Лотарията

Тази неделя Православната църква празнува Великден. За някои той е празник на весело настроение и събиране на роднини, за други е момент на преосмисляне на уж познатите, ежедневните неща в духовен план. Ако сте от вторите, този разказ ще ви хареса със своя различен поглед към нещо уж нормално и общоприето, към силата на множеството. При публикуването си в списание Ню Йоркър през 1948 година е предизвикал фурор и смъртни заплахи към авторката, а днес е признат за класика. Oбщото с Великден e темата за изкупителната жертва. Предупреждавам обаче, че е мрачен…

Лотарията

Шърли Джаксън
Сутринта на 27 юни беше ясна и слънчева, с топлата свежест на истински летен ден; цветята цъфтяха силно и тревата беше наситено зелена. Хората от селото започнаха да се стичат на площада, между пощата и банката, в десет часа. В някои градчета имаше толкова хора, че лотарията трябваше да се провежда два дена и да започва на 20 юни, но в това село, само към триста души, лотарията ставаше за два часа, така че можеше да почне в десет и да свърши навреме за обяд по пладне.

Разбира се, децата се събраха първи. Училището беше свършило наскоро и усещането за свобода за повечето бе още непривично; събираха се мирно, докато не се разразяваха в бурна игра. Разговорите все още бяха за класа и учителя, за книгите и наказанията. Боби Мартин вече беше напълнил джобовете си с камъни и другите момчета скоро го последваха, избирайки най-облите и гладки камъни. Боби и Хари Джоунс и Дики Делакроа – селяните го казваха Делакрой – накрая струпаха голяма купчина камъни в единия ъгъл на площада и я бранеха от набезите на другите момчета. Момичетата си стояха настрани, говореха си и поглеждаха през рамо момчетата, а малките дечица се търкаляха в прахта или стискаха ръката на по-големите си братя и сестри.

Скоро започнаха да се събират мъжете, наглеждаха децата си, говореха за посев и дъждове, трактори и данъци. Стояха заедно, далеч от купчината камъни, с кротки шеги и усмивки вместо смях. Жените, с избелели домашни рокли и жилетки, дойдоха скоро след мъжете си. Поздравяваха се и си разменяха клюки, докато се насочваха към съпрузите си. Застанали до тях, жените скоро започнаха да викат децата си, а те идваха с неохота след третия или четвъртия път. Боби Мартин се сниши под ръката на майка си и избяга със смях към купчината камъни. Баща му извика рязко и Боби дойде веднага, застанал между баща си и по-големия си брат.

Лотарията се водеше – както и танцовите вечеринки, младежките сбирки и програмата за Хелоуийн – от Мистър Съмърс, който имаше време и енергия да се посвещава на обществени дела. Беше кръглолик и засмян, занимаваше се с въглища и хората го съжаляваха, защото нямаше деца, а жена му бе кавгаджийка. Когато се появи на площада с черна дървена кутия, сред селяните се разнесе шепот, а той махна с ръка и извика: „Малко закъснение днес, хора.“ Пощальонът Мистър Грейвз го следваше с трикрако столче в ръка, което бе сложено по средата на площада, а върху него черната кутия. Селяните се отдалечиха и отстъпиха пред столчето, а когато Мистър Съмърс попита: „Някой да ми помогне?“, имаше колебание между двама души. Мистър Мартин и най-големия му син, Бакстър, се приближиха и хванаха кутията, докато Мистър Съмърс разбъркваше листчетата в нея.

Първоначалните такъми за лотарията бяха загубени отдавна, а черната кутия на столчето бе пусната в употреба още преди да се роди Стария Уорнър, най-възрастният в селото. Мистър Съмърс често повдигаше въпроса за нова кутия, но никой не искаше да разбутва традицията, наложила се дори в една черна кутия. Говореше се, че сегашната бе направена от парчета от предишната, измайсторена от първите заселници на селото. Всяка година след лотарията Мистър Съмърс подхващаше пак за нова кутия, но всеки път темата беше изоставяна без да се направи нищо конкретно. Тя ставаше все по-износена и вече не беше изцяло черна, а олющена от една страна и отдолу се показваше първоначалния й цвят, на места бе избеляла и на петна.

