От ръката в окото

.

Снимка за привличане на интереса, по фейсбускски казано. Бруно Ди Бело, 1970, „Преначертаване на съдбата ми“.

Преди няколко дни отскочихме до местния музей (доста добър, между другото), с цел да хванем сегашната временна изложба преди да захлопне врати за август. Да, оплаквам се пак за музеите които затварят и те точно през август, но по-добре да не почвам.  

Изложбата беше доста добра, всъщност макар и временна, тя е извлечена от постоянната колекция на музея, която има специален фокус върху арте повера. Обикаляйки, аз пък щраках тези творби, които мислех че ме интересуват особено. Господин Х по-скоро мълчеше, той не харесва особено арте повера, но хареса друга изложба в съседство, модна фотография от архива на Мисони, които са феодал от нашия вилает.

Дискриминация, отказ на обслужване и американското право на българска почва

Дискриминацията е специфичен правен термин. Не просто отказ да си играем с дадено другарче.

Американските сладкари, отказали да правят торти за гей сватби винаги са ми странен аргумент за казуси от българското право просто защото това са две абсолютно различни правни системи. Така както е смешно да чуеш за „втората поправка“ във фейсбук дебати. Нямат нищо общо.

Вниманието като изчерпаем ресурс

Преди няколко години ме глобиха за преминаване на червено. Не беше справедливо – беше все още жълто когато аз влязох в кръстовището и по законите на щата това беше позволено. Така че аз реших да оспорвам глобата, което, оказа се, си беше доста стандартна стъпка. Отивам в уречения ден и час в съда, заедно с петдесетина други оспорващи и получаваме покана да гледаме видео, в което се обяснява реда и процедурата, правата ни и така нататък.

Да го кажа направо – нищо не разбрах от видеото. Тоест разбрах някакви откъслечни инструкции, но други важни неща не запомних и в края на краищата не схванах обшите принципи на оспорването, примерно какво се случва ако оспорването не бъде прието – да го кажем направо, по-скъпо ли излиза ако човек просто си плати глобата или черната точка от досега неопетнената шофьорска биография се маха по-трудно и така нататък.

Краят на диктаторите

Звучи като заглавие на книга, но за съжаление няма такава. Има, разбира се, много книги за края на диктатурите, но това е нещо друго. Самият физически край на диктаторите е съвсем различно, зашото може да не съвпада с края на съответните им диктатури. И всъщност техният ендгейм е ключов както за разбирането на диктатурите им, така и за предвиждането на развитието на същите. Защото, сигурна съм, всеки диктатор си мисли как ще свърши и  съответно управлява диктатурата си с оглед на евентуалния си край.

В като пропуснат шанс

Светла Баева и Рая Раева. „В като вагина.“ 2020

[Обновена – вж. бележка]

Радвам се, че книгата „В като вагина“ се появи. Въпреки, че в България са издадени много такива публикации: едно бързо търсене в гугъл с ключови думи „сексуално образование книга“ ще ви покаже най-различни изобилни резултати. Но е важно да има такова четиво, адаптирано към българските условия и реалност. Най-малкото, много полезни са отпратки към български институции, закони, контакти и очаквания.

За съжаление, смятам че книгата, макар и добра, е една пропусната възможност за създаване на нещо наистина ефективно и от помощ. От друга страна, нападението към нея от страна на ВМРО и всякакви консерватори и войнствени популисти направи невъзможно тя да бъде критикувана, заото всяка критика – дори доброжелателна – бива възприета като предателство и дори отричане на правото й на съшествуване.  Е, приемете тази рецензия като квалифицирано одобрение и надежда, че следвашият такъв проект би бил по-добър.

Какво е несполучливо, до степен да я прави неефективна или да разочарова?

Президентът-бизнесмен

Още от предишните президентски избори в САЩ – на които се яви вече един бизнесмен, Ромни – обсъждахме как нежелателните му качества като арогантност и други се дължат на детайли от биографията му, включително и бизнес опита. Днес онзи персонаж, в днешния контекст, вече ми изглежда искрен, балансиран, разумен и толерантен. Дали след 4 години Тръмп няма да ми изглежда разумен? На фона на какво ли е ще е?

