Децата – ценност или инвестиция

Как ви се струват тези семейни отношения:

а) Когато имаш проблем, можеш винаги да разчиташ на фамилията за помощ- на баща, майка, леля и чичо, дядо и баба, братовчеди, кръстници.

б) Когато станеш на 18, трябва или да се преместиш да живееш отделно, или да плащаш наем на родителите си.

в) Родителите ти те обичат и се жертват за вас, а като остареят, вие не ги захвърляте в старчески дом.

А можете ли да свържете всяка една от горните ситуации с по един от следните принципи за брой деца:

1) Две деца са достатъчно, за да могат да получат добър старт в живота.

2) Нито прекалено много, защото няма да можем да ги издържаме, нито прекалено малко, защото ще им бъде трудно да ни гледат като остареем.

3) Колкото повече деца е биологически възможно да се родят, толкова по-добре.

Един интересен пост на apieceofme ме размисли за семейните отношения. Постът беше за пътешествие, което само по себе си е интересно и заслужава внимание, но думите на един канадски Джеф за семейните очаквания към децата са конкретно поводът за размишленията ми. И колко нещо толкова интимно и на пръв поглед спонтанно е всъщност толкова философски закономерно. (Дори без да търся – по въпроса има написани дебели книги, например тази и тази.)

Според Джеф, в американското семейство децата на 18 са принудени да започнат самостоятелен живот, което значи работа и плащане на наем на мама и татко. А нали всички сме чували колко студени са американските родители: пари на децата си ще дадат само назаем, от малки се налага да работят, на 18 живеят отделно от родителите си, а те ги посещават само с предизвестие и дори въпрос не става баба да гледа внучето си, като разбира се също не очаква да бъде гледана на старини.

Но преди да обвиняваме американците в студеносърдечие, нали приемаме, че отношенията родители-деца са един вид икономика на биологическото възпроизводство, която е част от цялостната система. A етиката, тази, с която ние съдим семейните отношения и ценностите, всъщност се изгражда около нея. Философията на детеотглеждането във всяко общество е хармонична с културата. И макар че отношенията между родители и деца във всички общества са нещо силно емоционално, ясно е колко относителна е тази емоционалност. Доскоро и в България боят се е препоръчвал, дори като признак на родителска любов (поговорката от Библията „Който щади тоягата, мрази детето си“), а днес е отхвърлен като жестокост. Променило се е обществото, променя се и нашата оценка за отношенията, както всеки знае.

Как ви се струва например следното общество и съответни семейни порядки. Хората са бедни, но раждат колкото се може повече деца. Гледа ги майката, а всички участват изцяло в къщната работа. Родителите са боготворени и умират на грижата на порасналите си синове и дъщери, c които живеят. Красиво е, нали? И напълно в стила на изконните български ценности. В същото време коренно различно от порядките днес. Въпреки това сме склонни да го приемем като „истински българското“, защото това сме попили от литературнатa класика като модел. Идеалът, който е наложен от тази класика (елинпелинов, между другото), е идеализирането на едно отминаващо време, което обаче въпреки това все още се смята за сърцевината на българската същност. Ако днес е различно, смята се, че е заради покварата я на съвремието, я на социализма и че трябва да се върнем към истинското. A то е невъзможно. И е показателно, че дори и патриотично настроените българи, които романтизират миналите порядки, сами не избират за себе си онзи модел.

Всъщност, това, което описах, го има и днес – по света в бедните слоеве на Латинска Америка например, както и в България сред малцинствата. В този модел няма нищо романтично. Родителите раждат много деца не защото ги обичат повече, отколкото родителите на едничкото, а защото системата предполага такова свръхпроизводство. От една страна, може да има висока смъртност (но не е точно заради това). От друга страна, трябват повече работни ръце за нивата. От трета най-важна страна, обаче, силата и успехът не произлизат от индивидуалните постижения и усилия на индивида, а зависят от общността, към която принадлежи. В такова традиционно общество има значение хората, на които се опираш и техните решения и власт, така че колкото по-голяма фамилия имаш на различни позиции, толкова по-добре за теб, защото братовчеди, чичовци и дядовци ще те подкрепят безусловно. Разбира се, всичко това изисква и от теб същата безусловна лоялност към всеки член на фамилията. Означава, че ти не може произволно да се преселваш където ти скимне, да вземаш самостоятелни решения за себе си (включително за професията и оженването си), да си купуваш скъпи придобивки на своя глава, да се откажеш да издържаш родителите си, които ще живеят с теб винаги и да отхвърляш тяхната дума. Нещо като племенната албанска култура. Така че многото деца в такова общество са инвестиция, социална осигуровка за родителите. Това е обяснението, че и най-бедните семейства не се притесняват как ще изхранват многобройната си челяд, а раждат, колкото могат.

В САЩ – това студено общество – успехът на отделният човек се гради от собствените му усилия и оценка. Отношенията между родители и деца не ми се виждат коравосърдечни, защото разбирам философията зад тях. Децата още от училище се насърчават да работят, но не да се издържат, а да се учат на свързаната с това етика – отговорност, самостоятелност, организираност, разбиране на цената на парите. Освен това се смята, че така придобиват повече увереност в себе си, самочувствие, разбират смисъла на образованието, научават се да общуват и да се „оправят“ в живота. Всичко това са важни качества в едно общество, основано на индивидуалните заслуги. Aкo детето стане на 18 и не работи, това е повод за тревога, че няма да прокопса, също като стереотипа за „вечните студенти“ едно време в България, които следват с години на гърба на мама и татко. Ако ли пък детето учи, ще e в общежитието, което е студентска общност, а не място за живеене на студенти отдругаде. А ако работи и живее вкъщи, приема се за честно, че сега като пораснал човек ще участва в семейството наравно и съответно ще допринася за къщните разходи, отколкото да си живее лесния живот (хем го хранят и му чистят, хем изработените парички си ги харчи само за себе си).

