Олимпийски национализъм

В САЩ спортът е уважаван. Не само стадионите за популярните спортове са пълни. Аз никога не съм знаела какви постижения има отборът на (примерно) НГДЕК, но тук средните училища са познати и чрез отборите си. На състезанията на гимназиите идват родители, както и хора от квартала, които по никакъв начин не са свързани с училището. Родителите от средната класа смятат за свое задължения да осигурят на детето си възможност да се развива в някакъв спорт, така както му осигуряват допир до изкуство, отделно от добрите оценки в училище.

В началото това опиянение от спорта ме дразнеше много. Защо добрите спортисти в една гимназия ще имат толкова уважение, колкото и отличниците? Откъде накъде университетите ще дават специални стипендии за спортисти и ще поддържат почти професионални отбори? В края на краищата спортът не заслужава толкова уважение, нали? Не става дума за спорта за удоволствие, а за състезателния. От него смисъл и полза няма. Една академична институция трябва да поддържа академичните дисциплини, а спортът е неакадемичен.

Но после си помислих, че има много занимания, които изглеждат безсмислени, но ги поддържаме. Да, едно спортно състезание не носи никаква полза. Но по същия начин oт един музикален концерт каква полза има? Освен удоволствието на музиканти и публика? Просто защото е красиво? И спортът е в тази категория – безполезни, но красиви неща, заради играта. Всъщност спортът е важен и по друга причина – освен че е безполезна красота, оказва се, че развива и други качества у човека, който се занимава с него, включително и подобрява академичните постижения.

Обаче Олимпиадата е друго нещо. Не разбирам защо Олимпиадата трябва да бъде специална и различна от всички състезания. Защо да има отделно счетоводство за рекорди, постигнати само на нея. Не разбирам гордостта на държавите с много медали и ми е смешна оклюманата българска констатация, че очакваната липса на медали е още едно потвърждение за пропадането на държавата.

Олимпиадата е политическа. Тя е демонстрация на държавническа сила. Не случайно мотивацията на Кубертен за съживяването на традицията е народите да не водят войни, а да се състезават в мир. Резултатът е отново битка за надмощие, но водена с други средства. Все едно по средновековен обичай всяка нация, вместо да участва във войната с армия, избира един юнак да я представлява в битка, която да реши резултата. Битка за престиж, пропаганда и демонстрация на значимост. Изобщо не е проява на мир, както си е мислил Кубертен, а просто друг начин да се сражава. Такъв вид стълкновение е по-ефективно за постигане на политическо впечатление, отколкото например ако Олимпиадата беше един фестивал на изкуствата, защото става дума за демонстрация на физическа сила, която е метафора за военно могъщество. Затова за състезанията се използват изрази, типични за военната терминология, като „бихме“, „паднаха“, „поражение“, „заплаха“, „победа“.

Игрите са политически заради вродения си национализъм. Начин за омекотяване на войната, но все пак национализъм, какъвто е доминирал в Европа и света по времето, когато са възобновени. Затова има национални олимпийски комитети, национални делегации маршируващи в парад на откриването със своите национални знамена, а при раздаването на медалите звучи химна на държавата, чиито представител е спечелил битката. Очите на този представител се насълзяват – от тържествения момент, от публичното признание за постижението, но (както казват много спортисти) и от вълнението да донесат чест и слава за родината си.

Затова мястото на провеждане има такова голямо значение за издигането на образа на страната домакин. То е признание за значимостта й – затова е имало опасение за домакинството на Берлин при Хитлер през 1936. Оттам и бойкотирането на игрите от тези, които не искат да подкрепят страната домакин с участието си. Държави и държавници, които имат дефицит в уважението и авторитета, използват Олимпиадата за да си го набавят. А авторитарните го правят за сметка на спортистите, които са само пионки в нея.

Игрите имат малко смисъл и от други точки. Състезание за citius, altius, fortius? Какво значение има, че едно разстояние може да се пробяга по-бързо от постижението на конкуренцията и от предишната година? От всички други хора живели на света? Да, човек винаги търси начин да надмогва себе си и това трябва да се приветства, но нали е ясно, че рекордното време е относително, а също така, че на днешно време обикновено се постига със скрити медикаменти? Вместо да се празнува надмогването на волята и духа над ограниченията на тялото, да се празнува силата на тялото, на практика се празнува подлото унижение и унищожение на последното. Защото целта не е просто празнуване, а всъщност класация, подреждане по поредност.

