Непослушните деца

Всъщност дали е хубаво децата да бъдат послушни? За някои е хубаво, за други – не толкова. Би се очаквало българската култура, заради патриархалния си опит, да насърчава послушанието. Но ако детските книжки са показател, това не е точно така. Идвало ли ви е наум някога, че една от най-постоянните ценности в българската класика е противопоставянето на деца срещу възрастни?

Забелязах това преди известно време, когато се занимавах с едно българско училище тук и имах повод да препрочета книжките, познати ми от детството. Търсех новоиздадени книги за деца (каквито почти няма), но освен това прегледах из основи класиката. Особено любимите едно време Патиланско царство и Тошко Африкански. И разбира се, с нов поглед забелязах различни неща.

Бях впечатлена как децата в тези популярни четива са толкова ужасни в пакостите си. Патиланците вършат какви ли не неразбории, къде без да искат, къде нарочно ядосват Баба Цоцолана, а после с наслада пишат на Смехурко за това. Тошко не е дете, а майнунка, но си е квази-дете на Тодора, която като мома си няма свое. Той също се впуска в звероподобните си ексцесии и сее смешен хаос наоколо. Във всички тези примери пакостите са забавни и не водят до сериозни последствия, а (физическото) наказание – очаквано и не води до психологическа травма за героите.

Разбира се, такова противопоставяне не е уникалнa българска ценност от детските книжки. В приказките разни деца се противопоставят на мащехите си, но индиректно. Роалд Дал има своята Матилда, която работи срещу родителите си, но те са гадняри. Обаче в повечето от тези случаи децата са оправдани или слаби, а родителите често не са истински родители, а някакви заместители. И го правят по най-разнообразен начин. Хари Потър се бори срещу лошия си чичо, Джейн и Майкъл внимават с бавачката си Мери Попинз, Пинокио не слуша Джепето и Феята със сините коси просто от слаба воля, примамен от съблазни и измамници. Малко са децата, които пакостят нарочно и весело, знаейки, че ги очаква наказание, което с лекота да приемат. Сещам се за Макс и Мориц, но тяхното наказание е толкова по гримовски страшно, че е по-скоро изключение. А Тошко и Патиланци, и куп други герои, правят бели съзнателно, забавно и без сериозни социални последици за никого. Как така точно в българската патриархална култура, където възрастните трябва да слушат децата безпрекословно, са се наложили такива класически образи на детето? Не е ли противоречие?

Cпоред мен непослушанието е важно. Едно дете трябва да се научи как да приема възрастните. А една от главните за него стъпки е да се научи и как да преговаря с тях, как да си сътрудничи с тях, какво място да намери за гледната си точка и как да я отстоява. Непослушанието е част от този процес. Все пак един от най-важните процеси в една цивилизация е преходът на поколенията. А нали детските книжки като индоктриниращ инструмент учат и на това: колко свобода имат децата да отхвърлят наложеното от възрастните и как е приемливо да го правят.

Сетих се за това, когато Василена започна разговор за идеализирането на безгрижното детство. И стигнахме до извода, че децата нямат тази свобода, която ние възрастните си представяме романтично, че имат. Стана дума и за Пипи, която показателно не иска да порасне голяма, за да запази свободата си, но всъщност тя не е истинско дете – живее сама, разполага с неограничени пари, готви си и не е задължена да ходи на училище – и може да бъде свободна. Том и Аника са безгрижни, в смисъл, че нямат отговорности на възрастни, но съвсем не са свободни. А Пипи е хем безгрижна, хем свободна.

Всъщност много детски книжки предлагат такива смесени модели, с които децата се сблъскват с идеята докъде може да стигнат със свободата си и какво да правят с нея. Какво означава да си голям и как можеш да приспособиш тази представа към себе си, а съответно и да я промениш. Противопоставянето на възрастните – включително непослушанието – е част от това. Ето Карлсон например, когото Дребосъчето следва, също е псевдо-възрастен с детски черти. На мен Карлсон ми вдъхваше притеснение. Вместо да се забавлявам с лудориите му, аз се притеснявах какво пак може да развали или провали всеки момент. Въпреки че ми харесваха историите за деца, които надхитряват възрастните, за да правят забранени неща, аз се тревожех за него какво може да му се случи. Карлсон е олицетворение на детето, което не може да контролира какво може да сътвори без да иска. Разбира се, не всеки малък читател има такава реакция. Но това настрана, въпросът е, че в края на краищата Карлсон-квазидететето си намира място в света на „истинските“ възрастни, роднини на Дребосъчето, които го приемат и заобичват такъв, какъвто е. Томи и Аника приемат примера на Пипи като свой собствен вариант на възрастни.