А и в много случаи стереотипните ужасяващи описания на американските порядки са доста преувеличени. Родителите в САЩ всъщност влагат огромни средства и усилия за отглеждането на децата си. Не толкова за дрънкулки и скъпи дрешки, а за образование, клубове, музикални и танцови уроци, „умни играчки“, спорт и всякакви личностноизграждащи занимания. Бих казала, че обобщено, американските родители влагат много повече време и интерес в отглеждането на децата си, отколкото традиционно българските.

Да кажем, българското общество днес е по средата между американското и традиционното. Но не бих казала идеалистично, че е събрало добрите черти от едното и от другото. Например, освен че американските родители като цяло са по-заинтересувани от децата си като личности, харесва ми и фактът, че последните имат повече домашни задължения, отколкото в България. Това е част от възпитанието в самостоятелност. Харесва ми също принципът, че родителите не е необходимо да правят цял живот жертви в името на добруването на порасналите си деца (и съответно после да ги изнудват емоционално, че са правили такива жертви). Или че ако отделнитe хора не искат да имат деца, или не могат, това не се счита за аберация на човешката природа или за трагедия („Кой ще те гледа като остарееш?“).

Помня една случка с български студент, живеещ тук с родителите си. Те искаха да си купуват къща, която според него бе твърде скъпа за техните ниски доходи. Но те го контрираха: „Нали ти скоро ще завършиш и ще си намериш хубава работа. Няма да са проблем вноските.“ Той се надявал да завърши и да запраши в произволно избрана посока, но те се надявали да живеят с него.

Ясно е, че всеки ще възприема като най-топли и човешки отношенията, с които сам е израснал (или тези, с които са го индоктринирали в училище), но само исках да кажа, че емоциите са културно-обусловени животни и за всяко отношение си има културно обяснение… което може да се окаже доста впечатляващо, ако се открие 🙂 И студентската общност на apieceofme, където са дошли отвсякъде, дава наистина прекрасна възможност за такива сравнения 🙂

39 коментара

Filed under България, Латинска Америка, САЩ, интелектуалстване, минало, традиция

39 responses to “Децата – ценност или инвестиция

  1. На фона на размислите;) ми за смисъла от социалното осигуряване този пост идва много навреме.

    Децата са инвестиция, но не само в твоите старини, все пак помним максимум две поколения назад, а в бъдещето като цяло. Когато имаш деца, ти заявяваш имплицитно: „Вярвам, че светът няма да свърши още едно поколение“. Смяташ, че техният живот ще е по-хубав от твоя и че те ще знаят и ще могат повече от теб, ще посетят повече места и ъ-ъ ще продължат да имат свои деца. „Гледането като остарееш“ е една малка част от визията за децата, дори при хора, чийто свят е ограничен от капаци.

    В крайна сметка културната разлика между народите за мен е на втори план след общочовешкото схващане за децата и ролята им в живота. Предполагам, знаеш, че юношеството е съвсем скорошно понятие в исторически план – преди няколко века на 13 години хората ставали възрастни. А колкото и деца да е имало, в дома оставал само най-големият брат, а останалите били пращани по света да си дирят късмета. Сигурно големите братя залагат на фамилния модел, а малките – на индивидуалистичния:) Родителите от една страна са повтаряли видяното и преживяното в собственото си семейство, от друга са следвали изискванията на своето време, а нерядко са контрирали родителите си с бунт по въпроса за избора на кариера и брачен партньор. (Сега се сетих, че познавам студент-първокурсник, който учи в ТУ, за да продължи „семейната фирма“. Иначе интересите му са хуманитарни.)

    Мисля, че повечето родители независимо от класа и финансовото състояние, искат да дадат на децата си „старт в живота“, но го дефинират различно. При нас е включвало да платят сватбата и/или да издържат студента. Дори в САЩ съм чувала, че родителите на булката финансират сватбата – един вид, последен разход за това момиче, ох, какво облекчение, вече има кой да я мисли:) Но от един момент нататък те отстъпват и младите се оправят сами. Не възрастта, на която става това, е определяща, а натрупаният дотогава опит, който не е пряко зависим от годините.

