Папата за утопията (и марксизма)

desert.jpgМиналата есен Папа Бенедикт XVI издаде втората си енциклика, Spe Salvi , която беше доста интересна: каква надежда имат хората за добър живот, възможно ли е той да бъде постигнат и какво да правим със страданието. Поради близостта с идеята за утопията, говорихме за енцикликата. В същото време едно бързо търсене в интернет ми дава нулев резултат за каквато и да е дискусия на български около нея, освен тук-таме някаква официална информация и превод. Това е още по-странно, след като в нея се засяга и марксизма (който си е историческа маша за премахване на хорските страдания и въздаване на земна справедливост), а от друга страна нали уж сега преминаваме през процес на историческо страдание. Та тук реших да напиша две думи за енцикликата и какво смятам аз за нея, как се връзва с утопията и има ли тя почва в земния свят.

Общо взето, папата говори за надеждата за добруване като продукт на вярата. Спасението, казва той, е дадено като обещание, чрез която можем да погледнем очи в очи настоящето, което, макар и сурово, по този начин може да се живее и да доведе до крайна цел, бъдещето на вечния живот. Папата разказва за африканката Джозефин Бакхита от 19 век, сега канонизирана за светица. Отвлечена от търговци на роби, минала през различни господари и страдания, тя намира спасението си попадайки в домакинството на италианския консул, който после я отвежда във Венеция. Там тя приема християнството и намира щастието си като монахиня. Отказва да се върне в Судан, защото не е искала да се отделя от своя нов „Господар“ (Бог). За Бенедикт това е напомняне, че „не трябва да жалим като тези, които нямат надежда“ (1 Солуняни 4:13), че християните винаги имат бъдеще, че животът им няма да завърши с празнота.

Но, казва Бенедикт, християнството не е послание за социална революция – Христос не идва като Спартак, чиято борба е довела до кръвопролитие. Чрез християнството обществото се променя дори когато външните обществени структури остават същите, защото така или иначе земният живот не е истинският роден свят на християните. Затова и бежанците от Писмото до евреите, 10 глава, с радост приемат плачкосването на имотите им, защото се уповават на висшите блага на вярата и оттам имат надежда. Затова и Св. Павел праща обратно при господаря му избягалия роб Онесим с писмо и молба да го приеме вече като свой брат. Когато хората желаят добър живот, той всъщност никога не е земният живот, защото никой в действителност не иска безсмъртен земен живот, който би бил проклятие, ако се случи (тук си спомням Всички хора са смъртни на Симон дьо Бувоар). Това, на което се надяват и истински искат е всъщност вечен живот с Бог. Макар всеки да има малки или големи надежди в земния си живот, например да завърши училище, да постигне успех в обществото и така нататък, когато тези надежди се изпълнят, човек не е удовлетворен и винаги иска нещо друго.

Но тези духовни стремления към вечен живот след смъртта през вековете са били обвинявани в индивидуализъм, тъй като предполагат преди всичко лична вяра и изоставяне на света в търсене на собствено вечно спасение. Според Бенедикт не е така, тъй като именно  грехът се смята за причината за разединение на човечеството. Тоест, изкуплението (и стремежа към същия вечен живот след смъртта) предполага и възстановяване на това изгубено единство.

В същото време Бенедикт вижда друг проблем, възникнал в модерно време. През Ренесанса се появява идеята за господството на науката и технологията над природата и съответно над земния живот. Според тази идея спасението вече идва не от надеждата в Божието царство, а от тези двечките. Което разбира се води до вяра в прогреса, който ще доведе до установяване на човешко Царство в земния живот. Разчита се, че прогресът ще доведе и до съвършена свобода, а разумът и свободата ще доведат до съвършена човешка общност (тук се вместват ренесансовите идеи за утопията). Същевременно се приема, че разумът и свободата са в конфликт с вярата и църквата като институция.

