В като пропуснат шанс

Светла Баева и Рая Раева. „В като вагина.“ 2020

[Обновена – вж. бележка]

Радвам се, че книгата „В като вагина“ се появи. Въпреки, че в България са издадени много такива публикации: едно бързо търсене в гугъл с ключови думи „сексуално образование книга“ ще ви покаже най-различни изобилни резултати. Но е важно да има такова четиво, адаптирано към българските условия и реалност. Най-малкото, много полезни са отпратки към български институции, закони, контакти и очаквания.

За съжаление, смятам че книгата, макар и добра, е една пропусната възможност за създаване на нещо наистина ефективно и от помощ. От друга страна, нападението към нея от страна на ВМРО и всякакви консерватори и войнствени популисти направи невъзможно тя да бъде критикувана, заото всяка критика – дори доброжелателна – бива възприета като предателство и дори отричане на правото й на съшествуване.  Е, приемете тази рецензия като квалифицирано одобрение и надежда, че следвашият такъв проект би бил по-добър.

Какво е несполучливо, до степен да я прави неефективна или да разочарова?

Платформена собственост

Пазарският площад със символни означения кой търговец кое място да заеме.

Платформата се разбира като основа, от която никнат съдържания, като сцена, на която се изявяват те. Леснотата, с която всеки може да има платформа, а оттам влияние и авторитет по някоя тема, неизбежно води до въпроса: а има ли и произтичаща от това отговорност? Тук не говоря за фейк нюз, блоговете които приличат на информационни сайтове или верността на това, което те представят. А дори за самото стопанисване на платформата: доста хора придобиват влияние с блог, страница, инстаграм, подкаст, а после -щрак- изоставят платформата си.

И смятат това за най-естественото нещо. Все пак сие тяхна. Но така ли е наистина? По въпроса за онлайн платформата, въпросът е по-сложен. Не е въпрос на старите медии, които съшо може да спрат във всеки момент, зашото мисля че принципът на онлайн платформите е друг. Смисълът на тези нови медии е генерирането на внимание.

Мексикански кич

Раскуаче (rascuache) е синоним на нискокачествен материал, бедно, кич, шлака и лоша изработка. Но раскуаче значи и умение да използваш това, което е на разположение тук и сега, да оцелееш с наличното, да си изобретателен с малкото и бедното. Понякога е изборът между използването на това, което имаш в момента, макар и лошо – и да не сътвориш нищо, защото няма с какво (качествено).

Не познавам друга култура, в която хората правят изкуство с некачествен, нетраен и лош материал – което няма функционално приложение, а не e декорация като тревненската дърворезба. И хората, а не обучени на това майстори. Всеки един човек взет произволно от улицата, или от затвора, потенциално да може го прави.

Президентът-бизнесмен

Още от предишните президентски избори в САЩ – на които се яви вече един бизнесмен, Ромни – обсъждахме как нежелателните му качества като арогантност и други се дължат на детайли от биографията му, включително и бизнес опита. Днес онзи персонаж, в днешния контекст, вече ми изглежда искрен, балансиран, разумен и толерантен. Дали след 4 години Тръмп няма да ми изглежда разумен? На фона на какво ли е ще е?

Вълната Фрида Кало

Можете ли да познаете за кого се отнася тoвa, само като гледате картинката?

Photo: Ahn Jooyoun for Sera Park

Музейна индустрия

Преди да ви кажа какво мисля за събарянето на тютюневите складове в Пловдив, да ви питам: ходили ли сте в етнографски музеи?

Твърде вероятно е да сте посещавали Етъра. Знаете ли, че той не е автентично китно възрожденско селце, а музей, в който дюкяните са възстановка, а народни инструменти за занаяти са насъбрани от различни места след сериозна реставрация. Основан е в ранните 60те години на ХХ век.

Може би си задавате въпроса, а защо не по-рано?