А българската класика показва деца, които са непослушни, но не порастват чрез непослушанието си и не постигат нищо от възрастните с него. Не научават нещо повече за себе си и света, не откриват своя вариант, с които биха били съгласни, а светът им остава отделен от този на големите. Bеселото палуване на патиланците не води до свобода и независимост, а до закрепостяване в детството; cрещата между детството и възраството липсва. Спомням си за приказките „Неволята учи“ и „Примък-отмък“, където пораснали деца се научават късно на отговорности по един травмиращ начин. (Въобще в българските приказки възрастните винаги са прави.) Само Ян Бибиян намира без възрастни пътя към човешкото.

Разбира се, не всички книжки са за непоправими калпазани. Социалистическите предлагаха разнообразни ситуации за израстване на едно дете – деца-герои например. Но те не действат от позиция на свободата си, а просто добре следват пътя, показан им от възрастните. Ако в тях има някаква среща на гледните точни на деца и възрастни, то е, когато децата разбират евентуалната си грешка и приемат напълно тази на възрастните. Но всички тези истории са лoгично забравени. Историите на Братя Мормареви са изключение и колко хубаво би било да се изучават в училище. Не знам с какви български книги децата сега се учат на свобода.

PS. В САЩ вместо термина „послушни“ се предпочита „с добро държание“, но то е нещо различно.

PPS. Да, вярно е, че за сметка на това има куп преводни книжки на пазара, които да компенсират. Но съвсем различно е една книга да предложи ситуация, близка до ежедневието на едно дете, така че то да си я представи като възможна и приложима към него самото.

Advertisements

30 коментара

Filed under България, идеология, класика, литература, национално, традиция

30 responses to “Непослушните деца

  1. Учудих се как си пропуснала двамата най-големи палавници – Емил от Льонеберя и Том Сойер. Жени пък беше пускала едни цитатчета от български филми, които идеално показват (противо)поставянето на децата в българския възрастен свят (тук – http://svetlina.wordpress.com/2008/07/18/zadachka-zakachka/ ). Не се бях замисляла от такава гледна точка, но май не си много права – имаме си и книжки за послушни деца, примерно „Ането“. Имаше и една „Фиорентина“, която се учи във втори клас – не е българска май, ама на мен ми харесваше – момиченце, което по цял ден подскача и е изключително ослабо и подскача и до дома на баба си – не прави пакости, просто си подскача и постоянно се разсейва – имаше дълго обяснение за ключа, който й виси на врата. Абе… детските книжки никога не са само детски или само книжки.
    Аз лично на приключенски дух и свободолюбие съм се учила от Пипи и от Карл Май, незнайно защо като малка не харесвах патиланците, но пък наскоро препрочетох книжката и искам да наддам тънък гласец и в тая посока – всъщност патиланците от време – на време споменават, че обичат баба Цоцолана, грижат се за нея, когато е спряла да се усмихва, опитват се да помагат в домашната работа (сливи, грозде, нивата, гледане на по-малките), дори са полезни за „обществото“ – нали откриват изворче, училище… Последна усмивка ти пращам с така любимото ми славейково нещо:
    Пенчо бре, чети,
    Пенчо не чете,
    Пенчо бре, учи,
    Пенчо пак не ще…

  2. mislidumi

    Я, колко интересно! Аз, като майка на непослушно дете…:-)
    Забележително наблюдение. Дали зад така описаното „пленяване“ в детството не се крие тази характерна за българите черта да гледат на децата като нещо отделно – на децата им се спестяват ходене на погребения; теми, извън света на детсвото; едно дете не бива да е тъжно и да си измисля тъжни истории… Може би това идва и от едно особено отношение към детството, което често се разглежда като отделен, завършен етап – тегли се една черта и вече си порастнал. Друго отношение е това на плавното преминаване от дете към възрастен, в което правата и отговорностите нарастват с всеки изминат ден и то още от най-ранна възраст. Наблюдавам това плавно преминаване от детсво към възрастност (каква интересна дума!) особено в скандинавската култура. Не е случайно е, че образите на Карсон, Пипи, Емил и компания са образи точно от тази културна среда. Шведските деца, по мое наблюдение, отрано поемат сами отговорността за това дали ще ходят мръсни, с къси ръкави, когато вали или ще скачат по локвите боси, когато по клоните се сплитатат скрежни паяжини. Но това не е разглеждано като непослушание, а като съзнателно възпитание в поемане на лична отговорност. Какво е непослушанието в България? Хм… струва ми се, че за непослушни биват набеждавани децата в България, когато е изпълняват наставленията на родителите си, тоест когато проявяват воля и характер. Но може и да греша, наблюденията ми на от български родители са твърде повърхностни или пък прекалено стари.

