Стратегия за живота

fall12Когато казвам, че всяка прочетена, изгледана или чута история е инструкции за постигане за успех, това наистина е вярно. Mоже да не е успех в смисъла на Пепеляшка. Да кажем, че е прoсто blueprint как да се живее живота, как може, трябва и е хубаво да се действа в него.

Има българска стратегия за успех. Или поне за това какво е животът и как да се справяме с него. Дали е дадено ни право да го живеем според волята си e или поредица от страдания, които да понесем успешно. Има стратегия как човек да се справя с несправедливостта – Андрешко и Хитър Петър например.

А когато страданията са причинени не от природни явления като студеното време, а от социални обстоятелства или просто действията на някой друг към теб, различната стратегия към тях е продиктувана oт различни социални правила и стереотипи.
Може да ги приемеш философски и да ги понесеш стоически, може да ги заобикаляш, а може да се опиташ да ги промениш.

Наскоро четох съвета на един човек как самият той се е справил с несправедливост към себе си. Неговата стратегия: спри да се жалваш и започни да живееш. Не ви ли е познато това като стратегия? На мен ми е познато, още от училище.

Според тази стратегия, на която всички бяхме учени, когато някой насилник те дърпа за плитките, това е шега или просто той тайно те харесва. Когато друг насилник те блъска по коридора без видима причина, той е простак. Не обръщай внимание и ще престане. Не се оплаквай. Спри да клеветиш на учителката – това не е достойно. Не се обаждай. Хората, които се опитват да променят света, са квалифицирани като Дон Кохотовци (макар че Дон Кихот има съвсем друга мисия), наивни или луди. Просто ти самият трябва да си гледаш добре твоята работа и всичко ще бъде наред.

Разбира се, някои несправедливости са дребни и не те засягат особено. Можеш наистина да не им обръщаш внимание и да „започнеш да живееш“. Въпросът е какво става, когато те наистина пречат за самото живеене както ти си го представяш. Или може би живеенето означава „живеене някакси“, „живеене с търпене на съпътстващите несправедливости“ или „живеене като
всички останали хора“ – тоест, да приемеш, че истинското живеене е точно това, а несправедливостите не са несправедливи.

Понякога несправедливостите може за теб и да са досадна муха, на която да не обръщаш внимание, нo  да засягат много други хора. Толкова, че те да не могат да живеят. Ще си стоиш ли със cтрадалческо изражение като Богородица от икона или ще протестираш? Дори и когато действията ти може да не помогнат на теб самия, но биха помогнали на някой друг?

Има и друга стратегия. Според нея, когато нещо те притеснява,  предприемаш действие, протестираш, oбаждаш се.

Стратегията на не-протестирането – низ от търпими страдания – е българската философия, идваща я от православие, я от езичество, или отдругаде. Разбира се, тя е норма, интегрирана в културата и хилядите начини, по които тя се възпитава.

Как така специално българска? Бях забравила за нея. В училищния й вариант например я бях забравила, защото тук насилниците не се отмахват с едно „не му обръщай внимание“, а протест по повод несправедливостта се смята за валидно изразяване на своя гледна точка. Човек трябва да се защити не чрез „защити се сам“ (тоест, научи се да му отвърнеш със същото, или като не обръщаш внимание), а чрез принципа, че несправедливостта не трябва да се толерира. А ако правилата са несправедливи, тогава можеш да промениш правилата.

Сетих се за българската стратегия,  разбира се, в българското училище на местна почва и чрез детето ми, което бе свикнало на другата стратегия. Но нали аз държах да попие и малко български писмена и култура… В българския му клас някакво момиче го тормозеше. Той реши да говори с учителя. Заварих го след часовете в разговор с учителя, който му обясняваше първо, че не е по мъжки да се оплаква, второ, трябва да се научи просто да не обръща внимание на такива работи. По случайност учителят беше баща на насилничката. А след това аз и детето ми имахме шанс да поговорим за половите стереотипи и смисъла да протестираш.

Такава стратегия не е само залъгалка, за да мируват децата в училище. Когато пораснат, те вече са научени, че когато някой насилства срещу тях може или да се обаждат, или да не се обаждат. Ако са научени да не се обаждат, да не се оплакват и просто да си живеят, те продължават да правят същото и като големи. Култивира се атмосфера на необаждане. Нормалното става да мълчат, когато ги тормозят, пребиват и убиват. Не обръщат внимание чрез негласуване. Чрез непукизъм, защото няма смисъл. А пък училищните насилници са се научили, че срещу своеволието не е прието да се протестира и си продължават така и като големи. Ако са свикнали от малки с етикета „простак“, на който просто не се обръща внимание, те ще продължат да си бъдат простаци и в парламента. А когато фрустрацията на ощетените стане твърде много, тя се изразява в изливане на гнева, а не съзнателен опит да се промени действителността.