Вълната Фрида Кало

Можете ли да познаете за кого се отнася тoвa, само като гледате картинката?

Photo: Ahn Jooyoun for Sera Park

Трупане

Ползвали ли сте услугите на консултант по подреждане на дома? Decluttering не е шега работа, а сериозно направление в сектора на обслужване, което върви с реалити предавания за болестно трупащи хора (hoarders) и техните казуси, както и духовни книги за самопомощ. Най-популярната гуру в момента е Мари Кондо, която предлага философия за подреждане и опростяване с шинто елементи: човек пази само това, което му носи радост. И така подреждането преобразява живота му.

Един приятел наскоро получи молба от познат в Италия да му донесе Айпад като си идва за празниците. Той отзивчиво купил айпада и го сложил в ръчния багаж, с прилежащата документация, но разбира се без кутията. Познатият му го платил, благодарил и помолил при следващото пътуване да му донесе и кутията.

Моят приятел се посмя на тази реакция като ми разказа историята. Бил човек отраснал в селска култура, каза, и затова изпитвал желание да пази и трупа всичко, което му се полага да притежава.

Това отначало ме изненада, защото не бях мислила за връзката между трупането на вещи и мита за простотата на селския живот.  На пръв поглед тази връзка е контраинтуитивна, защото обикновено асоциираме това трупане с консумеризма, а него с градския живот и с капитализма, тоест обратното на селото.

Изкуството. За какво ни е?

Любопитни ca отношенията на италианците с изкуството. Да, на него се гради националното самосъзнание – и репутация на страната. На всеки тур в провинциална средновековна църквичка присъства група просветени посетители, които не само слушат заинтересувано, но се надпреварват с гида да покажат познания по изкуство. Може би най-висок процент хора изучавали изкуства, най-много дипломирани реставратори.

Но в същото време ето и товa:

Едно градче от 50 000 жители има магазин на Ролекс и магазин за писалки Монблан. Hа самия център: специализиран магазин за шапки (от по стотина евро нагоре), за колекционерски килими, вино от редки изби и няколко бутика на известни марки. Но няма художествена галерия. В смисъл на място, от което да си купиш изкуство. (За сравнение, в САЩ едно сравнимо градче не само че няма магазин за ролекс, ами има поне три галерии.)

Откъде идва това противоречие? Защо по-малко хора в сравнение с другaдe притежават предмети на изкуството? Защо в италианските музеи идват по-малко посетители годишно отколкото във френските, които не могат да се мерят с тях по съдържание и значимост? 

Учебник по испански за студенти отпреди век

Един прекрасен ден получавам непоръчван пакет от амазон. Отварям го и се оказва, че не е пратка с грешен адрес, а рециклирана кутия от стара поръчка, в която една приятелка ми изпраща учебник по испански,
случайно намерен от антикварен магазин. Публикация: 1917 година. И ако съдя по другите две книжлета, с които пристигна, принадлежал на Андрю Ториели, студент от Харвард клас ’33.

Мда, дори и да владеете един език, силно препоръчвам да полюбопитствате из страниците на който и да е попаднал ви учебник по него.

Разбира се, учебникът e предимно основан на граматика. Четива като такива няма, само списък с лексика и някои изречения, в които тя (и граматикаата) се срещат в действие. Споменати хора и места, които днес ги няма или нямат значение. Но какво свежо напомняне, че един учебник не учи просто на език. Той отразява начин на мислене, ценности и възприемане на света на една определена култура, a нe e някаква универсална мъдрост или знание.

Ето едно твърдение от увода:

Луксозната храна

Винаги като съм питала студенти дали според тях паейята в Испания е възникнала като блюдо за аристократи или за простолюдието, те са били сигурни, че става дума за луксозна храна. На първо място, защото са виждали паейята като една от по-скъпите опции в менюто на скъпи ресторанти, а освен това обикновено включва скариди и други екзотични морски дарове, които не са какво да е.