    Пак се отнесох, извинявай. Впрочем каня се да пиша за уговорените бракове и този пост наистина ще ме провокира:)

  2. Мда, културно и исторически, защото семейството у нас е онази крепост, в която можеш да се скриеш, чрез която оцеляваш, която те оценява, на която се отблагодаряваш с грижа, внимание, деца… Тоест, отношението към семейството и децата в това число зависи от историческите натрупвания и религията. Когато аз чувствам, когато плача, когато се радвам в мен говори едновременно семейството, на което принадлежа по кръв, семейството, което съм създала сега, средата, в която съм възпитавана, религията, с която моите родители и аз сме били заобиколени и т. н. Емоционално е така – създаващите деца са оптимисти… Има някои окултни школи, в които се твърди, че щом нямаш деца, значи един грях по-малко за изкупване…
    Иначе, ако в САЩ имаха агресори не зная до каква степен щяха да бъдат определяни като студено общество, освен това ми е интересно как гледат на децата си индианците, по същия начин ли? Стане ли на 18 и аре, къш…

  3. О, биологически погледнато, децата винаги са инвестиция – на собствените си гени 🙂 И въпрос на оптимизъм също. Наскоро четох, че в зависимост от храната преди бременността се раждат момичета или момчета. Момичетата, при нискокалорична диета, а момчетата, при по-високо калорична, защото за тях се иска повече ресурси, но пък има шанс да произведат повече поколение от момичетата 😉

    Да, всички родители искат да дадат старт в живота, по един или друг начин в зависимост от културата. Друг начин няма, тъй като човек е социално и опитопредавно животно. Всъщност това ми беше точката, че културна разлика в любовта към децата няма (или, ако ще сме цинични, че никога не е наистина любов 😉 но нека това да важи за всички култури, а не само за чуждите нам). И въпреки че културните различия са вторични, самият факт, че човек се чувства по-добре при едни порядки, отколкото при други говори, че и културата е важна. Младият човек може да се бунтува срещу традицията, ако има прозорче за това, но ако такова няма, лесно може да се превърне в outcast и за него да няма повече място. (Сега чета една автобиографична книга на Хулия Алварес – наистина децата на имигрантите са в най-деликатно положение, бидейки между чука и наковалнята.)

    В САЩ има традиции, които са с ясно патриархален произход – както казваш, сватбата се смята задължение на семейството на булката, а годежният пръстен е чисто и просто застраховка (ако се развали годежът, той остава за годеницата, която може да го използва за издръжка…). Но на практика тези традиции не са свързани с днешни реалности. Mомичетата получават същите ресурси като момчетата.

    Чакам за уговорените бракове 😉

    Силвия, по принцип е така, или би било хубаво да е така. Но не и за бунтарите… Или хората, които проправят пътека в нещо. Те не чувстват подкрепата на семейството си. (Отново книгата на Хулия Алварес.) Не исках да кажа, че американските традиции са студени (това беше ирония), и не е в действителност „къш“ като станеш на 18. По-скоро това е стереотип. Всъщност има много явления, заради които се тръби, че юношеството на младите в САЩ се удължавало неимоверно в последните години/десетилетия. Докато преди на 20 вече работели и дори били женени, сега учат и биват обгрижвани от родителите си до доста късно. Даже има нов термин, „хеликоптерни родители“, тоест родителите, които се обаждат всеки ден на децата си в колежа и ако надушат логистичен проблем се свързват със съответната колежанска институция да го поправи.. досаждат на преподавателите за оценки и така нататък. Това се смята за нещо невиждано и нечувано досега… и несъвместимо със здравия морал и т.н. 🙂

    Не знам как е при индианците и не съм сигурна, че прословутата студенина има нещо общо с факта, че САЩ са нямали териториaлен агресор.

  4. „Културна разлика в любовта към децата няма.“

    Предполагам, но пък сигурно има граници в изявяването на тази любов… Граници, докъде трябва да стига един родител в любовта си, кое я засвидетелства повече- да учи детото си на самостоятелност, отговорност и т.н., или като му купува „умни (и бързи) играчки“.
    Докато четох постта и си мислех да вземеш да направиш лекция за бг родители 🙂 А може би всичко зависи от хората. Аз все си мисля, че независимо в каква среда живееш, знаеш какво е добро и какво не…

  5. О, в никакъв случай не бих могла да давам лекции по родителство – не бих казала, че съм идеалният такъв, дори съм доста далечко… Но за сметка на това ми остава шанса да се възхищавам на добрите 😉 И да, американският опит ми допада.

    Наскоро майка ми ми спомена, че философията на нейната баба била: „детето се гали само когато спи“. И не е била някакво изключение от тогавашните методи на отглеждане на децата – това всъщност е поговорка, не нейна приумица. И наказанията са били други тогава.
    Доброто… може ли някой да ми каже какво е добро и по какъв критерий се определя това?

    Виждала съм и много-многодетни семейства и те успяват да съществуват само защото големите на практика поемат грижата за малките. А и иначе е невъзможно една майка да се справи логистично 24 часа с десетина деца на различна възраст. Да не говорим за отделено индивидуално внимание и любов така, както я разбираме ние.

    За умните играчки мога да говоря много, защото те друг мой обект на адмирации. Всъщност не са бързи и не са противопоставяни на възпитанието в отговорност и самостоятелност или-или, а са част от него. Не става дума за компютри, а за играчки, които развиват интелекта. Една моя близка още преди да роди се образова и чете за играчките. По време на бременността – Моцарт. До три месеца купува черно-бели с малко червено – зебри, тигри, панди и подобни, защото на тази възраст не виждали цветните контрасти. След това други играчки, развиващи въображението, от тактилни книжки през кубчета до странни животни, които се преобразуват едни в други, до костюми за pretend play. Oбръчи за нанизване с различни размери, фигурки за пъхане в отверстия, пъзели. Игра и рисуване с пяна за бръснене, правене на книжки, настолна игра от типа на „Не се сърди човече“, но целта е да се построи най-странно лице от най-много различни части и така нататък. Възхищавам й се също и за това колко вниква в психологията на децата си и как ги разбира и насочва. Няма караници и въпреки това никак не са разглезени. Всичко това разбира се го правят и български родители, просто не са мнозинството. (Като чета статистиките за занемарените деца…)

  6. Американците са разбираеми, въпреки че, честно казано като чедо славянско трудно мога да си представя на 18-тия си рожден ден на практика да преустановя отношенията с родителите си и изобщо със семейството си. Съгласен съм, че американските родители всъщност се грижат за децата си- инвестират в тях, дават им старт в живота и ритник в задника. Това създава самостоятелни и успешни хора, които правят тая страна това което е. Създава и чувство на самота, депресии и социопатия- струва ми се, че поради протестантската култура и поради крайната мобилност, американците поставят повече разстояние между себе си и другите хора и живеят далеч по-изолирано.