Мистър Мартин и големият му син, Бакстър, държаха кутията на столчето, докато Мистър Съмърс разбъркваше надълбоко листчетата с една ръка. Тъй като голяма част от ритуала беше забравен или отхвърлен, Мистър Съмърс бе успял да замени някогашните дървени тресчици с листчета. Тресчиците, казваше той, са били приемливи докато селцето е било малко, но сега, с население над триста души и перспективи за повече, трябваше нещо, което се побира по-лесно в черната кутия. Вечерта преди лотарията Мистър Съмърс и Мистър Грейвз бяха приготвили листчетата и ги бяха сложили в кутията, а нея в сейфа на въглищната компания на Мистър Съмърс, заключена, докато той не я занесе на площада следващия ден. През остатъка на годината кутията бе прибирана, понякога на едно място, друг път на друго; веднъж прекара цяла година в плевника на Мистър Грейвз и друга година на пода в пощата, а понякога бе отнасяна в смесения магазин на Мистър Мартин, на лавицата.

Имаше известни процедури преди Мистър Съмърс да открие официално лотарията. Трябваше да се направят списъци – на главите на семейства, на главите на домакинства, членовете на всяко домакинство в отделните семейства. После идваше клетвата, която Мистър Съмърс трябваше да произнесе пред пощальона като администратор на лотарията; едно време, помнеха някои, имаше кратък напев, произнасян от администратора, нещо като формален напев без мелодия, надлежно изрецитиран всяка година. Според някой, когато администраторът го е казвал или пеел, заставал така, че другите си мислели, че ще минава сред множеството, но преди доста години този ритуал бе изоставен. Имало е също и ритуален поздрав от администратора към всеки, приближил се да тегли, но това също се бе променило с времето и сега се смяташе само, че той трябва да се обърне и говори с всеки приближил се. Мистър Съмърс беше доста добър в това; в своята бяла риза и работен панталон, с ръка положена леко върху кутията, той изглеждаше много намясто в разговора си с Мистър Грейвз и двамата Мартин.

Точно когато Мистър Съмърс остави разговора и се обърна към селяните, Мисис Хътчинсън притича по пътеката към площада, с жилетка метната върху раменете, и си намери място отзад. „Направо забравих кой ден е,“ каза тя на Мисис Делакрой наблизо и двете се засмяха тихо. „Мислех, че моят подрежда дървата отзад и като погледнах, децата ги нямаше, сетих се, че е 27 и дотичах.“ Тя изтри ръцете си в престилката и Мисис Делакрой каза: „Ама не си закъсняла, отпред още говорят.“

Мисис Хътчинсън проточи врат над тълпата и видя мъжа си с децата отпред. Тя потупа Мисис Делакрой по ръката за довиждане и започна да си проправя път напред. Хората доброжелателно й правеха място да мине, а двама-трима отбелязаха, с глас, който да бъде чут наоколо, „Ето я и Мисис Хътчинсън“ и „Бил, тя пристигна все пак“. Мисис Хътчисън протегна ръка към мъжа си, а Мистър Съмърс отбеляза: „Мислех, че ще трябва да започнем без теб, Теси.“ Мисис Хътчинсън се засмя: „Няма да си оставям чиниите в мивката, нали, Джо?“ и тих смях се разнесе сред тълпата, докато хората се наместваха след пристигането на Мисис Хътчинсън.

„Е,“ каза сериозно Мистър Съмърс, „мисля, че трябва да започваме и да го свършваме, че да си продължаваме работата. Някой да липсва?“

„Дънбар,“ казаха някои. „Дънбар. Дънбар.“

Мистър Съмърс провери листа. „Клайд Дънбар,“ каза. „Да, той си счупи крака. Кой тегли за него?“

„Аз, мисля,“ каза една жена и Мистър Съмърс я погледна. „Съпруга тегли за съпруг,“ каза. „Нямаш ли някое момче да тегли вместо тебе, Джейни?“ Макар че Мистър Съмърс и всички в селото знаеха много добре отговора, администраторът бе длъжен да запита формално. Мистър Съмърс изчака отговора с израз на любезно внимание.

„Хоръс още няма шестнайсет,“ каза Мисис Дънбар със съжаление. „Май трябва аз да замествам моя тази година.“

„Така,“ каза Мистър Съмърс. Той отбеляза в списъка. После попита: „Момчето на Уотсън тегли ли тази година?“

Високо момче в тълпата вдигна ръка. „Тук,“ каза. „Аз тегля за мен и майка ми.“ Той премигна притеснително и наведе глава, когато няколко гласа додадоха: „Дорбо момче, гледай ти.“ „Друго е майка ти да има мъж, който да я отмени.“

„Е,“ каза Мистър Съмърс. „Май всички са тук. Старият Уорнър дойде ли?“

„Тук,“ обади се глас и Мистър Съмърс кимна.

