото не са ежедневен предмет. Но ежедневните предмети по някакъв начин се одухотворяваха, когато върху тях се залепваше някоя лепенка. Аз имах лепенка на японската телевизия върху училищната чанта и така тя ставаше моя, непогрешима между всички останали чанти. Но въпросът е за колекциите. Макар че лепенките сами по себе си не са утилитарен предмет, те се използваха да одухотворят такива предмети, които по принцип бяха много масови и еднакви за всички потребители. Слагаха се по плочки в кухни, по тетрадки и други ежедневни пространства.

Други колекции служеха да приобщават. Колекциите от монети създаваха/създават усещането за принадлежност към един по-голям свят, неограничен от граница и притежание на паспорт. От значки, даваха късчета другаква идентичност на хората, които ги събираха (ако приемем, че значката обозначава идентичност). От картички, много подобно на марките, свързваха с широкия свят, но с по-голяма възможност да се влезе в него мислено, защото и картинките на тях бяха по-големи и реалистични.

Аз имам колекция от кръстове. Не лични кръстчета, които се носят като бижу, а за стена. Струват ми се достатъчно интимни, за да въплъщават някакъв личен мироглед, открит само за хората обитаващи същото домашно пространство, но и достатъчно общи, за да изразяват нещо споделено от други (семейството). Освен това предлагат и по-голямо пространство за изява, бидейки по-големи. Но не са прекалено големи, че да се губи в тях човешката перспектива. А защо кръстове? Интересно ми е по какви начини един предмет може да изразява визуално нещо духовно и толкова важно за човека, който го е „опитомил“. Разбира се, има много други предмети и изкуства, които изразяват същото, например тази скулптура, но кръстовете са предмети на личното изразяване. Не са предмет на изкуството одобрен от някакъв авторитет, а са лична изява между масовия вкус и уникалната майсторска творба. Dори и да не са изработени индивидуално, възможността да бъдат избрани индивидуално заради ниската си цена и популярността си е достатъчна за мен. Чрез тях вярата се става предмет, с който може да се установи осезателна връзка: може да се скрие, да се постави на видно място, да се погали, да се съзерцава и да предизвиква асоциации. Обичам да гадая символите им, това, което може би изразяват за отделния им притежател, културата, от която идват. Сбирката ми е още малка, но с перспективи, и надявам се досегашните ми находки ви харесват 🙂

А колекцията, която много бих искала да започна, е колекция от българско народно изкуство. Не, не вездесъщите фалшиви пафти-тъкани+покривки-бродирани+ризи-пирографирани+кукли… такива официализирани „изкуствени“ предмети не ме интересуват толкова. Искам истински народното, неформално и спонтанно изразяване на вкус, поглед, философия, а това може да бъде направено от жанр предмети ненатоварени от официалната задача да представят „българското“, а оставени свободно да съществуват и изразяват едно лично разбиране за красота. Например домашно направени играчки, ковьорчета като едно време бродираните от баба ми, рисувани табли от месингови легла. Такива екземпляри са наистина достойните да влязат в този забележителен музей. Само че къде могат да се намерят в България?

Advertisements

21 Коментари

Filed under български, култура, литература, минало, национално, традиция, Uncategorized

21 responses to “Искам да колекционирам…

  1. Могат да се намерят по тавани и мазета в градове и села… Къде ще ги държиш? Знаеш ли колко голяма колекция можеш да събереш? 🙂
    Симпатична колекция имаш. Въобще, хубаво е да се колекционира нещо. Това те прави Търсач и Ценител. Във вселена управлявана от култ към вещите, класирани според „най-последно“, „най-модерно“ и прочее унифицирани критерии, колекционерът създава едно леко отместване на приоритетите – лично и уникално. А същевременно остава адаптиран към мейнстрийма – все пак, той също е вещо-центричен. 😀

  2. mislidumi

    Познах се! Аз см този твой приятел, който разказва истории от миналото и има колекция от часовници. Джобни часовноци! – сърцето ми почва да бие по-силно като си помисля. Имам си дори теория къде с кой часовник се ходи. 🙂 Онзи ден на витринана на един антиквариален магазин видях джобен часовник и можех да си представя живота на притежателя му. Сигурна съм, че е бил ловджия.

