Кръв и бели дантели

elsuicidio.jpgСветлина писа миналата седмица как една дъщеря се опитва да убеди майка си да даде старите си дрехи за благотворителност: „Изхвърли всичко, с което ще те е срам да си облечена при катастрофа.“ Защото пък майката имала слабост към вехтории с изкуствени перли и пискюли. Предполага се, че никой не иска да попадне в болницата или на вестникарска снимка брутално окървавен, облечен в дантели и мъниста.

Сетих се за Фрида Кало, една от най-известните катастфорирали в историята на човечеството, защото творчеството и е до голяма степен визуално осмисляне на катастрофата, физическото страдание и самата себе си. И обилно количество кръв, за предпочитане върху бели дантели.
lasdosfridas.jpg

Човек, който катастрофира (да спи зло под камък) губи не само контрол над себе си и тялото си, но и над правото да изглежда с достойнство. Дрехите му са окървавени, смачкани и разкъсани. Това може и да изглежда героично, а може и да е гротескно. Особено ако е облечен неподходящо. Някои дрехи може да дават усещане за абсурд ако са разкъсани, а други не. С дънки и бяла риза? Звучи даже героично. С къса сива поличка на плисета и блузка на точки? Червени? Звучи абсурдно, но може да е подходящо, ако аз не съм виновна за катастрофата, а отсреща кара някой пиян. А дали има значение дали дадено облекло, макар и гротескно при катастрофа, има обяснение за обличането му? Ами ако си на път за сватба, където е нормално да си с перли? Може оправдание да има, но то губи значение при визуалното осмисляне на сцената. Или може да го прави оперно трагично подчертавайки абсурдността на съчетанието: катастрофа и сватба.

В Средновековието е било особено важно как и при какви обстоятелства ще умреш. Моментът на смъртта имал влияние за последващата ти съдба. Ако си умрял по обезобразяващ достойнството ти начин, спасението ти е било под въпрос. Героичните фигури е трябвало да умират на бойното поле. Може прободени, но не обезобразени по някакъв друг начин. Дон Кихот безславно, но успокояващо умира в леглото си. Не случайно хайдутите в народните песни всъщност побеждават, когато умират с бяла риза и развят перчем. Има значение например дали са те осъдили на смърт чрез обесване, гилотина или разстрел (гилотината е за аристократите). Днес може да не вярваме, че самата смърт има влияние за по-нататъшната ни съдба, но като логичен завършек на живота тя му дава визуален символичен смисъл.

Особено внимание заслужават самоубийците, които сами могат да инсценират момента, композицията, внушението. Светлина пише за момиче, което се гласи с бяла рокля и определена прическа. То е победа на контрола над случайността, на собствената воля над насилието на съдбата. Самата Фрида има портрет на самоубилата се Дороти Хейл (най-горе), при който тя скача от нюйоркския си апартамент хаотично в бяла рокля, а е легнала на тротоара в грижливо надиплена черна, с хубаво бяло цветe на деколтето и в победна поза (точно като завършек на драматичен танц).

Въобще не е ли абсурдно само по себе си, че има значение как се третира тялото след смъртта. Нали уж вече нищо не усеща, нито пък има нужда от него. Защо се държи на определена образност и предметност при погребението, при положение, че смятаме, че тялото не продължава пътя си прекосявайки Лета. Защо девствените момичета трябва да се погребват в бели рокли, момчетата с кукли, а всички с дребни монети?

Но си мисля, че всяка дреха може да бъде подходяща да умре човек, освен може би да гол.

19 коментара

Filed under изкуство, култура, традиция, Uncategorized

19 responses to “Кръв и бели дантели

  1. mislidumi

    Ето и спонтанните ми мисли след като прожетох поста ти.

    Филмовата индустрия днес добре владее инсценирането на смъртта. Даже май по-добре от инсценирането на раждането, в което няма нищо чак толкова зрелищно и вълнуващо на кино. Вероятно защото раждането е предсказуемо, а смъртта неочаквана. А когато се случва нещо неочаквано, то трябва да бъде подготвено, за да не остане незабелязано.

    Освен това, човек се ражда гол.

