Мирослав Пенков, На Изток от Запада. Сиела, 2011.
И трябват ли ни кафенета, след като на днешно време всеки може да си направи еспресо вкъщи? А ако иска да го сподели с приятел, пък да си отвори скайп?
Напоследък, по повод протестите за АСТА, разни хора стигат до един консенсус: Свободата на безплатно споделяне на произведения e добрa и за потребители, и за автори. Tя вреди само на издателите. Авторите са над тези неща или могат да получават компенсация директно, а издателите са просто търговски посредници, които на днешно време са ненужни.
Преди две години, по повод екшън-акцията „Читанка“ бе развита теорията, че доколкото книгите са физически предмети – рязана и шита хартия с мастило по нея – за тях може да се искат пари. Но доколкото са само текстове, те са идеи, те са духовни и за тях не бива да се искат пари. Особено защотоще отидат главно в джоба на издателите, които само експлоатират авторите на тези текстове.
И така, след като в пресечната точка на всички аргументи се появява образът на Злия Издател, възниква въпросът: трябват ли ни въобще?
На днешно време всеки може да издаде книга. Амазон има програма за електронно публикуване за Киндъл, а Smashwords дава достъп до пазара на Нук, Сони и айБук. Дори ако някой има мерак за нещо на хартия, може да публикува чрез Блър и Лулу. Има и МагКлауд, идват и еспресо машините за книги, с които можеш самo да натиснеш копчето, а отдолу да се появи готово хартиено тяло. Така че всеки може да произведе физическия и електронен продукт книга, както и да получи достъп до платформа за разпространението му.
Но ако индивидуалното електронно публикуване наистина е изместило издателите като концепция, днес щяхме да утоляваме нуждата от четене чрез сайтове като откровения.ком. А това не се случва. Напротив, четивата в консумираното си мнозинство продължават да са книги, издадени от издателства, независимо дали купени или свалени безплатно. Не, торентите не са контрааргумент на откровения.ком. Те не са сайтове за самопубликуване, а само за продажба на текстове, култивирани вече другаде.
Ето един пример с автор, придобил бестселърски статус изцяло чрез самиздат: Аманда Хокинг. След продажба на милиони електронни екземпляри от самиздат романи на вампирска тематика, при което издателство вече не би трябвало да й е нужно за нищо, тя сключва договор за два милиона със сериозните Сейнт Мартин Прес да отпечатат вече пусканите й електроннo книги. Защо? Ами просто се оказало, че огромната част от цялата тази работа билo не писането на романите – което cи било удоволствие – а занимавката с дизайн, коректури, редактиране, поддържане на туитър и фейсбук страници с цел маркетинг на книгите, писане и отговаряне на мейли, общуване с фенове онлайн на хилядите платформи, да не говорим за оправяне с многобройните технически детайли и проблеми на киндълските издания.
Най-голям проблем се оказало редактирането на самия текст. Отначало Хокинг канила читатели да откриват и поправят грешките. После си наела фрийланс редактори. И при все това е убедена, че книгите й още са пълни с грешки.
Наистина, докато писането на книги за повечето автори е въпрос на удоволствие и доброволно откъсване от свободното време, много от тях са готови да публикуват с малка отплата или дори без. Все пак тoва ca техните идеи и думи, които ще излязат на големия площад. Но повечето хора не подозират, че една книга съществува благодарение на още много хора и тяхната работа. Биха ли могли те да го правят безплатно? Самиздатът не отменя нуждата от тези дейности, а натоварва автора с отговорност за тях. Или на него му се отрежда ролята на финансов инвеститор в проекта, който ще наеме други хора и ще ги организира. Става сам издател на себе си. Ще се съгласи ли един коректор да се взира в буквите вечер след работа, безплатно – ама не като услуга за приятел, а за непознат? Бихте ли казaли на един уважаван от вас преводач, че понеже така или иначе трудът им е заплатен малко, трябва да го правят безплатно?
Преди година четох в българското блог пространство (сериозната) идея за краудсорсване на преводи. Би ли станало това доминиращ модел? Разбира се, този вид субсидиране на творчески проекти не е нов. Възрожденските спомоществователи са направили възможни немалко книги като предварително са се „абонирали“ за тях. А днес има кикстартер и други подобни платформи. Но макар и да предлага алтернативен път за алтернативни идеи, той може да допълва, но не и да замени стария модел за финансиране на творческата индустрия. Защото изисква предварителния ангажимент на потребителя, който може да е просветен познавач, може да е изкушен любител, но в мнозинството е човек, който би си харесал и избрал нещо едва след като вече то същесвува. Предварителното финансиране означава да бъде поставен в позиция да преценява достойнствата на даден проект преди да се роди. Много по-малко хора биха могли това. A и всъщност означава авторите, които са най-убедителни в предварителния си маркетинг, да имат най-много успех, а идеите, които не са толкова популярни или предварително разбираеми и въобразими (голямата част от гениалните са такива) не биха го имали.
Освен това, макар че тълпата може да финансира, да дава идеи, тя не е автор, не взима творчески решения и не поема творческа отговорност. Ако сте се възхитили на брилятния стил на Мирослав Пенков преди два месеца сигурно не знаете, че той е работил върху книгата си На Изток от Запада съвместно с издателя в продължение на години. Наред с автора, издателят е този, който поема отговорност – той може да е готов да заложи на нетрадиционни идеи, които мнозинството не вижда предварително и да ги доведе докрай. Той е посредник между автора и публиката, но тук изобщо не става дума за реклама, а за ролята му на откривател и гарант на една книга. Да, публиката може и сама да попадне на автора, но само ако знае къде да го намери и че той съществува. Aвторитетът на издателството са реклама, която не може да се възпроизведе с която и да е гугъл адсенс или банер кампания. Тя е голямата реклама на едно издателство.
