Развален български

Ако запишете детето си в частно училище и имате възможност да избирате учителите, бихте ли предпочели класна по български на име Зейнеб Хюсеинова? Защо?

А ако заведете детето си на алианс, ще го запишете ли в групата на Раиса Сидорова, която е завършила английска филология и говори български с руски акцент? Защо?

Моля ви, отговорете ми на тези въпроси, ако пишете коментар.

Всички, които живеят в чужбина са наясно колко властно и неотменно ги определя езикът. В родината може да не са се замисляли за това, тъй като той е бил за тях един прозрачен, незабележим ежедневен инструмент. Но попаднат ли на място, където вечер се чувстват уморени само от говорене на чуждия, a името им постоянно бива кълчено, езикът техен изведнъж става ако не враг, то поне противник, с който трябва да се борят. Дори бих казала, че този вид шок е по-голямата част от културния шок, с който се сблъсква новодошлият където и да било. За мен това жизнено откритие дойде малко по-рано, но езиковата идеология продължава да ме вълнува и очарова. А и имам много материал за това, тъй като наоколо ми е пълно с хора с различни майчини езици.

Това положение е особено болезнено за хора, чието битие и съзнание е свързано със словото или имат съответната професия. Дали ще бъдат убедителни зависи от начина, по който се изразяват, но не съвсем. Не става дума дори дали ще е граматическо коректно. Дори ако се изразяваш съвсем правилно, но имаш акцент, това ще определя и авторитета, с който се изказваш и който ти се отдава. Особено по отношение на неща, които страната-домакин смята за важни за себе си.

Има значение и какъв ще е акцентът. В някои случаи да говориш с чужд акцент е предимство и дори привнася допълнителна тежест към това, което ще кажеш. Френският и британският акцент се котират високо в САЩ в интелектуалните занимания. Не е случайно, че местната ни радиостанция за класическа музика има водещи с британско произношение. Ако си чужденец в България също в зависимост от акцента се оценява и позицията ти на авторитет в различни ситуации. Затова Кеми Тодороф показваше търсената западна звездност чрез забравянето на българския и оцветяването му с английски акцент.

Ако си чужденец и употребяваш дума, която звучи странно на събеседника ти, първата му реакция е да го класифицира като грешка и да те поправи. По-късно може да се окаже, че не грешиш и такава дума съществува. Но като чуженец авторитетът ти за местния език по подразбиране е по-малък от този на домакина, независимо от образованието на двамата. Това всъщност ми се е случвало и с американци – eдна позната например настояваше, че греша, като казвам на зеленчука vj-t-bl правилното било vjt-blно по мои наблюдения, българите са особено чувствителни тук. По тази причина изкълченият български на Симеон беше уличаващ аргумент за скрити намерения или некомпетентност. Ако ли ще правиш литература на местния език, тя ще се приема като благонамерен, но безнадежден опит да се достигне до богатството на местната дълга и славна литературна традиция. Ако ще си специалист в историята на страната-домакин, авторитетът ти дори в научните среди не може да се мери с авторитетността на местните историци. На изследванията ти ще се гледа снизхоздително, като непълни и недоизпипани, или подозрително, като враждебни. Така беше отхврълено първо правото и после компетентността на „немец“ (Улф Брунбауер) да изследва Батак. Той първо бива дефиниран като немец/австриец, а после евентуално се търсят неговите академични квалификации.

Забелязала съм обаче една закономерност. Има страни, в които се умиляват от факта, че говориш езика им. Италия например е такава. Италианският не е от най-популярните чужди езици в света; малко са чуждениците, които го учат. И италианците се прехласват, когато се срещнат с такъв екземпляр, който виждаш ли го говори така добре. Американците, обратно, са обръгнали. Чужденецът, учещ английски не ги впечатлява. Да не говорим, че според славата, която им се носи по света, те самите не знаят чужди езици и един вид очакват, че всички ще им говорят на родния им. Обаче точно умиляващите се отричат правото на чужденеца да се изказва по въпроси от местно значение, засягащи идентичността. От всички познати ми култури, американците най-радушно приемат чужденци да тълкуват историята им, да пишат на английски литература (която да се смята за американска) и да им преподават собствената им идентичност. Да имаш акцент в Америка се смята чаровно. Но в Италия един чужденец трудно би пробил като учител по италиански (въпреки че има едно голямо българско изключение), а според една уважавана колумнистка, няма шанс чужденците-пришълци някога да се интегрират, защото не са чели Данте.

