Увод в насилието

Получих мейл от Енея с молба:

„Може ли да пуснеш някои твои лекции?“

Отговорих, че ми е трудно да го направя, защото лекциите ми не са точно от типа, който съм изпитала в България. До голяма степен са дискусии, в които се прояснява нещо. В България лекциите – поне по хуманитарните дисциплини – сa главно класифициране на феномени, даване на определения, хронология на развитието им, хронология на разбиранията за тях, хронология на събития. По принцип такава серия лекции дават една стабилна, обхватна представа за света (и в идеалния случай, не е всеобхватна само по липса на време и пространство да се кажат всички неща за него). Това всъщност помага, когато човек иска да се ориентира в света на идеите, но не му помага сам да ги добива. Тази подредена вселена от карти е в състояние да рухне, когато се окаже, че дадена карта е в повече, поставена е накриво или липсва. А междувременно студентите смятат, че просто трябва да се построи отново, без да си мислят, че с картите може да се играе и по друг начин.

Моят подход, който съм почерпила от любимите ми професори, е обратен. Общо взето се опитвам да дестабилизирам някаква представа, която студентите вече имат за света. Разбира се, не харесвам стереотипите им, често придобити от училище, но всъщност те ми помагат много, защото така имам материал, с който да работя. А и да нямат стереотипи от училище, имат такива от ежедневния живот. Съвсем не ги уличавам в това. Човек не може да проучва всичко, особено на малка възраст, така че нормално е да го прави временно чрез стереотипи. Третирам стереотипите им като показалци, с които те са си отбелязали нещо, към което ще се върнат по-късно.

Общо взето, третирам хуманитаристиката, и особено литературата като начин да като начин да преосмислят света с различни критерии и да го видят пренареден. На лична основа, да се запознаят с чужда перспектива във вид на опит, но също да се сблъскат с различна философия, която го обяснява (философията, която движи персонажите или философията, която е прегърнал авторът, идеологическите диалози, в който участва, etc.). Разбира се, има и много други и различни неща, които се опитвам да правя. Но мисля, че този подход е честен, защото не им дава лъжливо обещание, че извън университетските стени ще намерят просто продължението на подредените представи, които са получили чрез лекциите и стига само да се поровят, ще запълнят белите петна на познанието. А то всъщност не е така и ще бъдат много разочаровани, ако в университета научават само за различните възгледи, но не и как те се сблъскват помежду си и как да намират смисъл в този сблъсък. Извън стените те ще откриват много събития и идеи, които ще поставят под съмнение стабилните им представи. Искам да ги подготвя с механизъм, с който първо да откриват белите петна, после сами да ги запълват и за себе си, и за други, и ако искат да класифицират и дават определения, то трябва да са наясно как може да правят това. Трябва да са наясно, че общоприети определния няма, както няма и общоприето и задължително построение. Трябва да са в състояние сами да предлагат начин за построявне на къщата от карти.

Ето един пример за моя лекция. Тя е уводна към курс, в който става въпрос за насилието. Разбира се, темата е толкова огромна и може да се погледне от безброй много ъгли, до парализа. Няма смисъл да четем какво са казали за насилието от Платон до Маркс до Бодрияр, нито на какви видове се дели, как го разглежда всяка хуманитарна наука, и т.н. Тоест, разбира се, че има смисъл, но не може да се изчете цялата вселена за насилие за 15 седмици. Реших да започна с един автор, чиито травматичен поглед към човека може да преобърне представите на всеки, както стана с мен, и да катализира мисленето за насилието. Може да накара всеки да преосмисли стереотипите си за насилието. Ето бележките ми за лекцията, които тук „оплътявам“ за по-нагледно.

За предварителна подготовка съм помолила да донесат снимка, образ, или предмет, който за тях представя насилие, както и да напишат една страничка за това как образът го представя. Започвам с въпроса: Какво е насилие? Можете ли да дадете примери?

Възможни отговори: Принуда, физическа травма в ущърб на някого, причиняване на болка, нарушаване на благосъстоянието на някого.
Тогава задавам други въпроси:
Ако е причиняване на физическа болка, насилие ли е раждането, без упойка? Обрязването? Операция на сливици на съпротивляващо се дете? Биенето на децата? Смъртното наказание? Войната? Неумишлената катастрофа? Да накараш някого да се самоубие, нарочно? Или без да искаш? Да причиниш психическа вреда някому? Да обидиш някого? Разпъването на кръст?