Ето например, иска ви се да прочетете нещо оригинално, забавно и съвременно с реалистичен, но изненадващ сюжет. Искате да четете Джоан Харис или Мюриел Барбери, само че не знаете, че съществуват. Как бихте открили това четиво? Като пуснете търсене в гугъл „оригинално, забавно и съвременно с реалистичен, но изненадващ сюжет“? Като дадете шанс на произволна книга с интригуващо заглавие в киндъл самиздата? Като изчетете няколко страници от всички книги с тези тагове в амазон? Или като видите какво са публикували няколко издателства, на които имате доверие и чиито авторитет да ви склони да обърнете внимание на нещо, което иначе бихте подминали? Или пък изобщо не знаете, че ви се чете такова нещо, но издателство, на което имате доверие ви го предлага и вие му давате шанс.
И дотук говорим за романи, за разкази и поезия – повечето хора си представят това като чуят „книги“. Даже не говорим за научна литература, дори за публицистика и за техните специфики и незаменимата роля, която играят издателите в тяхното публикуване. Научни книги просто бе биха съществували без издателства.
Да обявяваш издателите за ненужни експлоататори е също като това да си донесеш кафето отвкъщи в термоса, но да си го изпиеш в кафенето с приятел. Tака е по-евтино и не искаш да плащаш ужасната им надценка – и без това не го правят добро – а въздухът при тях не би трябвало да струва пари. Е, ако са имали разходи за електричество, наем, заплата на барман, обзавеждане – всичко това е просто ненужно.
Разбирам да посочваш проблематични места на АСТА. Но оттам да обявяваш, че автори и издатели нямат право на претенции, защото книгите са духовни, е от една крайност в друга странност. Текстовете може да са идеи, но за да се появят и да стигнат до теб е имало много труд и разходи. Ако едно издателство е некоректно, то не значи, че всички са безполезни.
Ако не ти изнася цената на нещо, от това не следва, че то може да се вземе безплатно. Ако нещо може да се вземе безплатно по-лесно, отколкото за него да се плати, това не означава че „вземането“ е оправдано. Ако искаш да си купиш нещо, а то не се продава, това не оправдава кражбата мy. Разбирам да се опитваш да убеждаваш издателите, че безплатното предлагане онлайн е изгодна промоция. Може и да даунлоадваш безплатно. Но да даунлоадваш против волята на издателите, обяснявайки им, че те трябва да са благодарни за това, е цинично. То е като изнасилване, в което жертвата бива убеждавана: „Ама на теб ти харесва, душа, я се отпусни“.
Може би авторите получават стотинки за творбите си, но не ги унижавайте настоявйки, че не бива да искат пари за тях. Може би някои автори са плагиатствали, но тoва не е аргумент, че никой няма право на авторски права. Може би всички автори се влияят от други, но ако това ви се струва кражба на права, ще трябва да пиша пост за авторствотo.
В дискусията за безплатното споделяне – което не е никак безплатно, само че друг печели от него – лошото не са толкова практиките, а новите оправдания и аргументи за тях.
А за завършек – ето нещо, което едва ли би се появило без издателство, макар че авторските права на текста са изтекли. Послучай 200 годишнината на Дикенс британското издателство Уокър публикува юбилейно Оливър Туист. Илюстратор е Ясен Гюзелев, чиито работи са оценявани като необикновени, изпипани, с голям изследователски труд зад тях. Ясен сподели наскоро в едно интервю, че едва ли би осъществил такъв проект в България, защото българскитe издателства не биха могли да инвестират в този дълъг трудоемък процес. Ето, вижте какво бихме загубили без инвестицията на Уокър.
Размишльотини 
Много интересен текст, накара ме да се замисля. На първо място, за разликата между издателства и музикални компании. Що се отнася до вторите, смятам, че съвременната музика в голямата си част може да мине на независими лейбъли, които често пъти се стопанисват и от самите музиканти. Любимият ми музикант Питър Хамил например има такъв и издава албумите си от двадесетина години насам чрез него. И когато реших да си купя оригинална фанелка на групата му, а сайтът не приемаше картата ми, стигнах до директни преговори с неговия екип. Понеже съвременната музика се разпространява най-вече в интернет, не е трудно някой да стане звезда и без големите компании. Например Zaz.
Виж, с издателствата е друго. Едно издателство, наред с всичко останало, може да е знак и за ценз, и за авторитет, и за определена „физиономия“.
Ще ми се обаче българските издателства да бяха това, което ти казваш. Огромната част от тях спестяват от коректор, много – и от редактор (включително и добри издателства) и в резултат доста книги излизат с грешки, с неточности и неясноти в превода. Моя приятелка издаде книга напоследък в издателство с традиции – първо се наложи да си я плати, после се оказа, че издателството не поема никакъв ангажимент за разпространението, та приятелката, със сериозни здравословни проблеми с кръста, се наложи сама да разкарва книгите по книжарниците. И не съм сигурна дали печалбата ѝ от книгата поне ще възстанови първоначалната ѝ инвестиция, макар книгата да стана хит и да се продава добре.
Това за българските издателства обаче, да кажем, е частен случай, а е важен принципният проблем. И дали печалбите отиват точно за разходите, които ти казваш. Нямам пряк поглед. Има обаче доказателства, че музикалните компании всъщност увеличават печалбите си през последните години. Защото, когато някой има шанс да се запознае с дадена музика, после ще е по-склонен и да си я купи (или да купи оригинален продукт) или да иде на концерт на изпълнителите. Не знам да е правено подобно изследване за издателствата. Но се сещам за призива на Коелю да го пиратстваме – човекът прагматично стигнал до извода, че пиратските разпространения на книгите му водят до увеличаване на печалбите – по същата логика, която казах и за музикалните компании.
Лично аз бих купувала и електронни книги, освен хартиени, само че все още няма много български заглавия в електронен формат.
Апропо, мой приятел напоследък свали албум на свой любим изпълнител от торент сайт. И понеже изпълнителят му е наистина любим, реши да си го купи – в mp3 формат, защото не обича да се затрупва с вещи и на практика вече не ползва дискове. Приятелят е програмист от класа, но срещна сериозни технически трудности при опитите си да купи албума, докато накрая се оказа, че няма право да го купи, понеже е в България. Единственият вариант е да си поръча диск или плоча, а той не иска. И май така и не си купи албума, въпреки силното си желание.
