Инсталация на Алекс Чиник, Фуорисалоне 2019
Във всеки курс по история на италианската литература от типа survey (тоест хронологично ревю отначалото докрая), 18 век получава минимално внимание. И с 17 век е така, с някои изключения като маниеризма, но той поне има място заради внушителното влияние на италианския барок в европейското изкуствот. А за 18, почти нищо. Аз например знам някои имена, познавам комедията, но извън нея само имена и „за живота и делото“ на някои мислители.
А е голяма грешка. Ето например днес, по един или друг повод, се зачетох за Чезаре Бекария, юрист и мислител, който не само че бил един от големите умове на Просвещението (😟) но и основател на съвременната криминалистика, а също и една от най-влиятелните фигури за Бащите-основатели на САЩ и със значителен отпечатък върху американската конституция (за която аз знаех, че има главно френска следа, но това без съмнение е заради ПР дейността на френската държава и непукизма в същото на италианската 😉 ). Намерих в бибиотеката едно томче, останало ми в наследство от Фино Понти, с трактата на Бекария За престъпленията и наказанията, в който се развива за пръв път тезата против смъртното наказание и мъченията. Този трактат ме впечатли със свежия си език – при все стила на времето си.
Интересна обаче е и причината, поради който се зачетох за Бекария. Поводът беше на Salone del mobile, миланската Design Week, която другата седмица се завръща след 2 години отсъствие и която някой дефинира като типична за Милано на Бекария смесица от аристократизъм и популярност сред масите. Защото, видите ли, Бекария е от аристократично семейство, но с приятели съмишленици основава бунтарски саркастичната Академия на юмруците. По него време академиите в Италия – общества на учени хора с цел среща на идеи и развитие на идеологически линии – често се трансформират в закостенели институции на догми. Та и с академията си, с писанията си и със скандалния си характер и обществените си прояви Бекария наистина оставя отпечатък върху духа на града. Та днес се налага да преосмисля разбирането си за Милано през призмата на Бекария.
И да се върнем на Бекария и литературата – не знам защо той и другите мислители не се изучават днес, с трактатите им по философия и другите науки, зародили се именно през Просвещението. Човек може да си каже, че така или иначе мислителите не са писатели и мястото им не е в историята на литературата, пък ако трябва, една шепа специалисти все пак се занимава с тях. Но това не е точно така. От една страна, днес разбирането за литература е много по-широко и гъвкаво и се изучават като литература доста неща, които за времето си не са се смятали за такива. И в края на краищата и Макиавели не е точно писател, но е широко четен от литератори. Мисля си също, че от друга страна е супер важно да се познават, не само заради разбирането, че литературата е всъщност реторика, текст и начин на изразяване и комуникация. Важно е да разбираме и да виждаме, че идеите, които прегръщаме днес, често автоматично, са всъщност исторически развития, в своите исторически контексти и обстоятелства. Така евентуално не само ще оценяваме консенсуса, до който сме достигнали за много политически и социални идеи, които днес приемаме като подразбиращи се и естествени, а всъщност са продукт на обстоятелства, спорове, убеждаване, институции и борби. Точно както и днес.
Размишльотини 