Денят на мъртвите е мексиканска и гватемалска традиция за 1 и 2 ноември. Близките на почитаните мъртви правят малък „олтар“, който е символичен микрокосмос на личността им. Нещо като арт инсталация, включвающа снимка, любими вещи, храни и напитки и други важни за тях символи. Има изрезки със сатирични стихове за смъртта. Също и украса – традиционните захаросани сладки във формата на черепи, декоративно рязана оризова хартия, цветя. На приятелските сбирки се разказват весели истории за починалите, танцува се и се весели. Защото така било много по-вероятно починалите да навестят близките си. Ето тук няколко такива олтара.
Това, което винаги ми е харесвало в такива олтари е креативността. Възможността за изразяване на личната връзка с даден човек по визуален и креативен начин, с голямо разнообразие на собствени решения. Емоционалността на тази изява и възможността да се сподели с близки и приятели. Да се разкаже някаква история и да се сподели нещо за някой, който ни е скъп. А за тези, които не го познават, прекрасна възможност да го опознаят. Но най-силното нещо, което съм виждала по отношение на олтарите е това по-долу:
Олтар за починало дете. Кой би направил подобно нещо в България? За починали деца само се шепне и мълчи. Да не дава Господ. Но това изобщо не помага на тези, които искат да споделят и изразят нещо за загубата си. Това нещо е едно от най-емоционалните действия, които някога съм виждала.
А това по-долу… това е олтар, посветен на мексикански нелегални имигранти, загинали в аризонската пустиня при преминаването на границата. 
Този празник винаги ме е впечатлявал с оптимистичното и ведро настроение около мъртвите. В България такова настроение никога не се е свързвало с починалите. Има подобен обичай, Задушница. Една от трите задушници през годината е Арахангелова, на 1 ноември. Гробовете се украсяват с цветя и се разнася жито и вино. Но настроението винаги е мрачно и тягостно. Едва ли някой очаква с нетърпение да посети роднини по задушница. Въобще, за мъртвите не се говори, освен ако не е минал вече известен период от смъртта им. А гробищата също са тягостни. Ето за сравнение едно мексиканско гробище и пoсле някои други:
Мексиканско гробище
Гробище в Италия
Историческо гробище в Масачусетс (USA)
Гробище в Калифорния (Please disregard двете туристки отпред)
Историческо гробище в Луизиана
Е, кое е най-симпатичното???
Размишльотини 
Не гласувах. Не харесвам гробищата. Не ми допада идеята да се отделя такова внимание и така да се издигат мъртвите.
Този олтар на починалото бебе, лично мен много ме развълнува. Това с приемането на смъртта като неизбежна част от живота, като нещо, което е част от семейството, наистина е нерарбираемо в контекста на българската традиция.
Като стана дума за гробища. Размиси, посещавала ли си това в Брюксел, в центъра, мисля, че е католическо гробище. Ако някой четящ знае, мола да ме поправи. Това е една от атракциите на града и наши приятели от Брюксел го включват винаги в чат от програмата, когато водят гости из града.
Аз гласувах за гробището в Масачусетс. Харесвам тишината и парковете на такива места.
Аерен, освен това е педагогическо да разходиш детето си из такова гробище, да почетете надгробните камъни. Това е съвсем естествен начин на израстване и на запознаване с живота в неговата цялост, мисля си 🙂 Моят син на такива места предимно се вълнува от това кой колко дълго е живял. Имаме наблизо гробище на диаконеси (така ли се казват – сестри от диаконията?), а те почти всичките живеят между 90 и 102 години, което него много го впечатлява 🙂
Г-жо Ю, права сте! Така може да се запали и по епиграфиката =Р
О! Това с бебето е за много силни хора. Аз не мисля, че бих могла да го направя преди да мине известно време, както съвсем точно е обяснила Размишльотина. Не харесвам и нещата да се оматериаляват. Обаче гробищата ги обичам. Тук имаме обичай да докосваме паметника, преди да си тръгнем. Аз ли си въобразявам или допирът е специален? А може да съм била много малка, когато съм минавала обучението за живота и гробищата и да съм се повлияла прекалено много. Както и да е – Масачузетс и от мен – обичам, когато всичко се връща, откъдето е дошло, не ми харесват оградените гробове и херметическите ковчези.
Аз никак не съм по натруфените неща. Един камък стига, като в САЩ. А наоколо прилича на парк, светло е, садят цветя.
В една чужда (разбирайте небългарска) култура, когато някой умре, близките на починалия се обличат в бяло, накичват се с цветя, пеят и танцуват по случай тази смърт. Те не трябва да плачат, защото ако плачат за умрелия така ще задържат душата му на земята и тя ще е една нещастна загубена душа. Смятат смърта, за ново раждане и че душата отива на по-добро и истинско място.
и ощенещо, което пропуснах да кажа… по-добре да сме почитали живите приживе… а не след смъртта…
И още нещо:
http://bglog.net/BGLog/23354
Благодаря за коментарите… и съжалявам, че не можах да отговоря по-рано поради кратко отсъствие. Mislidumi, не познавам гробището в Брюксел – но забравих да кажа, че има някои исторически такива в САЩ които направо си приличат на паркове. И посещението е нещо като разходка по алеята на спомените… или по-скоро на миналото. http://www.mountauburn.org/
Aeren и Lady Frost, тези олтари не са точно заради почитане на мъртвите, а като един вид общуване с тях. В смисъл, различно е от българската зaдушница, защото последната е повод за молитви за спасение на душата на близкия. Дори и самата православна църква окуражава задушница заради молитвите в полза на мъртвите. В мексиканската традиция (която не е католическа) няма такава концепция молитви. А денят на мъртвите е като някакъв вид среща с тях. Затова са ведри, а не скръбни като помените. Има разказване на спомени за починалия, правят се неща, които на него са му харесвали и подобни. Възпроизвеждане на частичка от живота, какъвто е бил за тях, защото се смята, че така по-вероятно е те да „дойдат на срещата“.