Внезапно шъткане обхвана тълпата, когато Мистър Съмърс прочисти гърло и погледна списъка. „Готови? Започвам да чета имената, първо главите на семейства, мъжете идват и теглят листче от кутията. Дръжте затворено листчето в ръка, докато не са изтеглили всички. Нали еясно?“

Хората го бяха правили толкова пъти, че само половината слушаха наставленията. Повечето мълчаха, облизваха устни и не се оглеждаха. Тогава Мистър Съмърс вдигна длан и каза: „Адамс.“ Един човек се освободи от тълпата около себе си и се приближи. „Здрасти, Стив,“ каза Мистър Съмърс. „Здравей, Джо.“ Двамата се усмихнаха един на друг нервно и без хумор. Тогава Мистър Адамс се пресегна и извади от кутията сгънато листче. Стисна го в крайчеца и се обърна да се върне припряно на мястото си в тълпата, малко встрани от семейството си, без да поглежда надолу в ръката.

„Алън,“ каза Мъстър Съмърс. „Андерсън… Бенъм.“

„Като че ли едната лотария свършва и след нея почва друга,“ каза Мисис Делакрой на Мисис Грейвз там някъде отзад.

„Все едно че предната мина преди седмица.“

„Толкова бъро минава времето, наистина,“ каза Мисис Грейвз.

„Кларк… Делакрой“

„Ето го моят,“ каза Мисис Делакрой. Тя спря дъха си, докато мъжът й излезе напред.

„Дънбар,“ каза Мистър Съмърс и Мисис Дънбар пристъпи със сигурна крачка към кутията; една жена каза: „Давай, Джейни,“ а друга добави: „Ето я.“

„Сега сме ние,“ каза Мисис Грейвз. Тя наблюдаваше Мистър Грейвз, докато той пристъпи към кутията отстрани, поздрави със сериозност Мистър Съмърс и избра ивица хартия от нея. Вече навсякъде в тълпата бе пълно с мъже, хванали малката сгъната хартийка в големите си длани и ги обръщаха на всички страни. Мисис Дънбар и двамата й сина стояха заедно, тя хванала листчето.

„Харбърт… Хътчинсън.“

„Отивай, Бил,“ каза Мисис Хътчинсън и около нея се засмяха.

„Джоунс.“

„Ама казват,“ обърна се Мистър Адамс към Стария Уорнър до него, „че онези в северното село мислят да се откажат от лотарията.“

Старият Уорнър пръхна. „Ненормални глупаци,“ каза. „Ако ги слушаш младите, нищо не им е угодно. Още малко и ще искат да се връщат в пещерите, никой да не работи и така да живеят. Имаше една поговорка, ‘Юнска лотария, реколта голяма’. Още малко ще почнем да ядем готвен лапад и жълъди. Винаги е имало лотария,“ добави той раздразнено. „Достатъчно ми е, че гледам там отпред младия Джо Съмърс как се шегува с всички.“

„На някои места вече са премахнали лотарията,“ каза Мисис Адамс.

„Нищо хубаво няма да излезе от това,“ каза Стария Уорнър твърдо. „Една камара глупаци.“

„Мартин.“ Боби Мартин видя баща си как излиза напред. „Овърдайк… Пърси.“

„Да минава по-бързо,“ каза Мисис Дънбар на големия си син. „По-бързо да е.“

„Още малко и свършват,“ каза той.

„Приготви се да изтичаш да кажеш на татко ти,“ каза Мисис Дънбар.

Мистър Съмърс извика своето име, пристъпи право напред и избра листче от кутията. После извика: „Уорнър.“

„Седемдесет и седем години съм участвал в лотарията,“ каза Стария Уорнър като минаваше през тълпата. „Седемдесет и седми път.“

„Уотсън.“ Високото момче пристъпи непохватно през тълпата. Някой каза: „Не се стеснявай, Джак,“ а Мистър Съмърс му рече: „Спокойно, синко, не бързай.“

„Занини.“

След това настъпи дълга пауза, бездиханна пауза, докато Мистър Съмърс, вдигнал листчето си нагоре, каза: „Добре.“ За момент всички замряха, а после всички листчета бяха отворени. Внезапно всички жени заговориха едновременно сподавено. „Кой е? На кой се падна? Дънбар ли е? Уотсън?“ После гласовете заговориха: „Хътчинсън е. Бил. На Бил Хътчинсън се падна.“

„Иди кажи на баща си,“ каза Мисис Дънбар на големия си син.