Но според Бенедикт тези стремления и произлезлите от тях практики в края на краищата са безплодни. С появата на пролетариата се приема, че прогресът идва не точно чрез науката, а чрез политиката, която да посочи общностна промяна към по-голяма справедливост. Бенедикт смята, че Маркс греши. Неговите идеи са невъзможни, защото след падането на управляващата класа и ексроприацията, дори и ако всичко принадлежи на всички, това не означава автоматично, че всички непременно ще искат доброто на всички останали. Маркс е забравил, че човек винаги остава човек, не непременно детерминиран от материалните условия, а подвластен и на добро, и на зло. За да се осигури 100% желанието за добро към другите, това би означавало ограничаване на свободата им. Както казва Теодор Адорно, прогресът е нещо илюзорно и относително: той може да означава и прогрес от прашката до атомната бомба и не непременно е приближаване до абсолютното добро.

По същият начин и разумът изисква придържане към вярата, която да го води по правилната пътека. Моралното състояние на света никога не може да бъде гарантирано само от обществени структури (както е смятал марксизмът) – те са важни, но не може да ограничават свободата. А тази свободна воля трябва да бъде спечелвана на страната на доброто с всяко ново поколение и не може да се смята за гарантирана по подразбиране от някакви си структури.

За Бенедикт, нито науката, нито политиката са тези, които спасяват човекa; спасението идва от любовта. Любовта идва от Бог, който е отворил пътя на спасението чрез изкупление и понеже е насочена към всички християни, също така преполага общност във вярата: любовта към Бог води до участие в Божиите справедливост и щедрост към другите. Макар че хората трябва да продължават да усъвършенстват света чрез науката, утрешният свят никога няма да има пълната надежда, нито може да има отговор на въпроса „Какво наистина означава добро и как може то да бъде постигнато?“. Според Бенедикт, ние имаме нужда от земните надежди, но небесната е тази, която наистина ни дава сили и перспектива за вечния желан от нас живот.

Начинът, по който можем да упражняваме тази надежда е чрез молитва и чрез страдание. Молитвата всъщност е упражнение в желание. Не можем да се молим за нещо, което е вредно другиму, нито за повърхностните и удобните неща в живота, а трябва да се научим да пречистим желанията и надеждите си. Истинската християнска надежда е надежда и за другите хора, не само за нас самите. Освен това, действията, които предприемаме за подобряване на земния живот и страданието също помагат да се научим на надежда. Всъщност, макар и често да няма реална перспектива да получим нещо повече от реално постижимото или обещаното от политическите структури, трябва да се надяваме на това „повече“, защото то ни дава сили да действаме и да постоянстваме. Трябва да се опитваме да намаляваме страданието, което идва от нашата смъртност и от греховността, но не можем да го премахнем от света изцяло, защото това би довело до безсмисленост на живота ни. Всъщност, ние се лекуваме от страданието не чрез избягването му, а чрез способостта да го приемаме, и така то се превръща във възхваляващ химн.

Истинската мярка за човечност, пише Бенедикт, е връзката със страданието и страдащия. Общество, неспособно да облекчи страданията на страдащите е безсърдечно. Но това може да стане само ако страдащите сами приемат страданието си. Освен това, един човек не може да приеме чуждото страдание ако сам не намира смисъл в него като път към надеждата, а това става чрез споделянето му. Освен това, много е важно поставянето на истината и справедливостта над нуждата от избягване на своето собствено страдание.

Според папата атеизмът на XIX и XX век е един вид морализъм – атеистите не могат да приемат, че Бог би допуснал такова страдание и несправедливост и протестът срещу Бог е един вид протест срещу тези несправедливости. И тъй като Бог не създава справедливостта в света, налага се човек да я въдвори. Тази претенция е фалшива и всъщност е довела до най-големите страдания. Светът, който създава своя справедливост е лишен от надежда, защото само Бог може да даде справедливост и вярата дава увереност, че той наистина го прави.