Ако става дума за спортове, в които няма скорост и дължина, а събиране на точки, тогава класирането има същия смисъл като конкурса за Мис Свят, където търсенето на подреденост по поредност за красота е също толкова относително. Видно стана от състезанието между гимнастичките Хе и Люкин на смесена успоредка, където дори и при еднакви точки трябваше да се намери начин да бъдат подредени една след друга. Единствено когато става дума не за скорост и дължина, не и за сравнение по брой точки, а за среща в двубой между два отбора – такава игра би имала повече смисъл.

Знаем каква машина за медали, в която се е наливала голямо количество суровина от плът и кръв беше и България. Затова сегашната липса на медали не ме тревожи изобщо. Няма да призовавам спортните власти да оправят положението с медалите и да се върне България в челната класация на медалистките нации. Положението по-рано никак не е било розово. От една страна, едно скучно физическо възпитание, което, както и образованието по изкуството, е служело преди всичко за образование ЗА различните спортове. Учители, които следят с хронометър как подопечните им покриват норматив за късо бягане и хвърляне с топка, без да влиза в идеите им помагане на учениците да достигнат тези нормативи. Да им харесва и да се запалят. Ако ти се спортува трябва или да имаш талант и да те вземат в някой клуб, или да дебнеш някоя свободна площадка, за да хвърляш топка с приятели.

А ако си обещаващо детенце, откъсват те от семейството ти на крехка възраст, специализират те в спортист от малък, тренираш дълги часове на ден, вземаш „витамини“ давани ти от треньорите и учиш колкото формално да ти дадат диплома. Американските колумнисти тези дни се задълбават да изучават китайския спортен феномен, а аз чета и се усмихвам как те откриват топлата вода: как една тоталитарна държава инвестира и произвежда репутация чрез спорт, мачкайки индивида-спортист. C пълен държавен контрол над спортистите. Вижте филма Бели длани (White Palms, 2006), който показва как това е ставало в унгарската гимнастика.

Това ние си го знаем отдавна, от близкото минало. Като дете – и като всички други деца – бях запален фен на златните гимнастички. Знаех всичко за тях, четях всички техни интервюта, гледах всички състезания. Всъщност какво не е красиво в този спорт и кой не се радваше на спортната слава на България. Но веднъж чух в едно интервю Анелия Раленкова при оттеглянето си се оплака, че би искала да учи философия (интерес, роден от вживяването си в съчетанията), но заниманията й със спорт са предрешили избора й, осакатили са учението й и са направили философията за нея невъзможна. Учуди ме, защото бях чувала други гимнастички да казват колко много им е дал спортът като възможности – пътувания, контакти, познания за себе си. Яено е имало и друга, скрита страна: физически натиск въху тялото на границата на здравето, социални ограничения, психическо подтискане на една малка личност. Твърде висока цена за доброто представяне на една държава.

Спортът като игра няма нищо общо с медалите и Олимпиадата. А междувременно американската телевизия предава само тези състезания, в които има американски спортист. Няма ли глобално движение за отменяне на Олимпиадите?

Advertisements

19 коментара

Filed under идеология, интелектуалстване, минало, свят, Uncategorized

19 responses to “Олимпийски национализъм

  1. lyd

    Ели, от години си мисля съвсем същите неща 😦 Дразни ме и фактът, че в професионалния спорт се наливат ужасно много пари, които биха могли да се използват за непрофесионален, но по-масов спорт.

    За гимнастичките пишеш … сещам се за интервютата на Лили Игнатова, в които разказа за живота на „златните момичета“ и колко хора я заплюха като неблагодарница … но нали Нешка Робева и професионалният спорт са свещени крави … напомня ми за една глава от Freakomomics – как се продават сумо мачове …

    Глобално движение за отменяне на Олимпиадите или професионалния спорт би означавало глобално движение за заличаване на един вид бизнес. Не съм чувала да има такова дори срещу продажбата на наркотици на малолетни …

  2. професионалният спорт си е бизнес като всеки друг, а олимпийските бизнес-изложения на всеки 4 години не ме притесняват, нито ме дразнят. хляб ядем всички, но всеки има нужда от различни зрелища.