Хората се оглеждаха да видят семейство Хътчинсън. Бил Хътчинсън стоеше тихо, загледан в листчето в ръката си. Изведнъж Теси Хътчинсън извика на Мистър Съмърс: „Ти не му даде достатъчно време да си избере което листче иска! Видях те. Беше нечестно!“

„Дръж се коректно, Теси,“ извика Мисис Делакрой, а Мисис Грейвз добави: „Всички имахме еднакъв шанс.“

„Мълчи, Теси,“ каза Бил ХЪтчинсън.

„Е,“ каза Мистър Съмърс. „Всичко мина доста бързо. Сега трябва да побързаме малко, за да свършим навреме.“ Той погледна другия списък. „Бил,“ каза, „ти тегли за семейство Хътчинсън. Има ли други домакинства в семейството?“

„Дон и Ева,“ извика Мисис Хътчинсън. „Дай им и те да си опитат късмета.“

„Дъщерите теглят със семейството на съпруга, Теси,“ каза меко Мистър Съмърс. „Знаеш това, както и всички останали.“

„Не беше честно,“ каза Теси.

„Май не, Джо. Дъщеря ми тегли с мъжа си, така е. Нямам други в семейството освен децата.“

„Значи, като семейство теглиш ти. И като домакинство теглиш също ти. Нали.“

„Така е.“

„Колко деца са, Бил?“ попита формално Мистър Съмърс.

„Три,“ каза Бил Хътчинсън.

„Бил, Нанси и малкият, Дейв. И Теси и аз.“

„Добре,“ каза Мистър Съмърс. „Хари, взе ли обратно билетчетата?“

„Мистър Грейвз кимна и вдигна листчетата. „Сложи ги тогава в кутията,“ нареди Мистър Съмърс. „Вземи билетчето на Бил и го сложи в кутията.“

„Мисля, че трябва да го повторим отначало,“ каза Мисис Хътчинсън, възможно по-тихо. „Казвам ти, че не беше честно. Не му даде достатъчно време да избира. Всички видяха.“

Мистър Грейвз беше избрал пет листчета и ги сложи в кутията, пусна всички останали на земята, а лекият ветрец ги хвана и ги отвя.

„Слушайте,“ каза Мисис Хътчинсън на хората наоколо.

„Готов ли си, Бил?“ каза Мистър Съмърс. И Бил Хътчинсън, след бърз поглед към жена си и децата, кимна.

„Не забравяйте,“ каза Мистър Съмърс. „Вземете листчетата и ги дръжте сгънати докато всеки не си изтегли. Хари, помогни на малкия, на Дейв.“ Мистър Грейвз взе ръката на детето, което го последва само до кутията. „Вземи листче от кутията, Дейви,“ каза Мистър Сърмъс. Дейви пъхна ръката си в кутията и се засмя. „Вземи само едно листче. Хари, дръж му го ти.“ Мистър Грейвз хвана ръката на детето и взе листчето от стиснатия юмрук, държа го, а малкият Дейв стоеше до него и го загледа с почуда.

„Сега е Нанси,“ каза Мистър Съмърс. Нанси беше на дванайсет и нейните съученици дишаха сподавено, когато тя отметна полата си и гразиозно взе листче от кутията. „Бил малкият,“ каза Мистър Съмърс и Били, с червено лице и натежали крака, почти събори кутията като си взимаше хартийка. „Теси,“ каза Мистър Съмърс. Тя се поколеба за момент, погледна наоколо предизвикателно, а после стисна устни и се приближи до кутията. Грабна хартийка и я сложи отзад.

„Бил,“ каза Мистър Съмърс и Бил Хътчинсън се пресегна и опипом потърси, а накрая извади ръка с последното листче в нея.

Тълпата утихна. Едно момиче прошепна, „Дано не е Нанси“ и шепотът стигна до крайчеца на тълпата.

„Не е като преди,“ каза Стария Уорнър. „Хората не са като преди.“

„Добре,“ каза Мистър Съмърс. „Отворете хартийките. Хари, отвори на Дейв.“

Мистър Грейвз отвори листчето и тълпата въздъхна, когато той го вдигна нависоко всички да видят, че е празно. Нанси и Малкият Бил отвориха своите едновременно, двамата грейнаха засмени и с вдигнати листчета се обърнаха към тълпата.