    И като стана сега дума за кино, си помислих как в по-старите филми умирането изглежда по-естествено. Пушка пуква и отрязано тяло се сгромолясва като кегла, ударена то топката. Обаче после киното открива въздействието на трудното умиране и вече често героите кървят няколко минути, прощават се с най-добрия си приятел, казват нещо мъдро и отлитат. Ефектът е придружен с неволноразлюляното перде пред отворения прозорец.

    И понеже вече съвсем се отклоних. Призив към преосмисляне на старите филми – гледайте старите филми! В тях артистите все още имат пъпки по лицето и криви зъби, а съблазнителните жени се разхождат с дебелите си дупета.
    🙂

  2. mislidumi

    В този смисъл и инсценировките на смъртта при Фрида Кало са силно театрални. Мисля, че това ме наведе на мислите за киното и зрелищността.

  3. Не си спомням коя от терипратчетовите героини – баба Вихронрав или леля Ог – винаги съветваше младите момичета да носят чисто бельо. В случай на инцидент с карета, например, няма да се окаже, че като им се надиплят полите отдолу ще се покаже нещо, което би ги засрамило.
    😀

  4. А имаше и филм за Фрида Кало. Май с Пенелопе Круз (макар че аз актрисите ги бъркам почти колкото актьорите).
    Аз много, ама много харесах филма, особено това, че истарията започва далеч преди катастрофата и показва цялостната й промяна.
    Театралното в нейните смърти всъщност си е реално. Ако живеем в преструвки и с мисълта с какво бельо искаме да ни намерят, трябва ли краят на жинота ни да е по-различен? Трябва ли тогава да си свалим маските?
    Ето затова се погребват момичета в бели рокли, момчета с кукли и т. н. – поддържаме илюзията докрай. Животът е сцена, нали така?! Смъртта е „край на живота“, значи е част от него – тя му принадлежи. Сещате ли се за уж нелепите китайски театрални маски, които от едната страна са усмихнати, а от другата – не (в тях кипи ту гняв, ту тъга, но никога не представят 2 положителни емоции)?

    А пък начинът, по който Размисли е подредила погребенията – бяла рокля, кукла и парички, не ви ли подсеща за костюми/маскарад, кукли/марионетки и най-вече за такса вход?

  5. mislidumi

    Да, Светлинка, този филм наистина допринесе много за популяризирането на Фрида Кало сред широката публика. Което е хубаво, разбира се. В същото време популяризира и Диего Ривера (нейния мъж), чието творчество аз много харесвам. 🙂

    А иначе за функцията на дрехата множе много да се разсъждава. Дрехата не е само за да ни пази от студа, което би трябвало да е изначалната и функция. Над практичното се изгражда обаче и цяла формация на вторични значения – чрез цвят, форма… После можем да помислим и за дрехата като знак за принадлежност към определена група. Можем да помислим и за дрехата като огледало на душевния свят. Защото перковците се обличат като перковци? Можем да помислими за ритуализирането чрез облеклото – например сватбата и погребението. После можем да помислим, защото това, което не се вижда (бельото) е толкова „тайнствено“ – историческо развитие на бельото; взаимодейсвие между видимите и скритите дрехи.

    Ех, че ми стана интересно…

    Може да взема да понапиша нещо по темата, давайте идеи или връзки към интересни материали на тази тема, може да излезе колективна блогова публикация.

  6. eто ти нещо – не е идея, но става за повод за размисъл:
    мормоните носят едно специално бельо – като гащеризон с дълги крачоли и ръкави. По него на специални места иам нашити специални знаци. Никой не трябва да ги вижда, а дрехите не трябва да се събличат. Къпеш единия крак, обличаш го, къпеш другия. Ако нещо се скъса, изрязваш символите и ги зашиваш на следващата дрешка.
    та това какво значи? защо именно бельото е специално, а не примерно обувките? ако тези знаци са нещото, което ни отличава, защо ги крием? има ли причина да се срамуваме от кожата си или да не я харесваме, че да трябва да я крием от околните?
    още нещо – защо в различните страни цветовете имат почти една и съща символика? за приказките е ясно, но откъде и Цметъгледът съвпада? навремето ни учеха, че средиземноморците си представят боговете руси (земните боогве са кафявокоси като земята), а северните народи имат тъмнокоси богове. и все пак за всички червеното е цвят почтен, цвят специален, цвят горд и важен, да не кажа най-важния. навсякъде жълтото е цветът и на омразата и на разума, навсякъде черното е лошо, освен когато символизира утробата (но тази опция май навсякъде я има – всички го приемат и като лошо и като утробен цвят).