    Колкото до нас- има патологични случаи. Познат, къде 30 годишен, все още чака мама и татко да му дават джобни докато „се ориентира“ какво иска да работи. Човекът свърши университета, ама не бърза. Отделно, успява някакси да протестира, че разбираш ли не му е построен собствен апартамент. Което ме навежда на мисълта, че никога не съм разбирал и фразата: „Абе да построя по едно жилище на децата, че да умра спокойно“- традиционно българско схващане което ни слага на другия полюс от американците които плащат наем на родителите си.

  7. На 18 ритник в задника и преустановяване на отношенията? Никола, при вас няма ли тази напаст Божия, helicopter parents? Една колежка се меси в избора на курсове на дъщеря си (студентка в Johns Hopkins), дудне й на главата в кой grad school да кандидатства, намира й internships, пише й cv-то… И никак не е изключение. Когато аз бях на възрастта на дъщеря й майка ми не знаеше нищо за моето студентско житие-битие… Само знаеше каква специалност уча 🙂

  8. mislidumi

    🙂 Аз често се включвм в дискусиите с „а при нас в Германия…“, надявам се с това да не досаждам на публиката, но тези сравнения, струва ми се, се налагат, когато си говорим на теми, засягащи порядки в отделни култури.

    Отношенията родилеи-деца: Родителите в Герамния са задълцени по закон да издържат децата си до 30-годишна възраст на вторите. Това означва, че трябва да им плащат университета и обучението в какъвто и да е вид. Моите наблюдения се, че въпреки това не се стига до „злоупотреби“ на останали в кущи порастнали деца. Има и изключения, но повечето млади хора още от деца се възпитават в групова принадлежнот – приятелите или клуба са изкючително важни от детската градина.

    А иначе…ех, възпитанието… Толкова много теории и толкова трудна работа. 🙂 Човек все прави някакви глупави грешки като родител и очаква децата да му простят, както и той на тях им прощава ежедневните глупости.

    Лично аз смятам независимостта от родителите за голямо предимство. Мисля, че и моят почти 7-годишен калпазанко още отсега се радва на времето, когато ще може да си прави каквото иска без някой родител все да го контролира и да му поставя граници.

  9. „Родителите в Герамния са задълцени по закон да издържат децата си до 30-годишна възраст на вторите. Това означва, че трябва да им плащат университета и обучението в какъвто и да е вид.“
    Олеле… И какво, ако отменят закона, дали ще ги изритат с облекчение на 18?:)

  10. mislidumi

    hazel, :), няма да се налага, защото те сами си излизат от дома. По-скоро въпросът често е как да ги задържат в къщи до края на училищния живот.

    Значи, ако детето учи в гимназия, то е до към 19 години още ученик. Учениците не работят или ако работят то това е едно от класическите неща за деца – разнасяна на рекламни брошури и на местния вестник, взимане на деца от училище, помагане в библиотеката, помагане на родителите в магазина и подобни. Когато започнат да учат в университета, обикновено започват и да работят повече, защото издръжката на родителите се простира до таксите за университета и квартирата (в най-добрия случай). Това, разбира се, ако родителите могат да си го позволят. Ако не могат – получавт се стипении, помощи по подобни. Всъщност законът цели да обвърже родителите с плащането на обучението на децата си, а не държавата. Иначе един 19-20 годишен под натиска на приятелската си среда обикновено гледа да се изнесе бързо от къщи. Гледа да запраши нанякъде или поне да смени града. От друга страна германците се големи туристи. Това, което наблюдавам при родители с деца в последните класове е, че те масово запрашват на почивки без порастналите си деца, започват да си устройват живота без да се съобразяват с плановете на децата си, тоест „отлепването“ е налице :-).

    Така че, hazel, ако отменят закона, може наистина някои родители да изпитат облекчение и да инвестират парите си в лични удоволствия, а не в обучението на вечния студент 🙂 Но мисля, че няма вероятност скоро да отменят този закон.