„Теси,“ каза Мистър Съмърс. Настъпи пауза и тогава Мистър Съмърс погледна Бил Хътчинсън, а той отвори листчето си и го показа. Беше празно.

„Теси е,“ каза Мистър Съмърс с притаен глас. „Покажи листчето й, Бил.“

Бил Хътчинсън отиде до жена си и отскубна листчето от шепата й. То имаше черна точка, същата черна точка, която Мистър Съмърс беше отбелязал предишната вечер с тъмния молив в офиса на въглищната компания. Бил Хътчинсън го повдигна и тълпата се развълнува.

„Добре,“ каза Мистър Съмърс. „Нека да свършваме бързо.“

Макар че селяните бяха забравили ритуала и бяха загубили черната кутия, те помнеха за какво служат камъните. Купчината, приготвена преди това от момчетата, бе готова. По земята имаше камъни, имаше и отвени листчета. Делакрой избра камък, който бе толкова тежък, че трябваше да го вдигне с две ръце и се обърна към Мисис Дънбар. „Хайде,“ каза тя. „Побързай.“

Мисис Дънбар имаше дребни камъни в двете си ръце. „Не мога изобщо да тичам. Отивайте напред вие, аз ще ви настигна.“

Децата вече бяха взели камъни. Някой даде на Дейви Хътчинсън няколко камъчета.

Теси Хътчинсън сега беше в центъра на опразнено място и беше вдигнала ръце пред себе си, докато селяните настъпваха към нея. „Не е честно,“ каза. Един камък я удари по главата, отстрани. „Старият Уорнър повтаряше, „Хайде, хайде всички.“ Стив Адамс беше най-отпред, а Мисис Грейвз до него.

„Не е честно, не трябва така,“ изкреща Мисис Хътчинсън и всички се нахвърлиха върху й.

© Shirley Jackson & The New Yorker, превод Ели Иванова. Всички права запазени. Може да се използва само за образователни цели.

15 коментара

Filed under САЩ, идеология, класика, литература, религия, традиция

15 responses to “Лотарията

  1. mislidumi

    Мда… мисля, че тук никой не коментира толкова бързо, защото разказът трябва да се помисли…дълго.

  2. Val

    Да, човешки жертвоприношения е имало още от времето на древната цивилизация на маите… Дори при тях, обаче, не е било на принципа на лотария, приложима към ‘своите’, а по-скоро към ‘военни’ пленници…

    Не знам дали точно такъв тип жертвоприношение съществува днес някъде по света – по-вероятно е ‘лотарията’ да има друга проява или психологическо измерение…

    Иначе, убиването с камъни в древна Юдея е било все пак поради някаква причина, а не така – чрез лотария…

    Великден от гледната точка на Мел Гибсън – невъзможните за осмисляне и представа мъки – страданието (страстите) на плътта… дори те са били плод на криворазбраното ‘почти политическо провинение’ на Исус, а не на лотария… Лотарията там е по-скоро в Пилатовия закон за волеизлияние на тълпата, ала не за ‘разпване’, а за ‘спасение’ на някой от провинилите се…

    Аз гледан на Великден откъм светлата му страна – метаморфоза и пробуждане на духа – ‘спомен’ за възкресението, а не за разпятието:

    http://ataval.wordpress.com/2008/04/25/frogg-eggs-metamorphosis/

  3. Четейки разказа ме обхвана същия ужас, който изпитах на първите страници, при откритието какви са правилата на състезанието в „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И там няма готови отговори на въпроса „Защо?“

  4. Мисли, би ли могло да се допусне от неподозиращия читател, че този разказ се изучава в училище?

    Да, Вал, всички сме имали човешки жертвоприношения (нали се отъждествяваме с предците си). Но всъщност дори и да не са се наричали жертвоприношения, практиката на изкупителни жертви под някаква форма имаме и до днес.

    Защо е лотария? Ами всеки избор на жертва, като си помислиш, е на такъв принцип. Този, който попадне в плен например, за да бъде принесен в жертва, също е избран чрез някакъв вид случайност. Ако жертваният е първородният син, той също е попаднал в тази си позиция по случаен начин, макар за обществото изборът му да е по някаква причина.