Рекапитулация

Общо взето, възхитена съм от елегантното мислене и изказ на Бенедикт (английският превод). В същото време, разочарована съм от противоречията му, които той със сигурност е виждал, докато е писал и че се опитва да застане и тъй, и инак и в края на краищата да се избегне по терлици една конкретна позиция по отношение именно на земния свят. Не защото не предлага такава позиция, а заради претенцията, че такава позиция не е необходима, а после да се извърне и да дава наставления как да се живее земния живот. Или си само духовен ориентир за вечния живот и не се месиш в земния, или си съдник на земния, но сам предлагаш конкретни критерии за това как той да се устрои.

Казва, че трябва да се стремим към земно добруване, но и да не избягваме страданието, а това не е никаква насока за земните усилия на християните. Това го пише във всеки блог за духовност, притчотворение и народна мъдрост. Това, c което папата би могъл наистина да бъде духовен водач е да даде критерий кое добро си струва стремежа и кое страдание не трябва да се избягва. Бившата суданска робиня трябвало ли е по тази логика да бъде върната в робския си живот? Ако не, защо? Ако бежанците са посрещнали с радост плячкосването на имотите си и той ни дава за пример това, това значи ли, че трябва да загубим с радост всичко в живота? Къде минава границата между аскетизма, мазохизма, приемането на страданието и самоубийството? Кое може да се определи като „повърхностно и удобно нещо в живота“, което Бенедикт съветва да отбягваме в молитвите си – храната, изцелението от сполетяла ни болест, отърваването ни от робството?

Освен това, ако според него наистина човешката справедливост е фалшива и илюзорна, а Божията истинска, той  пак си противоречи, че трябва да търсим втората – защото тя на практика по думите му се отнася само до вечния живот, не до земния. Не може хем да ни предупреждава за пагубния стремеж да променяме несправедливи социални структури (и то защото човешката справедливост е илюзорна), хем да ни казва още на следващата страница, че да, трябва да ги променяме. И то без да каже каква е всъщност Божественият аршин на справедливостта в света. Такъв изглежда като да няма, според Бенедикт, и изобщо Бог не се меси в света. А как да интерпретираме чудесата, извършвани и от Исус (Новия Завет), и от светците, които се намесват именно в земния живот и целят подобряването му – това човешка справедливост ли е или Божия? Не само понятието за доброто, но и за справедливостта и страданието могат да бъдат субективни или различни в различните общества. А енцикликата подмолно избягва да е ориентир за земния живот на християните. Свети Отче, кажи ни какви трябда да са структурите, към които да се стремим все пак да постигаме добро, щом трябва да се стремим към такива?

Изводите засега: възможната утопия според него е само утопията, наречена „Небесно Царство“, а марксизмът (и всякакво търсене на човешка справедливост) е погрешно. По тази логика Кадифената революция е погрешна, но Пиночет има право, Освободителното движение е неправилно, но самобичуването е. Според енцикликата, Бог няма отговор за управлението на човешките дела. Но от това всъщност следва, че и Папата не би трябвало да поучава за това как те трябва да се управляват (примерно да забранява противозачатъчните, безбрачното съжителство и генното модифициране на храни).

Ватикана казва, че Бенедикт подготвя нова енциклика, посветена на Третия свят, която може да се очаква в близкия месец. Любопитна съм как тя би продължила и доразвила идеите в сегашната…

9 коментара

Filed under идеология, интелектуалстване, история, религия, социално

9 responses to “Папата за утопията (и марксизма)

  1. sylph

    Охо! Все пак говорим за майстори в увъртането и програмирането.. 😉

  2. Sylph,
    тук папата се измъква по терлици без да дава отговора…
    Или в най-добрия случай практикува морален релативизъм! 😉

  3. sylph

    Хаа, безумно точна си. Да се чудиш един човек на догмата, как може да е толкова „аморфен“. Така умело да те.. пусне по пързалката.