  3. След предната олимпиада имаше в някой от българските вестници статия озаглавена „Симпатичният национализъм“. Ставаше дума, че за разлика от обикновения национализъм, тоя е здравословен защото е свързан със спорт, т.е. здраве и спортсменство. Гледайки олимпиадата обаче не откривам нито здраве, нито спортсменство- момчетата и момичетата хапват здраво витаминки. Ако не са българи никой не ги хваща. Имаше няколко покъртителни момента в които загубилият поздравява съперника си от сърце, но като цяло не виждам причина да очакваме че спортистите са някакви свръхчовеци, които имат моралната сила да обичат тоя, който току-що им е съсипал десетина години труд.

    Олимпиадата обаче е зрелище, красива е, шарена е, прави пари и вероятно стимулира немалко деца да се захваната със спорт- с мечтата един ден да станат като Фелпс примерно.

    Колкото до Америка и спортовете- след толкова години в тая прекрасна страна, все още не мога да разбера как на спорта се гледа като на сериозна професия. Колкото и да се възхищавам на големите шампиони.

  4. Pingback: постолимпийско « batpep

  5. Че плачът ни по това колко малко медали имаме е смешен – две мнения не може да има. (Още повече, че ако сметнем по отношение на населението – имаме повече от Китай и САЩ – но такива сметки също не са коректни – защото „големите“ народи на практика се ощетяват от системата на квалификации за определяне на участниците в Олимпиадите; поради което пък не е съвсем несправедливо задето съдиите ги подбутват).
    Също безспорно е, че там където съдиите решават какво да е класирането – това са някакви полу-спортове, които действително напомнят съревнованията между миските.
    Но тезата за Олимпийските игри, и изобщо професионалния спорт, като някакъв вид отдушник на национализма, не ми се струва безпочвена. Всички знаем как изглежда една футболна агитка. Не е ли по-добре тези лумпени да трошат седалки по стадионите, отколкото глави на етнически, социални, сексуални и др.малцинства? Не е случайно, че, набързо разбягалата се пред полицията банда, която се беше приготвила да нападне гей-парада в София, беше всъщност микс от футболни агитки. При щурма на Народното събрание на 10.01.2007, също основна ударна сила беше една футболна агитка. Тогава те свършиха добра работа, но все пак по-добре е да си изливат злобата някъде, където биха могли по-лесно да бъдат контролирани.
    За отличителните белези на социалистическия спорт просто не ми се приказва. Понеже и аз произхождам от спортна фамилия (футбол и шахмат), та си имам предостатъчно преки впечатления. Като илюстрация какви невероятни лицемери бяхме, ще припомня, че най-добрите западни спортисти много трудно си пробиваха път до Олимпиадите, защото били професионалисти. А у нас – професионален спорт на теория нямаше – всички бяха аматьори. Когато футболистът на „Локомотив“ (Пловдив) Руджи Керимов беше купен от ЦСКА „Септемврийско знаме“, нашите хора започнаха да му търсят трудовата книжка – „Къде работиш бе“ – викат – той вдига рамене – не знае. Накрая се оказа, че по документи работи … в моргата. Това е от рубриката „Нарочно не придумаеш“.
    Това за „глобалното движение за отменяне на Олимпиадите“ звучи много жестоко. Мисля, че те трябва да ни интересуват дотолкова, доколкото ни бъркат в джоба. В друга тема тук вече написах, че според мен държавата трябва да хвърля средства само за масовия спорт (и то не само при децата! – но най-вече при тях, разбира се), а „звездите“ да се спасяват както могат. Същото да се отнася и за общоевропейския бюджет – без да съм се интересувал специално, но сигурен съм, че и от него изтичат средства за спорта. А нас, като нетен донор на ЕС това няма как да не ни засяга.
    Сега се сетих колко възмутен бях от лицемерното възмущение, че в деня на откриването на игрите била започнала война! Като че ли смъртта на тези няколкостотин души, които бяха избити при обстрела на Цхинвал, щеше да е по-маловажна, ако беше станала три месеца по-рано, или по-късно. Ако това „олимпийско“ лицемерие ви дразни – да – и на мен не ми харесва. Но все пак засега смятам, че от Олимпиадите има и доста ползи. Щом имат бол пари за харчене – да си ги правят.