    Аз очаквах някой християнин да вземе отношение по въпроса за страданието в земния живот като един вид лотария. Защото то много често се обяснява със случайност. Защо някои хора получават само хубави неща в живота си без да са ги заслужили, други страдат от ръката на друг без да са предизвикали страданието си, а трети – от безцелни природни причини. Това също е вид лотария (нали се казва „житейски жребий“).

    Когато разказът е бил публикуван за пръв път голяма част от протестите са били заради предполагаемото очерняне от страна на авторката на идиличния, здрав ценностен селски живот в Америка. Защото такава традиция като описаната лотария наистина няма. Но самият намек, че една такава общност може да спазва подобна традиция, която вътре да се смята за неприкосновен обичай неподлежащ на съмнение, а за външния наблюдател да е нещо много разтърсващо, вече самото съществуване на друга гледна точка за „ценностите“ е проблематично. Все едно елин-пелиновата идилия за святата традиция на българското село да бъде разтърсена от гледната точка на друг автор. (А такива атори има, просто училището никога не би допуснало нещо, покътващо това традиционно виждане за хубавото, здраво българско село и изконните му ценности, да се преподава).

    Разпятието е било необходимо за възкресението! И тези селяни от разказа са мислели, че правят нещо добро и необходимо за добруването…

    Ани, най-хубавото на разказа е, че не дава определени догадки за мотивите на традицията, също като разказа на Стивън Кинг, няма отговор на въпросите. Чела съм какви ли не критически тълкувания за него – и феминистични, и марксически, всякакви, но никое не е убедително. Просто защото принципът на лотарията е достатъчно случаен, за да порази всеки. Например в периода на Салемските вещици е имало обвинени и жени от висшата класа, и нищите, и дори някои мъже… Никой не е застрахован, но се сеща за несправедливостта едва когато опре до неговия кокал. Оттам и ужасът 🙂

  5. Според мен това е просто един ритуал. Когато не можеш да унищожиш злото – го унищожаваш символично, нарочваш го, посочваш го, сякаш му правиш магия…

  6. Определено е ритуал – само че има тази подробност, че ако се посочва зло по този начин, то става от едно случайно изтегляне на печеливш билет…

    Всъщност в разказа не се говори за зло, не се говори защо се прави лотарията – дали е за унищожаване на злото, дали за плодородие (по-вероятното, защото поговорката го свързва с това), за гарантиране на успех (като зазиждането на невеста в основите на нова къща), дали е жертвоприношение като аврамовото и дали на избрания се гледа положително или отрицателно. И в това се състои ужасът – че хората не се замислят в рационалния мисъл на това, което правят и не влагат такъв. Сам празен обичай без съдържание.

  7. mislidumi

    Размисли, не бях си помислила, че се изучава в училище разказът. Браво на децата, сблъсват се отрано с такива сериозни теми като тази за жертвоприношението, житейския жребий. Но защо пък да не се изучава – разказът е майсторски изграден, напрежението се държи до край. От гледна точка на стила – също идеален и показен. Сега, това, че се протестирало, защото не било така в селските общности – такива неща се случват често с литература, която се интерпретира буквално. Което е абсурдно.
    Проблемът с жертвоприношението – ти си май по-веща по религиозните въпроси, та да попитам 🙂 Имам чувството, че простестантите се опитват да не обръщат особено внимание на Великден. На север, където почти няма католици (а също и в Скандинавието), Великден минава тихо и без особен патос. В Швеция дори не боядисват яйца. По Великден хората в Германия често предпочитат да си спомнят за някакви езически култове, отколкото за истинския повод. Докато Коледа е пълна истерия, може би несравнима с американската, но все пак още от Никулден се празнува, ходи се на църква и се мисли „христиански“.

  8. Val

    Да, Размисли, и аз се сетих за житейския жребий 🙂 , но вече бях пуснала коментара… Все пак житейския жребий не е свързан със смърт, а по-скоро с проблеми и трудности, а и мнозина го приемат доброволно, та дори и с мисълта, че е заслужен – безгрешни хора няма…

    Относно разпятието като необходимост преди възкресението – там ‘горчивата чаша’ се пие до дъно, но доброволно – т.е. жребият е приет от Исус, доброволно и в името на човешкия род, макар да се надява до последно Бог да му спести този жребий…

    Докато тук в разказа жребият на лотарията е наложен от мнозинството насила, без да бъде приет от жертвата и без да се зачита мнението за ‘нечестен’ подход…

    Майката на Исус също приема жребия за сина си, но доброволно и в името на доброто на човечеството… тук в разказа липсва момента с фатален жребий ‘в името на…’

    Действително няма съдържание в обичай на жертвоприношение,т.е. убийство, извършено без цел, а само заради самото убийство.