Но това не е било така когато е възникнала паейята. Рибата и морските дарове в една средиземноморска страна са били евтината храна, защото не е ималo нужда от земя да бъде култивирана. Растяла си е свободно и изобилно и е имало нужда само от работна рибарска сила, за да бъде набавена – а последната е била евтина. Но не само това. Принципът на паейята е „малки парченза от разни меса и зеленчуци, смесени с ориз в тиган“ –  което може да подскаже, че е идеалното блюдо за употребяване на остатъци. В Испания паейята е била начинът да се сглоби ястие от остатъци от каквото се намери, често от остатъци от господарската трапеза, в едно засищащо ястие.

Силата на множеството

Темата на световният ден за блог действие тази година е „the power of we“. А какво значение има това – сигурно има объркани. Доста хора напоследъкса открили Аза и вярата в съзидателната сила на неговия егоизъм (по Айн Ранд) или просто не харесват повечето хора около себе си и държат да са отделна от тях единица, по всякакви възможни начини. Републиканците в САЩ, например, се обиждат, когато някой посочи, че човек никога не изгражда самичък бизнеса си или изобщо успехите си. Tакива настроения са типични и в България където, забележително и иронично, Айн Ранд е все по-популярна сред масите. „Ние“ не се котира, а Азът се отнася за тяхното собствено Аз.

Та затова, макар че Азът е уважаван от мен елемент, мисля, че това местоимение Ние има сериозна нужда от изясняване и реабилитация. Cупер важно да си дадем сметка какво голямо влияние има(ме) Ние, дори за нашия собствен Аз – и как, волю неволю, от Нас отърване няма.

Ето например интелигентността, която отделни хора изтъкват като основен аргумент за постиженията в живота си, с което да оправдаят приоритетното място на своето Аз пред всички останали лузърски Азове. E, интелигентността не e съвкупност от мозъчни клетки, нито постоянна способност на даден орган, а представлява по-скоро взаимоотношение между хора. Един вид вземане-даване. Ако сте усещали как с различни хора се чувствате глупави и никога не успявате да се проявите в пълната си светлина, а с други пък някакси все сте гениални, то не е само ваше усещане или въпрос на синергичност.

Свободното споделяне

Та… Комай най-популярният аргумент за споделянето онлайн на книги против волята на авторите и издателите им, излиза да е свободата. В нейно име автори и издатели нямат право на претенции и всякакви посредници между потребител и файл се заклеймяват. А идеалът е зората на интернет, когато всичко е било безплатно правено и по братски споделяно.

Но дали наистина това споделяне е свободно, безплатно? И толкова добър ли е резултатът от него?

Нужни ли ca въобще издателства?

Мирослав Пенков, На Изток от Запада. Сиела, 2011.

И трябват ли ни кафенета, след като на днешно време всеки може да си направи еспресо вкъщи? А ако иска да го сподели с приятел, пък да си отвори скайп?

Напоследък, по повод протестите за АСТА, разни хора стигат до един консенсус: Свободата на безплатно споделяне на произведения e добрa и за потребители, и за автори. Tя вреди само на издателите. Авторите са над тези неща или могат да получават компенсация директно, а издателите са просто търговски посредници, които на днешно време са ненужни.

Преди две години, по повод екшън-акцията „Читанка“ бе развита теорията, че доколкото книгите са физически предмети – рязана и шита хартия с мастило по нея – за тях може да се искат пари. Но доколкото са само текстове, те са идеи, те са духовни и за тях не бива да се искат пари. Особено защотоще отидат главно в джоба на издателите, които само експлоатират авторите на тези текстове.

И така, след като в пресечната точка на всички аргументи се появява образът на Злия Издател, възниква въпросът: трябват ли ни въобще?

Пазарът на изкуство в Америка и Европа

Като оставим настрана вторичния пазар на шедьоври и аукционните къщи, американският и европейският пазар на изкуство са твърде различни. И зад това прозира различно отношение към изкуството на масово ниво.

В САЩ има повече галерии. И повече от тях имат програма за работа с определени художници, развивайки  с това кариерата им, а не са просто магазини за подаръци ориентирани към изкуство.

Но цените на изкуство са по-ниски в САЩ отколкото в Европа. В СAЩ доста по-малко, да не кажем минимален брой художници се издържат от изкуството си. Повечето работят нещо друго, а то е за времето, което им остане.