  6. Hе казах, че професионалният спорт трябва да се отмени, а Олимпиадата. И тези тънки национално-комерсиални сметки и други гадости, които описваш, са причината. Но какви са ползите, които да натежат и заради които си струва те да бъдат провеждани? Освен за вдъхновение на децата и те да станат един ден зведи, както казва Никола? (И което си е пак възпроизвеждане на системата, иначе защо да стимулираме децата да се стремят да станат звезди?) Може би защото спортът в този му частен олимпийски случай е една необходима човешка реализация, непостижима по друг начин? Нагон към физическото преодоляване, заложен генетично?

    Футболът нека съществува – той е шоу, нещо като музикалния концерт, за който говорех в началото. Да кажем, че (потенциално) е като танц, без предварително зададена хореография. И в този случай наистина е игра, за разлика от други дисциплини.

    Hе съм сигурна, че футболът е просто канализиране на енергиятa нa футболните хулигани. Може да се каже и обратното, че запалянковщината до краен предел е възбудила и култивирала агресивност, която после имат нужда да излеят към каквото им падне? Но аз не познавам тези групи особено, ти ще кажеш.

    Лид, и аз се учудвам, че няма движение против, при положение, че има толкова много групи за идеални цели. Преди години имаше едни Игри на Добра Воля, мисля че породени от бойкота на Олимпиадата в Москва през студената война, с цел точно заобикаляне на политическите страсти.

    Ето как един американски спортен коментатор обяснява защо китайското преимущество никога няма да бъде преодоляно от американските спортисти:
    China’s system of athletics places value on the medal count above all – as opposed to professional success or athlete choice…. The pursuit of sport is for national pride. The motivation is societal, as opposed to capitalistic in the United States. China selects athletes at young ages and pushes them into sports in which their expected body types might thrive. In the U.S., an athlete is allowed to follow his own path to success or failure.

  7. размисли, много хубава статия:) тъкмо бях тръгнала да пиша нещо за политиката и Пекин2008.

    само не мога да се съглася с цитата на английски; малко е странен: звучи точно като реторика от студената война – „свободния спорт“ в америка и несвободния в китай. come on!:)
    олимпиадата навсякъде е репресия, химия и лудница, която започва за повечето атлети от ранна възраст. т.е. човек не може на 20 години някъде да реши изведнъж, че му се занимава с проф. спорт и да тръгне тепърва да се готви за олимпиада.

  8. Съгласна съм за олимпиадите и дори мисля, че неправилно си отстъпила от началното си неласкаво мнение за състезателните спортове като цяло.
    На времето някакъв наш соц-големец без спортна култура казал: „Не мога да им се начудя на другарите, че хвърлиха толкова усилия само за един мач, а при този интерес си струваше да го играят поне седмица – и дневно, и вечерно.“
    Ето тук личи разликата между спортното състезание и театралното представление (или музикалния концерт в твоя пример). Едно представление или концерт има стойност само по себе си, защото можеш да го запишеш и да си го гледаш и слушаш с кеф много пъти, нищо че знаеш как свършва. Спортното състезание губи цялата си стойност, щом веднъж узнаеш как свършва. Защото целият му смисъл е да раздели група първоначално равни хора на победители и губещи.
    Приемам, че спортът на учениците и студентите може би е полезен за здравето им. При това обаче 30-40 по-ячки студенти от випуска си развиват телата за сметка на учението, а всички останали се обездвижват допълнително, като ги зяпат от трибуните. Струва ми се, че би било много по-добре всички да се раздвижват чрез несъстезателни спортове като туризъм.
    Ако има движение срещу олимпиадите, аз се записвам! И настоявам да се спре всякакво наливане на пари на данъкоплатците в професионалния спорт. Който държи да гледа как съвременни гладиатори се напрягат до предела на човешката си същност, да бъде така добър да си плаща зрелището от джоба.

  9. Моите 2 стотинки по темата:

    До колкото знам, професионалния спорт в западния свят не се финансира пряко от държавата. В България пари на данъкоплатците отиват (основно) за олимпийска подготовка на спортистите, вече класирали се за Олимпиадата, което може да се определи като бюджет за провеждане на война срещу света. Иначе спортните федерации получават пари от Спортния тотализатор (той за това е спортен), които пари федерациите разпределят към клубовете, които от своя страна би следвало да развиват и масов спорт, но това не винаги е така.

