Уж вече сме отворени за света, за нас визи и граници отпаднаха, приятелите ни се пръснаха навсякъде и ние им ходим на гости. А всъщност днес сме по-самоизолирани отвсякога. По-свити в някаква черупка, с по-ограничен кръгозор от времето, когато нямаше интернет, а намирахме информация за Големия Свят в Голямата Съветска Енциклопедия и чрез любознателните ни търсения и умозаключения. Каквото сме спечелили с мобилност и информираност сме загубили с безразличие към различното. Глобализацията не е географско понятие. Светът си е съществувал и преди ние да го посетим, той става наш когато ние самите го искаме и прекрачим духовно в него. Може да се смеем на тези, които познават и обичат само чалга, но и ние сме като тях, когато познаваме и харесваме само нещо друго, познаваме и признаваме само хора като нас.
Попрочетох няколко поста за Осми март и за това как няма защо да се празнува. Че еманципацията вече победила в равните права на жените, или пък равни права по принцип не са необходими. Че жените вече търсят само как да станат мъже или че тези, които страдат, го дължат на слабия си характер и на глупостта си. Че аз съм добре и не ми трябва нищо друго. Изхождайки от презумпцията, че щом нашите равни права са наред (или пък не е равни права, което търсим), няма какво да се оплакваме, нито пък онези, които не искат да си ги търсят. Защото всъщност Осми март бил празник за оплакване, а основание за такова няма.
За мен такава позиция е същата, като на минувачите отминаващи падналия човек на тротоара с невъзмутимо безразличие. Бързат за работа, не им се занимава с чужди проблеми, сигурно е пиян.
Всъщност, Осми март не е празник, а ден за отбелязване. Традицията не тръгва от някоя битка, в която жените са се сражавали срещу мъжете – и оттам задължението да искат прошка на този ден на непризнатата женственост. Не е и ден на женското начало. Осми март води началото си от едно събитие, което ако се беше случило днес щеше да ни накара да настръхнем. Ню Йорк, 1911, шивашка фабрика, жени работещи 12 часа на ден, полу-каторжни условия, заключени врати. Пожар. 150 овъглени. Представете си влака София-Кардам умножен по 16. Както и в случая с влака и тук става въпрос не за едно конкретно нещастно събитие. Учебниците по история на БКП, макар и справедливо да ги подозираме в пропаганда, тук не лъжеха – условията за всички работници наистина са били ужасяващи. Пише го и в американските учебници… А тези, които са били уязвими по различни причини или нарочени заради принадлежността си към някаква група – жени, деца, имигранти, католици, кривогледи, ирландци, осиновени, сираци, бавноразвиващи се, етц – за тях светът е бил още по-трудно място.
Проблемът не е само пожарът, не е съществуването на мъжете, срещу които жените да се борят, а една система, която позволява хората да бъдат само механично средство за извличане на полза. И използвани още по-лесно ако са уязвими и зависими. Проблемът е в една система, произвеждаща такива стереотипи, в която участват и мъже, и жени. Разбира се, някой сега може да каже, а защо онези жени са се съгласили да работат при залостени врати. В края на краищата в САЩ не е имало закон вратите на фабриките да бъдат залоствани, за да не се отлъчват работниците. Били са свободни да избират и коват съдбата си.
А друг би казал, това е било преди стотина години. Еманципацията е победила. Има равни права. Било е лошо, сега е добре. Или пък, сега е по-добре, но точно затова е и по-зле. Или, аз нямам претенции за равни права, защото си ги имам, или си ги вземам сама, или не ми трябват, понеже мъжът до мен ме уважава, затова мразя Осми март.
Не. Ако не ни харесва влакът София-Кардам и системата, която го е породила, или онази система, която е заключвала жените във фабриката както един стопанин затваря животните си, струва ми се е много цинично да си мислим, аз съм щастлива и нямам никакви претенции към живота. Да, аз лично наистина съм щастлива с равните си права. Както вече казах, Осми март не е ден на битката за надмощие между мъже и жени, при която кавалерски мъжете са задължени да капитулират с цвете. Той е един от дните за припомняне, че има групи, които са уязвими заради общественото стереотипизиране и жените са сред тях. Обществено, защото (почти) всички участваме в него в една или друга степен, дори с безразличието си.