  3. явно само аз съм улав

    никога нищо не съм колекционирал, дори в училище едно време
    (е, ако оставим настрана свалените сутиени :mrgreen: )

  4. Я каква седянка се е заформила и какви хубави идеи ми е дала 🙂

    Марсиан, колко хубаво си го казала за вещоцентричния свят (а отгоре на това се оказва, че и аз съм била Търсач…). Все пак едно е да притежаваш предмет за да го изконсумираш, друго е да притежаваш предмет (луксозен или неповторяем) за да подчертаваш статус, трето е да протежаваш предмет, защото „той заслужава това“. Наистина не се бях замисляла къде ще трупам мечтаната ми колекция, може би не вярвах, че наистина ще намеря такава, но специално за таблите ще правя снимки, куклите ще им намеря място по стените, ковьорчетата са лесни и така…

    Госпожо Ю, сериозно ли говорите? Ще се надявам да прочета пост за джобните часовници и преди всичко къде с какъв се ходи. И защо да е бил ловджия? Между другото, аз като търсех подарък за онзи приятел и аз се образовах малко по темата, специално в ето този сайт:
    http://www.pocketwatchsite.com/

    А ти, батпеп, не се притеснявай, че не си колекционирал колички… Наскоро разбрах, че има болест наречена hoarding, един вид obsessive compulsive disorder, при която хората обсесивно трупат голямо количество неща. От колекциите до там има само една крачка. 😉

  5. Ммммм Хулио Кортасар и „Междуетажие“
    Ммммм Пипи и „нещотърсачите“
    Ммммм аз и колекциите от кибритени клечки, миришещи картинки, камъчета, топчета… и днес само от календарчета. Ама имам много и монго си ги обичам! И до ден днешен ночинът да се зарадвам на макс, е да ми подариш календарче! Вещоцентричен свят, оооо да, но това не е ли следствие от егоцентричността?
    Бтв – в момента гледам Стани богат и единият възможен отговор е „лексикон“ – навермето не бях най-голямата маниячка, но пак имах 3-4 такива.

  6. Значи аз пък събирам безобразно предмети с „историческа“ стойност. Например билет за музея в гр. Клисура, където съм ходил през 1996 г. , картички, изпратени ми от различни хора, малко самолетче от шоколадово яйце, което един познат ми даде, преди завинаги да замине със зелена карта за САЩ през 1999 г. От него пазя и дървена перка (издялана от него), закачена с карфица за молив, така че като тичаш и перката се върти. Става и за ветропоказател. Пазя си и старата тока от колана, който съм го откраднал с казармата. Токата е с петолъчка. Смених токата по настояване на бившо гадже, за да не си личи, че ходя с казармен колан. Но пък си запазих токата. Все пак е ценен експонат от минали времена. Пазя си писмата, които съм получил от приятели, докато са били в казармата. Моите казармени писма май не ги пазя, но си спомям добре за тях. Имам си и например и стари снимки на групите Тангра и Щурците. И те се търкалят в кутията заедно с картичките. Има и опаковка на чешко топено сирене „Паливец“, на него е нарисуван някакъв чичко с халба бира (за непросветените да кажа, че Паливец е герой от романа „Швейк“ и е кръчмар с много мръсен език). Имам и карта на Прага, Будапеща, пътна карта на Унгария. Понеже имам добра памет си спомням историята на всеки предмет/писмо/картичка и т.н. и мога да разкажа много неща за него.

    Сигурно е плюшкинщина, но си пазя и някои стари дрехи, които са ми със сантиментална стойност. Но те се събират май в един малък плик и здравата намаляват.

    По едно време не си изхвърлях старите обувки, но един ден се и тях ги поставих грижливо подредени до кофата за боклук, току-виж, потрябвали на някой човек в нужда. Също така не си изхвърлих стария смотан монитор за компютъра (продават ги май по 7 лева вече), а го оставих в коридора на общежитието, пак за някой дето не му стигат парите за монитор.