В Читанката мога да прочета книга, чийто тираж е изчерпан отдавна. Кого ощетявам тогава? Ако си купя същата книга втора ръка, печели ли издателството? Ако не печели, защо се преследва Читанката, а не антикварите?
Извинявай за дългия и хаотичен коментар. Познавам поне двама издатели, които са силно против АКТА. Ще ги питам какво смятат за твоя текст, че ми стана интересно.
Никой не е против издателствата, а против „праводържателите“, които често нямат нищо общо нито с автори, нито с издателства.
Основният проблем е, че правата за издаване се изкупуват от авторите и след това „праводържателите“ могат да правят каквото си искат, а за авторите наистина остават само стотинки.
Законите за правата за издаване трябва да се променят основно, авторът да има право да ги продава на колкото иска издателства и ако иска да издава и сам. Как например някой занаятчия може да си даде произведенията на колкото иска продавачи на консигнация, а един автор ги продава и вече няма никакви права над произведенията си? Уж за няколко години, но на практика става вечно. Тогава и разните копирайтвампири – фирми, които единствено изкупуват права и печелят от тях автоматично ще отпаднат от сцената.
А и като има конкуренция между издателствата ще се вдигне и качеството (няма да има простотии като изцепките на „Вузев“, които си уволниха кадърните преводачи, че искали пари, разбираш ли и сега книгите им са с ужасен превод) а и ще търсят сами нови автори и ще са заинтересовани да рекламират изданията си по-агресивно.
Е, някои ще фалират, но пък ще се появят други, по-адекватни спрямо съвременните условия.
Ето една ретроспекция:
http://semkiibonbonki.blogspot.com/2012/02/blog-post_12.html
как при поява на нови възможности „праводържателите“ са се опитвали да ги задушат.
Както се вижда, апокалипсисите, които са описвали, че ще настанат не са се случили и животът си върви в крак с новостите 🙂
една много стара дискусия по темата:
https://www.facebook.com/note.php?note_id=416751878350
Pingback: Нужни ли ca въобще издателства? | К+
В България, както и в много държави по света, има Закон за авторското и други сходни права, с които този въпрос се урежда. Само трябва някой да спазва този закон. Носители на авторски права могат да бъдат автори на различни текстове, в това число съставители, преводачи, редактори, художници, композитори, певци и други творци. Авторски права могат да притежават наследници на автори, ако авторът ги е завещал на тях. Авторски права могат да бъдат откупувани или предоставяни от носителите на авторските права за определен период от време или постоянно. За всяко издание /първо, второ, пето, десето или стотно/ на съответното произведение се заплаща определен процент от цената на готовия продукт на носителите на авторските права, независимо колко на бройъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъэээээээээээээээээээээээээээээээээээээээээе са те.
В момента в България издателствата нямат големите възможности, които имаха преди 1989 година, тъй като сами влагат средствата. По-рано за това се грижеше държавата. Хартията е много скъп продукт, но освен за нея издателят трябва да плаща за превод, редакция, корекция, художествено оформление, печат, мастила и още куп други неща. Ще стане много дълго да изреждам всичко. Естествено, той ще предпочете да спести средства от нещо: обикновено от коректор, намалени тарифи за плащане на превод и редакция и други подобни.
Друг е въпросът, когато редакторът по нечие нареждане прави цензура на текста. Примерно: чета Лев Толстой и в романа му „Ана Каренина“ не ми харесва образът на Пьотр Петрович, защото се изказва отрицателно за политиката на руския цар. Решавам, че мога да си позволя да сложа в устата на героя други идеи и мисли, и в крайна сметка той става поддръжник на царизма. Спокойна съм, че Лев Толстой отдавна е умрял и няма да плащам авторски права. Да, ама не! Носителят на авторските права е издателството издало романа и то моментално ме осъжда да плащам! В АКТА искат да узаконят точно това, че други могат да си правят каквото си искат с текста ти и накрая ще те обвинят и съдят, макар авторското право да си е твое. /За справка: Речник на чуждите думи в българския език – цензор, цензура, цензурирам./ Поради тази причина авторите на текстове, романи, пиеси, композиторите, художниците и всички други творци трябва да внимават на кого продават авторските си права, за да са сигурни, че няма да бъдат излъгани и в крайна сметка цензурирани. Затова се изготвят договори, които се подписват от две страни. Препоръчвам ви да четете много внимателно договорите, които подписвате, защото често в тях има „капани“. Винаги трябва да сте наясно за какъв период от време е валиден договорът и какви са неустойките при развалянето му от една от страните. Е, това може да ви го каже и някой адвокат!
Замислих се, но не мога да си спомня някога да съм купувал книга, заради издателя. Автор, рецензия, цитат в библиография, тематично търсене – сравнително често, но издател – по-скоро никога.
Май напразно писах този дълъг пост, защото идеята му изобщо не беше манифест за или против АСТА или даже бъдещето на книгоиздаването, а че дискусията против АСТА стигна до една еволюция на крайности и тoвa една от тях. Защото да, ненужността на издателствата доста сериозно се наложи като мнение. Мисля, че дискусията се проведе доста безотговорно и обществото само загуби от това. А тези крайности дългосрочно водят до последствия, за които един коментар е твърде малко място. Хайде, обидите ги остави, но се стигна до лъжливи екстраполации, до демонизиране, до арогантност от позиция на силата – от типа „аз мога да свалям, следователно съм оправдан“ – не че не се случва с всички дискусии в България, но мисля беше особено вредно. Темата на поста е съвсем конкретна и се ограничих именно в книгите. Предпочитам да не говоря за музиката в момента.
Сега конкретно и накратко.
Светле, Коелю настрана – за него схемата е проработила много добре, за други – не. Но едно е да убеждаваш събратята си, както прави той, друго е да насилваш все пак. А съдържателите на Читанка правят тъкмо това и то обиждайки издателите, които са им възразявали.