Нали едно време на писателите-изгнаници им е секвало вдъхновението, задето им е липсвала публиката на родния им език. Това се дължи на схващането, че запазването на националната идентичност се гради преди всичко на езика. Нали затова се и казва, че сме се запазили като българи през вековете запазвайки езика си. Всъщност, ттова изобщо не е вярно; той се е променял толкова много, че ако с машина на времето се пренесем векове назад едва ли ще можем да се оправим в местното наречие. Никой не може да чете старославянски без специална подготовка. А който е учил арабски е откривал с радост колко много когнати го улесняват: китаб, тефтер, сахат, халва (=сладък). Въпреки това езика смятаме за свещен. А различното отношение към хората, които говорят български с акцент, не се счита за важна тема. От една страна, голяма част от тях са поначало маргинализирани. Други са външни лица – временно пребиваващи чужденци, които се приемат като такива без нужда да бъдат приети като свои.

Но тъй виждам нещата като чужденец другаде, особено интересна ми е гледната точка на един чужденец в България. При едно мое пътуване в България, при едно случайно посещение в магазин за електроуреди бях свидетел как една англичанка на средна възраст, явно преселничка в някое близко село, се опитваше да преговаря с продавачката за някакви електрически крушки. Справяше се достатъчно добре и ентусиазирано с ограничен запас думи и джобен речник в ръка. Искаше ми се да я заговоря и разпитам как се справя и оправя, как се чувства в българска езикова среда, но за съжаление тя бързо изхвърча да търси крушките другаде. Чудя се как вижда нещата една хипотетична Раиса, която пък преподава английски. Дали нейният авторитет в английския би страдал от качеството й на чужденка, макар че той е чужд и за българите. Да не говорим за госпожа Хюсеинова по български.

Свежо?

44 коментара

Filed under България, САЩ, български, език, идеология, интелектуалстване, култура, литература, национално, образование, Uncategorized

44 responses to “Развален български

  1. Ей тука ме удари право в сърцето🙂 Поздравления за поста, да кажа.

    Най-напред на първите два въпроса: Първо бих поговорил с евентуалната класна на детето ми. Ако говори правилен български език, изобщо няма значение как се казва. Ако обаче говори с акцент или- да пази Бог- на диалект, няма да си дам детето при нея.

    Раиса, учителката по английски- бих предпочел някоя Марджори, но си спомням как говореха моите учителки по английски (зле), така че тук мисля че Раиса има толкова начален кредит колкото и Пенка.

    Права си, че акцентът, освен британски и френски общо взето дава малко хендикап (знам че тая дума я няма на български). Не навсякъде обаче: в моята дисциплина мнозинството са чужденци и общо взето как говориш, ако говориш изобщо няма такова значение. Винаги се гледа с подозрение на азиатци понеже те, тъй да се каже, не са известни с доброто си произношение.

    Съгласен съм, че и американците са много дружелюбни към чужденци, които коментират собствената им култура. Няма да забравя как бях обиден (и млад и безразсъден) когато някоя си рускиня беше се изказала „Вие българите…“. Откъде на къде, мислех си със седемнайсет-годишния си мозък, тая жена ще идва тук от Ростов на Дон и ще ни коментира. Да ама не може да живееш някъде и да нямаш отношение към местната култура, флора и фауна и като имаш такова отношение пък, не можеш да не го изкажеш на глас.