    Събирам си и почти безполезни болтчета, телчици, жички, имам няколко жакове за слушалки за уокмен, също така счупените слушалки, нитове, парче медна тел, хапчета аспирин (много добре почистват поялника и се използват наместо нишадър). Кабели, различни видове, които едва ли ще ми потрябват, но ми напомнят за някакви неща, когато съм бил млад и глупав. Стари четки за зъби, защото са много добри за почистване на веригата на велосипеда, но май съм използвал само една четка.

    Също така с не-колекционерска страст събирам определени книги- например от поредицата SF Трилър или списания Тера Фантастика. Чета ги, разбира се, но грижливо ги пазя по рафтовете и кашони разни. Някои кашони не ги отварям с месеци, но книгите са там. Някои книги например съм ги откраднал и мога да разкажа коя от къде съм я взел. За да се оправдая трябва да кажа, че съм крал само ценни книги и от места, където никога няма да бъдат прочетени и оценени. Така например малката книжка за Лед Цепелин я взех назаем от познат, който изобщо не е фен на групата. И никога не се сети да си поиска тази книжка. От библиотеката на жена ми в Бургас пък взех „По пътя“ и „Моят живот сред индианците“. Обичам да си ги чета.

    Та такива неща, този опис го правя само по памет, така че мислете какви неща има в малката картонена кутя от обувки.

    Ами както виждаш, статията ти пак ми е интересна!

    Христо

  7. Светлинче, ако се срещнем с удоволствие бих ти подарила календарче, но в последните години такива изобщо не са ми попадали. Откакто светът мина на електронните календари онези малките хартиените бяха забравени. Но имам едно със снимка на варненската катедрала. Чудя се каква характерова черта отразява страстта към календарчетата 🙂

    Христо, това твоето си е колекция на спомени. Дядо ми беше така. В мутвака си събираше нещица, които „може да потрябват“, много държеше на снимки и стари документи, бележниците на баща ми от училище и други подобни. А аз през лятото много обичах да се ровя в тези съкровища и да откривам изминалото, за което не се разказваше с много думи. Въобще от предметите понякога могат да се разберат много повече неща, отколкото от казаното. Сигурно има наука нещология. Мерси 🙂

    Приятен уикенд на вси! 🙂

  8. Ооооооооо и аз не разбирам от характерови черти, но определено бих ти се зарадвала на календарчето. Аз в Шумен имах много добра система: началото на януари си пазарувах календарчета за новата година, ама солидно – примерно 5-10 от книжарница и хората ми подаряваха календарчета от предната година. После претарашвах портфейлите на съучениците за сатри календари… Но най ценя тея фирмените, а не просто принтираните снимчици (нищо, че са по-сладки). Те се получават като партя маминка на първа пенсия за годината на пос ещение в ДСК и после в ДЗИ (при нас са в 1 сграда) и след това издебна кой има ови марко ви дрехи и маратонки или пък неква книжка от Хеликон…
    И това със спомените съм го опитвала, но заемат много място 😦

  9. Размисли, Боже мили, сега се сетих нещо като каза, че от предметите могат да се научат много неща. Аз ужасно си падам по такива предмети. обожавам да влизам в изоставнени сгради или къщи и да зяпам с интерес какво има вътре. Въображението ми работи диво и изпадам в екстаз, когато намеря картичка с текст „Поздрави от морето! Само вчера беше облачно, иначе времето е чудесно. Всеки ден ходим на плаж. Не мога да ви се обадя по телефона, тъй като има само три и не може да се доберем до тях. Целувки, Вили. 26 август 1981 г.“ Или намеря стара тетрадка, в която са записвали диети, здравни съвети, правени са сметки за да си платят тока, или колко ще излязат новите плочки за банята. Понякога попадам и на стари списания с решени кръстословици, стари плочи на Балкантон, чифт скъсани кецове, стари календарчета (те се намират рядко), семейни снимки. Нищо не вземам за мен, да не речете че съм мародер, оставям всичко където е било. Един ден в една цяла изоставена вилна зона май загубих едиун час да подредя едни плочи в обложките им и да ги поставя в шкафа на един стар лампов грамофон. Просто както бяха оставени щяха да се съсипят.
    За мен това е много странно изживяване, защото се пранасям някак си в друг свят и си представям как са живели тези хора, как са слушали грамофона и са гледали планината през прозореца, и как някакви деца са играли в стаята или са чели списание „Дъга“.
    Та такива неща.