Божо, ами авторите могат да продават правата си както си решат и в момента. А тези аргументи за грамофона и радиото нито убеждават в отмяната на авторското право, нито са революционни. Обратното, всяка една от тези нови технологии сe е съобразилa с авторското право от предходните технологии. За всяка нова плоча се е заплащало на носителите на права на изпълнението. За всяко пускане на песен по радиото също. Производителите на празни касети и cd-та отчисляваха, както и на фотокопирни услуги. А сега youtube отчислява за клиповете, които се пускат. В Германия има ново законодателство за отчисление от интернет печалбите на трети лица в полза на издателите на книги.
Спасе, не е въпросът да си купиш книга заради издателя. А да си купиш книга, защото е издадена от издател. Понеже споменаваш библиография, предполагам говориш за научна литература. Ако ми кажеш, че би си купил самиздат научна книга това е вече въпрос който трябва да оставим за друга дискусия 🙂 Аз лично само бих разгърнала от любопитство такава книга.
До колкото знам, не могат.
Поне договорите, които сключват, не го позволяват. А аргументът „ами имат право да не продават, щом не им изнася“ не върви, при положение, че няма алтернатива.
Едва ли праводържателите доброволно ще предложат по-либерални договори, единствено ако със закон им се наложи би станало.
Именно, не на автора, не на изпълнителя, а на „носителя на правата“
Дай Боже, това да се промени някога и „носителя на правата“ да стане безсмислица.
Те и от CD-тата и други подобни носители отчисляват, въпреки че на тях може да си записваш лични неща, нямащи никакви „права“, или пък свободен софтуер. А въпреки това плашат със съдилища…
Естествено, че всеки си купува книга или заради автора, ако е известен като П. Коелю, или заради заглавието, ако го привлича, или ако му харесва художественото оформление, или… много са причините. Само че без издател няма да има книга! Производството на една книга е много сложен и твърде продължителен процес, свързан с труда на много хора. Техният труд струва пари също така, както на продавача на пазара, летеца, министъра или компютърния специалист. В този смисъл книгата е изключително ценен продукт и струва твърде скъпо, ако се сметне реалната й цена. Разбира се, всеки може да бъде автор и носител на авторски права и може да си продава правата на когото си иска. Това става с полагането на подписа върху договора. Ако договорът не ти харесва просто можеш да не го подписваш и да си държиш произведението без да бъде издадено от издател непременно. Нямаш проблеми никакви. Но произведението ти може да не види „бял свят“ и евентуално няма да получиш пари за труда, който си положил, написвайки го. Нищо толкова неясно няма.
Съгласна съм, че Читанка не правят добра услуга на издателите. Те просто ги крадат като качват произведения без разрешение и съответното заплащане. Но крадейки издателите, всъщност крадат и от труда на всички останали, които са участвали в производството на книгите – преводачи, редактори, автори, съставители и други. Мога да изредя още неща, но мисля че е ясно.
По света има издателства, които се ползват с такава популярност като на П. Коелю, например. Издателства като Галимар, Франция, Пенгуин в Англия, Ауфбау Ферлаг, Германия и редица други, които от десетилетия правят само това – издават книги и се ползват с изключителна репутация сред четящия свят. Затова да се говори, че издателите вече не са нужни все още е смешно. Всяка година се провежда Панаир на книгата във Франкфурт и там се събират корифеите в областта. Там издателите си сверяват часовниците.
Май се изразих неточно – коментарът ми всъщност се отнасяше само за абзаца, завършващ с „…изобщо не знаете, че ви се чете такова нещо, но издателство, на което имате доверие ви го предлага и вие му давате шанс“, който ми се стори неубедителен от гледна точка на личния ми начин за подбор на книги.
Иначе изобщо не твърдя, че няма нужда от издателства. По-скоро намирам дискусиите по темата за безплодни – според мен намирането на изход от сегашните напрежения няма да дойде чрез теоретизиране, а чрез експериментиране на различни организационни и технически решения, докато някои намери удачната формула.
@Спас
Разбирам. Но не мисля, че това е теоретизиране, а нужно осветляване на една практическа страна на съществуването на книгите, която явно е непозната за маса хора. Дори мисля, че е доста вредно че се наложил впечатлението, че книгите са плод на гениално хрумване на един отделно взет вдъхновен автор който просто сяда, пише и публикува без ничия друга намеса. Това впечатление не само че пречи на публиката да оценят сътрудничеството, но и в един момент няма да ги интересува че консумират нередактирани, лошо оформени, с непроверена информация книги, преведени от преводачи с тарифа един лев на страница. И това ще си се наложи като нормално.
Аз също не избирам книги заради издателството им (заради това че ги е публикувало едно, а не друго), но този процес, който ти описваш си важи за книги, които са доведени до твоето внимание от друг човек след излизането. Тоест, друг ги е видял, оценил и от него ти си разбрал. Но на практика изключва новоизлезлите книги. Аз следя няколко издателства, чиято продукция ме интересува по две-три теми например.
Божо, ти представяш този тъмен непознат „праводържател“ като някое чудовище, което е изяло автора и изпълнителя и никак не съвпада с тях. Какъв закон всъщност налага този договор за продажба на права? И как нов закон ще наложи промяна? Законът ще забрани определени клаузи в договори? Аз не познавам подробностите в музикалната индустрия, но в книгоиздаването не знам за такива принудителни ситуации.
Ели, а погледна ли дискусията по твоя текст, която се опитах да провокирам във фейсбук? Ето я (видима само за „приятели“ обаче) https://www.facebook.com/svetla.encheva/posts/265650310188718
Прочетох го и ти благодаря, че я започна 🙂
Но не се включих, защото ми се струва, че дискусията не е за написаното от мен, а за други неща. Особено с натъртването, че между музикалната индустрия и книгоиздаването има разлика, което аз пък не твърдя. По-скоро ми се стори, че имат свой започнат стар разговор и в случая си го продължават. А Ники Русиновски не разбрах на какво възразява и въобще какво иска да каже по повод на моя текст. Аз си пиша за нещо съвсем конкретно – което смятам за важно и с което те изглежда да се съгласяват. Освен Радунчев, но пък не става ясно защо.