Не, не е било преди сто години. Бива сега. Бива в хилядите фабрички, с които е осеян Китай и всички други страни, които произвеждат световните ризи, дрешки и детски играчки. Шивачки са заключвани по 12 часа на ден, с пауза за тоалетна 5 минути на ден, уволнявани при признак за бременност, малтретирани с принудителен секс, убивани. Деца са продавани за проститутки. Жени са отвличани и ритуално обезобразявани, убивани за поставяне под съмнение на семейната чест. Жени имат пред себе си само пътя към фабриката и никакво училище. Военновременното изнасилване е едно от всички възможни оръжия. Познавам доста такива жени и те съвсем не смятат това за „такъв е животът“, не са просто щастливи така, протестират срещу „късмета“ си. Но не виждат изход, нямат друга алтернатива, нямат блог, техният глас не се чува, никой не се интересува от тяхната гледна точка.
Да, но това е далеч? Не, не е далеч, ако имаме смелостта да кажем, че сме част от този свят, че купуваме произведените от тях дрешки и играчки. А всъщност колко близо трябва да се случва, за да приемем, че това съществува? Всичко това се случва и в България, и в Европа (в тайните нелегални фабрички и други конвейри за обезчовечаване на уязвимите). Aко се случва в същия град? Сред хората, които познаваме? Сред хората, които имат нашия социален статус? Сред хората, които имат нашия характер и умствени заложби? Такива, които не са циганки, простачки, чалгаджийки, селянки, неграмотни, тъпи лелки, от Факултета, от едно планинско село? Защото ако са, то е нормално и те са си щастливи така, или толкова си могат?
Или може би ще кажем, да не би само жените да са стереотипизирани, уязвими, дискриминирани заради принадлежността си към група? Нали и евреите са живели в гета, децата на имигрантите са се смятали за бавноразвиващи се, а християните в Египет не получават работа освен от други християни? Защо да делим несправедливостите? Не ги делим. Това е само една от многото и днес нека да говорим за нея. Когато я посочим с име, една конкретна несправедливост става по-видима за тези, които мислят, че просто животът е такъв.
Нима факта, че не виждаме пред очите си падналия на тротоара ни освобождава от неговото съществуване? Не казвам, че трябва да проверяваме всеки ден града за всички паднали по тротоарите. Но нека поне го знаем, че е паднал. Да не зачеркваме съществуването му. Като правим обобщения за света да не изхождаме единствено от своя живот, от своето семейство, от своето приятелско обкръжение, от списанията, които избираме да четем. Ако не друго, поне да го включваме в определението си за света.
В следващите дни ще отсъствам за кратко, така че ако не отговарям на коментарите е само временно. Но вашето мнение ме интересува.
Размишльотини 
Чудесен материал! Много ми хареса позицията ти поради няколко причини. Не си агресивна, не си нападателна или осъдителна, а напротив: заговаряш проблемите открито, без да открояваш себе си като правилно-действаща. Надскочила си много умело границите, не само на своите познания, но и тия, в които ни е удобно и безопасно да мислим и изграждаме мнения. Много ми хареса и встъпителната ти мисъл- какво но носи мобилността и колко границите изчезват днес, колко светът е „плосък“ (както бях чела в една абослютно про-американска книга напоследък, където единственият враг на земята беше Осама бен Ладен и всички индийци бяха най-доволните и проспериращи млади хора, благодарение на икономическата аутсорсинг-политика на САЩ). Мисля си, че все повече хора вярват (или искат да вярват), че действително глобализацията, такава каквато я познаваме от медиите, носи мир със себе си, че всичко е Ок стига да имаш тлъстичка сума я в джобче, я в банкова сметка.
да, браво за материала. хич не я обичам тая дума „браво“, но нека на първо време така да отбележа съгласието си към твоята позиция :))
не се бях замислял от такъв ъгъл.
благодаря 🙂
Размисли, всичко това е така. Права си, че проблемът трябва да се назове и с име, а не да се обобщава и избутва настрана. Чудесно и гневно се описала това, в което вярваш и за което се бориш 🙂 И го приемам, подкрепям го, защото това е личният ти избор и всеки човек се бори на някакъв фронт. За да няма недомлъвки и лицемерие в отношенията ни, искам да споделя, че имам голям проблем с феминизма. Надявам се да ми го просиш и да разбереш и моя избор на позиция.
Знам, че моите аргументи не са достатъчно силни срещу добре изградената философия на феминизма. Трябва да призная, че имам много малко приятелки и повече приятели, вероятно май и много мъжки мисли в главата. Трябва също да ти призная, че не обичам да се изразявам политически коректно и не вярвам в това, че езикът дескриминира жените. Живея в страна, в която канцлер е Жена, която е желязна. Това изобщо не значи, че Германия е рай за жените. Не значи, че борбата не се води на много фронтове. Но аз лично за себе си, когато се ангажирам в кауза, избирам тя да е не на някаква „джендър“- основа. Понеже най-добрите ми приятели са млади мъже, познавам и техните страдания в разместените отношения със супер еманципирани жени. Знам, че феминизмът не се бори протим мъжете, това го мислят само глупаците. Уважавам много и лидерлката-феминистка в Германия, която е свръх интелигентна жена и издава културно и интересно списание.
