Философия на адвокатлъка

spicesoflife.jpgЕдна приятелка адвокатка ми каза, че решила да си даде десетгодишна почивка от криминалната практика. Малкия й син го наглежда баба му и в един момент като го питали „Къде е мама?“, детето започнало да отговаря: „В затвора.“ И тя осъзнала, че прекарва в затвора толкова много време, че може да се счита нейно местожителството.

Сигурно е доста изнурително да си криминален адвокат. Също като съдебен лекар, медицински антрополог, психиатър, учител дефектолог, социален работник. Но докато хората могат да поемат тези професии с мисионерско основание, в момента размишлявам има ли криминалният адвокатлък някаква мисия. Не криминалното право по принцип, а каква е философията на един адвокат зад решението му да защитава криминално обвинени. Как предстява пред себе си ролята си, как я обуславя като социална необходимост, или може би я вижда единствено като житейско-циничен начин да си изкарва прехраната. Дали адвокатлъкът му оставя някакви душевни белези по него, дали чувства, че продава съвестта си защитавайки потенциален или явен престъпник, дали ежедневният му контакт с девиантното разваля нещо в представята му за света.

По мои наблюдения в различните общества тази философия е различна. Примерно в САЩ криминалното адвокатстване има социална мисия и не е точно продаване на душата/адвокатските умения на най-добрия престъпен платец. Един познат криминален адвокат смята, че всеки може да извърши престъпление. Но системата третира някои групи по-нечестно и той вижда ролята си като на „изравнител на терена“ за тези неравностойно поставени. Освен това, смята се, че самото извършване на престъпление е културна принуда, капан, заложен за оределена (подтисната) група, класа, и подобни, в който просто е трудно да не се попадне: условията на играта са нечестни спрямо тази група, тъй като самите техни порядки, предпочитания и виждане на света са криминализирани от правото. И адвокатът вижда себе си в морално значима роля, щом подозираният престъпник се представя като жертва на системата. (Мишел Фуко обича тази тема)

В Латинска Америка терзанията не са за това дали е морално да се защитава човек, извършил подозираното криминално деяние. Адвокатстването е въпрос на лоялност към обвинения, дължима му заради принадлежността към същото семейство, род, приятелски кръг. Въпросът дали обвиненият е потенциално виновен или не няма никакво значение за адвоката; важното е, че като близък в една или друга степен, като „един от нашите“ той само заради това заслужава автоматична подкрепа и защита. Това е типично за традиционните култури на колективността. Племенните култури, както условно бих ги нарекла. Затова един заподозрян в Латинска Америка търси не най-добрия адвокат, а някой, който е хем добър, хем с него има някаква връзка – намерен чрез роднини или чрез общи приятели, или нещо друго, което да ги свързва и изисква лоялността му, чрез която да се гарантира добра защита на интересите на първия.

Въпреки това, ако приемем Иран за традиционна култура, там лоялността и задължението да се защитава член от групата на нашите не играе при адвокатлъка. Според моята приятелка Mojdeh (а тя черпи от опита на баща си, известен адвокат в едновремешен Иран), защитата и философията зад нея идва от съвестта на адвоката. Ако той защитава обвинен, за който смята, че наистина е виновен и за чието престъпление обществото приема, че е явно действително и морално несправедливо, репутацията му сериозно би пострадала. Личната репутация е най-ценното притежание на един адвокат (едва ли не равняващо се на щатския лиценз при американските адвокати). И тя е свързана с личното му достойнство – нещо, различно при латиноамериканските, където достойнството е свързано с принадлежността му към самата група и статуса му в нея. За един явен престъпник в Иран би било доста трудно да си намери адвокат в такъв случай.

Да си дам временен отговор на въпроса: адвокатстването би трябвало да е психологически изнурително за американските адвокати, социално изнурително за латиноамериканските и интелектуално, за иранските 🙂

Чудя се как е в България. Каква е философията на българските адвокати и разбирането им за своята роля.

20 коментара

Filed under България, Латинска Америка, САЩ, идеология, интелектуалстване, култура, свят, социално

20 responses to “Философия на адвокатлъка

  1. за съжаление, не мога да дам отговор на въпроса ти, но намирам темата за адски интересна. аз самата не се бях замисляла така в детайли. тъничките препратки към Фуко ме изненадаха много приятно 🙂 изобщо, ще чакам с нетърпение отговорите на останалите 🙂 Поздрави от мен!

  2. Апостол Апостолов

    Старият адвокат се измъчил с едно единствено дело. Гледало се цели 30 години!