    Какво в положението с героите на Хофман (Макс и Мориц, Момчето, кеото си смиуче палците, лотящият Роберт и други )? Тук се разделят мнениета на родители в две противоположни посоки. Една група категорично отказва да плаши децата си с истории, в които Паулинка се превръща в купчина пепел след неразумната игра с кибрите. Всичките истории са поне толкова страшни. Нека да вметна, че незнайно защо от Паулинка остават обаче чифт необгорени обувки, над които мрънкат и се вайкат двете котки. Нека да вметна още, че на момчето, което си смуче палеца, се случва нещо не по-малко трагично – вратата се отваря с трясък и в стаята влита шивачът с огромната ножица.

    Без палците остана малкото човече
    завинаги ги няма въче.
    🙂
    (спонтанен превод без литературни претенции)

    Аз бях от тези коравосърдечни родители, които още на тригодишния хлапак предолжиха детските трилъри на Хофман. Днес, на 7 години, синът ми няма друга книга, която да обича повече от тази. Мисля, че още от най-ранна възраст, след първоначалния шок на фабулата, децата започват да диференцират и обмислят възможни ситуации в света. Да не говорим за искреното му възхищение от Макс и Мориц, с които се идентифицира и изживява пакостите си по-скоро литературно, отколкото да души кокошките на вдовицата Болте (образ от книгата, доста вреслива жена с неприятен нос.)

    Изгубих се накъде между детските книжки. 🙂

    Нека да кажа за своте спомени от детски книги и герои. Аз обожавах Карлсон и се дразнех от Пипи. Също както описва Размисли – мислех си, че все трябва да се тревожа за Пипи. Особено пък се дразнех на Том и Аника, които ми на напомняха за реални деца, които не харесвах. В Дребосъчето имаше нещо много романтично и тъжно, което съответстваше на моята настройка. И Ян Бибиян беше един вид Дребосъче, отново така романтично, картинно, жълто. Вероятно съм харесвала приятелството между дете и възрастно дете (дяволчето Фют или Карлсон). За Макс и Мориц мога само да кажа, че ги ненавиждах, за почуда ма майка ми, която беше убедена, че ще вземат да ми харесат и се опиташе да ми ги пробита отново и отново :-). Но добре, че е синът ми, за да ги препрочета, науча наизуст и да оккрия един вид мрачна сатира, типична за класиката по тези ширини.

  3. haz

    Аз пък ненавиждах Карлсон. Струваше ми се страшен използвач и авантаджия – изяждаше де що докопа, а за всичките му бели опираше пешкира Дребосъчето. Брр.
    Иначе Емил ни е любим, защото белите му издават находчивост, ум, сръчност и умения за решаване на проблеми – да не говорим, че после винаги си понася последствията (седенето за наказание в дърводелската барака и дялането на човеченца винаги ми се е струвало много „порастващо“ и „правилно“). Авторката споменава често, че като порасне той става председател на общинския съвет или нещо такова – тоест „успял“ възрастен.

    Послушанието според мен Е добро поведение – не е непременно „покоряване“ на родителската воля, която на децата често им се струва произволна и несправедлива, а а по-скоро търсене на правилното място на човека в света и обществото. Съвършеното позициониране на индивида в средата, разбира се, е утопия (хех, Размисли:), но защо да не се стремим към нея? Защо да не санкционираме като „непослушание“ тичането по улицата и блъскането в хората, а да „награждаваме“ кроткото вървене по тротоара за ръка? (Да не споменавам колко е опасно вървенето по българските улици, че това е друга тема.)

    Най-добрите детски книги показват според мен човешкото битие като непрекъсната линия, без резки разграничения между детство и следващи етапи. Пипи не била искала да порасне – но преди това казва, че като порасне ще стане като баща си, който, както знаем, не е „скучен“ възрастен, а капитан на пиратски кораб.