Даденият от теб пример за твоята позната, както и изнесеното от Севда, ако е разпространена практика сред българските издателства е наистина много жалко, но не е доказателство, че от издателства няма нужда, а точно обратното, показва нагледно какво става, когато те наистина изчезнат и станат само една празна черупка. Да, самиздатът е начин да се публикуват забранени идеи, но не мисля че е реално да се предлага като механизмът за публикуване отсега нататък. Или ако стане, то едва ли е положително развитие.
Най-тревожното за мен в цялата тази работа не е че има хора дето си свалят книги – а че в един момент се избистриха няколко нови аргументи да се оправдае това по принцип и те се прегърнаха от широката публика. Единият е че от издателства няма нужда, другият е че свободното споделяне е въпрос на свобода, която трябва да защитим срещу АСТА (което ще пиша другата седмица), третият е че щом нещо има физическата възможност да се направи, то е оправдано и трябва да се случва. И 4 – че книгите, текстовете и идеите са духовни и затова при тях няма кражба. Но интерсно че това последното не се прилага към софтуера, към патентите, към всичко, що е идея но -има приложение- към материални блага. Ето, това е най-голямата вреда, тези аргументи които хванаха корени. Както и фирмите, които спечелиха от тези протести и чието е бъдещето, за съжаление. Иначе много ясно, че българските издателства трябва много сериозно да се променят и развият. Па и не само те.
@Svetlana N. Bakalova
Стига с това „крадене“
В случая, както и с RIIA се претендира за „печалби“, които никога не биха били реализирани.
Ако изведнъж се спре всякакъв алтернативен достъп на хората до книги или музика, освен платен, вярвате ли, че хората ще купуват повече?
Напротив, ще купуват по-малко.
Аз съм купувал много книги, които първо съм прочел в „Моята библиотека“ и които иначе никога не бих купил. Даже не отделни книги, а цели поредици. Както гледам, далече не съм единствен.
Е, спечелили ли са издателствата, от тия мои покупки, или съм ги „ограбил“?
Напротив, срещу патентите също има много възражения и си пробива път идеята, че те спъват иновациите.
Към Bozho
Защо стига с това „крадене“? Ако у вас нахълта някой и си хареса обикновени неща и си ги вземе как ще наречеш това? Как мислиш, че се качват толкова огромен брой произведения на сайта на chitanka? Да не би да са набирани на компютър страница по страница? Явно тайно са изнасяни дискове от издателствата или печатниците. Въпросът е: защо след като има закон никой не го спазва, а гледа да мине между капките и да се ослушва без да плаща? Какво им е пречило на господата от Читанка да се споразумеят със съответните издателства срещу скромни суми да публикуват въпросните произведения? Какво пречи до бутона за сваляне да се сложи друг бутон за плащане и докато не платиш да не можеш да теглиш книга? Да не би да смяташ, че Читанка не печелят от това, че са качили тези книги? На чий гръб ги печелят тези пари? Какво искате да се върнем в 4 или 5 век, когато книгите са се писали на ръка с паче перо? Всеки труд трябва да се уважава! Теорията „моето си е мое, а чуждото е общо“ масово се разпространи и всички са на мнение, че могат да си правят каквото си искат. За какво са тогава законите? Едва ли много хора са си купили купища книги само заради това, че са ги прочели в Читанка. Тогава, както казва Паулу Куелю нека публикуват само част от произведението, само колкото да заинтригуват читателя. Що се отнася до покупките, които си направил спечелилият най-вече си ти, защото покупката на книга сама по себе си говори, че си се сдобил с ценност. Издателствата също са спечелили, защото в твое лице са се сдобили с клиент-купувач, който не е минал покрай щанда за книги и си е взел една, а е заплатил съответната обявена цена. Така, че ползите са взаимни!
А що се отнася до алтернативните начини – има библиотеки и читалища! Те са достъпни и безплатни, и всеки може да ги посещава, а и да взима книги за четене в къщи! Всяко издателство праща в библиотеките определени бройки.
„И 4 – че книгите, текстовете и идеите са духовни и затова при тях няма кражба.“ – Това е много опасно схващане. Книгата си е съвсем материален продукт! Можеш да я пипнеш, да я скъсаш, да я изгориш! Съвсем друго е, ако книгата ти е в главата и не е достигнала в никакъв вид доникъде. Тогава сигурно е съвсем духовна, но само ти можеш да си дадеш оценка дали струва или не. Обществото започва да се превръща като в „451 по Фаренхайт“. Всеки, който притежава книга или разпространява такава отива в затвора. Текстовете, дори и музикалните, също са материални, защото обикновено те са написали върху нещо материално – хартия, платно, пергамент, камък. Духовното не се вижда, то се усеща. „Най-същественото е невидимо за очите“ беше казала лисицата на Малкия принц. Още не сме достигнали до този невидим свят!
@Svetlana N. Bakalova: Определението „кражба“ е риторичен похват, използван за приравняване на авторското право с правото на собственост. Което е некоректно в контекста на един аргументиран спор, тъй като от гледна точка на историята и философията на правото между двете неща има фундаментална разлика.
@Svetlana N. Bakalova: Никой не е изнасял дискове отникъде. Повечето от книгите в „Читанка“ са от времето преди компютрите 😉
Още преди Интернет, когато имаше BBS-и хората преписваха книги и ги качваха там. По-късно се появиха и скенерите. На доста от книгите в „Читанка“ пише, кой ги е сканирал и OCR-нал.
И не, „Читанка“ не печелят нищо от дейността си.
Имаше няколко случая, на „конкуренти“ на „Читанка“, които се опитваха да изкарат и печалба, но никой не застана зад тях, когато ги подгониха.
Към Спас Колев.