  2. Забелязал съм, че руснаците ги учат да говорят английски по някакъв странен начин. „Вот ис дзис?“ (What is this?), Айм воркинг, дзис ис берлинер катсидрал (I am working, this is Berliner cathedral). Е как ще научи децата да говорят що-годе читав английски? В това отношение българските учители по английски (или тези, които съм имал) се справяха много по-добре. По същата причина не бих пратил детето на уроци по английски, водени от французин, дори ако е от 20 години у нас и с почти перфектен български. Английският, говорен от французи е направо смехотворен. С този акцент се бъзикат и във фима „Розовата пантера“ (игралния филм, не анимациите). Е, намира се и някой французин, дето говори английски отлично и с много слаб акцент. Една позната французойка твърдеше, че така ги били учили в училище. Та аз се замислих, добре де, не чуват ли как говорят по филмите или по телевизията?
    Как да е, сещам се, че у нас има един германец, водещ по телевизият, който ежедневно се изказва по въпросите за родната култура и ругае ДПС, турци, цигани и т.н. С хубав развален български, но това не му пречи да си говори по телевизията, и го прави, струва ми се, с голям кеф.
    Според мен никой от българите не очаква някой чужденец да говори български, още повече да го говори без грешки. Щото май малко българи говорят чужди езици де…

  3. За първия въпрос…засилих се да пиша „не“, но пък имам приятелки, бг туркини, които знаят 2-3 думи на турски, а с българския сме на едно ниво… Но понеже е въпрос на принципи🙂 , ако има друг вариант, бих записала детето при учителка с българско име.

  4. Мерси ви за смислените коментари🙂

    Никола, а защо би поговорил с класната за проверка на акцента? Това би ли имало значение за обучението по български? И би ли направил същото и с класна, която се казва Пенка Петрова?
    За случая Раиса съм съгласна с теб🙂
    И е показателно как точно в твоята специалност акцентът не е проблем. (Аз не мисля, че въобще е проблем в Америка – освен разбира се ако говориш с испански акцент…) Питам се обаче защо в твоята специалност. Дали е защото има много чужденци или защото се смята, че математиката е нещо неутрално. Защото можеше да е например и проблем: „Математиката е нещо високо научно, не може да се остави в ръцете на хора, които кой знае по какви критерии я изследват и разбират.“
    Разбирам и реакцията ти на коментара на рускинята. Разбира се, психологически има значение кой казва дадено съждение – дали е руснак или румънец например. Руснаците да допуснем се изказват от позицията на империя (раздаващи акъл и ред). Но разбира се, всеки има право на мнение за страната, в която живее, и всеки има такова, макар и да си го пази за себе си често. Въпреки това съм забелязвала, че когато руснак говори за България и особено когато го прави пред българска аудитория (например интервюта на разни руски експерти и държавни авторитети в български вестници) те винаги говорят за „вие“. От една страна, това звучи като принуден колективен събеседник, един вид на всички българи да го слушат. От друга страна, пакетира всички българи заедно. За себе си мисля, че не мисля за американците като „вие, американците“ и не им говоря по този начин. Само руснаците имат този навик и аз също се дразня от него. Не от мнението.

    Но тук има разлика – аз дори не говоря за правото на всеки чужденец да има мнение в чуждата си страна, а приемането, че той може да е експерт за тази страна. Различно е от дадения пример от Христо (не знаех за този германец, но със сигурност ще го издиря и гледам като съм в България🙂 ) Но разликата е, че германецът си казва мнението и това се приема за шоу, самият той е екзотика. Ако ли пък един германец седне да прави историческа поредица за България тя вече едва ли би се приела от телевизията.

    Христо, а защо мислиш, че българските учители по английски нямат странен акцент, на който неволно учат учениците си? Може би просто ние не го забелязваме, защото всички си го имаме…

    Мария, обаче не казваш защо.🙂
    И в какъв смисъл е въпрос на принципи?