  4. mislidumi

    haz, има и един друг поглед върху образа на Карлсон. Той е една фигура, коята спасява Дребосъчето от изолацията, вдъхва му кураж. Чрез Карлсон Дребосъчето тества границите на собствния си характер – доколко е способно да има за приятел някой, който не е особено красив, но пък е самохвалко; някой, който безразсъдно чупи играчките му и лъже. Но пък този някой е различен, живее опасно във фантастичен свят, но в същото време е част от градската среда. Този някой има невероятна фантазия и перка на гърба и може да превръща тишината на детската стая в карнавал.

    Но разбира се, не всяко дете изпитва потребност от Карлсон. Аз обаче познавам поне едно :-).

    А препрочитайки книгата днес, откривам и други неща, които преди са ми убегнали – отношението майка-син, теснотата на градовете, вертикалността им…

  5. astilar

    🙂 Прочетох не подробно статията и почти никак коментарите, но се обаждам, защото ще се върна отново и отново, за да прочета подробно.
    Отбелязвам само една бегла мисъл, която премина през главата ми – книгите за деца са писани от възрастни и каквото и да си говорим, в тях гледната точка не е детска. Възрастните украсяват детските пакости, дори може би мечтаят пакостите на децата да бъдат по-интересни.
    Изненадах се от себе си, че за приключенията на Пипи, Дребосъчето, Емил, дори за приключенията на Матилда си спомням повече, отколкото за Патиланците и Тошко (той направо ми се губи).

    Подпис: Майка на палаво, но послушно дете. 🙂

  6. Бисер

    astilar – !!!

    Относно Пипи:

    Астрид Линдгрен 1907-2002

    „Пипи Дългото Чорапче“
    – 1945-1948 – първите 4 книги, А.Л.-41г.
    – 1969-1975 – вторите 6 книги, А.Л.- 68г.
    – 1979-2000 – третите 6 книги, А.Л.- 93г.

  7. Val

    astilar & Бисер – !!! – да, децата никой не ги публикува (или поне аз не знам да има такъв случай), иначе вероятно щяхме да научим как те самите, ‘неценурирано’, ‘виждат’ пакостите на възрастните… 😉

  8. mislidumi

    Хрумна ми тук нещо по повод на това, което haz пише, че послушанието според нея е добро поведение. Както казва един познат психолог – няма грешно възпитание, има различни резултати от различни типове възпитание. Единственото, което е неприемливо, е когато родителите изобщо не обръщат внимание на децата си, а дали са стоги или лаш си е тяхна работа. Родителите избират как да възпитават детето си. Затова има родители, които създават своя система от правила, които сами степенуват според приоритет. За ман също е абсолютно недопустимо за детето ми да тича пред колите и да пресича разсеяно. За това поведение при нас има най-сурово наказание. Обаче в същото време има редица дребни непокорства и криви навици, които изобщо не се опитвам да пречупя. Все пак всяко дете е индивидулано и човек не знае докато огъва фиданката какво пречупва. Аз лично не съм имала строги родители, но съм страдала доста от еднаквостта на педагогиката ни по онези времена. Например от това, че настойчиво ме помолиха да пиша с дясната ръка; от това, че ме караха да игаря омрачния спорт „Народна топка“, който ми беше твърде брутален и редовно бях блъскана в главата от яките, спортни деца. Най-абсурдното беше, когато директорката на училището публично разясни пред събралите се ученици и учители, че стиховете, които пишех били твърде мрачни и тъжни, което не предавало детството в нашия красив, весел и прясно боядисан квартал. Сега, да не си помислите, че хленча – хрумна ми просто. 🙂
    Е, и от мен стана човек. Винаги съм била послушна, рядко съм била наказвана и общо взето изпълнявах, каквото ми кажеха. Ама много ми се ще да не бяха ми казвали толкова много неща, да имах повече свобода да върша неправилни неща, да експериментирам 🙂 Вероятно затова се опитвам да възпитавам детето си с минимален брой правила, само жизненонеобходимите.

  9. Преди време в bg-mamma обсъждаха детските приказки и една потребителка беше излязла с много интересна теория за Карлсон. Ставаше дума, че в първата книга (в следващите концепцията се променя) никoй освен Дребосъчето не е виждал Карлсон и така и не се разбира дали той действително съществува. Може би той е всъщност алтер-его на Дребосъчето?
    Карлсон прави неща, които Дребосъчето никога не би се осмелил да направи, дързък и безотговорен е, въвлича Дребосъчето в различни неприятности – а когато дойде време да се обяснят постъпките му, той никога не е там. Може би Карлсон в действителност не съществува, а е просто „тъмната страна“ на характера на Дребосъчето?