Трупане

Ползвали ли сте услугите на консултант по подреждане на дома? Decluttering не е шега работа, а сериозно направление в сектора на обслужване, което върви с реалити предавания за болестно трупащи хора (hoarders) и техните казуси, както и духовни книги за самопомощ. Най-популярната гуру в момента е Мари Кондо, която предлага философия за подреждане и опростяване с шинто елементи: човек пази само това, което му носи радост. И така подреждането преобразява живота му.

Един приятел наскоро получи молба от познат в Италия да му донесе Айпад като си идва за празниците. Той отзивчиво купил айпада и го сложил в ръчния багаж, с прилежащата документация, но разбира се без кутията. Познатият му го платил, благодарил и помолил при следващото пътуване да му донесе и кутията.

Моят приятел се посмя на тази реакция като ми разказа историята. Бил човек отраснал в селска култура, каза, и затова изпитвал желание да пази и трупа всичко, което му се полага да притежава.

Това отначало ме изненада, защото не бях мислила за връзката между трупането на вещи и мита за простотата на селския живот.  На пръв поглед тази връзка е контраинтуитивна, защото обикновено асоциираме това трупане с консумеризма, а него с градския живот и с капитализма, тоест обратното на селото.

Изкуството. За какво ни е?

Любопитни ca отношенията на италианците с изкуството. Да, на него се гради националното самосъзнание – и репутация на страната. На всеки тур в провинциална средновековна църквичка присъства група просветени посетители, които не само слушат заинтересувано, но се надпреварват с гида да покажат познания по изкуство. Може би най-висок процент хора изучавали изкуства, най-много дипломирани реставратори.

Но в същото време ето и товa:

Едно градче от 50 000 жители има магазин на Ролекс и магазин за писалки Монблан. Hа самия център: специализиран магазин за шапки (от по стотина евро нагоре), за колекционерски килими, вино от редки изби и няколко бутика на известни марки. Но няма художествена галерия. В смисъл на място, от което да си купиш изкуство. (За сравнение, в САЩ едно сравнимо градче не само че няма магазин за ролекс, ами има поне три галерии.)

Откъде идва това противоречие? Защо по-малко хора в сравнение с другaдe притежават предмети на изкуството? Защо в италианските музеи идват по-малко посетители годишно отколкото във френските, които не могат да се мерят с тях по съдържание и значимост? 

Учебник по испански за студенти отпреди век

Един прекрасен ден получавам непоръчван пакет от амазон. Отварям го и се оказва, че не е пратка с грешен адрес, а рециклирана кутия от стара поръчка, в която една приятелка ми изпраща учебник по испански,
случайно намерен от антикварен магазин. Публикация: 1917 година. И ако съдя по другите две книжлета, с които пристигна, принадлежал на Андрю Ториели, студент от Харвард клас ’33.

Мда, дори и да владеете един език, силно препоръчвам да полюбопитствате из страниците на който и да е попаднал ви учебник по него.

Разбира се, учебникът e предимно основан на граматика. Четива като такива няма, само списък с лексика и някои изречения, в които тя (и граматикаата) се срещат в действие. Споменати хора и места, които днес ги няма или нямат значение. Но какво свежо напомняне, че един учебник не учи просто на език. Той отразява начин на мислене, ценности и възприемане на света на една определена култура, a нe e някаква универсална мъдрост или знание.

Ето едно твърдение от увода:

Митологията на Дядо Мраз и Дядо Коледа

Дядо Мраз. Миниатюра върху папие-маше от село Федоскино

Кой носи подаръците на децата около вас – Дядо Мраз или Дядо Коледа? Ако има въобще подаръци, разбира се.

От статистиката на гугъл Дядо Мраз получава 175 хиляди резултата, а Дядо Коледа печели с милион и двеста. Но и без да питам гугъл ми е ясно, че‌ Дядо Мраз е в немилост само като хвърля поглед на фейсбук таймлайна. Един куп бивши деца очакват празниците мърморейки колко било гадно да им налагат Дядо Мраз едно време, а сега колко е прекрасно, че децата имат право да получават подаръци от истинския дядо, Дядо Коледа.