    За спортсменството и Олимпиадата – не всички спортове са тотална война на всяка цена. Това, което показва БНТ всъщност дори не включва повечето спортове с българско участие. Моят спорт е ветроходството (в него имахме българско участие, за което не видях нищо по телевизията), това е единствения спорт (който аз знам), в който ако нарушиш правилата, можеш да се самонакажеш и да продължиш. А поредната спортсменска проява беше от страна на хърватския екипаж в клас 49er. Преди старта на гонката за медалите, за която се класират първите 10 в съответния клас, датския екипаж счупи мачтата на яхтата си. За да успее да стартира, взе на заем лодката на хърватите (които не се бяха класирали), стартира и спечели златния медал. Има и по-силни примери, но ще стане много дълго.

    Игрите на добра воля всъщност бяха отговор на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984, бойкотирана от страните отсам желязната завеса. А през 1980 Олимпиадата в Москва беше бойкотирана от запада и те са си направили също съзтезание, но не знам как са го нарекли.

    Не съдете толкова строго спортистите, те самите се борят за чест и за слава (и малко пари). Подсъдни са тези, които ги пращат – защото ги използват за собствените си цели.

    Най-лошото на последната Олимпиада е, че не се намери никой, който да я бойкотира. Преди 20 и кусур години можаха да се бойкотират комунисти и империалисти, а сега, когато всички сме капиталисти, се съгласихме комунистически Китай да ни покаже как стават работите.

    А, и epistemic murk, come on, точно така стават работите! Както ставаше едно време и в България, щом теренрът казва, зарязваш математическата/английската и почваш двуразови, пиеш каквото ти дават, взимаш диплома от Олимпийски надежди, и ако не те хванат с допинг, окичваш медалите в секцията в хола на тристайния апартамент.

  10. Коментарите, които чат-пат чувам за нашето представяне на Олимпиадата, са точно в този дух, който ми е най-неприятен (а и е неправилен, според мен) – как това представяне било срам за България, как държавата трябвало било да положи сериозни усилия за подготовката на спортистите и др.под все в този дух. И това важи изобщо за спорта. През тази година се очертава незапомнен провал на родните клубни отбори в европейските футболни турнири – и там това се представя като някакъв национален срам един вид.
    Понеже се поразрових малко по нета да видя какво мисли светО по тези въпроси, ето двата материала, които най-много ме впечатлиха, от тези на които попаднах – първият много точно показва нелогичността на спортната националистическа истерия (макар че авторката очевидно не е запозната със социалистическата действителност и не е трябвало да я споменава), а от втория направо може човек да настръхне какви подобия на човешки същества ще печелят спортните състезания още може би само след десетина години:
    http://www.lewrockwell.com/orig6/nicholas7.html
    http://www.wired.com/medtech/drugs/news/2008/08/olympic_doping?currentPage=all
    Един такъв виц се беше появил покрай последното световно първенство по футбол – Тържествуват, значи, че първата четворка е само от европейски отбори (за тези, които не се интересуват от футбол – Италия, Франция, Германия, Португалия), обаче Льо Пен се обажда – „Да, освен отбора на Франция“ – работата е там, че френските титуляри бяха само негри и араби.
    А футболните хулигани, без съмнение, са станали такива по най-различен начин. Сред тях има и бандити по рождение, а със сигурност – и такива, които са се оформили като бандити в тези компании. В случая аз по-скоро имам предвид това, че тези социални групи са факт и те трябва да бъдат или разгромени (в буквалния смисъл), или неутрализирани – за което спортът помага.