  10. За мен това, което си забелязала в българските детски книжки е много естествено. Авторите им са възпитани в бг среда, в която е много лошо детето да е непослушно и трябва да се възпитава строго. Пораствайки те повтарят модела. И в спомените си са били едни много невъзпитани и пакостливи деца, които е трябвало да бъдат наказвани. И сядайки да пишат детска книжка, те проектират в героите си своята представа и спомени за децата.

    Мисля, че сегашните родители (моето поколение) не са толкова амбициозни възпитатели, колкото са били нашите родители. Не знам дали поради нова философия на живот или просто не им се занимава. Ще чакаме да видим какви ще са съвременните детски книжки.

    А в историите на Братя Мормареви има друго странно- децата са много по-умни, по-добри, по-находчиви и досетливи и изобретателни от възрастните, които са глупави, суетни, заети, зли и т.н. Интересно тези деца от къде са се пръкнали такива и кой им е модел на поведение. Иначе много се забавлявам на филмите по историите на Братя Мормареви.

    Като стана дума за любими герои- само историите ли са ви влияели? Защото аз като се замисля все още обичам да си РАЗГЛЕЖДАМ (не само чета) любимите детски книжки. И Пипи е в челната тройка за илюстрации :).
    Да спомена само една моя много любима детска книжка „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, която не е съвсем в темата, защото гроите не са деца противопоставящи се на възрастните, а са възрастни, които са различни, понякога самотни и живеят със своите странности.

    Мислидуми, и аз мразех народната топка, тъй като ме беше страха да я ловя винаги оставах една от последните в игрището и се превръщах в мишена. Но поне ме оставиха да си пиша с лявата ръка. Учителката ми в първи клас попитала майка ми какво предпочита.
    Но пък възпитанието на майка ми е виновно да ме е срам да показвам емоции на публично място, защото „хората гледат“, да не карам колело с години, защото „е опасно и някоя кола ще ме блъсне“, да се извинявам ако вкъщи влезнат хора и не е много разтребено или чисто…и куп други, които осъзнавам вече като голяма.

  11. Благодаря ви много за коментарите… скоро ще ви пиша защо са важни и страшно полезни за мен 🙂

    @Светли, не съм забравила нито Емил, нито Том Сойер – техните немирства са от продуктивните (като в случая с Войната на таралежите), а не безсмислени като патиланските. За другата крайност, послушните деца, също казах (в смисъла на децата-герои и партизани). Общо взето, исках да кажа, че пакостите в българските книжки са или безсмислени, или смислени няма – тоест, че възрастните не им отдават никакво истниско внимание, а просто искат децата да престанат да ги правят и всичко ще бъде наред, докато другаде те са смислени и помагат на децата да ваят индивидуалност.

    @Мисли, аз имам същия опит като послушно дете!‌ 🙂 И затова сега промотирам непослушанието.
    Освен това имам същите подозрения за скандинавската култура. Не случайно, че такива смесени герои (смеска от дете и възрастен) са все скандинавски. Може и да е защото са от един и същи автор, де…
    Но за Макс и Мориц… Не съм срещатала все още разумно обяснение за насилствената участ на пакостниците на Хофман и най-вече защо децата не се стряскат от нея, нито от страшните наказания в приказките…

    @Хей, Haz 🙂

    Не казвам, че определеното от възрастните непременно е лошо, но процесът на достигане до него е важен. Аз пък си мислех какво ще кажеш за Туве Янсон и дали концепцията за лошите деца там има нещо общо с тази от други региони.

    Бащата на Пипи е пират и тя може би искала да стане като него, ако не беше хапчето, но пиратите също не живеят в сивия, неизбежен свят на възрастните, в които е неизбежно да се превърнат може би Том и Аника.

    @Astilar – О, разбира се, че всички тези пакости не са гледната точка на реални деца. По принцип не бих могла да очаквам от книжките да я представят директно. Те обаче са тези, които, искат или не, индоктринират децата за това какво е едно приемливо поведение и им предлагат стратегии за живота. А ако пък са популярни, това говори още повече за сферата им на влияние или пък за причината за такова влияние. Всъщност затова ме и интересуват. Не е ли интересно, че приключенията на Патиланците са толкова незапомнящи се… някак логиката им не е толкова ярка или убедителна.