Всъщност, бивши деца, и двамата дядовци са еднакво фалшиви. Или еднавко истински, според гледната точка.

Не, Дядо Мраз не е съветска комунистическа креатура. Той е влиятелна фигура от славянския фолклор, атестирата много преди Октомврийската революция. В началото на социализма в СССР е бил даже забраняван, но впоследствие разрешен и даже промотиран. Дотук нищо ново и интересно, особено ако си припомните, че традиции от фолклора се култивират и официално промотират до днес навсякъде.

Луксозната храна

Винаги като съм питала студенти дали според тях паейята в Испания е възникнала като блюдо за аристократи или за простолюдието, те са били сигурни, че става дума за луксозна храна. На първо място, защото са виждали паейята като една от по-скъпите опции в менюто на скъпи ресторанти, а освен това обикновено включва скариди и други екзотични морски дарове, които не са какво да е.

Но това не е било така когато е възникнала паейята. Рибата и морските дарове в една средиземноморска страна са били евтината храна, защото не е ималo нужда от земя да бъде култивирана. Растяла си е свободно и изобилно и е имало нужда само от работна рибарска сила, за да бъде набавена – а последната е била евтина. Но не само това. Принципът на паейята е „малки парченза от разни меса и зеленчуци, смесени с ориз в тиган“ –  което може да подскаже, че е идеалното блюдо за употребяване на остатъци. В Испания паейята е била начинът да се сглоби ястие от остатъци от каквото се намери, често от остатъци от господарската трапеза, в едно засищащо ястие.

Ромите на Куделка

За презентацията е нужен JavaScript.

Всеки, който се интересува поне малко от фотография знае зa Куделка. По образование инженер, по озарение фотограф, той започва да снима пътуващи театрални трупи в Чехословакия през 60те. Но придобива известност като анонимният чешки фотограф, заснел знаменитите кадри от Пражките събития през 1968. Публикувани в западноевропейските вестници, тези снимки на практика формират западното възприемане на окупацията. След това емигрира, става член на Магнум и днес е жива легенда.

Но  Куделка днес е известен, всъщност прославен, най-вече c „ромските си снимки“, които е правил в ромски общности от Чехословакия и Румъния oтпреди да емигрира. Неговото име е синоним с ромската тематика, както и обратното. Ако днес към тази тема има културен интерес, специално място в масовото въображение, романтичен екзотизъм и обаяние, не бих сбъркала много ако кажа, че се дължи на него. Неслучайно, макар че от 70те години не снима това, днес е познат именно с него.

И не напразно. Снимките са наистина приковаващи. Всеки кадър всмуква с драма, тъмен неизказан трагизъм, даже там, където се предполага да изобразява радост и игра. Може би песимизъм, но по-скоро някакво надвиснало предчувствие.

Физиология на малкия (американски) град

Участвам аз в едно културно мероприятие онзи ден, чиято цел бе да доведе изкуството при хората, след като те не отиват при него. Беше в едно градче наблизо и организирано от градската управа, загрижена че градчето от китно, малко и незабележимо се е превърнало в анонимно място, където просто се пресичат магистрали между други по-големи градове. Все едно Обеля да се зове град. Нужно е някакво духовно просветление, което да го брендира за жителите му, нали?

Мястото на мероприятието: разни бизнеси в градчето, или иначе казано – магазинчета, автомонтьорски работилници, една адвокатска кантора и прочее истаблишмънти. Тоест там, където хората отиват в ежедневието си. Аз бях позиционирана в магазин за боя. Собственикът – на предпенсионерска възраст, с грузински бял мустак, карирана „официална“ риза за случая и дънки с кройка, каквато се е носела в зората на дънките, се беше бая приготвил. Извадил една маса посред магазина с почерпка: бидон с лед и бутилки вода вътре и торта от Уолмарт. Принудих се да опитам тортата, била легендарна рецепта на име Sock It To Me. (?)