    Плаче ми се от представите му за Бог. :))

  4. Очакванията ви към Папата са малко нереалистични= Той все пак е просто един човек, не?:) И в енцикликата той говори ли еx cathedra, претендирайки за божествен авторитет?
    Иначе енцикликата е изключително добре написана (прегледах я на български, благодаря за линка). Напълно съм съгласна с Бенедикт (ахаха!) за това, че източникът на страданието до голяма степен е нашата преходност, която е неотменима в материален аспект, поне до свършека на света, такъв, какъвто го познаваме. Пример – колкото и да напредне медицината, хората ще умират здрави, но все някога ще умират. Колкото и да са „съвършени“ отношенията между хората, те биват погребани в един момент. Взаимноизключващи ли са страданието и надеждата? На пръв поглед да. Но
    напрежението между две различни картини на битието го има дори в описанието на светлината (корпускулярна и вълнова теория), да не говорим за квантова механика и теория на относителността. Не се ли научихме вече, че нещата са взаимноизключващи се?:)

    Човешката справедливост е „фалшива“ в смисъл, че не е Божествена, въпреки че понякога е имала такива претенции. Но добрият фалшификат е неразличим от „оригинала“ за повечето от нас. Мисля, че стремежът към уподобяване на Бога е решението за всяка човешко действие, разбира се, в рамките на мъничките ни възможности. Все пак обитаваме една мъничка планета край мъничко слънце:)

  5. Папата е човек, но нали се смята (според католическата доктрина), че е непогрешим. Мисля, че говори божествено-авторитетно в енцикликата.

    Всъщност въпросите, които поставя са много важни за мен и я прочетох и заради собствения ми интерес. Страданието като необходимо условие за щастие, търсената неизбежност на смъртта, липсата на абсолютна справедливост в което и да е земно общество – не само практическата му непостижимост, но и невъзможността да се измислят общочовешки правила, които да са абсолютно справедливи. Всичко това са темите на всяко едно литературно търсене, дори човешко житейско ровичкане и прозрение. Освен това съм убедена, че хора винаги някакси ще умират, но още повече, че хората винаги ще искат да умират, че вечен земен живот всъщност никога няма ги удовлетворява напълно. Всички тези точки са съвпадения между мен и Бенедикт (колко арогантно казано от моя страна, а 😉 ?).

    Дори всъщност не виждам противоречие в казаното от него за връзката между страданието и надеждата, просто защото страданието е земно, а (и тук е проблемът според мен) надеждата, за която изключително говори, е само небесна. Тоест, на практика той избягва да проправи връзка между страданието и някаква земна надежда. По същия начин и за справедливостта, за която както казах съм съгласна, че никога никоя земна справедливост не може да бъде пълна. Всъщност тук той равнява земна справедливост с човешка такава, защото никога не дава пример – и такъв наистина няма – за абсолютната Божия справедливост в земни условия. И не бих имала проблем ако каже: „Всъщност в земния живот никога няма да има справедливост и пълно щастие, то може да се търси само в Божието царство, което е (това е много важно да се подчертае) е само небесно „.

    Но той не казва това. Никога не казва каква би била Божията земна алтернатива на несъвършената човешката справедливост. Разбирам, че не може да даде такава алтернатива, защото имплицитно за него няма такава, но в същото време трябва да признае, че енцикликата не е гид за вярващите как да я търсят в земния живот. И трябва да се откаже – което той никога няма да направи – на базата на това да се меси в земните дела и политика. Тук ми е проблемчето… защото все пак той твърди, че християнството предлага социално спасение, не само личностно, и като пример и доказателство дава управлението на Св. Августин като социален работник и дори управляващ.

  6. Да, права си, че католическата църква е всъщност доста по-„земна“ и не е като да не се месила в кесаревите дела.
    Аз също имам проблем с вмешателството на църковните служители в живота на паството, замаскирано като „Божия воля“ и предпочитам Божието царство да е само небесно.

    Обаче, както казва и той в енцикликата, бъдещето докосва настоящето и отгласи от вечния живот могат да бъдат част от земния живот. Апостол Павел беше казал, че сега виждаме смътно като през огледало, а някой ден ще познаем, както ние сме познати сега. Дълго време това огледало ме смущаваше, докато не прочетох някъде, че по онова време огледалата били много некачествени и образът в тях наистина бил смътен:) Друг е въпросът, че дори и най-качественото огледало се цапа и трябва да се чисти, което си е живо страдание!