    @Denia- страхотна интерпретация на Карлсон, наистина 🙂

    @Ани, аз също съм се питала как историите на Братя Мормареви са могли да бъдат толкова толерирани
    от системата. То е ясно, че ще бъдат много популярни сред децата, но разумното бунтарство и моралното превъзходството на децата е нещо, което рядко излизаше извън партизанско-героичните сюжети, на които им е било позволено да бъдат публикувани. И защо не са толкова обичани днес. Мисля, че родителите са болни от друго, а не от нсика амбициозност. Мисля, че никога не е имало атмосфера на свободомислие, дори и сега, макар и нищо на практика да не е забранено.

  12. Хм, и аз като едно рядко послушно дете да добавя нещо по въпроса – така и не успях да разбера какво е толкова забавно на забавните пакости. Когато аз счупех рафт на гардероба в стремежа си да се кача най-отгоре и да разгледам какво има там, или използвах всичкото мляко от хладилника, за да храня котетата пред блока… ами, не беше забавно. Изпитвах страхотни угризения на съвестта още докато го вършех, съзнавайки, че правя нещо неправилно. През цялото време чувах разочарованите крясъци на родителите си, още докато го правех. Правех пакости, не закачливо, заради удовоствието от самата пакост, а защото чувствах, че това е единственото правилно решение в момента. И винаги се чудех на героите от любимите си книжки, как успяват да бъдат толкова весело безотговорни… Направо им завиждах.
    Може би проблемът си е мой, че на 29 продължавам да се чувствам по-близко до Детето отколкото до Родителят…

  13. haz

    @ Denia – да, това се нарича „синдром на въображаемия приятел“. Наскоро гледах филмче за един такъв, който вършеше всички бели на момиченцето и естествено, възрастните обвиняваха нея, защото за тях беше невидим.
    По този повод искам да се възмутя за медикализирането на непослушанието – в този филм даваха хапчета на децата с въображаеми другарчета и те изчезваха.
    razmisli, дават ли се наистина хапчета на „хиперактивни“ деца например?

  14. Denia, да, точно това исках да кажа, че такова виждане за непослушанието („просто забавно веселие“) подценява децата и мотивациите им. И ги омаловажава.

    @ Haz
    Дават се хапчета…
    Но не точно защото са непослушни, а по образователни причини обикновено (не могат да се концентрират на една дейност за обозрим период от време, а веднага превключват на друга, etc). Има движение против това обаче. Макар че се смята, че хиперактивността се среща и у възрастните. Някои хора връщайки се назад разпознават много от проблемите си в детството като хиперактивност (липса на спокойствие и способност за концентрация) и сега вземат лекарства по собствена инициатива, което според тях им помагало. Но хората вземат лекарства за какво ли не, така че и това не ме учудва. Едно време мои колеги в университета вземаха енерджикс за да не спят по време на сесия.

    Чувала съм обаче, че въображаемите приятелчета са по-скоро за самотните или вглъбените деца, не хиперактивните.

  15. Аз пък четох, че децата с въображаеми пирятели изобщо не са самотни, просто са много креативни и в никакъв случай не бива да им се забранява и този вид приятелство, живеене, усмихване.
    Иначе… говорим ли за красиви картинки… Пипи и Малкият лорд Фаунтлерой са на върха 🙂

  16. Еna

    Много интересна дискусия. Ще спомена и Хари Потър, макар че не ми харесва как се комерсиализира, а и мисля, че историята ненужно се проточва в седем тома. Това което много ми харесва в Хари Потър обаче е, че той успява да пребори злото, именно защото не се съобразява с куп правила. Струва ми се, че непослушните деца често успяват да намерят начин на живот, който по-точно отговаря на собствените им ценности, а послушанието може да е израз както на разумна преценка, така и на не особено здавословен стремеж към одобрение. Точно поради тези нюанси работата на родителите е особено сложна.

  17. @razmisli
    Историите на Братя Мормареви са били допустими, именно защото са един отдушник да се казва истината за недъзите на режима, завоалирана зад истории за деца. Анимациите на Доньо Донев (които са за възрастни), също са такъв отдушник.

  18. Аз открай време се боя за Пипи (а също и за Момо на Михаел Енде) – какво ще стане с тях, когато пораснат? Без образование, дори май без документи… Юго беше писал по повод на Гаврош, че обществото оставя децата да се промушат между капките, но смазва възрастните.