    През това време синът му пораснал и завършил право. Той поел делата на баща си и разрешил горния случай само за един ден.

    Прибрал се и се похвалил. Баща му го напсувал и му казал, че е отгледал идиот. Защото това дело отгледало, изхранила и изучило сина- идиот.

  3. Тази история ми напомня разказа „Най-малката кукла“ на Росарио Фере, само че там ставаше дума за лекар, който нарочно не лекувал своя пациентка. После обаче му се върнало доста тъпкано… Синът му се жени за племенницата на пациентката и останалото друг път.

    Поздрви и на теб, Anchett 🙂 Ще чакам и аз предположения от адвокати 🙂

  4. Апостол Апостолов

    Ето ви още една история. Твърди се, че Джон Дилинджър обичал да се шегува по следния начин: „Всички крадат. Едни обаче крадат пирони, а други, пичове като мен, обират банки. Има обаче и ред страхливи отрепки, които стават или ченгета, или адвокати и живеят на гърба на хора като мен…“

  5. astilar

    Да, наистина много интересна тема! 🙂 и ми е трудно да я коментирам накратко 🙂 Теоретично в България е валидна презумпцията за невинност на обвиняемия. Т.е. извършителят на определено деяние, което закона категоризира в престъпление се счита за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. Адвокатът не защитава престъпник, а човек, който има равни права с останалите участници в процеса. В действията си адвокатът се ръководи от вътрешните си убеждения и от законовите норми. Не е задължително адвокатът да пледира за оправдателна присъда, ако подсъдимият се признава за виновен (например). В такъв случай, задачата на защитника е да защитава интереса на подсъдимия с цел наложеното наказание да отговаря на извършеното престъпление. Видовете и размерите на наказанията също са определени от закона, така че възможностите за действие на адвокатите не са неограничени.
    Адвокатлъка в България не е толкова „романтична“ професия, както в Америка.
    Интересни са ролите и на останалите участници в наказателния процес. Например, как се чувства прокурорът, ако обвинява невинен? А съдиите и съдебните заседатели, как решават къде да поставят запетаята в изречението „Да се освободи не да се обеси“? 🙂
    Още по темата във филмите „Разследване“ на Иглика Трифонова и „12“ на Никита Михалков.
    Поздрави от мен!

  6. Не бях чувала за филма „Разследване“, но намерих някой доста интересни детайли за него в интернет. Бих го гледала… ако някой ми подскаже някакъв интернет начин да си го намеря. За филма на Михалков бях чувала. Все пак, теорията е едно (а и в почти всяка правна система обвиненият е невинен по презумпция), но практиката? Какви са тези вътрешни убеждения на адвоката според които решава дали да защитава даден обвинен? На ниво култура, не отделна личност. Какво е типичното отношение в България? Между другото, оценявам твоето включване като сведущ по тези въпроси 🙂

  7. Аз като чуя за български адвокат и се сещам за Марин Марковски (https://www.bulpress.net/documents/images/1ecfb227653edd0f180b462134ec47cb2-1.jpg – стара снимка предвид колко слаб изглежда на нея). И така като го видия и нямам никакви съмнения колко му е все тая дали защитава Вальо Топлото или разни други мутри стига да има с какво да захранва разплулото си туловище. И съм сигурна, че спи спокойно.

  8. astilar

    Професията адвокат в България е компрометирана, заради някои адвокати (например този в предишния коментар).

  9. Хах, снимката е страхотна 😉
    Аз пък се надявах да стигна до някаква дълбока културологична истина за българското адвокатстване… ама май такава няма, ами си е най-очевидната.

  10. Geo

    Винаги ми е било странно,как хората изведнъж променят отношението си към адвоката,когато стане дума не за бракоразводно дело а за престъпник.“Той“/престъпника/ е нещо мръсно и нещо различно?! От „разплаканата булка“ на когото 99%от живота и е минал в „..пий,бий и не ебе“ до „престъпника“/а бил той и жена/има разлика от небето до Земята?!
    Първо истинския адвокат пеналист ,трябва никога да не си задава въпросът-„виновен“ ли е клиента му.Второ -никога да не го интересува изявлението на клиента му „вярваш ли ми -невинен съм“.
    ВИНОВЕН -само съда може да каже кой е!И в този смисъл за клиента е важно -не адвоката да му повярва, а СЪДА да му повярва.
    Истинския адвокат никога не „печели“,нито пък „губи“ дела.Делата ги печелят и ги губят клиентите.Истинския адвокат просто „печели пари“.
    Инак не е лесна тая професия…повярвайте ми.