  11. Еna

    Страхотен блог! От известно време го чета и много му се радвам.
    Не съм съгласна с количествата пари, които се влагат в олимпиадите и в професионалния спорт. Добре би било повече пари да се влагат в стимулирането на спорта като масово занимание. Но спортът, както и много други занимания, тества границите на човешкото. За мен в това му е очарованието. Като цяло подкрепям политиката на университетите и училищата в САЩ да дават пари за спорт. Здравият дух в здраво тяло е изначален принцип на либералното образование, застъпен и от Русо, и от Мери Уолстонкрафт. Спортът в САЩ не е напълно достъпен за всички, но е много по демократизиран, отколкото в България, поне по мои наблюдения. Навсякъде има алеи за велосипедисти, хората масово тичат за здраве, дори заниманията във фитнес залите не са непосилно скъпи. Аз съм родена през 1976 г. и си спомням, че учителите ми по физическо се занимаваха най-вече с тези, които имаха данни да станат професионални спортисти. И въпреки че с удоволствие ходех на кънки, а по-късно и на аеробика, никога не са ми били приятни часовете по физическо. В България, струва ми се, още съществува и парадоксалната нагласа, че спортът може да ти навреди: например да ти отнеме време от по-сериозните занимания по чужди езици или пиано или, ако си жена, да отнеме от женствеността ти. Колко пъти съм чувала как балерините били грозни, защото краката им ставали много мускулести, как ако много плуваш гърбът ти ще стане широк като гардероб и прочие глупости. Слава Богу, тези нагласи започнаха да се променят.

  12. Благодаря, Ена, че се отбиваш 🙂

    Наистина в САЩ е много по-лесно човек да се докосне до удоволствието от движението. Което си е необходимо не само на децата, а на всички – дава необходимите ефедрини на щастието 🙂 Аз също го потвърждавам от собствено опит.

    Американските университети дават пари за спорт, но знаеш ли каква заплата получава треньорът на най-популярния спорт в един университет? Обикновено четири пъти повече от президента (на университета!). Няколко милиона. И често академичните приоритети страдат, за да се финансира отбора (който пък е рекламно лице на университета в привличането му на нови студенти). Въобще, порочен кръг. По същия начин и в България, както казва Мяйя, само че с по-малко пари. Но Майя, много изкуства по принцип също не се снимат, макар че може да си ги консумираме и на DVD- например балет, театър… можем да отидем с удоволствие на театър, макар и да знаем как ще свърши пиесата (даже тук има по-малко място за импровизация от футбола).
    А някои фенове си пазят записи от паметни футболни моменти.

    Epistemic е права, че разбира се в САЩ ако няма авторитарна държава, която да произвежда олимпийска слава, има комерсиални интереси (а докато спортистът достигне до високите постижения, родителски амбиции, планове и пари).

    Гонзо, може би предимството във ветроходството е че телевизията не го е направила толкова зрелищно и съответно там има по-малко комерсиалнocт?

    Андрей, благодаря за линковете.

  13. За талант за спорт не знам дали имам но мисля в най-скоро време ( след 1 най-много 2 седмици да се запиша и аз на спорт-Кудо и моля без тъпи коментари от сорта: “ Жените не се бият“ – различията в пола отдавна са мит или “ Какво е Кудо “ – който го интересува да провери в Google ) но толкова за мен- и според мен спорта е 90% тренировки и усилия 5% желание и 5% талант ( това го каза веднъж и една спортистка не си спомням коя) пък и никой не се научава научен (само в най-елитните школи се влиза с изпит) пък и има есна много хубава метафора – „Детето влиза като тесто в училище и се връща печено на родителите си “ ако мога да перифразирам това се отнася и за спорта “ Детето ( или възрастния ) влиза като тесто в спорта и се връща печено на родителите си ( или само се връща печено) и напълно одобрявам Олимпийските игри и състезателите ( въпреки че не смятам да стана професионален състезател ) и аз ако ходя на състезания ( само не тази година защото ще имам изпити и това опредерено ще ми отлони вниманието от ученето ) но за мен състезанията ще бъдат по-скоро като проверка на знанията

  14. Pingback: Не съвсем неутрално » Набързо

  15. Pingback: Горди, че сме българи « Размишльотини

  16. Pingback: Горди, че сме българи? | Bulgarialand & Българска земя

  17. 7 години след като прочетох този пост намерих време да драсна два реда.