  5. Исках да се размина с малко, че пак трябва да си стягам багажа, ама айде🙂

    Въпросът е принципен, заради „запазване на нац. идентичнист“. Нямам нищо против въпросната Зейнеб Хюсеинова да преподава по математика/физика/химия, но по български…не. По история на България, също. Причините за последното са разбираеми, предполагам.

    Не съм съгласна, че американците не се впечатляват от чужденци, учещи английски. Поне от моя скромен опит, всички се усмихваха широко и много се радваха и на мен, и на колегите ми. После ме разпитваха дали в моята страна много хора учат английски и се учудваха на „да“-то🙂

    Чужденци в България… Имам приятел, шотландец, от близо 5 години живее в София и вече говори толкова перфектно български, че английският му е с бг акцент. Той, обаче, ми е казвал, че винаги при важни сделки ползва само английския, защото това, че му е роден, му дава придимство. И сигурност. Познавам и други, които знаят по няколко думи и въобще нямат желание за повече. Не знам как се оправят🙂 / в едно село в еленския балкан бях свидетел как един англичанин си пиеше бирата с двама дядовци🙂, които не знаеха и дума на английски, но се разбираха; body language-а винаги работи/

    Моята връзка с английския🙂 И аз съм забелязала колко важен е акцента при особено важни случаи/поводи🙂 и за да изглеждам „по-сериозна“ говоря с пъти по-добър акцент, от този в ежедневието ми. Но горе долу само тогава, защото засега поне цял ден да говоря с хубав акцент ме измаря. Но има разлика как хората те приемат в зависимост от това как говориш чужд език. /с приятели избягвам, защото изглежда изкуствено някак…/

    Моят проблем с английския сега са думите, които не мога да намеря на български…

    П.П. Не знам дали съм помогнала много за темата, но със скромния ми опит, толкова🙂

  6. Напълно съм съгласна с Никола относно избора на учителки.

    Но ми се искаше да споделя по-скоро за езика в чужбина. Аз преживявам на 100% това, което си описала. И въпреки че съм много адаптивна и ентусиазирана да уча и живея в чужбина, голяма част от моята първоначална ексзалтация бе сломена, когато открих как съм ограничена в изказа си на чужд език, независимо колко зная и как напредвам. Сигурността, която имам с българския ми липсва и това определено се отразява културно-шоково. 🙂 Особено за хора като мен, които не спират за говорят, обичат да работят с езика и неговото богатство.

  7. И аз като Никола- бих се срещнала с classната. Защото турските имена в България не означават задължително, че техните притежатели са чужденци, които говорят български с акцент. Не трябва да се съди за човек по името му, личните впечатления са по-важни, и то не само за начина на изказване.
    А при Раиса, за която знаем, че говори английски с руски акцент не бих си записала детето. Правилното произношение е много важно, за да имаш самочувствие да си служиш с чуждия език.

    Един пример: братовчед ми живее в Лондон, занимава се с ремонтиране на къщи, т.е. не с интелектуални занимания. Той ми е казвал, че е положил много усилия да се научи да говори като англичанин, защото това се отразявало на сумата, при договаряне цена за работата. Ако си чужденец, който говори лош английски, не можеш да получиш парите, които англичаните са готови да платят на англичани.

    А проблемът го има дори за хора говорещи на родния си език- български, авторитетът им може да пострада ако говорят на диалект. Признавам и аз отдавам значение на това кой как говори.

  8. mislidumi

    Да добавя само. Българите се заблуждаваме като мислим, че говорим чужди езици с приемлив и само лек акцент. Българите говорят чужди езици не по-добре от азиатците, просто не чуваме собственото си произношение и си живеем със заблудата. Българите не чуват и трудно правят разлика между кратки и дълги гласни, които са смислоопределящи при говоренето на немски (и на английски, нали?). И понеже често робуваме на схващането, че сме си идеално с езиците, не забелязваме колко сме зле. Руснаците не говорят чужд език по-лошо, те просто не „чуват“ собствената си мелодия като неподходяща.

