Непослушните деца

Всъщност дали е хубаво децата да бъдат послушни? За някои е хубаво, за други – не толкова. Би се очаквало българската култура, заради патриархалния си опит, да насърчава послушанието. Но ако детските книжки са показател, това не е точно така. Идвало ли ви е наум някога, че една от най-постоянните ценности в българската класика е противопоставянето на деца срещу възрастни?

Забелязах това преди известно време, когато се занимавах с едно българско училище тук и имах повод да препрочета книжките, познати ми от детството. Търсех новоиздадени книги за деца (каквито почти няма), но освен това прегледах из основи класиката. Особено любимите едно време Патиланско царство и Тошко Африкански. И разбира се, с нов поглед забелязах различни неща.

Бях впечатлена как децата в тези популярни четива са толкова ужасни в пакостите си. Патиланците вършат какви ли не неразбории, къде без да искат, къде нарочно ядосват Баба Цоцолана, а после с наслада пишат на Смехурко за това. Тошко не е дете, а майнунка, но си е квази-дете на Тодора, която като мома си няма свое. Той също се впуска в звероподобните си ексцесии и сее смешен хаос наоколо. Във всички тези примери пакостите са забавни и не водят до сериозни последствия, а (физическото) наказание – очаквано и не води до психологическа травма за героите.

Разбира се, такова противопоставяне не е уникалнa българска ценност от детските книжки. В приказките разни деца се противопоставят на мащехите си, но индиректно. Роалд Дал има своята Матилда, която работи срещу родителите си, но те са гадняри. Обаче в повечето от тези случаи децата са оправдани или слаби, а родителите често не са истински родители, а някакви заместители. И го правят по най-разнообразен начин. Хари Потър се бори срещу лошия си чичо, Джейн и Майкъл внимават с бавачката си Мери Попинз, Пинокио не слуша Джепето и Феята със сините коси просто от слаба воля, примамен от съблазни и измамници. Малко са децата, които пакостят нарочно и весело, знаейки, че ги очаква наказание, което с лекота да приемат. Сещам се за Макс и Мориц, но тяхното наказание е толкова по гримовски страшно, че е по-скоро изключение. А Тошко и Патиланци, и куп други герои, правят бели съзнателно, забавно и без сериозни социални последици за никого. Как така точно в българската патриархална култура, където възрастните трябва да слушат децата безпрекословно, са се наложили такива класически образи на детето? Не е ли противоречие?

Cпоред мен непослушанието е важно. Едно дете трябва да се научи как да приема възрастните. А една от главните за него стъпки е да се научи и как да преговаря с тях, как да си сътрудничи с тях, какво място да намери за гледната си точка и как да я отстоява. Непослушанието е част от този процес. Все пак един от най-важните процеси в една цивилизация е преходът на поколенията. А нали детските книжки като индоктриниращ инструмент учат и на това: колко свобода имат децата да отхвърлят наложеното от възрастните и как е приемливо да го правят.

Сетих се за това, когато Василена започна разговор за идеализирането на безгрижното детство. И стигнахме до извода, че децата нямат тази свобода, която ние възрастните си представяме романтично, че имат. Стана дума и за Пипи, която показателно не иска да порасне голяма, за да запази свободата си, но всъщност тя не е истинско дете – живее сама, разполага с неограничени пари, готви си и не е задължена да ходи на училище – и може да бъде свободна. Том и Аника са безгрижни, в смисъл, че нямат отговорности на възрастни, но съвсем не са свободни. А Пипи е хем безгрижна, хем свободна.

Всъщност много детски книжки предлагат такива смесени модели, с които децата се сблъскват с идеята докъде може да стигнат със свободата си и какво да правят с нея. Какво означава да си голям и как можеш да приспособиш тази представа към себе си, а съответно и да я промениш. Противопоставянето на възрастните – включително непослушанието – е част от това. Ето Карлсон например, когото Дребосъчето следва, също е псевдо-възрастен с детски черти. На мен Карлсон ми вдъхваше притеснение. Вместо да се забавлявам с лудориите му, аз се притеснявах какво пак може да развали или провали всеки момент. Въпреки че ми харесваха историите за деца, които надхитряват възрастните, за да правят забранени неща, аз се тревожех за него какво може да му се случи. Карлсон е олицетворение на детето, което не може да контролира какво може да сътвори без да иска. Разбира се, не всеки малък читател има такава реакция. Но това настрана, въпросът е, че в края на краищата Карлсон-квазидететето си намира място в света на „истинските“ възрастни, роднини на Дребосъчето, които го приемат и заобичват такъв, какъвто е. Томи и Аника приемат примера на Пипи като свой собствен вариант на възрастни.

А българската класика показва деца, които са непослушни, но не порастват чрез непослушанието си и не постигат нищо от възрастните с него. Не научават нещо повече за себе си и света, не откриват своя вариант, с които биха били съгласни, а светът им остава отделен от този на големите. Bеселото палуване на патиланците не води до свобода и независимост, а до закрепостяване в детството; cрещата между детството и възраството липсва. Спомням си за приказките „Неволята учи“ и „Примък-отмък“, където пораснали деца се научават късно на отговорности по един травмиращ начин. (Въобще в българските приказки възрастните винаги са прави.) Само Ян Бибиян намира без възрастни пътя към човешкото.

Разбира се, не всички книжки са за непоправими калпазани. Социалистическите предлагаха разнообразни ситуации за израстване на едно дете – деца-герои например. Но те не действат от позиция на свободата си, а просто добре следват пътя, показан им от възрастните. Ако в тях има някаква среща на гледните точни на деца и възрастни, то е, когато децата разбират евентуалната си грешка и приемат напълно тази на възрастните. Но всички тези истории са лoгично забравени. Историите на Братя Мормареви са изключение и колко хубаво би било да се изучават в училище. Не знам с какви български книги децата сега се учат на свобода.

PS. В САЩ вместо термина „послушни“ се предпочита „с добро държание“, но то е нещо различно.

PPS. Да, вярно е, че за сметка на това има куп преводни книжки на пазара, които да компенсират. Но съвсем различно е една книга да предложи ситуация, близка до ежедневието на едно дете, така че то да си я представи като възможна и приложима към него самото.