  10. mislidumi

    Bagera, боже, да не си бил в нашата вила! Побиха ме тръпки чак! Плочите и списание „Дъга“.

  11. vanilla

    А аз не съм колекционирала по този начин. В смисъл, не с тази страст. Едната от причините вероятно е, че и марките, и салфетките (ако щете, и цигарените кутии с с по 1 цигара вътре:) ) като идея идваха от някой друг – не знам защо, това ми пречеше да ги усетя като свои. Но пък много обичах да си имам (и ползвам, естествено) различни видове химикали, освен това моливи (не/цветни) и флумастери. До момента обичам да си нося в чантата не 1, а 2-3 химикала.
    Май най-истинското ми събиране е било на картички, и то с природни картини или арт. Но не и когато ми попаднат „на куп“. Тогава, колкото и да бяха хубави, някак се обезценяваха и минаваше време, преди да успея да ги „видя“ истински.
    Брях, явно съм била по-странно дете, отколкото си представях:))

    @Христо: Същевременно твоята страст пък едва в последните години почнах да я губя… вероятно защото се подсещам, че и аз доста време съм зареждала с живот нещата около себе си…

  12. vanilla

    Извинявам се за повторното включване, ама как можах да забравя! С голяма сила колекционирах снимки от „Междузвездни войни“, от ония – дето се продаваха по стрелбищата, черно-бели и често размазани :))…

  13. Ванила, в теб има един колекционер на предмети на изкуството… трябват само милионите, за да го приложиш на истински картини 🙂

    Като спомена Христо за картички, сещам се, че в Гьоте Институт или в някаква друга немска инстутиция в София имаше изложба на картички от България. Не обикновени картички, а такива пращани от немски летни туристи от едно време на близките си. Не знам кой беше кураторът и източникът на идеята, дали беше културолог или художник, но и образите върху картичките (стандартни) и надписите отзад бяха много добре анализирани. За съжаление не успях да я видя, само четох за нея, но колко много си е струвала такава изложба!

  14. Valia

    Az sabiram stari kalendarcheta, koito ima da mi pishe shte sam my blagodarna. Mersi predvaritelno

  15. А къде да ти пише и защо точно – в смисъл, че аз събирам стари календарчета, но си ги събирам за себе си. Е, нямам под 60та година, но все пак…

  16. Pingback: Да живеят кичът, фолкът и добрият вкус « Размисли

  17. юли

    привет на всички… ако някой има стари часовници и реши да ги изхварля,моля да ми ги подари,щото съм колекционер. благодаря ви предварително. За вразкарна моя имейл адрес – israe@abv.bg

  18. Eли, бързам да ти кажа аз как се пазя от руските ботове – сложила съм всички коментари, съдържащи .ru да стоят пендинг и да чакат моето одобрение.

  19. що така ги режеш руските ботове, бря, ский кви са симпатяги 🙂

  20. Хах, да, много ме харесват 🙂

  21. bobi

    джобен музикален часовник от 17-18 век.С времето направих много проучвания и консултации със специалисти , от които разбрах, че часовникът е изработен още през края на 17-ти век от Жан Франсоа Боуте-един от първите майстори, който прави златни музикални джобни часовници-поради ръчната си изработка се считат като истински шедьоври на часовникарското изкуство , не само в Женева, но и в целия свят.Именно и затова и до днес се считат, като колекционни скъпи вещи. Поради факта, че златото е с висока проба 985 и е меко, затова часовникът е изработен ръчно.ръчните гравюри по капаците, както и украсата на ходовата част с 22 рубина, важен елемент е и монтирания музикален механизъм изпълняващ различни мелодии.Специално по поръчение на Руския цар, а и по поръчка на Руската императрица Екатерина велика , тогава са изработени няколко такива часовника с инициалите на царя/ П І и корона над инициалите /, които стават голяма антикварна рядкост .Самата конструкция на часовниковия механизъм се среща много рядко .Целия механизъм е от злато, като всяка част е изработена ръчно .
    Веща е на повече от 150 години, и това е видно от номера поставен върху часовника, който представлява сертификат на часовника и от него може да стане видно от кого и по кое време е изработен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s