Тези въпроси започват дискусия, a определението на нещо толкова ясно се замъглява и изпарява. В един първи момент ме питат, кажете отговора, какво е насилие тогава? Отговарям, че не знам. Започваме да търсим определение и да разбираме колко много то зависи и от гледната точка, и от други оперативни понятия, с които насилието е свързано: справедливост, страдание, насоченост, изкупление, жертвоприношение, саможертва, чест, социалност, мир, ред, власт, преговаряне. Насилието е насилие, когато на него му е даден (изваян) смисъл.

Орасио Кирога е авторът, когото имах предвид. Писал е различни неща, предимно разкази, с доста смущаващи сюжети. Има например хубава детска книга Приказки за джунглата, но най-известен е сборникът Разкази за любов, лудост и смърт. Често става въпрос за травма, пред която читателите се стъписват. Намират парадокс, абсурдност, нещо странно. Всъщност няма нищо кой знае колко абсурдно – селянин обработва земята си, ухапва го змия, той се опитва да стигне до лекар, до стар приятел с когото не си говорят от години, по пътя умира. Друг без да иска се намушква с мачетето си, няма сили да извика към къщата си, те не разбират какво става, продължават къщните си занимания, той умира. Разказът тече в почти първо лице и ни е дадено да сме свидетели как умиращите търсят смисъл. Впечатлението е травмиращо за читателя преди всичко поради липсата на такъв в случките. Смисъл, който да оправдае, обясни, предотврати, канализира. Стои въпросът дали природата може да насилва. Или случайността, като с мачетето. (Ако говорим за случайност, а не съдба, тя също не би могла да дава насилие.) Тогава? Ако насилието е въпрос на умисъл, със смисъл, защо не можем да приемем в тези горните случаи страданието? И защо безсмислието на страданието ни смущава толкова?

Предходният параграф не е част от разговора в клас, но в този момент раздавам фотокопие и ги моля да прочетат на място следния разказ, който е един от най-известните на Кирога:

„Обезглавената кокошка“

Разбира се, мога да им кажа да го направят и вкъщи предварително, но искам да уловя момента на смут… За съжаление разказът не е преведен на български, по мои разследвания, няма го онлайн, но ако може да го прочетете на английски ще разберете защо Кирога е също толкова невероятен разказвач колкото По.

След прочитането имам други въпроси:
Насилствен ли е този разказ?
Кое създава това впечатление?
Нарушено ли е някакво наше чувство за справедливост?
Какви са спонтанните ни реакции?
Има ли виновен? Кой? Защо не друг?
Лична или общностна трагедия е?
Как така насилието ни е толкова ужасяващо, въпреки че не е описано и в действителност никой не го вижда?
Можем ли да предусетим развръзката още от началото (заложено ли е то)?

Всъщост, освен да ги наелектризира, прочитането на разказа има и друга задача: да покаже колко културно обусловено е разбирането ни за насилието. Именно защото зависи какъв смисъл му е даден, а той е културно зависим.

Тогава идва момент на образите, които са донесли. Няколко души показват материала си и прочитат това, което са написали, като имат възможност да променят мнението си въз основа на досегашната дискусия.

След това си позволявам един кратък и непълен преглед на казуси, както и на исторически идеи по въпроса. Кратък, защото ще ги четем, обсъждаме в подробности и допълваме по-нататък. Но хронология не мога да им предложа, защото както разбираме, няма „развитие“ по въпроса (макар че според социолози насилието в света е намаляло в последните няколко века, докато жертвите във войни са се увеличавали). Говорим само общо за традиционното общество, за религиозните вълнения, за националната държава и модерността, за колониализма. Говоря накратко за литературни примери: Библията, рицарския роман, приказките, романтизма, абсурда, руския класически роман, поп културата. Споменавам накратко Св. Августин, мистицизма, Маркс, Фройд, футуризма, Хана Аренд, Рене Жирар, Фуко, Бодрияр, Ориана Фалачи и им давам техни малки откъси, само за размисъл.