Докато рядката публика се решаваше да дойде да да общува c изкуство, аз минах интензивен, но доста задълбочен курс по американска история на ежедневието в малкия анонимен тексаски град. Собственикът и няколко негови приятелчета, които бяха дошли за подкрепа, но просто за да се намират на приказка (тук няма пейки пред къщите), обсъждаха клюките и се будалкаха един с друг, вземайки мен за свидетел за по-ефектно. Един от тях бил боядисвал наскоро, но паднал от стълбата. По едно време дойде чевръста дама в лилав панталон и фанелка с надпис Париж и Айфеловата кула. Оказа се жената на бояджията, която почна да се оплаква как въпреки своя зъбобол трябвало да го закара в болницата заради падането, макар че нищо му нямало. После си отиде – тя само минаваше да го провери какво прави.

Но преди това, разбира се, ме разпитаха откъде съм, откога съм тук, харесва ли ми, къде точно живея, сравниха разстоянието с тяхното точно местоживеене, установихме кои техни приятели/деца/роднини живеят съвсем близко до мен, обсъдихме имената на улиците наоколо, бившият кмет който също намина, какво е било сградата отсреща преди да стане мотел, кои са най-препоръчителните стари хотели в Калифорния и Сан Антонио и друга ценна информация, която те смятаха, че ми е нужна за оцеляването или пълното наслаждение на Америка. 

Другарят Ромни

Не знам защо американската президентска кампания изобщо не предизвика интерес в България тази година. А материал за любопитство и поучения имаше.

За мен най-вълнуващото развитие беше степента, до която политическата лъжа беше легитимирана като начин за печелене на избиратели. Този феномен е нов в американската политика. Разбира се, не е никаква новина политик да лъже, но да те хванат в лъжа досега се с смятало за срамно нещо, погубващо кариерата, което трябва да се избягва поне за фасада. На фона на това, Ромни не само лъжеше в мащаб и честота невиждани досега, не само се измяташе в позициите си на 180 градуса и после обратно, но не му пукаше да го хващат. Когато му посочваха противоречията той отричаше или просто махваше с ръка. Някои казват, че това посече Обама в първия дебат – той просто не се е подготвял за отричането на всеизвестни и лесно проверими факти.

Как стана възможен феноменът Ромни в Америка и на какво се дължи той? Не виждаше ли, че за всички е очевиднo, че се излага? Плеяда анализатори, колумнисти, политолози и мормонолози всеки ден ровиха в нишките на американското общество и търсиха отговор на този въпрос, а аз синтезирам за ваша полза резултатите на техните анализи.

Силата на множеството

Темата на световният ден за блог действие тази година е „the power of we“. А какво значение има това – сигурно има объркани. Доста хора напоследъкса открили Аза и вярата в съзидателната сила на неговия егоизъм (по Айн Ранд) или просто не харесват повечето хора около себе си и държат да са отделна от тях единица, по всякакви възможни начини. Републиканците в САЩ, например, се обиждат, когато някой посочи, че човек никога не изгражда самичък бизнеса си или изобщо успехите си. Tакива настроения са типични и в България където, забележително и иронично, Айн Ранд е все по-популярна сред масите. „Ние“ не се котира, а Азът се отнася за тяхното собствено Аз.

Та затова, макар че Азът е уважаван от мен елемент, мисля, че това местоимение Ние има сериозна нужда от изясняване и реабилитация. Cупер важно да си дадем сметка какво голямо влияние има(ме) Ние, дори за нашия собствен Аз – и как, волю неволю, от Нас отърване няма.

Ето например интелигентността, която отделни хора изтъкват като основен аргумент за постиженията в живота си, с което да оправдаят приоритетното място на своето Аз пред всички останали лузърски Азове. E, интелигентността не e съвкупност от мозъчни клетки, нито постоянна способност на даден орган, а представлява по-скоро взаимоотношение между хора. Един вид вземане-даване. Ако сте усещали как с различни хора се чувствате глупави и никога не успявате да се проявите в пълната си светлина, а с други пък някакси все сте гениални, то не е само ваше усещане или въпрос на синергичност.