Приемете го като един вид народен grief counseling. Съпругът на една приятелка почина след боледуване и тя имаше нужда от доста интензивна утеха след това. Не се чувстваше добре и ходеше на психолог. И той й препоръча терапия много близка до това, което правят мексиканците. Освен това, да пише писма до него и други начини за компенсаторно общуване. Аз не разбирам много от тези неща, но нещо подобно беше. Мисълта ми е, че човек никога не е подготвен за такава окончателна раздяла с близък и тя винаги е травматична. И когато след смъртта просто трябва да спреш да си спомняш, когато в семейството е наложено табу над тези разговори и израз на емоциите, преодоляването на травмата е много по-трудно. И приятелите избягват скърбящите хора, защото не знаят как да постъпят по неудобната тема и така те биват още по-изолирани и самотни с чувствата си.
Хората по принцип са материални. Ако не беше така, нямаше да имат нужда да се срещат и виждат с приятелите си, а щяха cамо телепатично да общуват с тях. По същия начин и общуването с хора, с които сме се разделили по някаква причина. Ако сме се пръснали по света, искаме да имаме снимка с тях и я пазим. Пазим дребни подаръчета и сувенири, които ни свързват с тях. А aко са мъртви, търсим да ни напомнят за себе си по друг начин – и със снимка, и другояче.
Намирам подобни практики не само за смислени, но и за полезни съвсем емоционално погледнато. Аз имам панически ужас от пограбалните ни церемонии, от некролози и всичко, което съпътства смъртта на близък човек. Разбира се, че никога не е леко и надали някой може да твърди, че му е безразлично. Но начинът, по който говориш и действаш след някоя загуба, е определящ за цялостното преработване на случващото се.
Идеята с олтарите е наистина чудесна! Изцяло се съгласявам с твоята позиция. Това е хубав начин за комуникация не само с хората, които (не) са познавали покойника, но и със самия теб, със спомените и болката ти.
Италианското. Има видима история. Каквато има и българското, ама от него лъха една такава балканска трагика, която на моменти ми е too much.
Иначе, за олтарите, но не съвсем.
Мен много ме вълнува отношението на дадена култура към мъртвите деца.
Понеже съм била свидетел на това какво се случва с мъртвородени бебета в Германия, например. Първо, дават ги на родителите да ги подържат, ако искат. После ги къпят, обличат, слагат в една кошничка и ги снимат. И после ги връщат за известно време при родителите, ако те пожелаят. И накрая им дават едно пликче с тези снимки. А когато родителите не са искали да си видят детето, пак получават снимките. И често след това се обаждат в клиниката да благодарят, защото снимките са изиграли съществена роля в излекуването им. Защото нещо страшно като има образ, вече е наполовина толкова страшно… Това е една дълга тема…
А у нас – помня като влязох за пръв път в родилна зала на майчин дом и на пода имаше един кашон с две мъртвородени бебета и една плацента. Сритан малко в ъгъла. Ако си поискаш бебето да го видиш, още малко ще те освидетелстват. Всички се юрват да ти обясняват, че по-добре да не го гледаш или изобщо нищо не ти обясняват, ами те настаняват в една стая с майки, чийто деца са живи, пък ти се оправяй. А какво точно се случва с бебетата, никой не казва. Сигурно това с обличането и снимките у нас ще се сметне за връх на изврата. Наистина, да не дава Бог никому, ама някои нямат този късмет и системата прави всичко, за да им насади усещане за табу и аутсайдерство, за да не се натоварва с болката и скръбта им. Изобщо сме царе да си заравяме главите в пясъка по тия географски ширини…
Точно такава информация ми се искаше да намеря. Какво е отношението към децата в такива ситуации в България. Общо взето, оказва се, че е също отношението към децата родени с увреждания. Майките се убеджават, че трябва веднага да се дадат в детски дом и да забравят колкото може по-бързо и по-стерилно за съществуването им.
Случи ми се да мина през турско гробище. В Истанбул по изгрев. Първо ми беше доста странно, да не кажа страшно (нали съм резултат на бг възпитание към мъртвите), обаче пешеходният път си минаваше от там- като през парк. Нямаше стена около гробището, беше си като парк, в чиито гранинки има каменни плочи. Хората си минаваха на път за работа по алеите му. Сетих се за този пост и нещата над които ме замисли, и погледнах по друг начин на минаването през гробище.
Гробища по изгрев – страхотна идея, за която не бях мислила 🙂
А имаш ли снимка от тези гробища, Ани?
За съжаление- не. Фотоапаратът ми не се справя много добре при малко светлина, а аз не обичам да използвам светкавица 🙂
Намерх нещичко:
http://en.wikipedia.org/wiki/Category:Cemeteries_in_%C4%B0stanbul
И наистина се оказват красиви:
Ехаааа, наистина е красиво – смесва величие/усещане за важност и някакъв страхотен покой. И онези рози…
хвърли едно око на гробището в йоханискирхе в нюрнберг.
първите гробове са от 15 век, може би дори по-рано.
много хора решават да се грижат за определен гроб и го поддържат, чистят, слагат цветя всяка седмица. мястото е особено, не само, защото там е погребан дюрер.
Хей, мерси за линка!