Стереотипите виреят дотогава, докогатo срещу тях не се протестира.

Advertisements

12 Коментари

Filed under България, интелектуалстване, социално

12 responses to “Стратегия за живота

  1. мдааааааааааа… безропотна, сива маса… най-лесната за управление

  2. Говорихме няколко пъти с една приятелка за това и ни правеше впечатление, че от Балканите тази атмосфера на не-обаждане е закоренена май единствено в България? Това дали наистина е така? И ако да, защо, ако приемем дълговековното робство за причина, не се наблюдава в съседите ни (поне така силно)?

  3. Завиждам на сина ти и искам ти да ми беше майка.

  4. Denia… хич не завиждай, за съжаление не съм страхотната майка, която бих искала да съм. 😉

    Аерен, не знам… не знам дали робството е причина или следствие. Между другото, българското население в Османската империя, освен че най-дълго време е било под османска власт от всички други балкански народи, е било и най-проспериращото икономически. Така че от дълготърпението може да има някаква полза (стабилност), която впоследствие да задържа търсенето на политическа промяна. Масата предпочита да не се правят много вълнички, с една дума, а да се работи около проблема. Същото, което казва Лонг.

  5. Стереотипите, слава Богу, последните двайсетина години полекичка се разчупват. Не от раз и със сигурност, не за всички и навсякъде. Но промяна има и се надявам да има и занапред.

  6. Ena

    Най-силно ме удивлява не безропотната маса, а агресията, с която същата тази маса посреща опитите на инакомислещите.

  7. Бу, наистина, а за да изчезнат стереотипите трябва някой да прави нещо за това, макар и да го смятат за чалнат. Те сами няма да се разчупят. Между другото, един прекрасен пример е случаят с кърменето и вашата работа по въпроса… (писах за него тук: https://razmisli.wordpress.com/2008/12/01/the-changeling/)

    Ена, само исках да ти кажа, че оценявам търпението ти…

  8. Напълно съм съгласна, че търпимостта и примирението към несправедливостта са едни от най-силно изразените черти на българина. Незнам дали се култивират в училище или вкъщи. Наскоро имах повод да си спомня за един учител, който малтретираше учениците си, и чак като преби един така, че родителите му да видят какво е станало, тогава го изключиха от училището. А защо никой от нас (учениците) не се опака по-рано? Струвало ни се нормално учителите да правят каквото им хрумне – това е единственото възможно обяснение. Въобще не ми е хрумвало да обсъждам с родителите си тези неща, нито на съучениците им е минавало през ума. Та се чудя дали това не е и също заради уважението на авторитета на тези, които са над теб – те могат всичко, пък ние като отидем там, също ще можем… От училището ли идва, от вкъщи ли – май отвсякъде. Дано да може да се каже „е идвало“, т.е. вече да не е така. Надявам се, че нещата са се променили напоследък.

  9. Мисля, че отвсякъде. Когато индивидът е безвластен и зависи от авторитета, а пък помощ може да очаква само от приятелския си кръг, подреден йерархично по близост, това определя и стратегията му за оцеляване: да се погрижи за собственото си добруване, евентуално на роднините си, които го подкрепят. Не и да мисли за добруването на хората изобщо, да философства за добруването, etc.

    Но много други хора са готови да вършат и зло, стига това да им е наредено от хора, облечени във власт: http://www.nytimes.com/2008/12/29/opinion/29mon3.html?ref=opinion

  10. Търпимост, безразличие ужасно. Но така са ги възпитавали и тях.Този метод работи, децата кротуват и се движим по-график.

    Малко учители , знаят как да общуват с учениците, а това е основното.Първо да ги слечелиш като човек, едва след това да ги научиш на нещо. Да ги накараш да се замислят.

    А някой замислял ли се е какви хора за учителите. Защото , при нас „даскал “ , се става по неволя.Да точно тези „простаци“ , влизат в педагогическите паралелки.
    След това , си намират подходящата връзка и ето ти учител.

  11. Явлението е всеобщо, просто някои общества са по-напред в борбата с него. Изразът „boys will be boys“, с който се отхвърлят оплакванията на жертвите на „момчетата“, не е български.

  12. nin

    Сега си обяснявам някои неща.
    Защо, когато мисля, че съм прав, когато съм недоволен ми обясняват как не е правилното решение това.
    Честно, не можех да го разбера, но го приемах. Просто не мога да търпя. С времето, обаче, реших, че търпението е нещо, което ми липсва.

    За съжаление това е част от картинката. За това няма общовалидни правила в обществото, които да подсилват обществото. Заради това, примирение.

    Някои азиатски народи също са такива, но като, че ли освен малката близка група за тях и голямото общество е важно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s