    Относно бих ли записала сина си да учи български при някой,който го говори на диалект. Аз не бих имала проблем с това. Диалектите са също форма на език.

  9. Мария, напротив, много допринасяш за дискусията… благодаря за примерчетата, много са показателни. Иначе, за учителката по български с турско име, и аз очаквах да е така – за съжаление, в България литературата и историята са идеологически дисциплини все още.

    Anchett, да потвръдя казаното от тебе, между другото ученето на чужд език се смята за много humbling (смирително) и се препоръчва на хора, които работят в интеркултурни ситуации. Например за учители по английски като чужд език, дори и те да са американци и обучението да е изцяло на английски, препоръчва им се да учат някакъв чужд език, за да могат наистина да се поставят на мястото на учениците им. А чувала съм, че в Германия изискванията за идеално владеене на немски са големи, за всеки който би искал да успее.

    Между другото, на мен диалектното звучене също не ми пречи. Повечето диалектни интонации са ми симпатични и не смятам, че детето ще ги прихване непременно от учителката си, при положение, че е потопено в една среда, която ги няма. Разбирам за диалектните думи и стил, но интонацията/произношението не би трябвало да са проблем или повод за дискриминация по принцип. Дори и когато става дума за изучаване на чужд език, има методи на преподаване, които не ти позволяват да започнеш с граматиката преди да си придобил перфектното произношение, а то е невъзможно. Последното се ошлайфа най-последно… и след доста опит в дадения език. (Пък и ако учителят има силен акцент, това не е проблем, защото децата не слушат само него, а трябва да имат широки възможности да слушат различни други източници.)

    Когато обаче един чужденец е научил чуждия език в някой диалект, това вече може да звучи странно за местните😉 Просто не могат да асоциират чужденеца с дадения регион, защото последния свързват с нещо дълбоко национално. За чужденците психологически е отреден стандарта.

    Сещам се за една случка. Един приятел американец като студент пребивавал няколко години в Италия по свой интерес и съответно преподавал английски в една частна школа. В нея на учителите с английски роден език плащали по завишена тарифа. Той обаче не получавал това по-високо заплащане, защото като американец английският не му бил роден…😉

  10. haz

    Не бих имала нищо против учителката да се казва и Айше Ефесян, стига да съм сигурна, че образователната система отсява кадърни, умни и мотивирани хора за учители, за предпочитане обичащи деца. За учителката по английски – произношението на много българи е точно толкова ужасно, колкото и на руснаците, които съм чувала. So what? На най-добрата учителка в моята гимназия произношението й беше особено дървено…

    Човек може да прекара години в дадена страна, без да си „оправи“ произношението, а и ако не си изкарва хляба, говорейки този език – като тв говорител, радиоводещ, ала-бала – съвсем спокойно може да си стои така цял живот. Изключително много съм против издигането на акцента в култ в стил „Пигмалион“. Английският вече не онзи статусен символ като тогава, а „лингва франка“ на глобалното общество, той е средство, а не цел (за повечето хора). Наличието на диалекти за мен е прекрасно явление, Тrainspotting, anyone? Впрочем, чувала съм, че този филм е показван в САЩ със субтитри, но не знам дали е вярно:)

  11. Бих поговорил и с Пенка Петрова и със Зейнеб- кой и как обучава детето ти на родния му език е доста важно. А и напоследък стана страшно: дори в училището в което учих като малък, минаващо за добро начално училище са му отпуснали края: ако минеш покрай кафенето ще чуеш как говорят учителките- някакъв букет от брутални диалекти. Така че дали учителката е българка, туркиня, циганка или чужденка, която се е постарала да научи езика добре- за мен е важно дали говори правилно и дали прилича на човек, който ще преподава добре.

    В диалектите няма нищо лошо разбира се – важно е да се пазят като локални култури, но ми се струва, че обучението по даден език трябва да следва стандарт. Акцентът издава произход и социално положение дори и да не ни се иска да е така. И в тоя ред на мисли, ако училищата налагат стандартен говор ще смекчат тоя ефект.