За следващия път имат да прочетат книгата Formation of a Persecuting Society + един кратък средновековен епос.

Advertisements

26 коментара

Filed under идеология, интелектуалстване, култура, литература, образование

26 responses to “Увод в насилието

  1. Много си приличат възгледите ни за преподаване. Напълно съзнателно никога не бих застанала отпред на катедрата да „прочета“ лекция – винаги проблематизирам, провокирам, взривявам очевидностите на студентите, опитвам се да постигна дискусия. Сега моите четвърти курс, които се готвят за държавен изпит (по-тъпо нещо от държавен изпит може ли да си представи човек), ме помолиха да им помагам с някои теми, които са свързани с неща, които преподавам. Доста разочаровани изглеждат, че аз категорично отказвам да им „снеса“ някакви лекции, които те съответно да си запишат и да назубрят, а ги карам да четат, да мислят, да извличат методология. Все едно, че не съм го правила четири години. Но пък и ги разбирам защо към държавния изпит подхождат напълно формално. В нашия факултет преди няколко години отмениха дипломните работи за бакалаври. Какъв е смисълът четири години да си учил нещо и накрая да нямаш възможност да покажеш доколко можеш да приложиш наученото, а да се явяваш на конспект. Не мога да приема идеята за конспект. Доколкото зависи от мен, винаги изпитвам на курсови работи.

    Би ми било интересно да присъствам на лекцията ти за насилието…

  2. Този Кирога наистина може да пише, но не смятам да прочета нищо повече от нещо. Все пак се радвам, че прочетох „Обезглавената кокошка“, и ще го спомена в един форум за увреждания, където членувам.
    Кирога в този разказ буди вътрешните демони у човека и ги оправдава. Имам предвид демоните, вдигнали на крак квартал „Средна кула“, накарали Артър Милър да изостави новороденото си със синдром на Даун:
    http://www.vanityfair.com/fame/features/2007/09/miller200709?printable=true&currentPage=all
    майката на друго бебе с Даун да го хвърли от мост:
    http://www.mouthmag.com/bridgebaby.htm
    а майка-лекарка на тригодишно момиченце с аутизъм да го задуши:
    http://mayas-corner.blogspot.com/2008/01/dont-judge-harshly-because-youyour.html

  3. Горе имам грешка: да се чете „нищо повече от него“, разбира се.

  4. Eneya

    Хех, можеш да започнеш нещо като курс. Да пускаш въпрос, да препоръчваш книги и после да се дискутира с имейли и да публикуваш синтезираните изводи. Но пък е много работа.
    Наистина ме е яд, че не си преподавател тук. 🙂

  5. Val

    Поздравления, размисли! Много полезен у хубав пост! Ето още един разказ на Кирога (‘Камъкът’ – на български):

    http://slovo.bg/old/litforum/132/okiroga.htm

    Струва ми се, че ако трябва да дефинирам насилието, ще го определя по-скоро каро резултат от вече причинена болка, т.е. насилието винаги се самопоражда…

  6. mislidumi

    Размисли и нейните довони студенти 🙂
    Поздравления! Мисля, че всички тук си помечтахме да посещаваме твой семинар. Интересно е, че този благ дискусионен стил успяваш да прехвърлиш и в блога си. А това според мен е нещо много ценно в бг-блогпространството.
    🙂
    А виж за Кирога не бях чувала и ми стана сега много любопитно. Ще се поровя.

  7. @Светла, и аз бих отменила държавните изпити и бих сложила само дипломна работа. Но при условие, че имат курсови работи по всяка дисциплина (да се учат за дипломната). Всъщност не ти ли създава проблеми твоя стил сред колегите ти? Тоест, да казват, че такова преподаване не се връзва с изискванията на държавния изпит после?