    Склонна съм да приема гледната точка на Силвия за убийството като ритуал за пречистване или предпазване от злото, стига поне някъде да се намекваше за ‘благополучие’, ‘опрощение’ или ‘спасение’ чрез жертвоприношението в разказа…

    А за яйцата – 🙂 ще се радвам, ако ти се е паднал борак, макар да мисля, че нямаш нужда от него! 😉

  9. „Докато тук в разказа жребият на лотарията е наложен от мнозинството насила, без да бъде приет от жертвата и без да се зачита мнението за ‘нечестен’ подход…“

    Ами жертвата е част от това общество, приемащо лотарията и не се противи на ритуала преди да се превърне жертва. И всъщност за нея е „нечестно“, точно защото тя е жертвата.

  10. Мисля, че протестантските църкви не празнуват особено Великден, защото според тях традициите, свързани с него, били по произход езически (което е вярно) и това преразглеждане е станало още с Реформацията. Но както ти казваш, католиците не са на същото мнение и си го празнуват много пищно 🙂
    И понеже на отделните протестанти като на всички хора им липсват традициите и ритуалите по принцип, а църквата им няма нищо интересно да им предложи по отношение на Великден, предполагам по тази причина се замислят за езически ритуали днес, по своя инициатива.

    Наистина не знам на какво се поставя ударението при дискусията на разказа в училище, но знам, че една от главните теми е сляпото следване на традицията „защото винаги е било така“ или „така трябва“ – болезнено място за много общества – без да се замислим за смисъла, за възприемането му от всеки, включително за гледната точка на уязвимите, в които потенциално може да се превърне всеки. Така че друга любима тема за дискусия е темата за уязвимия – особено в тези общества, в които някакво малцинство е нарочено за „дежурно виновно“ (изкупителна жертва) и което останалите обичат да мразят, и едва когато отделен индивид от тях попадне в тази ситуация разбира колко всъщност е нечестно. Но останалите хич не искат да чуят постфактум протестите за нечестност – нали според правилата всичко си е било честно, а жребият е могъл да се падне на всеки и само случайността определя на кого. Остава въпросът тогава за преразглеждане на смисъла на правилата, които никой не иска да промени. Какво означава честно и правилно и кой го определя.

    Вал, аз възприемам смъртта тук като метафора на някаква участ, може би малко хиперболизирана (а може и да не е – страданието може да води до нея). В какъв смисъл хората приемат житейския си жребий доброволно и като заслужен? Ако е някаква нелечима болест, имат ли избор? Ако става дума за дете, къде е вината му? (Свързвам това с невъзможността дори на папата да обясни страданието в земния живот, поне невъзможността му да го обуслови с някаква причина.) Всичко в този живот е плод на толкова много случайности:
    в каква страна ще се родим
    в какво семейство
    с какви гени
    дали ще ни се падне добра учителка в първи клас
    дали няма да ни блъсне кола на улицата
    дали няма да попаднем в затвора
    и на всичките тези случайности ние обичаме да намираме закономерни обяснения, които дават смисъл („правила“) на играта, наречена живот. По този начин те ни изглеждат справедливи и както каза Енея в един предишен коментар, има хора, според които ако си се родил в циганско семейство, което не може да те гледа както трябва, справедливо е ти да си теглиш последствията и никой не е длъжен да поеме отглеждането ти.

    Когато обичаят от разказа е бил установен, сигурно обществото е влагало някакъв смисъл в него, но дори и да е имало такъв, едва ли ситуацията за изтеглилия „печеливш“ билет би била различна тогава, тъй като и в момента всички са съгласни с правилата и те им се струват честни, както казва Ани, докато не се падне някому. Само тогава се поставя под съмнение честността и справедливостта, и самият принцип на съществуването на лотарията. На нас ставащото ни се струва абсурдно и нечестно, защото гледаме на това описано общество отвън и не разбираме защо един случаен (тоест, необяснен) жребий трябва да определя съдбата на един човек, а хората вътре в него не смятат така. За мен разказът е един начин да се научим да гледаме на обществото, в което участваме, все едно, че го наблюдаваме отвън, да се научим да задаваме въпроси за смисъла на установените традиции „така е прието“ и да не роптаем възмутено, когато външен поглед ги постави под съмнение.