  7. Много ми харесва тази метафора. Всъщност случвали са ми се моменти на прозрение, в които съм виждала отвъд смътното огледало. Мисля, че всеки има такива моменти независимо дали е християнски релииозен или будист, дори атеист.

    Само някой да не си помисли, че критикувам Папата заради тази енциклика… Съвсем не, защото и аз нямам отговор на тези въпроси (но и се опитвам да не поучавам другите как да живеят, де). Но независимо от това дали Божиите служители се месят в живота на паството, всяка една доктрина отнасяща се до добрите дела е един вид намеса. Например Десетте Божи заповеди са намеса – уж добра или ясна. Но понеже на практика тези заповеди не са ясни, опитът за получаване на повече информация изглежда много логичен. Например, „не убивай“ отнася ли се до смъртното наказание, аборта, противозачатъчните? И дори Православната църква, която уж е откъсната от живота на паството си, взема негласно отношение по въпросите на енцикликата. Например, аскезата е нещо похвално в православната традиция – това означава ли, че трябва да се самоубиваме? Сигурна съм, че отговорът ще е „не“ – тогава, защо се лишаваме от храна, като това би означавало бавно самоубийство? В един момент се стига до отговора, че страданието е търсенето в Православието. И папата не дава указания (не конкретни, но някакви правила) за вярващите, които да могат да прокарат чертата сами между аскеза и самоубийство, между желание за добър живот и желание за удобство. (Но ме дразни с това, че хем твърди, че такава ясна линия има, хем не казва как да я намерим, хем отрича правото ни сами да я определяме, защото това било фалшива справедливост.)

  8. Философските учения като марксизма са същото, каквото са и религиите, но с разлика във „възрастта”. Начинът за справяне с „опасните за богопомазаните” идеи също е един и същ – институция, която да ги насочи в „правилния път” щом се стигне до практическа реализация. Преди хилядолетия – църквата, в съвремието – политически партии.
    Затова избягвам обикновено дискусия по тези въпроси – не съм атеист, което да изисква активно отношение към вярата. Просто търся логиката в нещата. А в случая тя казва, че няма никаква логика. Всъщност, в Енцикликата папа Бенедикт ХVІ точно това прави (ясно се вижда) – мъчи си да направи нещата да изглеждат по-логични, поне на пръв поглед. Не му завиждам… 😉
    Между другото, знае ли някой дали папата е обяснявал някога въпроса с рождения ден на Христос, а и има ли нещо известно кога се е родил той? Защото сегашното Рождество Христово е ясно – след ІV век по нареждане на папа Юлий І за да се префасонират упоритите сатурналии… 🙂
    ………………
    razmisli, извинете ме за почти годишното закъснение на това мнение, ама сега видях темата. После написах и чак тогава видях датите. То е от възрастта… 😀

  9. Има много общи неща между философията и религията, но това, което ги различава е логиката. Религията и вярата не се опират на рационална логика и не се стремят към това. Моят проблем със Spe Salvi не е липсата на рационална логика, а по-скоро липсата на вътрешна последователност в моралното тълкуване на страданието и живота.

    Иначе, не знам дали този папа специално е обяснявал за датата на раждането на Исус Христос, но бидейки теолог, не се учудвам да е говорил за личността му нашироко. Между другото, той е писал книга за Исус – Исус от Назарет, която аз не съм чела. Но ако е споменавал въпроса за датата, не вярвам да е казал нещо по-различно от това, което се смята принципно: че годината на раждане е някъде между 4 и 6 век пр. н. е., а за дата не се говори. Ако Бенедикт беше казал нещо по-различно щеше да бъде широко отбелязвано.

    Въобще самото рождество не се е празнувало на никоя дата преди да бъде установен празникът Коледа през ранното средновековие и евентуалната историческа дата не е била интересна.

    Има различни предположения за нещо по-конкретно – септември, юни и така нататък (на базата на природни обстоятелства, споменати в Новия Завет, астрономически данни, etc). Но това вече не идва от католическата църква.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s