Има едно понятие „носител на авторско право“ и това е лицето, лицата, издателствата, които са откупили авторските права от носителя и са станали съответно също такива носители. Откупуването на авторското права става с пари, не с „мили очи“ или „подаръчета“. Какво да се прави? Още не са измислили друг начин на купуване. Хайде сега да не си обясняваме какво е история и философия. Нещата имат съответните названия и кражбата си е кражба. Не се опитвайте на бялото да казвате черно и обратно. Правото на собственост е същото като авторското право. Когато напиша книга тя ще си е само моя и на никого другиго, докато не реша да продам правото си на собственост върху въпросната книга на някое издателство, което да я издаде в съответния вид. Не се опитвайте да ме учите какво е кражба, какво е собственост и какво авторско право.
Към Bozho
Ама те тези от Читанка са направо светци…. Ха-ха-ха… Имаш ли представя как се преписват книги? Правил ли си го преди да има компютри? Е, аз съм го правила повече от 15 години. Иди го кажи това на някое хлапе. Може и да ти повярва. Като е нямало компютри как са ги скенирали? Скенерите преди компютрите ли са били измислени? Май не си наясно, че от сайтове в Интернет се печели и то сериозно. Може би не са дошли да ти дадат отчет как го правят и колко печелят. Не бъдете наивни! Иначе е хубаво да има подобни сайтове, но всичко трябва да е регламентирано! Аз къщо посещавам Читанка и отвреме навреме чета, но копията, качени там бъкат от правописни грешки, което на мен като на професионалист в издателската дейност ми говори, че това не са официални издателски копия. Това са копия преди първи коректури. Това ми дава право да кажа, че вероятно въпросните копия са „чопнати“. Ето, смених думата, господин Колев! 🙂
От сайтове се печели по два начина – или чрез реклами, или със събиране на такси. На сайта на „Читанка“ няма реклами, както може да се види, не събират и такси.
Не разбрах?
Може да питаш Григор Гачев за подробности. Той беше собственик на един от първите ББС-и, на които имаше книги, преписвани на ръка, защото тогава нямаше скенери. Всъщност голяма част от колекцията му сега е в „Читанка“
Леле, каква конспирация разкрихме.
Грешките са, понеже при сканиране няма начин да не се получат грешки. Човек, който се занимава с подобна дейност, трябва да го знае. После при OCR-a трябва да се поправят, но когато с това се занимава доброволец, между другите му дейности няма време с оригинала в ръка да поправи всички, понякога слага дума, която му изглежда подходяща, а всъщност е друга. Е, това е цената на безплатната работа.
А при по-старите неща, които са преписвани, грешките пък идват от бързината и липсата на коректор.
Към Bozho
Не ме карай да се смея с глас. Правописните грешки се правят при писане, а не при скениране. Но явно нямаш никаква представа как се правят книги. Не искам да ти обяснявам. Както и да е! Да приемем, че е така, както казваш, но въпросният чичко Григор Гачев при всички случаи не е носител на авторските права и както и да го въртим, и сучем няма право да качва книги без позволението на носителите на авторските права, т.е. издателствата.
„А при по-старите неща, които са преписвани, грешките пък идват от бързината и липсата на коректор.“
По-старите неща, ако са официални издателски копия няма да имат толкова много грешки, защото всички книги минаваха на редактор и три коректорски прегледа. А за бързина не ми говори. Просто става дума за неграмотни хора, които подбиват цената на труда на всички участници в производството на книгите.
Предлагам да спрем тази дискусия, защото просто няма смисъл повече да си чешем езиците.
Посетете http://www.chitanka.info и ще видите с очите си, че оттам можете да си купите книги. Е, това е, защото те въобще не печелели…. Хахахааааааааа
@Svetlana N. Bakalova: Дали обърнахте внимание, че тези книги се продават за по 2 лева от независими от Моята библиотека издателства, които при това ги предоставят И безплатно? Това говори за сериозни парични потоци…
А правописни грешки се появяват не при самото сканиране (в едно растерно изображение няма дефиниран текст и не може да има правописни грешки), а при цифровото разпознаване на текста. Ако насочите вниманието си към думите му, ще видите, че точно това е казал и Божо.
@Svetlana N. Bakalova то и на моя блог има линк към http://e-knigi.net/.
Според Вас и аз продавам книги може би?
Спас Колев е уточнил за какво става въпрос всъщност, само ще добавя, че дълги години и тези линкове ги нямаше. А че тези издателства са публикували линкове на сайта на Читанката говори, че май не ги е страх, че ще им „изядат хляба“ 🙂
@Svetlana N. Bakalova както казах в „Моята библиотека“ (както е всъщност името на читанката) се намират и много стари издания, които ги няма никъде и са правени доста, преди компютрите да навлязат в издателската дейност.
Те пък с какви „дискове“ са „изтекли“ от издателствата?
Сега видях по-горния коментар. Аз случайно имам познания както от компютри и скенери, така и от издателска дейност, макар не на книги, но там процесите са подобни.
От коментара става ясно, че рядко посещавате техническия отдел 🙂 Иначе в знанията Ви за издателския процес не се съмнявам, но явно техническите подробности Ви убягват 🙂
Уважаеми Bozho,
Баща ми, Бог да го прости, работи 32 години в 2 издателства, а аз след него в 3 издателства, едно от които имаше собствена печатница. Започнала съм от сгъването на празните коли, зашиването на книжното тяло до готовия продукт книга след редакция, корекция, техническа редакция и художествено оформление. Не ми говорете несъществуващи неща! Компютрите бяха въведени в книгоиздаването през 80-те години на миналия век в България. Аз се занимавах с книги от 1974 година. Хайде, позволете ми да знам малко повечко от вас за книгите и техническата им подготовка? Вие на какви дискове слушате музика? А преди тези дискове имаше дискети, доколкото си спомням. Или вие тогава току-що сте били родени?
Щом книгите се продават, значи не са БЕЗПЛАТНИ! Няма логика в това, което пишете, господине!