    За който е любопитен, ето един друг невероятен разказ за лотария, който често е съчетаван с разказа на Шърли Джаксън – „Вавилонската лотария“ на Хорхе Луис Борхес:
    http://evans-experientialism.freewebspace.com/borges02.htm

    Друг страхотен разказ на Борхес – не става дума за лотария, но отново за някаква утопия 🙂
    „Tlön, Uqbar, Orbis Tertius“
    http://www.coldbacon.com/writing/borges-tlon.html

    (Disclaimer: не гарантирам за качеството на превода в двата случая, не съм преглеждала тези онлайн варианти, за да дам оценка. Но Борхес винаги е велик 🙂 )

  11. Val

    @ anikrush –
    става въпрос за това, че тук жребият е решение на обособено общество, цялата тази лотария е решение на група хора, които са РАВНОПОСТАВЕНИ с жертвата, а не е ‘житейски жребий’, КОЙТО СЪВСЕМ НЕ Е НАЛОЖЕНО ОТ РАВНОППОСТАВЕНИ НА ЖЕРТВАТА ИНДИВИДИ РЕШЕНИЕ, а е може би наложен единствно от Господ, ако него го има наистина…
    Или наложен по-скоро от случайността като стечение на обстоятелства, без те да са зависещи от жертвата или всички нейни равнопоставени до момента на жребия.

    @ Размисли –
    аз смятам, че житейският жребий не е наложен от равнопоставени нам лица, той е просто случайност, независеща от нас или от равнопоставените ни (той НЕ ЗАВИСИ дори от това дали се ПРОТИВИМ на тази житейска лотаривя или не! ), та в този смисъл – житейският жребий на страданието е по-лесно ‘поносим’ или дори ‘доброволно приет’ психологически, защото НЕ ЗАВИСИ ОТ НИЧИЯ ЧОВЕШКА ВОЛЯ, т.е. няма закономерно обяснение за неговото възникване, затова НЯМА наличие на нечия ВИНА.

    Закономерното му обяснение може да се търси само като ‘изкупление’ на бивши грехове – наши или на наши роднини, т.е. в предаването на ‘кармата’ на следващи поколения или в унаследяването на ‘греха’ на Адам и Ева, например. 😉

    Тук в този разказ жертвата НЕ е жертва на стечение на обстоятелствата, а на СЪЗНАТЕЛНО И БЕЗРОПОТНО ПОДЧИНЕНИЕ/ПРИЕМАНЕ от групата на някакъв БЕЗСМИСЛЕН РИТУАЛ, изпразнен откъм съдържание и следователно неоправдан като акт! ЛИПСВА обяснението за историята на ритуала и именно затова той е въздействащ като безсмислен/неоправдан, т.е. БРУТАЛЕН.

    Според мен единственият смисъл на тук описания хипербилизиран (или по-скоро лишен от корени или морално оправдание) ритуал, е да предзвика у читателя чувство за несправедливост и безсмислие на подобен тип сляпо прилагане на НЕоправдани в общочовешко-морално отношение, т.е НЕнужни никому норми… и да апелира съответно към НЕподчинение. 😉

    Права си за тълкуването на посланието – да се научим да ПОДЛАГАМЕ НА СЪМНЕНИЕ И КРИТИКА всичко, що е плод на чисто човешката воля и да не следваме СЛЯПО какъв да е АВТОРИТЕТ! 😉

  12. Pingback: Насилието, между личен морал и норма « Размишльотини

  13. lyd

    Хм, Ели, пропуснала съм превода. От няколко години чета този разказ с учениците (понякога в като част от по-голям контекст, ама друг път ще разправям) или го препоръчвам за четене… даже не си спомням как го открих. Може би е било през някоя от американските учебни сборници с разкази?!?

    От същата авторка сме разглеждали и Old Woman Magoun.

  14. Сигурно, защото е христоматиен и учителски фаворит 🙂 и с право.
    Наистина е тема, която заслужава внимание и ако разправяш по нея, хвърли нишан 🙂

    Иначе забравих да кажа, че другият разказ от Бъртън Руше се казва „The Phone Call“.

  15. Благодаря, че сте споделили разказа. Аз стигнах до него, чрез клип на Менсън. Ето го и него /като друга гледна точка/: https://www.youte.com/watch?v=Rthl_O4_G2o

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s