  7. опаааааааааа
    „Цметъгледът “ всъщност е „Цветоглед“ – съжалявам, но ен съм най-добрият писач 😦

  8. mislidumi

    Svetlina, това за мормоните не го знаех. Но то като че ли попада в раздела за ритуализирането на облеклото. Тоест дрехата носи свещени знаци. Тя е в непосредствена близост с тялото и е един вид второ „Аз“ (втора кожа) дотолкова, доколкото човекът се идентифицира със собственото си облекло. Не познавам причините, поради които мормоните не се събличат изцяло, но бих спекулирала, че вероятно това е свързано с някакво табу пред голото тяло, а дрехата покривайки го, е и пазителка на свещените знаци.

    Относно цветовете – не е съвсем вярно, че цветоусещането е еднакво за различните култури. За японците например бялото е цвят на смъртта. Те предпочитат пастелните цветове, докато средиземноморието – ярките. Но, разбира се, има и сходни неща. Интересно е да се помисли и как в глобалния свят традиционното цветоусещане се промреня в ползата на едно уеднаквено тълкуване. Или не се променя полкова бързо?

    🙂
    Мерси, истинско удоволствие са коментарите тук!

  9. Аз пък винаги съм се страхувала как ще съм облечена като умра. Дали няма да е с най-неугледното ми дрешле. Все пак трябва да има смисъл и оправдание, иначе животът ми би останал неразбран 🙂

    Има няколко филма за Фрида Кало, може би си мислиш за филма със Салма Хайек (моя любима актриса), не беше лош филм. Мисля, че тя е добър пример в случая, защото човек, който е непрекъснато под погледите на лекарите, които съвсем не се интересуват от красотата му, възгледите му, същността му, се страхува да загуби част от себе си. Нали знаете каква униформа носят болните в болницата?
    А помните ли когато (във филма) Фрида започва да рисува върху гипса, в който е заклещена? Стори ми се много показателно как иска да изгради образ за себе си върху бялото на гипса, да го измисли там, където го няма.

    Ще продължа да пиша по-късно, а вие си разговаряйте за култови дрехи и значението им. Имам нещо да кажа за Свети Хилдефонс. 🙂

  10. mislidumi

    Размисли, мен повече ме вълнува като умра как някой би заварил разхвърляните ми вещи и тайните дневници. 🙂
    Но си те представям като спретната жена и не мисля, че е нужно да се тревожиш.

    Но е интересно виждането. Мисля, че тук става върос за интимността. Интимните неща не иска човек да споделя със случайни хора. В този смисъл едно мъртво тяло няма контрол върху себе си и върху света около себе си. Страхът от нарушаването на интимността на тялото е това, което ти, Размисли, описваш – дали човек е подходящо облечен, дали се представя достойно за ритуала. Аз като че ли измествам интимността върху предметите на света около мен – дали шкафовете са за показване, дали предметите на бита са подредени за ритуала на смъртта (или на раждането, или за партито… има толкова много ритуали в ежедневието).

    Сега си позволявам тук едно твърде недозазуемо предположение, просто заради интелектуалното удоволствие на бъбренето тук 🙂

    Хора, които се вълнуват от това, дали са облечени правилно за смъртта, обичат да се преобличат често, имат обмислен стил на обличане, държат на детайла и театралността. И винаги са добре изгладени :-). Вероятно не изхвърлят старите дрехи задари привързаността си към тях. Може би.

    Друг тип хора, които наблягат върху интимността на личните вещи, са склонни да одухотворяват предметите, да се привързват към нещата за употреба, да разговарят с тях дори. Тези хора разместват непрекъснато мебелите в дома си и не изхвърлят никога стария си стол.

    Сигурно има и смесени типове.

    🙂 Това тук са само спекулации по темата. Не гарантирам истинноста им.