    @Майя. Всъщност според мен Кирога е страхотен хуманист… в случая, казва, че насилието идва от липсата на обич към децата и предпочитането на „неувреденото“ дете от родителите. Така го дискутираме в клас. И смущението у читателите идва от невъзможността да хвърлим вината върху тях (защото ги възприемаме като невинни). Тези хора, убили децата си, са в обратното положение. Както казва Val. @Val, мерси за линка. Между другото почти всички роднини на Кирога умират странна смърт или се самоубиват (и отношенията съпруг-съпруга са му най-деликатните)

    @Енея, а може да го направим под някаква форма, ако има желаещи. Но всеки да участва с някаква своя тема и препоръки за четене 🙂 Един мой колега си води някои курсове до определена степен чрез блог. Само че не в wordpress.com.

    @Mislidumi, страхувам се, че няма да ти хареса (доста е мрачен), но погледни:

    http://www.vaporesdeliciosos.com.ar/cuentos/espectro.htm
    (не го намирам на английски онлайн)

    този е по-страшен:
    http://www.vaporesdeliciosos.com.ar/antologia/almohadon.htm
    английски:
    http://sayberklas.tripod.com/anthology_short_stories_in_english/id33.html

  8. Eneya

    Ами, ако мога някак, ще помогна 🙂
    Може да направим един дискусионен блог. И там да си задаваме теми. Да се обмислят и после всеки да си пише коментара и да вадим изводи с дружни усилия.
    Честно казано, темите, които повдигаш са страхотни и много бих се радвала да продължим и напред.

  9. Ели, не знам дали ти и студентите не приписвате на Кирога собствения си хуманизъм.
    Четейки „Венецианския търговец“, ние не можем да не съчувстваме на Шейлок и да не оправдаваме отчасти неговата кръвожадност, разглеждайки я като отмъщение за всички понесени от него и народа му неправди. Но много се съмнявам, че самият Шекспир е виждал нещата така.
    Бих сравнила „Кокошката“ с разказ на Чехов с подобен сюжет – „Спи й се“:
    http://ilibrary.ru/text/683/p.1/index.html
    Тук подробно е разказано как господарите на момиченцето го подлудяват от преумора, а убийството на бебето е описано точно с 2 думи („задушив его“). Защото Чехов безспорно обвинява за убийството не малката бавачка, а нейните работодатели.
    При Кирога – обратно. Лишаването на четиримата „идиоти“ от обич и ласка е споменато съвсем пестеливо, между другото. В замяна на това, още преди горките деца да са направили каквото и да е, читателят научава, че те гледат слънцето „with bestial joy, as if it were something to eat“. А убийството на сестричката им е описано направо садистично: „growing sensation of bestial gluttony changed every line of their faces“, „one of the boys squeezed her neck“, „drawing the life out of her second by second“…

  10. Eneya

    Разбира се. Всеки влага в това, което чете собствените си наблюдения и представи.
    Буквално казано – човек няма как да види нещо, което вече не мисли.

  11. Е… 🙂 Не е честно да сравняваме Кирога с Чехов и така да мерим хуманизма им. Разбира се, че ключът на тълкуване трябва да се търси в самия разказ. Но количеството думи не непременно дава някаква абсолютна стойност за вина. За мен обратното, отношението към децата е ключово и се описва доста дълго (като започнем оттам, че състоянието им е ужасено неприето от родителите) и на няколко пъти. Практически става доста ясно, че са изоставени и се научават на всичко сами. И определението „bestial“ няма това значение, което влагаме в него като common sense, защото Кирога по принцип не вижда негативизъм в действията на природата. Нито вина (предвид другите разкази, случая със змията).

    Дори намирам в разказа неуютно за читателя противопоставяне между очакванията на обществото (настояването на родителите да имат определен тип дете и невъзможността им да обичат някакво друго) и природата, чиито действия не е нужно да се обясняват (разболяването на децата), оставена на самотек без приобщаване (когато играят сами, неистово опитвайки се да се включат в обществото, социализират се сами – имитират влака, имитират прислужницата…). Скрити демони ли е действието на прислужницата? Ако не, тогава защо при децата е?

  12. Мерси за въпроса, Ели. В интерес на истината, досега точно за начина на преподаването ми не са ми правили проблеми. Освен, че съм била упреквана преди време, че съм твърде „строга“, не пиша на всички петици и шестици, не давам заверки на студенти, които много са отсъствали.