Ставаше въпрос за принципите и законите, които са добри, но не се спазват, а вие сте защитник на хора, които не желаят да спазват законите! Макар болшинството от издателите в България да са мои бивши колеги не бих се притеснявала за техните приходи или разходи. Едва ли ме е грижа и за сайта „Читанка“, който вие толкова упорито се опитвате да оневините! И в този си стремеж сте написали куп нелогични неща. Четете си „Читанка“ и се надявайте, че след година-две няма да имате нужда от издателства. Няма да има и какво да си купите, защото по всички сайтове ще има скенирани стари книги от преди ерата на компютрите! Дишайте си спокойно! Жалко за вас и вашето мнение!
Добре, че има други хора, които имат нужда да четат книги, да ги пипнат, да си ги купят и да си ги притежават в личната библиотека! Спокойна съм, че от издателства все ще има нужда.
Ами то и в обществените библиотеки и те подобна дейност вършат.
Каква е разликата между „класическа“ библиотека и електронна?
Разликата е, че в „класическата“ библиотека бибиотекарите закупуват книгите от издателствата и ги предоставят на хората за четене. Ако електронните библиотеки също си закупуват копията от издателствата няма да има никакъв проблем. Библиотеките са нужни, защото много хора не могат да си позволят да отделят от семейния бюджет за книги.
Какво пречи на „Читанка“ да сложи по един бутон за плащане по 50 стотинки до всяка книга, която предлага, да ползва оригинални издателски копия и после да дели печалбата с тях? Всеки би дал 50 стотинки, за да си изтегли книга. Качеството на предлаганите книги ще са на много по-високо ниво и с по-добро качество, няма да има нарушаване на авторски права и ще имат печалба. Виждате ли колко е простичко и елементарно. Тогава всички ще са доволни и няма да има скандали и закриване на сайтове и протести, нали?
Този, който е сканирал дадена книга е платил за нея. Така че също е закупена.
А проблемът с 50-те стотинки е, че ако го направят, ще ги подгони стопанска полиция.
Иначе аз съм за подобно решение.
Да, определено понятието „кражба“ приложено към електронен формат е разтягане на съществуващ вече термин, за да му бъде добавено ново съдържание. Ето един професор по право, който предлага нов термин за тези случаи. http://www.nytimes.com/2012/03/29/opinion/theft-law-in-the-21st-century.html. Но смяната на термина не отменя злината на действието. Може да променим термина „кражба на информация,“ „кражба на данни и на търговски тайни“, но те ще си останат нежелани.
Също така ми се струва опростенческо и произволно да се дели дадена стока или каквото и да било нещо на „духовно“, идейно, нематериално и материално. За нематериалните неща също са използвани материали. За да бъдат написани текстовете най-малкото са използвани компютри, изразходвани са средства за да се достигне до крайния резултат „текст“, а авторите и другите участници в създаването им е трябвало да се хранят по времето, по което са ги правили, когато това не е хоби за тях. За събирането и систематизирането на която и да е информация има разходи. Освен това има много други неща, които не са собствено материални и въпреки това за тях няма народни движения да станат свободни и безплатни. Например за токa. Даже май има движение против кражбата му чрез самоделни връзки към мрежата 🙂 Може ли да се приложи това към медицината? Към услугите? Към интелектуалния труд като цяло? За тяx няма движение, затова съм склонна да мисля, че за свободата авторското право аргументите се появиха постфактум просто защото има възможността да се случва лесно.
Някои казват, че патентите спъват иновациите, но пък същият аргумент го има и за други обществени структури и явления. Например частните инвестиции в технологиите спъвали иновациите в сравнение с държавните. Според друго скорошно изследване големите монополи пък са условието за иновации в сравнение с малките компании.
ДА! Много да!
Честит празник, Ели независимо дали се признава или не, защото е свързан с цветя. Поне тук в България. Поводът , разбира се е препратката в друг сайт и не само без питане. Е, не е новост определено. Например, аз случайно ( да живее чичо ГУ!) намерих в сайта на една община ( забележи!) едно мое произведение със съответния превод на английски и какво следваше да направя? Да благодаря за популяризирането или да искам компенсация? В крайна сметка никой няма авторски права върху думите, но всеки икономист ще каже “ Няма безплатни обеди“. Цялата история с безплатното е , че някой друг плаща -най вече с морал. В крайна сметка цената е илюзия в общественото съзнание и затова е нужно да има и враг.
Врагът има различни лица, но следва да бъде посочен – днес алчните издателите, утре егоистичните автори. Остават цветята.
Тази тема ми е много болна.
Бая вода изтече от скандала с „Читанка“.
Имаме ли нужда от издателства? Докато има хора, които нямат достъп до виртуалното пространство, за да могат сами да вземат решение как да консумират литературата – да.
Докато има хора, които обичат да имат хартиен вариант на книгата – да. Докато издателствата са специлизирани в продуктът книга – да.
Изобщо, прекрасен текст, много ми хареса, защото е много верен и коментира неща, които са важни.
От друга страна… аз от години не се доверявам на книги на база издателство. Виртуалните книжарници в България се броят на пръстите на едната ми ръка (евала че ги има изобщо де). А като гледам какви простотии се издават и направо ми се реве. Факт, и на издателите не им е лесно… никак даже, но то е затворена спирала, която само се влошават нещата. Не, нямам идея как това може да се разреши и стимулира, ако имах, да съм го приложила вече. Просто ми се набива на очи и държа да го посоча.
В дискусиите тук ми направи впечатление коментар за виртуалните библиотеки… проблемът с виртуалните библиотеки, които откакто се случи „читанка“ си го мисля, е че е ужасно сложно. Трудът е труд… той трябва да бъде заплатен, иначе няма как авторите да влагат повече време и наистина да пишат, всеки, който ще ми разправя как писане на хапки може да се направи адекватна книга, да се опита да участва в NaNoWriMo. Няма как просто, то писането си е работа на пълен работен ден, че и отвъд. Въпросът е да се намери адекватен баланс, да има достъп до книгите, без да има злоупотреба и хитреене на дребно. Защото и аз участвах в демонизирането на издателствата, но от друга страна, много от критиките, ако не и всичкиките, бяха с основание. Проблемът е, че дискусията не е мръднала наникъде, заседнала. Всички знаем почти анекдотичните мъки, през които трябва да мине човек, ако иска да издаде книга… да не говорим за хитреенето на дребно и от издателствата, което е дори по-отблъскващо.