Много приказки, малко смисъл. Вероятно го написах всичко това, защото си ми симпатична и ми е приятно да коментирам тук почти всяка тема. И за да не интрпретираш мълчанието ми по женски теми като несъгласие или премълчаване 🙂 Просто много внимавам с движения и идеологии, към които се опитват да ме приобщават. Относно 8 март – не само, че не го празнувам, но и ако някой ми подари китка, ще се пукна от смях. Просто не зачитам патетика, национални празници, авторитети, патриотизми. Опитвам се с личен пример да възпитавам сина си всеки ден, а не на празник в достойно и човешко отношение към хората и природата. Лично за мен това е по-ценно от лозунги и организирани движения. Искам синът ми да е уверен в себе си и да зачита хората в отношенията си с тях, а не да се страхува, че може на всяка крачка да бъде обвинен в дескриминация в едно общество, което го е страх да говори, зада не каже нещо грешно.
А сега наистина да ми простиш 🙂
Проблема го има, не знам обаче какво може и следва да се направи. Когато мога, избягвам да купувам китайски стоки – не само защото обикновено са некачествени, а и защото искам китайският режим да фалира. Но същевременно съзнавам, че фалитът му в краткосрочен план ще увеличи, вместо да намали страданията на китайския народ. На Запад много препоръчват бойкоти на производителите, които изнасят филиали на фабриките си в Третия свят заради евтината работна ръка. Само че дали най-доброто, което можем да направим за хората от Третия свят, е да им отнемем работните места?
Добре е когато се знае какво и защо точно се празнува/отбелязва. Много си права, че това е дата за размисъл и припомняне, и може да се отбележи по много по-смислен начин. Никой не очаква от хората да ходят да се напиват за Световния AIDS ден например. Най-виновни са си самите жени. Те масово продължават да поддържат клишираното празнуване на 8-ми, ден на жената е->аз съм жена->имам празник->ще се облека празнично, ще си направя прическа->ако мъжът ми не се отчете ще ми стане много неприятно и ще се постарая да му го покажа… и т.н . Може би точно затова се появиха двете крайности „за“ и „против“ 8-ми март. Моето отношение към празника еволюира. Като по-малка по соц време това беше празника на мама. Все още не забравям на този ден да поздравя мама и да я зарадвам с нещо. По късно ми беше неловко да ми го честитят и на мен. Защото нали мама е жена, ама аз съм била някаква неосъзната пикла все още. Точно тогава се зароди и омразата към: зюмбюлчетата в целуфан, предлагани за улеснение под носа на чакащите на спирката мъже- за няколко левчета и с нулево усилие се отчитат за цялата година, и колежките доволни и жената вкъщи и тя; женските колективи по заведенията в обедната почивка и ранния слетобед, облечени празнично, все едно само на деня на жената могат да си позволят да се наконтят; мъжките очаквания да получат почерпка от колежките срещу същите тези зюмбюлчета и т.н. Ако и аз се сдобиех по случайност с някой карамфил се постаравах да го натъпча в чантата си, за да не съм една от разхождащите се с китка жени. Отношението ми към денят беше каквото в момента е към св.валентин, един глупав ден, в който и аз се чувствам глупаво, с някакво псевдо празнуване, който трябва да изтърпя да мине, няма как.
Сега не се чувствам толкова глупаво на този ден, защото съм уверена в позицията си и мисля, че го разбирам по-добре. Не истерията около женския ден, а смисълът му. Защото понякога не е лесно да си жена дори и в нашето време, дори и в България. Другото ти си го описала. Това не означава да се втурваме към кръчмите и да очакваме еднодневното внимание от мъжете ни. Това означава да си спомним и да отчетем това което други жени са извоювали за нас.
Страхотно хубав пост, както винаги. Бих припомнила и борбите за право на глас на жените (допреди два века демокрацията изключвала жените, робите и по-малко имотните), борбите за образование (особено висше) и нечуваната възможност все пак да ти пазят работното място, докато раждаш и кърмиш.
А празникът на мама в детската градина с песните, стихчетата и сценките е определено един от най-хубавите моменти в живота ми и, смея да мисля, в живота на децата ми.
Благодаря за коментарите! Давам си сметка, че щеше да бъде по-добре да не отсъствам, за да има наистина дискусия, вместо забавено реагиране от моя страна. Но се радвам поне да прочета мненията ви.