  11. Мммммм, помня само странния акцент, който много отиваше на ролята (лица не запаметявам). Та може и С. Хайек да е, ама точно такава е и вероятността да е бил Леонардо ДиКаприо 😉

    Иначе… изморена съм днес от мислене. Омръзна ми да ровят из душата ми и да преобръщат всичко. То не стига, че аз съм тръгнала да ровя за новите си лица, ми и вие посотянно повдигате нови и нови въпроси. Трудно е да си толкова сериозен и така научно да гледаш на себе си.
    Колкото до ритуалите – ами прави сте. Ритуализираме всичко, слагаме правила, за да не взимаме решения, слагаме маски, за да не разбират какви решения сме взели все пак… А смъртта какво е? Вторият ритуал, в който участваме, но който не зависи от нас. Раждане и смърт – сам отогава не контролираме нещата, само тогава ни е страх от себе си. Във всички останали случаи си ползваме сребърни огледала с леко изкривен образ. А понякога и се опитваме да категоризираме нещата около себе си, да разделим дори хората на няколко вида/типа/породи. Важното е да се скрием – да си сложим много етикети, да се заобиколим със столове или дрехи, да се чувстваме уютно в чуждата кожа/маска.
    Отново стигам до старото си твърдение, че всичко, което правим, е от страх. Тъжно, но е така. Страх от себе си, от живеенето, от умирането, от другите, от мравката.

  12. По повод на писаното от мисли+думи по-нагоре:

    Диего Ривера е страхотен 🙂 като художник, но като мъж… И това ме навежда на мисълта за други художници/писатели, чиито неща много харесвам и които са били отвратителни хора. Колебая се дали да не ги харесвам заради това и засега си оставам с харесването.

    Перковците си се обозначават най-очевидно и неизбежно с дрешната си перковщина. Докато в един момент конкретната им перковщина стане повторяема и дрехите им заприличан на униформа. Пример: бунтовните ученици. Които като се бунтуват срещу униформите и им се даде свобода да се обличат както те искат в един момент се появяват подобно облечени 🙂

    Теорията на облеклото (как научно звучи само!) е нещо, което едновременно задоволява модаджийките в личните им склонности и в научните им стремления. Имам много примери и линкове! Една позната пише за употребата на модата и облеклото като изява на личността в романите на Бенито Перес Галдос (испанският Вазов, любим източник на испански исторически сапунени опери) и на Емилия Пардо Басан (феминистка по същото време). Ето някои други линкове:
    http://www.amazon.com/Culture-Clothing-Fashion-Present-Publications/dp/0521574544
    http://www.amazon.com/Dress-Middle-Ages-FranCoise-Piponnier/dp/0300069065
    http://www.amazon.com/Best-Dressed-Fashion-Birth-Couture/dp/0876331185
    http://www.amazon.com/Fashion-Culture-Identity-Fred-Davis/dp/0226138097
    за бельото:
    http://en.wikipedia.org/wiki/Temple_garment
    за съжаление не откривам друго важно с бърз преглед.

    Ще бъде страхотно ако напишеш по тази тема. Всъщност и аз ще се включа по някое време с нещо като модата на дефицита (тоест, какво носех в ученическите ми години). Ето някои други линкове.

    Въпросите, които поставя Светлина са много важни. (Дано да напише нещо да им отговори). Но червеното не винаги е хубав цвят навсякъде (понякога символизира дяволя). Черното също не непременно, както и бялото. Има някои малки изключенийца, но може те да потвърждават правилото. Но вярно е, че може би в последните десетилетия (глобализацията?) в Китай например се използва белият цвят за булчиниски рокли, докато преди е бил червеният (както и в българските сватби). А за дебютантките в западната култура пък червеният е бил нежелателен (страст) за сметка на белия (невинност). Ще следя развитието на темата във вашите думи 🙂

  13. Малка вметка за Свети Хилдефонс и ритуалните дрехи
    Той е епископ на Толедо (седми век) с важен пръст в затвърждаването на почитането на Богородица в католицизма. Писал трактат в защита на идеята за непрекъснатата и девственост (преди и след раждането), например. Според легендата, Дева Мария му е била толкова благодарна за защитата, че му е подарила неръкотворна алба (http://en.wikipedia.org/wiki/Alb) специално изтъкана от ангели, която да носи на празници. След смъртта му неговият наследник епископ решава съвсем рационално, че след като го наследява на поста в задълженията и авторитета му, наследява и албата, която си е литургична дреха. Но не било така според Дева Мария. Албата била специален подарък и лично облекло за Хилдефонс. Тя наказва присвоителя със собсвеното му завоевание: албата се стеснява около врата и той умира задушен. Което си е парадокс:
    Албата като църковна ритуална дреха може да се наследява, така както се наследява ролята на епископа.
    Ако новият епископ умира с дрехата поради това стесняване, значи, че тя остава завинаги негова. (Не е опция да се реже).
    И други подобни.