Най-голямото разочарование ми бяха Бард и оттам нататък само тръгна на зле (говорим за период от поне 5 години преди драмите с „Читанка“. За техническа литература… извинете, каква литература? От университетските ми години насам се отказах да търся неща, свързани с интересите ми преведени/написани на български. Единиците, които се намират са редки изключения и дори болезнено напомняне. В няколкото случаи, в които водих дискусии с познати издатели, няма как… няма интерес, няма пазар, но има разходи. И какво да правим тогава? Голяма част от писания свят е затворена книга за хора, които нямат достъп до компютри и не владеят един, два езика.
В държава, която е толкова бедна, цената на единица книга е безумно висока. Не може аз да си купувам книги с доставката от Амазон за 5 паунда… не и когато минималната заплата в 1200 паунда на месец. Абсурдно. Ок, средната книга не е 5 паунда, примерно 10 е и нагоре. Но съотношението е налице. Защото колкото по-недостъпни са книгите, толкова повече хора са отблъсквани от четенето, а това едва ли ще доведе до нещо добро.
Енея, честно казано не успях да разбера какво искаш да кажеш. Това, което върши едно издателство не се състои в печатането на текст на хартия, така че дали книгите ще станат изцяло електронни или ще има търсене на хартиени няма никаква връзка. Съзнателно дадох пример за бестселър именно в електронна форма. Освен това, както казах, и в момента който иска да си направи книга на хартия може да го направи и без издателство. За съвсем друго ставаше въпрос.
Примерът с Амазон който даваш пък е показателен, защото всъщност тези ниски монополни амазонски цени убиват книгоиздателите. Всички се оплакват от ценовата диктатура на Амазон и го сочат като един от убийците на книгоиздаването в САЩ. Но има някои издателства, които му се опълчват и се отказват да продават книгите си на сайта му.
Съгласявах се с теб до голяма степен. 🙂
Съжалявам, ако е излязло неразбираемо и объркано.
Pingback: Нужни ли ca въобще издателства? | К+
Изцяло съм съгласна с публикацията.
Ели, напишете вече нов пост по темата, че дискусията става нечетивна…
Следя с интерес вашите изказвания!
Е при такова сръчкване не може да не седна и да не напиша продължението 🙂
Именно това е една от причините, хората които харесват дадена книга, да си я купят, даже и да я има „безплатно“.
Другите няма да я купят независимо има ли я или не.
А като я има, ще я открият и хора, които иначе ще я пропуснат и няма да я купят. Така че издателствата не губят от сайтове, като „Читанката“, а напротив.
Тези, които реват, че били „ограбвани“ претендират за нереални печалби, които никога не биха получили, а само водят безсмислена война с читателите си.
Ползата от една работа зависи преди всичко от това дали е добре свършена. Ако е калпава, една такава безплатна „услуга“ може да има доста висока цена за получателя на услугата, било то издателство, което да привлече нови читатели по този начин. Ако видя една калпаво преведена книга, с хиляди грешки онлайн, безплатно, мнението ми за нея ще бъде също толкова лошо колкото за калпаво преведена книга с хиляди грешки на хартия. Като читател няма да седна да разследвам въпроса дали това е по вина на доброволно качилите текста онлайн пряко волята на издателството или си е качество на самата книга, така както е издадена. Просто ще отпиша книгата. Така че мерси за такава услуга.
А пък на услугите насила нали знаеш как им викат?
Ее хиляди грешки няма 🙂
Да кажем десетина грешки повече от тези в хартиеното издание.
А при повечето книги няма грешки.
Да не говорим, че има и любителски преводи, по-добри от професионалните.
За скандала с по-новите книги на Пратчет всеки знае, ама открих и по-добри любителски преводи и на Бюджолд в Читанка. Иначе имам всичките ѝ книги, издадени на български.
Десетина грешки не са никак незначително. Когато аз видя една грешка в текст, давам втори шанс. При втора, губя доверие в книгата. Просто като читател нямам възможност да прекарвам през сито текста, за да оценя достойнстватa му извън грешките. Дори и да имам ресурсите да го правя, просто нямам възможността. Това е работа на редактора и аз като читател при такава книга си правя съответната ми читателска преценка на недоверие и преминавам нататък. По същия начин е и с преводите, били те любителски или не.
Всеки автор на съдържание, особено естетическо-ориентирано (където всичко има значение, даже обвивката), има правото да изисква неговите авторови решения да се зачитат. Промяната на съдържанието, представянето му в друга форма (с промени, с грешки и прочие) е нарушение и на това право. Представяне на произведението му в лоша светлина, във форма, която по негово мнение го изкривява, удря по репутацията му на автор ако щеш. Така е във всички изкуства, не само в литературата. Примерно може да си платиш на фотограф за снимка, той ще ти я даде готова, но авторските права си остават негови. Ти нямаш право да я копираш, сканираш и така нататък и една от причините е че твоето некачествено копие би изкривило творбата му и би я поставило в лоша светлина пред други, които ще я видят.
Kак викаш на услуга, направена насила?
По-добре човек да си направи труд да разбере за какво става въпрос, вместо да говори със заучени клишета.
Pingback: Свободното споделяне | Размишльотини
http://www.knigolandia.info/2012/06/blog-post_26.html
Цитат: “ “Къщата на халифа” е малко хумористично бижу, което ми достави искрено удоволствие и бих препоръчал изрично, ако не беше немалкият проблем с огромното количество грешки в нея.“
Става въпрос за професионално издание. И това е само един от примерите, за сравнение между аматьори и професионалисти. 🙂
Само да не си помисли някой, че като публикува книгата си самостоятелно в Амазон и тя стане голямата работа бестселър ще получи пари от нея:
http://www.salon.com/2013/03/15/hey_amazon_wheres_my_money/