  19. Аз се включвам със супер закъснение, затова и нещата, които съм си мислила по темата, вече сте ги казали. От една страна си мисля като Жилов, че детската литература и филми като леко маргинални са давали някаква възможност да се изрази бунтарска позиция. От друга страна като на astilar ми се струва, че тъй като възрастни пишат текстовете, те в известен смисъл си фантазират една съпротива срещу „големите“, които ги потискат. В България и патриархалният авторитет, и тоталитарната държава са били някакви такива „големи“, които ти ограничават свободата и срещу които ти се иска да възстанеш. Но понеже наяве е страшно, някакви такива леко регресивни фантазии са обслужвали тази нужда.

  20. Тоест, безпомощните възрастни, малкият човек, в лицето на автора си се представят в ролята на дете, което се справя с големите, без наистина (и в действителност) да се измъкне от тяхната власт. И като странично явление чрез книжките предлагат стратегия на децата-читатели да правят това с възрастните 🙂

  21. Забравих да кажа, че една от причините да пиша за това е една невероятна книжка, Съчинението от Антонио Скармета (същият, по чиито роман е правен филма Пощальонът – историята за Пабло Неруда). Латинска Америка, диктатура. Разказ в първо лице, гледната точка на едно дете, което през деня играе футбол с приятели, а вечер вижда родителите да сядат край радиото и да се тревожат. Веднъж в клас по писане идва един военен и обявява конкурс на тема „Какво правят родителите ми всеки ден“, с големи награди. Как свършва оставям на вашето въображение и предположение (не е честно да гледате в интернет), и като страничен ефект – въпросителна как децата се справят с послушанието си.

  22. Отново интереси разсъждения и по принцип в голяма част от тях адекватни. Странно ми е , обаче че не видях нито едно заглавие на книжка с приказки или за деца издадена
    в САЩ през текущата година. Или поне на мен не ми е известно , нищо друго освен различните комикси, в които децата действат като възрастните. В Бг. има няколко списания за деца, които лансират т.н приказки без отрицателни герои и съответно преминаването в света на възрастните без антагонистичния сблъсък. Не ми е ясно защо се нивелира някак приказката за Макс и Мориц ( В.Буш), която според мен е много типична за начина на възпитание в бюргерското общество, но никак не се споменават “ Приказка без край“ и “ Момо“ на М. Енде, “ Приказки от страната Алабашия“( особено), при които световете са едни и същи. За Метерлинг и Хофман мисля, че не е нужно да говоря, но ми е странно това ( според мен) акцента върху книжки главно от преди доста повече от 20 години. Симптоматичен е факта че Роулнгс с една доста тривиална книжка успя да завладее детското съзнание. Или може би е прекалено “ възрастно“ възпитанието в постмодерното общество?
    Надявам се темата да е още актуална за този закъснял коментар.

  23. Определено всички теми са перманентно отворени в този блог 🙂

    Не съм споменала нови американски книжки, защото не следя отблизо какви се издават напоследък. Но се издава много, защото и се чете доста. В книжарниците детските кътове са пълни с дечица, насядали по земята или на малки столчета. Комикси има, но в стандартните книжарници те са доста малко. Има специални книжарници за комикси, където се продават такива и за деца, и за възрастни. Това го знам, защото търсих комикси за едно познато дете в България и не намерих подходящи в Barnes & Noble, освен едно колекционерско издание на Гарфилд. А ето какво е било популярно тази година сред детските книжки (списъка на Ню Йорк Таймс):
    http://www.nytimes.com/2008/12/21/books/bestseller/bestchildren.html

    За сметка на това българската продукция я познавам, защото преди няколко години правих едно обстойно търсене в интернет книжарниците де що какви български книжки за деца се издават и тези, които ми хванаха окото ги поръчах.

    Разбира се, има голямо разнообразие на сюжети и в този пост не бих могла да претендирам за изчерпателност. Като казвам, че обикновено в детските книжки има непослушни деца това не означава, че няма изключения. Постът беше по-скоро за ситуацията c българските книжки.

    Благодаря за коментара!

  24. И аз благодаря за отговора. Както и за линка, където погледнах доста набързо. За съжаление не ми е познато нито едно заглавие. Дори не виядх някои според мен доста класически книжки за деца. Колкото до Вашето проучване по интернет книжарниците тук ми се струва, че е доста смело да се доверявате само на това , което се предлага виртуално.. По-скоро ми се струва, че това което смятате за правило е по-скоро изключение. Поне аз имам доста визуални наблюдение ( да не кажем, предметни))).Но, за да не звуча съвсем голословно погледнете тук http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=3195.0
    авторката е редактора на цитираното от мен списание.
    Наистина изглежда много трогателна картината за децата.
    Така или инче не виждате ли уместност, да се коментира синдрома Хари Потър?