    За сегашното състояние на олимпийското движение можем да се сърдим (или радваме) на Хуан Антонио Самаранч. Той е човекът, който вкарва професионалистите в олимпийските игри. Причината е една единствена – пари. В началото на 80-те е ясно, че светът скоро ще бъде едно глобално село, прибавете и развитието на кабелната и спътникова телевизия и… сещате се. Истерията около дадена олимпиада започва още с избора на домакин. Мотивацията на различните градове е солидна на пръв поглед – престиж и икономически boost за даден район. За първото е излишно да спорим, ако попитате 100 души на улицата дали ще е гот ако София вземе заветното домакинство на зимна олимпиада всички, че щи кажат, че това е много мозъчна идея. Виж, второто е много съмнително. Понеже си вадя хляба със спорт по начин по който малцина го правят то мога да ви кажа съвсем убедено, че икономическите ползи от домакинство на олимпиада никакви ги няма (изключението е ОИ 1984 в Лос Анжелис, но с много условности). След като имаме домакин започва събирането на олимпийски квоти за участие. Кръгът е пълен, до олимпиада се стига най-често ако се класираш успешно на друг голям форум, най-често световно първенство (това важи за индивидуалните спортове). Освен голяма машина за пари олимпийские игри са и мощен политически инструмент, това вече го изяснихте. В 21 век малцина биха избрали да бойкотират просто защото няма студена война, тоест, ясно очертана демаркационна линия по която да се делим на наши и чужди (а и дори да има евентуалното отсъствие на Болт поради подобна причина ще означава милионни загуби за рекламодателите). Но можете да видите спортисти, които се състезават под олимпийския флаг а не под национален такъв (това най-често са палестинци). И един малко известен факт на тема бойкот. В историята съществува пример за бойкот на бойкота. Чаушеску праща отбора в Лос Анжелис (една от бегачките на средни разстояние дори влиза като бележка под линия в историята на Онзи финал между Мери Декър и Зола Бъд). С две думи – олимпиадата е като една по-ъпгрейдната версия на Евровизия. От нея печели Joe Average, който обича да гледа спорт.

    Няколко думи за американските спортове. Има нещо много фундаментално, което според мен е предопределило ролята на спорта в американското общество като чисто културен феномен. Става дума за това, че най-популярните спортове в САЩ са такива, които децата на улицата не могат да практикуват ако не са в зала, екипирани по надлежен ред. Виж футбола (сокър) е друго нещо. Една топка, един празен паркинг и играта започва. В този ред на мисли клубното начало е задължително условие за практикуването на спорт в Щатите. Затова и запалянковците там се идентифицират по-силно със своя отбор. В Европа си имаме явлението serial supporter. Аз например си имам по един любим футболен отбор в големите футболни първенства. Докато в САЩ един фен на Джайънтс няма да се прехласва и по Маринърс, Филис, Атлетикс и прочие. Иначе казано, връзката с любимия спорт и отбор се появява в ранна възраст и в много ограничен контекст, началното и средно училище. Именно тази фрагментираност в организацията на даден спорт е причината да няма първенства по европейски модел, тоест такива с няколко дивизии в които най-слабите изпадат в по-долна дивизия а силните се катерят нагоре. Европеецът никога няма да проумее как в МЛБ всяка година Сиатъл и Колорадо ядат зверски бой но продължават да са част от лигата. Но въпреки това американецът иска да гледа спорт и си плаща за това. Това е и причината треньорът на колежански отбор да взима милиони, ако отборът му играе всяка седмица на стадион с капацитет 100 хиляди и мачовете се излъчват по ESPN. Това, което е уникално за американския модел (и което го крепи близо 50 години) е идеята за паритет във възможностите на даден отбор да спечели. Американските първенства в четирите големи спорта са много по-непредвидими от надпреварата в Примера дивисион където Барселона и Реал доминират с години. Което е и друг парадокс, европеецът си умира за контекст в стил Давид и Голиат, интересът към дадена лига не спада дори ако само 2 от 20 отбора имат реални шансове (изключението е Шотландия и тамошната футболна лига, която скоро може и да я закрият). Докато в САЩ лафът за „any given Sunday“ е вдъхновение за цялата спортна индустрия. Затова там има таван на заплатите (с изключение на МЛБ) като опит да се даде шанс на отборите с по-скромни финансови възможности. Друга важна разлика е в това, че в американските спортове винаги има победител. Никога няма да успеете да обясните на един янки защо футболен мач завършил 0:0 ви е харесал толкова много. Той ще ви пита защо не са играли продължения за да излъчат победител (много пъти съм го водил този разговор). Другото, което ще го удиви е фактът, че няма нито едно прекъсване за реклами в продължение на 90 минути.

    Спирам дотук, мога да продължа с часове, но професионалният повик ме зове да догледам Хорнетс и Клипърс:)

  18. Благодаря, punkshot1982Smith. Ама седем години ли минаха? Не може да бъде 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s