  11. Въпросът за отношението към децата (в смисъл основанието да ги имаме) е много съществен. И затова може би си струва, щом се търсят корени и се правят съпоставки, да се започне съвсем от основата?
    Кое е първичното – природната даденост в живите същества за продължение на рода. Това е главното, без него нямаше да има живот на планетата. Има го във всички, дори в растенията.
    В природата има различни “модели”, всички разновидности, за които говорите, ги има. Разликата е, че там те са се обособили по видове, в един и същ животински или растителен вид има само един модел. Явно най-подходящият за него. Ако за едно растение е важно “децата” му да са далеч от него, семената му са снабдени със всевъзможни пухчета, перки, че даже и куки за да ги разнасят животните. Ако е по-добре да са заедно, нагъсто – изсипва ги около себе си. В животинския свят също – от здраво семейство, в което се грижат дори за немощните старци (лъвовете напр.), до съвсем груб “шут” от момента, в който може да се прехранва (обикновено съвсем скоро стават и напълно непознати!).
    Прав е hazel да поставя “общочовешкото схващане за децата и ролята им в живота” на първо място. По това изобщо не може да се спори, това е нишката на живота. Но от днешната реалност излиза, че човешкият род още не е намерил своя “модел” и непрекъснато експериментира. Уж сме връх на разума, пък още най-важното не сме си оправили…

  12. Val

    Децата са си нещо чудесно, независимо как, кога и къде, та дори и тези, които са болни, недъгави, или сираци…

    Нито едно дете не в виновно за това, че се ражда, а и много от майките не са виновни, че са насилвани, ниско образовани, или просто твърде млади, поради което – неспособни да отглеждат децата си.

    Ако разглеждаме случаите на родителски грижи в сравнение с липсата на такива, то първото може да се окаже далеч по-добро във всичките си прояви, дори онези, заробващите, т.е. ‘елинпелиновските’…

    Ако се абстрахираме от случаите на липса на родителски грижи, т.е. наличието на толкова деца по ‘домовете’ у нас, то гледната точка на американското общество ще е по-атрактивната, разбира се…

    Баланса сигурно е някъде по средата и май отново стигаме до образователната част – колкото по-образовани са хората, толкова по-малко вероятно е да се принудят да ‘зарежат’ родителския си дълг и толкова повече ще се опитват да изградят нужната ‘независимост’ у децата си, без да ги нараняват, като в същото време си гарантират спокойни старини, без да са в тежест на наследниците си…

    Ех, ако можеше това, последното, да не звучи като далечно бъдеще… 😉

  13. @ Графът
    Да, експериментираме, при това драстично. Често сменяме моделите – сега например педиатрите дават различни съвети отпреди 5 години, когато се роди синът ми. Затова според мен е полезно да се погледне извън моментната „мода“ и да се размишлява над по-голямата картина. Затова съм благодарна на Размисли, че повдига такава размишляваща тема по толкова хубав начин:)

    @mislidumi

    Изключително интересно е това, което разказваш за издръжката на студентите и преместването им в друг град, защото точно такава е и моята визия за отделянето на децата от дома. Като студентка наблюдавах разликите между колегите от София и тези, които живеехме на квартира – предполагам за учещите в чужбина усещането за самостоятелност и оправност е в пъти по-силно. Обаче не мисля, че е добре за студентите да работят повече от 10-15 часа на седмица, но това е друга тема. Да кажат университетските кадри:)

  14. Винаги, когато майка ми успее да ме накара да се чувствам гузно, че съм предпочела да следвам моите желания, вместо нейните, им завиждам на американците за отношенията с родителите (или поне на създадената представа). В България семейните връзки са толкова силни, че това задължително води до някакви абсурдни ситуации- 30-годишни живеещи с мама и тати; много пловдивчани (пак близо до 30-те) живеещи в София задължително се прибират всяка събота и неделя в Пловдив- „вкъщи“; родители плащащи за сватбите на работещите си деца; баби длъжни да гледат внуци; деца длъжни да ходят да „помагат“ на здравите си родители; семейни драми и сръдни, продължаващи с години; родители изживяващи тежко заминавнето на децат им в чужбина, и съответно поведението на обидени, все едно си ги предал като си предпочел да отидеш много далече от тях.
    Всичко това е толкова натоварващо, че незнам защо хората си го причиняват. Роднинските връзки в никакъв случай не трябва да стават повод за манипулация, изнудване и насаждане на вина.

    А темата за „умните“ играчки е много интересна. Част от играчките, за които разказваш- „Обръчи за нанизване с различни размери, фигурки за пъхане в отверстия“ са известни като Montessori toys, а самата Мария Монтесори се е занимавала с развитието на умствено изостанали деца и е забелязала, че усвояването от детето не става в случайна последователност и задължително е придружено от двигателна активност към усвояваните предмети.

  15. mislidumi

    hazel, и аз смятам, че едно работен с повече от 15-20 часа не се отразява добре на ученето. Но го има и това, че студентите тук сами могат да определят натовареността в университета. Всичко е въпрс на баланс в ученето и работата. Има студенти, които успяват да си намерят работа по специалността. Така те осъществяват плавен преход от университета към пълната заетост по късно. Има и такива, които са принудени буквално да си изкарват прехраната и да работят много и то предимно неквалифицирани неща. И те се справят, но определено от това страда ученето. А има и такива, които изобщо не работят (и те не са малко в Дюселдорф, но това предполагам е различно според региона). Понеже също работя по поректи в университета и имам контакти с много колеги-студенти, пък и много приятели сред тях, та оттам и моите впечатления.

    Тук може сега да се обсъжда доколко е добре едно обучение да се разтяга в рамките на 10-15 години, както много често се случва в Германия и което често е критикувано, защото моделът с издръжките предполага токова учебно поведение. И тук според мен няма категоричен отговор. За някои специалности не е зле студентът да „поузрее“ малко, за други – не е приемливо. 🙂 Ама това е дълга тема за друг разговор.

    При едни негъвкави учебни планове, този модел изобщо не може да проработи.