  25. В горния списък няма класика, защото нали въпросът беше за новоиздадени книжки. Иначе мога дълго да говоря каква класика се чете от децата (отделно от това, което се използва в училище и по избор на учителя, защото няма задължителни списъци).

    Определено бих била любопитна да разбера повече за новите детски книжки от български автори, които се издават в България. Както казах, погледът ми е според каталозите в интернет. Но съм чела и статии често (например в Култура), които казват същото – че нова литература за деца на български се издава изключително малко. През лятото прерових и книжарниците и за съжаление почти не намерих такава.

    Да, разбира се Хари Потър си заслужава да се коментира, но заслужава отделна тема, извън тази за непослушните деца 🙂 В това отношение той си е едно дете, което открива с времето как и кого да следва.

  26. Нека да се прави разлика между как да каже официозните статии и реалиите. Лично аз съм бил на доста представяния точно на книжки за деца издадени от съвременни автори. Проблемът е не в тяхната липса, а в липсата им в разпространителската мрежа. Което е друг и по-дълъг разговор, защо подобна литература не представлява интерес. Така или иначе същият автор, към когото ви насочих има и издадена такава книжка. Мисля, разбира се, като лаик, че Хари също е в областта за непослушните деца. Хич не си слуша роднините))) В Прочем и в бг няма задължителен списък, а само препоръчителен. Така че няма как да не чета и аз паралелно такива книжки ( по хм, задължение)

  27. Хари Потър е сложен случай на непослушание, защото от една страна, да, не слуша роднините си, но те пък са противопоставени на собствените му обичани починали родители, а освен това се отнасят лошо с него. Така че Хари хем прилича на Матилда на Роалд Дал, хем на Поредицата от злополучия на Лемъни Сникет. Освен това впоследствие в живота му се появяват други заместители на родители – учители и други възрастни, облечени във власт. Някои от тях са враждебно настроени, други му помагат… и общо взето той се ориентира и учи кого да следва. 🙂

    По отношение на класиката в училище това, което исках да кажа е че в американските училища не само списъкът с извънкласната литература не е еднакъв и задължителен за всички, но и самата класика, която се изучава в училище. B самата програма влизат неща, които са изцяло по избор на учителя. Няма спуснат от министерство списък за изпит след 7 клас, учебна програма залегнала в закон и т.н. Разбира се, има сборници и христоматии, но включените в тях неща са най-разнообразни сами по себе си.

  28. И в трите случая, посочени бих добавил отчасти и „ Хрониките на Нарния” проблемът с непослушанието се решава с намесата на свръхестествени фактори. По този начин се избягва явното противопоставяне на света на възрастните с неговата прагматичност,
    а от друга се получава една по-пълноценна реализация на детските мечти за справедливост. Това е по-глобалното решение на проблема възрастни –деца, характерни за всякакви формации. Мисля, че в съвременната градска среда все повече
    се отмиват останките от пълното послушанеие изисквано от родителя. Най-малкото той ( родителя) вече не в състояние да окзва абслютен контрол върху децата си. Книжките от типа за баба Цуцулана вече звучат напълно архаично и едва ли са фактор за възпроизвеждане на модела.
    Колкото до англосаксонската система за образование и европейската са налице традиционните разлики, проявяващи се и в други сфери на обществото. Дали правото на всеки да определя произведенията в програмата е по-добро или задължителния мининум определен централно – това е въпрос , според мен на културални различия и нагласи.

  29. Узаконить водоснабжения в Сочи по низким ценам.
    Наша компания выполнит весь комплекс работ связанный с водоснабжением и канализацией в Сочи.
    Грамотные проектировщики помогут все сделать оперативно и быстро. Главное доступно и дешевле чем в водоканале.
    Работает акция – приведи соседа и получи скидку на свою услугу.
    тел. 89286650035. http://s-i23.blog.ru/221023587.html

  30. Строй-Индустрия в Сочи – нужно разрешение на строительство дома. Поможем в оформлении документов, будем Вашими представителями в ходе получения разрешения на строительство. Работаем с иногородними и местными. Большой опыт. Скидки и акции. Обращаться по телефону: 8-9286-650-035.
    http://spozuvsochi.blog.ru/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s