    За математиката- и аз не знам. Доста е интернационална, не е наука от, примерно военно-стратегическо значение. Няма патенти, няма тайни, няма финансови интереси и знанието тече доста спокойно във всички посоки. Самите американци рядко проявяват интерес към чиста математика, мисля че местната култура никак не окуражава хората да се занимават с нещо сравнително сложно от което няма видим материален резултат. Други науки като биология, химия са доста по-американизирани, но и резултатите които дават тези науки са много по-видими за „широките народни маси“🙂

    Руснаците да, може би проблемът е, че са руснаци и че ние така или иначе не можем да се отървем от чувството, че ни потупват снизходително по рамото.

    @Mislidumi: Съгласен съм с теб, не се чуваме много как говорим и после се обиждаме като ни питат „Ти от коя част на източна Европа си?“🙂

  12. Апостол Апостолов

    Нито Зейнеб, нито Раиса могат да дадат на детето ви това, което аз получих като малък- заживях в Германия и за 6 месеца научих немски. След три години вече мислех на немски, а българския започнах да забравям…

  13. Мен госпожа Хюсеинова не ме притеснява.
    Аз съм от Търговище – град с доста турско население (напоследък вече преобладаващо) и мога да кажа, че съм добре запознат с проблема.

    По принцип много от турците там, даже които говорят добре български им се разбира, че имат дребни проблеми с езика – около 50% от говорещите добре български. От останалите около 30% само човек който дълго е живял сред тях може да познае по говора, че са от турското население. Аз преди познавах, но след като отдавна не живея там вече не мога да ги различавам – нюансите са много тънки и от нетренирано ухо не могат да се хванат. Останалите 20% абсолютно не се различават по говора.

    Това се отнася за селища с голям процент турско население. За други места – примерно София местните турци които познавам си говорят перфектно български и даже има и такива, които се оплакват, че се справят зле с турския.

    Та г-жа Хюсеинова щом е учителка по български в най-лошия случай ще е от тия 30%, за които споменах, така че освен ако не й се носи лоша слава като да речем злобна учителка, не бих се колебал да обучава детето ми по български език.

    Виж за г-жа Сидорова, бих предпочел да води уроци по руски🙂

  14. Хаз, не знам за Trainspotting, но британски филми редовно ги пускат със субтитри.🙂 Говори се за Englishes вместо за английски. И с испанския е така – на изпита DELE се приема за правилно наречието на всяка една испаноезична страна.
    Между другото аз също не бих обърнала внимание на произношение на учителката по български. Аз съм научила книжовния български не от учителката – то обучението беше преди всичко обучение по четене на класическа литература (с много остарели и диалектни думи, така или иначе) или анализ на такава. Съвременните нелитературни текстове отсъстваха, а подозирам, че и сега е така. Бих казала, че книжовният език се научава по-скоро по „разказвателните“ предмети… и не точно в училище, всъщност, а от медиите по-скоро.

    Никола, в инженерните науки също съм чувала, че е така, макар че те би трябвало да имат повече приложение в практиката. А в природните – особено физика – чужденците са поне половината. Само медицината е по-американизирана, но може би защото там има върл протекционизъм🙂

    Божо, много интересно хортуваш. Точно човек с приятели турци ми трябва, който би могъл да кажеш повече по въпроса. Виж например тук:
    https://razmisli.wordpress.com/2008/03/04/psihoanaliza-treti-mart/
    https://razmisli.wordpress.com/2008/04/01/uchebnik/
    https://razmisli.wordpress.com/2008/02/13/mislouchenie/
    и кажи какво мислят или как биха реагирали твоите познати. Аз имам само една позната – много интелигентно момиче от Русе – но за съжаление не съм я виждала от години. Отчитам го като минус, че не познавам тази гледна точка.
    Освен това не е ли показателно, че едва ли някой турчин би се хванал да УЧИ българска филология. Защо? Сигурно и те се чувстват, че това не е позволено за тях. Но досега не съм срещала в българската преса оплаквания, че дадени малцинства не са достатъчно представени в определени професии. Тук обратното, внимава се за това. Защо е важно? От една страна, защото се цени множествеността на гледните точки (дори и в уж неутралните природни науки), от друга страна е предпоставка за по-голяма интеграция и по-малко дискриминация…