    🙂 Малко се отклонихме от темата за родителската грижа и обич, но Размисли, доколкото я познавам, ще ни прости.

  16. hazel, преди всичко, моля, извинете ме за мъжкия род в предишното ми писание.
    Права сте за модата – само като се сетя колко пъти през живота си съм чел за вредата и ползата от захарта!.. 🙂 А когато се отнася за децата и семейството “мода” е направо престъпление. Нещата трябва да се обмислят фундаментално.
    “някакви абсурдни ситуации- 30-годишни живеещи с мама и тати” пише aneta. Ние в къщи цял живот сме живели “с мама и тати” – жена ми повече от 40 години със свекърва! 🙂 Сега живея със семейството на дъщеря ми (зет ми би трябвало да се нарича “заврян” 😀 ). Никакви “силни семейни връзки” не биха могли да задържат някого, ако не се е чувствал добре. Никога в нашето семейство, откак се помня, някой не е налагал свое решение върху решението на другия.
    Значи не е въпроса само в съвместния живот, а в семейното гражданско общество – дали ще бъде от тоталитарен или от демократичен тип. 🙂

  17. Не се отклонявате от темата 🙂 Благодаря за всичките тези подробности, които споменавате.

    Да, Вал, грижи трябва да има. (За сравнение, спомнете си случаите на децата-вълци, изгубени в гората от малки и израснали сред животни.) Но защо поставяш американския начин на обгрижване като „по-малкото зло“ в сравнение с изоставянето в дом? Както казах, американците отделят огромно внимание и време за децата си, повече от традиционно българските. Те целите се превръщат в машина за възпитание още след като децата се родят. Децата не са наранени от приучването към самостоятелност. Те всъщност я търсят, защото цял живот са били водени от родителите си на всичките си изяви. До 12 години по закон не може да се оставят сами, а след това, ако живеят в предградията, няма друг начин да се придвижват освен ако родителите не ги закарат с кола до дадено място. Когато се учат да карат за тях това е глътка свобода.

    Хейзъл 😉 Да отбележа, че и аз съм против учениците и студентите да работят прекалено много. Наистина затормозява вниманието и пречи да се развива човекът на свобода (тоест, с повече време и мисловна гъвкавост) в учението. Всъщност малко ученици го правят прекомерно. Въпреки това, моето гардже работи, малко часове, нещо, което му харесва и забелязах как това много го промени. Споделям и опита с живеене в друг град и това също е голяма школа за един млад човек. Една братовчедка, която никога не е ходила далеч от семейството си, дори на лагер, спечели зелена карта от лотарията и с триста зора я пуснаха за три месеца тук, за да си я вземе. Как щяла да се оправи сама толкова далече. А беше на 29 години. После веднага се върна и зелената карта „изгоря“. За мен това е емоционално осакатяване. За едновремешното общество не е било нищо съществено изгубено, а спойка със семейството.

    Що се отнася до модата във възпитанието на децата, понеже обществото се променя, естествено ще има и различни подходи за отглеждането. Но най-хубавото е човек да бъде гъвкав и да приема различни варианти. Например тук напоследък се смята, че даването на ethnic food на малките деца (често люта, силни вкусове и подобни) не е толкова погрешно, а дори им помага за разни алергии. Така че като цяло не съм против търсенията.

  18. Val

    Напротив, казвам , че изоставянето е далеч по-голямо зло, а дори ‘елинпелиновското’ съжителство на родители и деца до 2-ро и 3-то коляно, както е при Графа (и у дома 🙂 ), считам за много, ама много по-приемливо в сравнение с домовете за сираци.

    Не съм фен на америкаанското общество и не мисля, че се грижат по-добре за децата си. Просто казах, че бих го приела като по-добър вариант ЕДИНСТВЕНО ако се абстрахираме от случаите на ‘липсата’ на грижи, т.е. от домовете за сираци.

    Нараняването не описвам като задължителен елемент – по-скоро препоръчвам да се избягва и давам представа за това каква би била идеалната ситуация, която не е възможна засега тук у нас, поне според мен :).

  19. mislidumi

    Цитат:“Не съм фен на америкаанското общество и не мисля, че се грижат по-добре за децата си. Просто казах, че бих го приела като по-добър вариант ЕДИНСТВЕНО ако се абстрахираме от случаите на ‘липсата’ на грижи, т.е. от домовете за сираци.“

    Вал, може би, ако ако човек се загледа под повърхността на нещата ще възприеме нещата по друг начин. Дори и без да си фен на американското общество, би трябвало да признаш, че семейството по западен модел успява да възпита самостоятелни, свободни и емоционално-изградени личности. Мислиш ли, че едно дете, възпитано по „модерния“ начин не обича родителите си, защото те са го пуснали да си ходи отрано? А мислиш ли, че тези родители обичат по-малко децата си? 🙂

    При всичкото ми уважение, Графе, не винаги моделът на много поколения в една къща е приемлив и работи така добре. Аз не бих живяла със свекървата си, пък да не говорим как тя би изтърпяла мен 😉

  20. Това, което исках да кажа е, че достигащата информация за американските семейни отношения са по-скоро стереотипи.