@ Anchett, моето обяснение е, че когато се глобализираме с някаква амбиция – например за да работим или да учим – пред очите ни са успелите хора, следваме тях и така неусетно ни се изплъзват „маргиналните“ (според нас) случаи. Освен това, понеже ние самите сме успешни, някакси приемаме за естествено, че всички имат такава възможност да са успешни, ако не, значи че просто не са го искали.
@ Батпеп, това е ъгълът на улица „Ударник“ и „Съзнание“ 🙂
@ мислидуми, благодаря ти, че ми писа за това. Няма за какво да ти прощавам, тъй като държа на мнението ти независимо какво е и се надявам и в бъдеще да пишеш несъгласието ти (освен ако писанието ми е съвсем непричем).
Всъщност аз не говорех дори за феминизма, а за тези ситуации и общества, например Мексико, където всеки месец се чува за 10-12 годишно дете, бременно от доведения си баща, майката е знаела, но си е мълчала, защото иначе как ще се издържа сама, а след като се разчуе, бащата първо твърди, че всичко това са измислици на майката, която ревнува дъщеря си от него, а после казва, че момиченцето самичко си го е искало. И това се случва редовно, но вестниците пишат само когато има бременност или детето е достатъчно малко, за да шокира (иначе някакси се приема). А църковната администрация стои зад ринга и си мълчи, а при натиск евентуално коментира, видяхте ли сега, това се получава, когато жените работят извън къщи, вместо да си гледат семейството (а всъщност майката обикновено е необразована и домакиня). И когато такива неща ме шокират, принуждават ме да им търся в себе си изход, как да не се повтарят и тръгна да им търся дирите и причините, понеже са толкова чести, не мога да си кажа „просто тази майка е чудовище“ или „този човек се е случил извратеняк“, а го свързвам с други стереотипи, съществуващи в това общество. И веднъж като съм била свидетел, просто не ми дава сърце да не ги вземам под внимание, чувствам някаква отговорност за тях. Само за това се боря 🙂 (както и за всички други неравностойности, разбира се), но не организирано в движение, ами просто се опитвам при разговор с други хора да им споменавам това, което аз знам. Иначе, и в Латинска Америка е имало повече жени-президенти, отколкото дори в Европа, но това съвсем нищо не помага в примери като горния.
@ Майя, не знам дали китайската икономика скоро може да фалира, дори обратното, понеже всеки иска да си купува по-евтино. И наистина да избягваш всичко китайско пък означава да отнемаш работата на хора, които имат нужда от нея. Но има разни организации, които проверяват условията в различни фабрики и препоръчват бойкот на марките, които работят с най-фрапиращите нарушители. Обикновено има повече ефект. А как да стане всичко по-добро, и работещите да са добре, и цените да са по-ниски, не знам някой да е измислил решение все още.. Не ритам срещу глобализацията по принцип, защото тя е довела до доста положителни неща.
@ Anikrush, точно за това си мислех, за празнуването. Като си четях електронните картички за Осми март си мислех, че само един прост анализ на пожеланията може да ми даде представа колко различно всеки го приема. Някои пожелават „здраве и успехи“ по същия начин, по който са си написали картичката за Коледа и рожден ден. Това бяха тъжни картички, чиито податели с мъка са потърсили някакво празнично настроение в ежедневието и са бръкнали в торбата с пожеланията. Смятат, че нещо трябва да се празнува, но нямат сили и настроение за него.
Други пожелания бяха по-женски ориентирани. Например едно, писано до всички жени в списъка с адресите, беше като заклинание: „Да бъдете обичани, любени, глезени…“ Признавам си, че то най-много ме подразни. Не само защото подателката е жена, която и в живота черпи самоценност главно от одобрението на другите, от техните знаци на зачитане и която уязвимо се страхува да не го загуби. Дразнещо е, защото подчертава стереотипа, че Осми март е ден, в който мъжете трябва да поправят някакво съгрешение пред жените, да направят пълни самопризнания и покаяния, точно нещо като женски Свети Валентин! (Който не ми харесва като идея и без това.) Това, което казваш ми напомня за Деня на расата, който се отбелязва на 12 октомври в Латинска Америка. Не е празник с наконтване и почерпка (и подаряване на цвете на онеправдания индианец), а ден за равносметка…
@ Хаз, празникът на мама, да 🙂 – нещо съвсем различно става, нали? Благодаря 😉
Повече от съгласен с Вас! Затова няма какво да коментирам.
Между другото, в България съвсем наскоро имаше случай с подобни условия за работа в съвсем легална шивашка фабрика. Сто години по-късно… 😦
здрасти кое незнам ама ще се запознаеме как се казваш аз Ванеса
ей кое кажи моляте