  15. Geo

    Правилен български се говори само в часовете по правоговор.Иначе всички говорят както си искат или както се казва“ Една гаща плява за твойто магаре..“.Констатация -бетон и неоспорим тъжен факт,независимо дали ни харесва или не…
    Като четох коментарите по-горе си помислих,че нашите праотци живели в една огромна империя/Османската/ ,независимо че са били повечето неграмотни-са знаели минимум по два или цели три езика!!!В империята са се говорили толкова много езици,че всеки знаещ повече е бил с едни гърди напред.Сега за съжаление не е така, а трябва отново да бъде, защото се включихме в най новата Империя- „Европейската“.Там се говорят още повече и езици и колкото повече езици знаеш, толкова повече тази „нова“ империя ще стане твоята нова родина…
    http://detstvo.noviniteb.com/index.php?newsid=108

  16. @Razmisli: Много може да се говори по темата дали ако „се внимава“ да има представители на всякакви малцинства в дадена специалност се избягва дискриминация. Освен очевидния аргумент (че приемайки да учи медицина някой, да речем мексиканец с по-нисък успех на практика дискриминираш някой бял американец с по-висок), постепенно affirmative action е създало незабележим обратен ефект. Един познат споделяше: никога не бих отишъл при черен лекар. Не защото мисля, че черните не стават за лекари, а защото винаги ще ме гложди мисълта, че е приет в медицинското училище по affirmative action

    Колкото до оплакванията в българската преса: в България хората се оплакват по-малко от дискриминация, самата идея е крайно непопулярна…

  17. Val

    Ай, че хубав пост!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
    Колко много пропускам с тази моя офис-заетост напоследък!

    Размисли, има един съществен момент, който уточняваш – ‘ако’… но в ЧАСТНА институция!
    В БГ в тези институции обикновено работят преподаватели с проверени възможности: иначе не биха оцелели там като преподаватели…😉
    Ако Зейнеб се е доказала като преподавател по български и е с по-голяма популярност от колегите си в частната институция, бих записала детето си при нея, стига да има свободни места.😉

    Що се отнася до това „на краставичар да продаваш краставици“ – да, възможно е българин да знае руски по-добре от определен слой на обществото в Русия или пък книжовен английски по-добре от подобна дадена оциална група в Англия…
    Не смятам, обаче, че такъв човек, колкото и добре да владее езика, би решил да се реализира като учител по този език в самата държава (по литература може би да). Разбира се, съвсем спокойно може да се реализира като учител по този език в трета държава, например, да преподава английски във Франция.😀

    Mалко вероятно е, обаче, американец или англичанин да знаят чужд за тях език по-добре от етествените му носители и да хукнат да го преподават в трета страна…
    Поне така на мен ми се струва – английски се говори почти навсякъде – мотивацията им да научат чужд език по принцип няма как да е оправдана…

    За расизма – отново ще повдигна въпроса за ‘частна’ и ‘публична’ институция – първата сама по себе си трябва да дава гаранция за качество, иначе просто няма да я има…. без значение каква е расата или културата на експерта, той просто трябва да е експерт!

    Ако обаче в държавното училище или държавната болница трябва да избираш… може би наистина ще те смути расата, акцента или културната ‘различност’ на човека, на когото трябва да повериш здравето или образованието си… не би ли било това съвсем естествено, всъщност? ние избираме дори само по външния вид, камо ли по такива ‘допълнителни’ белези …🙂

  18. Val

    Снимката много ми харесва – в унисон е с хайку-настроението ми тези дни🙂
    Ще напиша аз хайку на японски! Все някой ден…

  19. Мерси, Вал, за коментара за снимката – правена е насред едно езеро с много странна гора, от много трудно положение (не мокро, но почти🙂 )

    Расизмът… да, експертът си е експерт, но част от това да му повярваме като експерт може да е етническия му произход. А за да израсне като експерт трябва много неща да са му помагали и доверието е от тях.