    Живеенето с мама и татко може да е сполучливо, а може и да не е. Когато не е въпрос на избор, а наложено я от традиция, я от необходимост, може да доведе до отчуждение и обратното на добри отношения. Аз обичам да общувам с по-възрастни хора, но също една свекърва със сигурност не би харесала да живее с мен 🙂

  21. Val

    @ мислидуми > Така си е – никога не се знае какво още се крие ‘под дъното’… Съгласна съм, че е добре да се възпитава самостоятелност, но защо това да е най-вече възможно само при положение, че ‘птичето’ излети от ‘гнездото’? Изобщо не смятам, че някой обича или не обича някого, само защото този някой го е задържал или пуснал да си ходи – обичта е много по-сложно нещо…
    Просто да станеш свободна и емоционално изградена личност е възможно само вследсвтие на много повече фактори от това да останеш или да си тръгнеш от дома.

    Иначе – и аз съм против съжителство с някой, който не ти е приятен по някакъв начин 🙂 – тогава и на палатка бих излязла или дори без палатка, май… 😉

  22. lyd

    Живея в един град с родителите си. Те имат голям апартамент и искат синът ми и аз да се преместим у тях, но аз предпочитам да живея на квартира. Днес срещнах родителите си на улицата и повървях малко с тях. Стана въпрос за колета, който ми е изпратила Val и майка ми попита „Валя с майка си ли живее?“. Казах „Да.“ Отговорът беше „Значи тя не си мрази майката“. 😀

  23. Малко дълко, но не мога да изразя по-истински мнението си.

    Твоите деца
    не са твои деца.
    Те са синове и дъщери
    на копнежа към живот за себе си.
    Те идват чрез теб,
    но не от тебе,
    и макар, че са при тебе,
    не ти принадлежат.

    Ти можеш да ги дариш с твоята любов,
    но не и с твоите мисли,
    тъй като те имат собствени мисли.

    Ти можеш да дадеш дом на тяхното тяло,
    но не и на тяхната душа,
    тъй като тяхната душа живее
    в дома на утрешния ден,
    който ти не можеш да посетиш дори и в своите сънища.

    Ти можеш да опиташ
    да бъдеш равен на тях,
    но не опитвай да правиш тях
    равни на себе си,
    тъй като животът не върви назад
    и не остава в миналото.

    Ти си лакът, от който
    твоите деца се изстрелват
    като живи стрели.

    Остави лъка в ръцете на Стрелеца,
    нека носи радост…

    Из „Пророкът“, Халил Джубран

  24. Val

    @ Lyd
    Ха-хааа, това обяснява защо си на квартира, макар аз отдавна да го знам… То и аз понякога така се чувствам, но все пак прекарвам толкова малко време у дома, че на практика не се налага да се изнасям! 😉
    Като реша да ви навестя, ще отидем на гости на майка ти – да ни посвири на китара, ако не е забравила нотите (ти все пак използвай понякога даден удобен случай да й кажеш, че не я мразиш – струва си… 😀 )

  25. Харесвам поста и коментарите към него. Бих искала да добавя, че многото деца в бедните семейства отчасти се дължат и на желанието на мъжа да прави секс, съчетано с липса на ефективни противозачатъчни средства. Поне на мен ми се струва, че за много бедни и нискообразовани двойки децата са нещо, което се случва.
    Относно „задължението“ на българския родител да осигури жилище за детето си – това е, защото в България средният човек не може да си купи жилище, докато е в репродуктивна възраст.
    Аз живея в жилището на съпруга си, със свекърва.

  26. Благодаря, Grimm, за хубавите стихове и добре дошъл/шла 🙂

    Ани, Val и Lyd, нали знаете, че едно от основните задължения на децата е да се чувстват виновни пред майките си 😉 според самата майчинска саможертвена идеология. На мен майка ми ми е много, много приятна и разбира се я обичам (и на този етап от живота аз съм й психологическата опора, забелязвам, че моето мнение е неоспорим ориентир за нея – как се е получило това просто не знам) и въпреки това не бих си представила да живея с нея.

    Майя, понякога многото деца се дължат на незадоволена липса на противозачатъчни, но не непременно. В Латинска Америка католическата църква забранява на НПО да се раздавят безплатни такива на бедните семейства (които наистина няма с какво да изхранват тези деца) и направо заклеймява тези усилия като заговор на богатите страни… които завиждат на плодовитостта на бедните и се чувстват заплашени от нея, затова искат да я контролират. Не е едно чудо и две. Пък и те противозачатъчните излизат по-евтино от издръжката на едно дете. А за секса, да и сексът има вина тук (казват, че в развитите страни имало по-малко секс, заради повечето работещи жени 😉 )

  27. Val

    @ Grimm
    Наистина хубави стихове на Хлил Джубран! Благодаря и аз! Не успях по-рано да го кажа. 🙂

  28. Харесаха ми много изложените от теб мисли:) И не успях да проследя цялата дискусия след това. Но бих споделила следното нещо, което не знам дали трябва като резултат на някаква национална филофия (да не кажа митология) да се тълкува.

    Аз от 8ми клас имам угризения на съвестта, ако трябва да искам пари от майка ми и баща ми (най-ежедневния пример взимам). В момента, когато се почувствах способна да печеля сама такива, не се колебаех да доказвам, че съм самостоятелна и че не съм им тежест.

    Истината е, че до днес е така. Което е вече логично, поне според мен. Аз живея сама от споменатия 8ми клас и ми се струва абсурдно някой на моята възраст все още да бъде гледан и хранен от майка си и баща си. Може би поставям въпроса на твърде ежедневно ниво, но наистина както и МислиДуми, а ти самата, сте казали: има културни различия и разбирания. И това си проличава много ясно и в момента, когато трябва да се вземе решение за старите хора в едно семейство.