    Но нали знаеш, никога не е късно колегите ми да се сетят и за това…

  13. Сетих се за това, защото в СУ имахме един външен лектор, който включваше нестандартен материал и подход и явно по някакъв начин не се спогаждаше с постоянните. Те непрекъснато ни подшушваха, че така няма да ни подготви за изпита, да идем да се оплачем в катедрата, etc. Изплашени за изпита си колеги наистина отидоха да се оплачат от подхода и на лектора не му подновиха договора…

  14. razmislih

    догмата не прощава..

  15. да, и аз се размечтах да посещавам твой семинар! 🙂

  16. Eneya

    *смее се* Колкото повече, толкова повече.
    Хм, тъкмо вчера водих интересен опит за философски диалог с човек, който смята за ненужно да се подпомагат домовете за деца. Защото те са дцеа на „мангали“ и на хора, които не могат да отглеждат деца, съответно какво им е длъжен той, че не могат те да се справят с живота. Освен това смята, че детето е най-чудесното нещо, което може да създаде човек през живота си.Интересно ми е да питам вашето мнение какво е?

    Защото моят подход е, че тези деца не са виновни за грешките на родителите си, а с игнорирането им всъщност само се затваря порочният кръг и всичко се повтаря, нали?

  17. Pingback: Въображението - инструмент на високия интелект « подковата на жабата

  18. Смятам, че този подход е средновековен (в буквалния смисъл), защото натоварва децата с отговорността и моралното въплъщение на рода си. Както точно си е било през Средновековието. А харесването на своето си дете е защото той самият се смята за достоен, съответно и детето му е чудесно.

    Anchett, Eneya, Mislidumi и компания, трябва да направим салон 😉

  19. mislidumi

    Салон 🙂 започвам да шия плюшените завеси!

  20. Eneya

    От мен чаят 😉

  21. „…може да го направим под някаква форма, ако има желаещи…“

    има, има 🙂 мнооого!

  22. Човек, който може да се грижи за себе си и пита защо е длъжен да подпомага тези, които не могат, според мен оспорва самите устои на цивилизацията.
    Използването на думата „мангали“ също е показателно.
    Този човек не се ли пита понякога дали винаги ще е способен да се грижи за себе си? Току-виж той или негов близък бъде сполетян от злополука и, според израза на Яна Домусчиева, научи по трудния начин колко е глупав.

  23. Вълнувам се от темата за насилието, аз самата имам разкази, които я засягат… и това, което си написала ми бе страшно интересно. Насилието, спорес мен, е липса на съпричастност. А съм забелязала, че не е необходимо в един текст да има смърт, за да ти повлияе на това „ниво“, да се замислиш за това дали си лош, да осъзнаеш, че си лош… Мопасан също би могъл да бъде даден за пример и в двете посоки, разкази, които те хващат за гърлото и те парализират, но в тях няма и помен от смъртта и други, след които искаш да затвориш очи и да изчезнеш.
    Благодаря ти за предизвиканите размисли, ще минавам оттук.
    И весело посрещане на Рождество Христово!

  24. Благодаря за включването, Силвия – а ако ги има онлайн, дай някой линк за твой разказ засягащ насилието, моля…

  25. Ето например този – http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=62&WorkID=2156&Level=1, а също и този – http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=62&WorkID=2503&Level=1, но аз лично си харесвам повече този:

    Защото Сен Санс

    Стените в стаята му облепени с нейни снимки. Защото е фотограф. И всичко трябва да прилича на нея. Тя, с бял пуловер, черни панталони, с букет от сухи цветя пред гърдите, в парка. Тя, гола, под душа. Тя, седнала на пейка, чете вестник. Тя, на Червения площад, смее се. Тя, чиято снимка се подава от книгата. На 34-та страница, докъдето той е стигнал. Тя следи погледа му, докато той прелиства.Тя, отбелязва мястото, което той ще забрави, защото мисли за нея. Тя, която трябваше да пътува за Рио де Женейро.
    А после той да я последва. Там щеше да потърси работа. Като фотограф. В някое студио, защото ти имаш талант, скъпи, казваше. И придърпваше одеалото до брадичката. А после той се чувстваше неуверен. От виното. После, когато започна да снима и друго освен нея, тя все по-често се чувстваше изморена. Не знам защо, скъпи, просто от времето. Или „Може би преумора, скъпи, магнитните бури, прогнозата, пълнолунието“, казваше. После отново придърпваше одеалото. А той се взираше в стената. В онази снимка, на която тя е гола и не се срамува от него. Даже се закачаше. Искаш да ми откраднеш душата, смееше се. А къде се намира тя, скъпи… И после отново се смееше. С белите си зъби. Почти прозрачни. И сини очи. Толкова е светла. Крехка. С дългите си пръсти, които броят бенките по корема му. И после дълго ровят в чантата за последната кутия цигари. После пръстите докосват устните му. После обхващат лицето му. Докато сините очи се впиват в неговите. После играта на гоненица към банята. После водата, която отмива умората. После той я прегръща и усеща как бие сърцето й, а по слепоочията й се стичат вадички. После тя ожадняваше. И той поставяше до главата й чаша, пълна със студена, хлорирана вода. После, през нощта тя бълнуваше, а той се чудеше какво сънува. После тя му казваше, че нищо не помни и притреперваше в прегръдките му. После, сутрин той се чудеше дали го обича още. Докато тя с притворени очи го целуваше, събличаше тениската му, опипваше го, искаше го. И той лежеше безпомощен, прихванат от коленете й, стегнат, учуден, замаян. После тя забравяше. За тънките стени на стаята, за съседите, които имаха две деца, за времето, за часовника, който истерично звънеше, за кошмарите. Или именно заради кошмарите. Защото трябваше да ги прогони. И стискаше клепачи, за де скрие насълзените си очи. Той се чудеше защо плаче. А тя му отговаряше, че отдавна, отдавна не се е чувствала така. И се задъхваше. А той искаше да гледа в нея. Да я задържи върху себе си. И стискаше ръцете й. А го беше страх да не й причини болка. После тя пропадаше някъде. Някъде, където изглеждаше безкрайно тъжна. И където той никога не е бил. И той се отчайваше. И чакаше. Седнал срещу нея. Потен. С влажна кожа и уморен.
    После ставаха. После тя бързаше да прибере всичко в чантата си. Той отваряше прозореца заради цигарите. Изхвърляше пепелника. А жената от снимките му изглеждаше като чужда. Тя вече тичаше пред него. Защото днес имаше репетиция. Днес трябваше да свири Сен Санс. Сен Санс като вятъра, мислеше си той. И бързаше след нея. Идеше му да направи нещо. Но не знаеше какво. После трябваше да я попита кога да й се обади.
    После, на следващата вечер, в следващите 134 дни се виждаха. И той няколко пъти смени снимките от стената. И на тях тя ставаше все по-облечена. А после наистина трябваше да замине за Рио де Женейро. И той да занесе куфарите на аерогарата. А така искаше преди това да идат някъде. Но тя все бързаше за репетиция.
    После, сутрин тя продължи да изхвърля пепелниците. Той плика пълен с празните бутилки. После, нещо липсваше. Кошмарите. Затворените й, стиснати силно клепачи. Чувството, че не може да се измъкне. После тревогата. Думите й „Не искам да говорим за това“.
    После, настъпи денят. И той взе кола назаем. За да я изпрати. Тя сложи двата сака отзад. Седна до него. В краката й калъфът с цигулката. Цигулката, Сен Санс, цигулката, Сен Санс, цигулката, мислеше си той.
    И отби. Спирачките изсвистяха. А сините й очи се изплашиха. Лицето й бавно се обърна към него. После той излезе, заобиколи колата и отвори вратата. Слизай, изкрещя. Но, каза тя, какво става. Слизай, повтори той. И тя слезе.
    Беше с онова зелено палто, което той й бе подарил и после я бе снимал.
    Но защо, изкрещя тя, когато той я удари.
    Защото Сен Санс, крещеше той, докато вятърът разрошваше косата му.
    И после тя падна на земята, я той взе лявата, а после дясна ръка. И преди да счупи дългите й пръсти, на ум си повтаряше „Обичам те, обичам те, обичам те“. После тя загуби съзнание. После той замина. За Рио. Имаш талант скъпи, казваше му тя.

  26. Pingback: Необходимата дрога хепиенд « Размишльотини

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s