  11. Гео, правилно хортуваш, това по принцип е така. Но какво става при случаите, когато престъпникът е заловен на местопрестъплението? Или когато съвсем не отрича направеното? Когато изобщо не стои въпросът дали е виновен, защото е ясно, че е? (Примерно като в случая Стависки.) Опитвам се да разбера какво става в душата на адвоката в такива случаи и макар по принцип той да не трябва да си задава такива въпроси, в човешката природа е да си ги задава и инстинктивно да намира отговори, заложени от културата/обществото, а не толкова от написаното в теорията. Как намира път около такива въпроси? Учат ли юристите психология и то такава, насочена към самите тях, а не за това как да разбират по-добре противника? Мисля си също какво казва християнската етика за това, бих потърсила нещо написано по въпроса…

    Или може би трябва да задам въпроса другояче – дори и пеналният адвокат никога да не допуска мисъл за виновността на клиента си – какви са очакванията на обществото за ролята на адвоката в такъв случай? Нали обществото не се придържа към теорията на правото и си следва някакви свои парадигми…

  12. Geo

    Отговорът на всички отправени въпроси по-горе драга ми „Размисли“ се крие в нещо много просто:
    Не правиш разлика между -„морал“ и „право“.Категориите са различни и има граница която нито „мора“ нито „правото“ пристъпват…
    Та-престъпника не го защитава адвоката, защитава го законът! Работата на добрият адвокат защитаващ подсъдим е тази -да открие къде законът го защитава.В този смисъл от адвоката нищо не зависи.Зависи от познанията му по това какво пише и къде в закона.
    Сега внимавай-Законът ,това сме всички ние!
    Ако имаш още въпроси-на разположение съм.Имаше един учебник навремето в осми клас-„Морал и право“

  13. Точно така, в случая ме интересува моралът, не правото. Даже не ппрескриптивният морал, изложен в учебника за осми клас, а културната антропология на морала във връзка с въпроса.
    Надявам се, че ще се съгласиш, че написаното в закона е едно, но на практика нещата и изходите на делата зависят от културните парадигми.
    Бих се зачела в тези две правни списания (но нямам време сега, а и там сигурно не пише за България):
    http://www.law.ua.edu/lawpsychology/
    http://www.ap-ls.org/publications/behaviorIndex.php

  14. Geo

    „Размисли“,къде отиде?! Къде тръгна да търсиш морал?!При адвокатурата?! По- добре се настрой на това ,че ще изчетеш тонове вицове за това…
    Та нали няма по Мефистофелска професионална съдба?!Колкото повече проблеми има клиента, толкова е по -добре за адвоката!

  15. Ами разбира се. Нали моралът е „система от принципи на поведение и отношение към света, отнасяща се до понятията добро и зло“ тоест, какво мотивира адвоката в такива ситуации и как принципите за добро и зло се прилагат към нея (в негового и общественото съзнание). Дори и мотивацията да е само пари, това също е морална мотивация. Просто разбирането за моралния принцип е такова в случая – според адвоката това може и е допустимо да се прави за пари. (Без разбира се аз самата да приема подобна позиция за себе си.)

    Мефистофелска, колко хубаво казано 🙂 И още по-интересно ми става какви бури бушуват в душата на един адвокат. 🙂

  16. Geo

    Ако има душа…
    При тези бури,ако е истински адвокат душата му става пиратска, останалите си остават просто корсари…

  17. Geo

    ЕПИТАФИЯ:
    И все пак адвокатите са хора, нали?:(
    http://www.geocities.com/vladolubenov/peperudi.html

  18. Anton Frisch

    vs9ka darjava sm9ta svoite jeni za naj-krasivi,
    as si spomn9m samo kato b9h oshte na 7 godini,

    4e si kazah nikoga da ne se jen9 za germanka.
    pozdravi ot nas l t frisch

  19. Забавна история за начало… макар и не по темата, нещо подобно се беше случило и с мой познат – директор на затвор в малък български град. Среща се съпругата му със стара приятелка, която не е виждала от години и естествено се стига до темата за съпрузите.

    Приятелка: А Митко как е?
    Съпруга: Е, как да е… от 5 години си е в затвора.
    Приятелка: Ооо, жалко. А беше хубаво момче…

  20. Toma

    Хубава тема сте захванали. професията на адвоката е доста сложна и онеправдана. Винаги на клиентите първо им е виновен адвоката после всички останали по веригата. Верно е, че и между адвокатите има килеши, но не всички попадат под този знаменател. Има един много хубав анегдот, които казва – „Заради някакви си 99% от адвокатите на останалите им излиза лошо име!“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s