Президентът-бизнесмен

Още от предишните президентски избори в САЩ – на които се яви вече един бизнесмен, Ромни – обсъждахме как нежелателните му качества като арогантност и други се дължат на детайли от биографията му, включително и бизнес опита. Днес онзи персонаж, в днешния контекст, вече ми изглежда искрен, балансиран, разумен и толерантен. Дали след 4 години Тръмп няма да ми изглежда разумен? На фона на какво ли е ще е?

Сега… сега имаме един фашизоиден елемент, който за своя собствена изненада се оказа натоварен с отговорност да бъде лидер на свободния свят. Окуражени от кампанията му, ежедневно има ексцесии на насилнци, които го цитират като оправдание за действията си, а неонацистки групи, КК‌К и бели супремасисти празнуват открито победата на своя кандидат и вече са започнали да се приемат като мейнстрийм.

Но да оставим настрана фашистките тенденции на Тръмп. Най-любопитната тема от така преминалите избори за мен си остана нещо не много обсъждано: бинесменът като идеалният президент. По времето на Ромни това беше един от основните аргументи в агитацията за неговата кандидатура. Изтъкваше се, че по принцип един бизнесмен е най-подготвеният кандидат. Презумпцията на такъв аргумент е, че страната трябва да бъде управлявана като бизнес и съответно бизнесменът, с опита и уменията си, е в състояние да гo прави най-добре.

За съжаление, същият аргумент важи и в обратната посока. Когато бяха посочвани изтърбушени от Ромни компании, масово уволнени работници и други нелицеприятни бизнес подробности в пасива му, тогава зашитниците му пледираха: „Ама правилата в бизнеса са си такива, какво да правиш, това си е друго“. По същия начин и милиардите бизнес загуби наТръмп, както и данъчното шикалкавене на ръба на закона, беше оправдавано като естествено за бизнеса. Разбира се, не може бизнес опитът като аргумент да бъде валиден само когато е удобен и впечатляваш. Плюсовете и минусите вървят в пакет и ако настояваме да ни казват нещо, ще трябва да ги слушаме изцяло. Впоследствие и със закъснение и фалитите на Джордж Буш (първият президент със завършен МБА) в бизнес кариерата му като че ли обясниха и доста негови провали като президент.

И така, наистина. Предимство ли е бизнес опитът при управлението на една държава? И най-важното, една държава като бизнес ли трябва да се управлява?

Ако човек е изучавал икономика, той знае, че тя се дели на микро и макро. Микроикономиката, опростенчески казано, е икономика на частната фирма. Макро, също така опростенчески, е икономика на държавата. Можем да се замислим защо икономиката ги разделя и разглежда отделно. Но обшо взето, то е защото една държава не е бизнес. Съответно уменията, знанията, та дори манталитетът необходими за ръководенето й не са същите като за бизнес.

Една фирма не може да печата пари, да установява лихвени проценти, да предоставя обшествени блага предвидими за всички граждани, не може да задължава всеки гражданин да допринася за тези блага под формата на данъци, нито пък може да води страната към война или към мир, както и да подписва договори с друга. Обшествените финанси не са същата работа като частните такива.

Най-същественото в случая е че философията на една фирма е различна от философията на една държава. Независимо коя дефиниция за бизнес или фирма вземем, ще се съгласим, че най-неотменната черта на една фирма е: тя е създадена с цел да носи печалба на собствениците си. Иначе просто няма смисъл. А на кого се очаква да носи печалба една държава? Кой отговаря на „собственици“ в дефиницията на държавата? Само този паралел би трябвало да ни стъписа малко в сравненията. Целта на същестуването й не е печалба. Тя може да е различни неща, записани или не в съответната конституция, но нещо ми подсказва, че това по-скоро би било „възможност за всеки да следва щастието си“ отколкото „печалба“. И то специфично на „собствениците си“.

Една фирма, условно казано, е отворена система. Когато фирмата свива дейността си или е на загуба, за нея най-нормално е да уволнява работници. Когато разширява дейността си, наема нови. Но държавата няма такава гъвкавост. Условно казано, тя е затворена система. Когато е в криза, например, и не може да осигури основните блага, които приемаме че трябва да осигурава, тя не може да замете под килима излишния брой свои граждани. Когато пък и притрябват нови, да кажем че може евентуално да ги създаде, но докато гражданите й родят гражданчета, последните трябва да пораснат, да се отгледат, да се изучат и чак тогава да се влеят в редиците на гражданството. Както някои страни са отбелязали, дори и внасянето на имигранти не помага и не прави системата отворена. Когато ти притрябват и си поканиш такива, после не може просто да ги изгониш когато не ти трябват вече. Но дори и да не стигаме до имиграцията. Тя предполага, че има откъде да дойдат такива. Ако се концентрираме само до една държава и се абстрахираме от съществуването на други такива.

Някои казват, че не е въпросът държавата да е фирма, а да се управлява като такава или дейностите й да се извършват от такава. Примерно, разни държавни задължения се дават на концесия на фирма и – о, чудо – веднага стават ефективни и компетентни. Примерно, задължение на държавата е да раздава правосъдие. Ами добре, да направим частни съдии (опс, не сме стигнали дотам още… или може би да?), да направим частни затвори, в които държавата ще си плаща да праща в тях затворници и понеже са частни, те ще струват по-евтино и ще бъдат управлявани по-добре. Такава практика вече има от години в САЩ. За съжаление обаче утопията на ефективните затвори не се е материализирала. Частните затвори не само че се управляват по-зле по спуснатия държавен стандарт, но и са по-корумпирани и скъпи. Има и случаи на съдии, осъдени заради бизнес съглашения със собственици от затворническия бизнес, според които съдията ще пращат колкото повече хора (и деца) в затвора, а в замяна ще получават „финансово поощрение“.

Такива случаи не са бъг, а фийчър на бизнес философията. В края на краищата да не забравяме, тя се базира на печалбата. Дали един бизнесмен може да я прилага в държавническата си работа? Както виждаме, в много случаи го прави. Само че тогава не ни харесва.

Дали характерът, манталитетът и другите софт качества на бизнесмена го правят по-подходящ за президент от останалите? Ами ето примерът с Тръмп. Арогантен нарцисист и насилник, тези му качества не са му попречили да се справя с бизнеса си, a даже да процъфтява. Арогантността явно му е помагала да не плаща договорките на наетите от него професионалисти, нарцисизмът – да налага бренда си, самодоволството – да налага волята си надолу по веригата. Това може да са нормални качества за една фирма, но за да ръководи една държава трябват потискане на егото и способност да работиш с и за хора, които не ти харесват, които може да смяташ за втора ръка, да спазваш обещанията си…

Или поне в една идеалистична представа. Както знаем, съществуват манипулатори в историята, които са били точно такива, но днес не ги сочим за пример, а по някаква причина сме ги захвърлили на бунището на историята.