  14. Светлина, раждането не е ритуал, а спешен случай 🙂

    „Едно мъртво тяло няма контрол върху себе си и върху света около себе си.“ Много вярно. 🙂 И разпределението на типове според притесненията (вещи/дрехи) ми изглежда логично. Може би аз имам от двете по малко. Права си много, че държа на това как съм облечена. 😉 Не в смисъл на скъпи дрехи или според дадена мода, но да е нещо особено по-различно. Може би е защото като ученичка (когато се ражда индивидуализма) по магазините се продаваха само унифицирани дрехи, а аз бях индивидуалистка голяма. Дори униформата префасонирах всякак, за да е различна. От друга страна, понеже като преподавам съм непрекъснато под погледи, опитвам се да изглеждам по определен начин. Далеч съм от мисълта, че това е необходимо за вдъхване на авторитет, но… така го правя аз. Мисля, че преподавателите, които се обличат неугледно също демонстрират нещо, именно с избраната нарочна неугледност. От друга страна и на вещите държа. Но тях неизбежно се е налагало да ги прежалвам доста пъти, че съм претръпнала. Губила съм книги, файлове с писани неща, играчки на сина ми (за които ми е жал най-много!) та до свидни предмети, на които съм държала. Предпочитам да загубя пари, отколкото предмет, който вече има свой живот в моята вселена. Но при смъртта ми тези предмети вече няма да имат това значение – в този смисъл, дали някой ще ги запази зависи от неговия личен интерес. Даже се лаская, че на някой може да попаднат личните ми дневници 🙂 или пък да намери мои бележки по книгите. Преди известно време почина един колега и семейството му предложи на нас да си вземем от неговата библиотека каквото искаме. Разбира се, аз заграбих доста, но най-тежката част се падна на колегата, който беше натоварен със задачата да обработи тетрадките и ръкописите му. Кои записки са важни и биха свършили работа, кои са за изхвърляне, това беше неговото мъчение. Бих искала да спестя това на някого 🙂

  15. mislidumi

    „албата се стеснява около врата и той умира задушен“ 🙂
    То не е смешно, но не мога да сдържа тук усмивката. Много хитър подход! Това решение е уникално като мост между дрехата и човека, свещенността на дрехата (тук като елемнт от църковен риуал) е омаловажена в полза на свещенността и като лична вещ. Какъв уникален парадокс! Още е дно потвърждение, че всяко правило има изключение.

    Иначе и аз бих взела много книги, това е голямо богатство. С личните дневници много ще внимавам да не извадя някоя истина, която е била заровена дълго време. Помислих си, че ревносттно бих изгорила почти всичко, моето разкрива непознати детайли от живота на починалия. Може би защото смятам, че личната тайна трябва да си остане тайна и след края на света. Сега осъзнавам, че това е много консервативно схващане. Дано никога не ми се наложи да чета чужди дневници.

    🙂

  16. Мицева

    Уау! Много съм впечетлена…

    Уф, дебилно тъп коментар след всичко почетено, но днес граматиката ми е зле…

  17. Госпожо Ю, често чета за семейства на велики, но наскоро живели писатели, които все още държат авторското право върху техни документи, писма и дневници и които върло не позволяват на читателско око да надникне в тях; дори горят дневници според авторска заръка. За себе си са прави, за читателите им не… Къде минава линията между нахлуването в личното пространство и правото на обществото да се наслади на всичко, излязло от перото на даден автор е трудно да се премери. Между другото четох за скорошно издание на личните дневници на Яворов – било добре направено именно с оглед на тълкуването на интимната граница.

    Мицева, а ти човек на личните вещи ли си или човек на дреховата театралност? 😉 Пиши! 🙂

  18. Мицева

    Трудно ми е да кажа… Може би по-скоро човек на личните вещи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s