    Ох, съвсем ще се отплесна сега 🙂 Но.. поздравления за темата 🙂

  29. mislidumi

    Razmisli, а защо интелектуалстването (следващата публикация) не може да се комнетира? Да не би да се страхуваш от разгневени итлектуалци 🙂

  30. Ъх! Поправих го… кой знае колко интересни коментари съм изпуснала ;(

    Anchett, Това ми напомня нещо много познато 🙂 Само че аз като исках пари съзнателно подтисках от съзнанието ми вината. ;0

  31. Разбира се, че колкото и малко да даваш за детето си, то пак ще ти излезе по-скъпо от противозачатъчните. Само че, за да си направиш сметката и да я спазваш, се иска рационален поглед върху живота и способност за дългосрочно планиране. Т.е. изискват се интелектуални и волеви качества, които обитателите на гетата не притежават. Тяхната философия е: „Изпълни желанието си/ прекрати страданието си СЕГА, а за бъдещето ще мислим, когато то дойде.“

  32. Постът и мненията са ми много интересни, макар че се включвам с някакво гигантско закъснение.
    Аз харесвам като цяло американския стил на насърчаване независимостта на децата, но за така наречените умни играчки, слушането на Моцарт през бременността и т.н. има нещо много интересно в тази книга – http://www.amazon.com/Buy-Baby-Consumer-Culture-Manipulates/dp/0618463518
    Авторката цитира впечатляващо количество изследвания в областта, които сочат че така нареченият Моцарт ефект е силно преувеличен с маркетингови цели, а не почива на научни изследвания и децата, които слушат класическа музика и играят с така наречените развиващи играчки не стават по умни от останалите. Просто тези продукти на пазара отразяват конкурентното отношение на родителите от средната класа и желанието им бебето им непременно да е по-умно още от ембрионална възраст, един вид децата са включени в някакъв rat race още от преди раждането си. Много родители се надяват, че правят правилното нещо, като дават на детето си „развиващи“ занимания, като в същото време те се чувстват свободни да аутсорснат по този начин развиването на детето си на някой, който го владее по-добре от тях самите. Тоест явлението е част от тренда отглеждането на деца да се професионализира и да се смята за работа изискваща специална квалификация. Никой не е доказал, че умните играчки наистина вършат работа, а не са поредната мода и социологически феномен. Децата непременно се научават да пъхат квадрата в квадратната дупка, независимо дали са слушали Моцарт и дали са имали специална играчка за това.
    Сори за отклонението от темата, но книгата ме впечатли.

  33. Никак не е късно, благодаря за информацията…

    Аз също гледам на манията за играчките с усмивка – просто го смятам за пример колко много време и усилия влагат всъщност американците във възпитанието на децата, макар и в не най-правилната посока, далеч от някаква студенина и „оправяй се сам“.

    Иначе, доколкото съм чела, най-важният фактор за интелектуалното израстване на едно дете е емоционалната стабилност, която може да получи просто чрез общуване и любов. Затова и сега специалисти се чудят защо детските градини Head Start, основани на федерално ниво преди години в САЩ с цел по-добър ранен старт за децата от бедни семейства и оттам поправяне на класовия дисбаланс в образованието не постигат очаквания ефект. Което според мен е нормално: ако едно бедно семейство има по-малка вероятност да осигури емоционална сигурност на детето съответно и прекрасна детска градина не може да компенсира това. Защото много бедни семейства корелативно имат доста проблеми.

    За по-големите класове е различно, образователните възможности имат по-голямо значение, но и кръгът възрастни-модели със значение за децата е по-голям.

    Отделно, че децата от семейства, които отделят толкова време и мисъл за интелектуалното им развитие са точно тези, които имат и възможност да им отделят емоционално внимание по принцип, а не че има причинно-следствена връзка между играчки и конкурентноспособност в училище.

  34. ОГНЯН КИРИЛОВ

    СМЪРТ ЗА ВСИЧКИ ФЕМИНИСТКИ
    ДОЛУ ФЕМИНИЗМА
    ДОЛУ ЕМАНЦИПАЦИЯТА
    ДОЛУ 8 МАРТ

  35. ОГНЯН КИРИЛОВ

    СМЪРТ ЗА ВСИЧКИ ФЕМИНИСТКИ
    ДОЛУ ФЕМИНИЗМА
    ДОЛУ ЕМАНЦИПАЦИЯТА
    ДОЛУ 8 МАРТ.

  36. Val

    Oгняне, пиле шарено, примири се, чадо – повечето хард-кор феминистки (макар и аз да съм върл враг на хард-кор феминизма по принцип) ще си доживеят до дълбока старост, колкото и да не ти се нрави това! 😉

    Важното е, че и анти-феминистите ще си доживеят до старини 🙂 .

  37. Pingback: Поглед в метатето на ближния « Размишльотини

  38. Страхотен пост! Адски ме впечатли и наведе на много мисли, които имат потенциала да станат отделен пост, ако Марулката скоро започне да спи в леглото си, вместо скачена с мен, примерно ;))

    (кой знае защо писането с една ръка пречи на мисловната ми дейност)

  39. Децата са нашето продължение и отражение! Гледат и попиват вкл. и това как се отнасяме с родителите си 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s