    Aмериканците не преподават примерно френски в чужбина само защото английският е толкова по-търсен!

    Никола, представи си следната ситуация. Знаеш ли, че в Бостън полицейските места са „запазени“ за ирландци? Касиерите по магистралите са традиционно от Етиопия. Съдържателите на бензиностанци с магазинчета са иранци и от региона. Хайде, за тези последните става дума за дребен частен бизнес (макар че франчайзът си казва думата на кого да бъде даден). Но когато работата е спонсорирана от щата или е обществено значим клон от икономиката е несправедливо, нерентабилно и потенциално проблематично за всички, когато не може да пробие в нея някой външен. Става нещо като мафия, чиито членове се поддържат съзаклятнически и потенциално там може да виреят незаконни неща дори (както е било в случая с полицаите), назначавайки само наши хора. Affirmative action не е най-ефикасното средство за борба с такава несправедливост. Но да избягваш пък всички чернокожи лекари заради презумпция пък е още по-несправедливо спрямо онези, които са си влезли на общо основание. А искам да го питам този твой познат, как може да различава и да избягва пък студентите, влезли с помощта на legacy и други връзки и вратички? Влизането не е проблемът. Въпросът е, че всеки влязъл след това минава куп изпити, а накрая и лицензионни такива, които ако са му дадени е напълно годен да лекува хора.

    В България е друго, защото дискриминираните обикновено не виждат дискриминация или пък не са свикнали да си търсят някакви права, защото не вярват нещо да се промени. Никой не дискриминира турците при приемането им в специалност българска филология. Но когато те не се ориентират към нея (и езикът не е проблем тук), ако се запитаме защо може да открием други явления под него, които да ни помогнат в нещо друго. Например всички ние бихме се облагодетелствали от турци-учители по български. Най-малкото, по-добра интеграция и по-малко разделение, а и друга гледна точка…

  20. Тъй като България е все още страна, сравнително лишена от преселници от други държави, мисля, че тук всеки (бил той от малцинствата, бил от друга държава), се възприема с подозрението, че не може да си върши работата добре, като истински българин. Тук не мисля, че става въпрос за национална идентичност, а по-скоро за подозрение спрямо непознатото и различното.
    Моето лично мнение е, че няма значение произходът, стига човек да се справя добре. Не бих си записала детето при учител по български с руски акцент (имам лоши спомени от такива учители), но ако е руснак (или от друг произход) без проблеми, тогава да. Всичко е индивидуално.
    А какво мислиш за изучаването на чужд език чрез друг такъв? Т.е. учиш италиански, например, но си в Италия, и трябва да превеждаш и получаваш обяснения на английски?

  21. Pingback: Дипломиране в Бъркли « NiCodile’s blog

  22. Ще се опитам да отговоря, но темата е дълга. сложна и деликатна.

    Ще пиша, когато мио остане повече време.

    Иначе имаше учители турци по български език, както и студенти българска филология, но наистина не бяха много.

  23. Да разкажа и аз за опита си в Чехия. Също както познатия шотландец на apieceofme и аз установих, че ме приемат много по-сериозно, когато говоря на добър английски, вместо на развален чешки. Местните хич не се умиляват от чужденци, опитващи се да учат езика им. Предполагам, че и източноевропейския ми акцент помага, защото обикновенно ме мислят за рускиня или украйнка (и двете нации тук са изключително мразени). Но дори и сега, когато говоря езика свободно, само че с акцент, ми се случва хора, които не ме познават да започнат да ми говорят високо и бавно и да ме питат дали ги разбирам.
    Изобщо, това най-много ме травмира, когато се опитвах да мина от английски на чешки. В България бях свикнала свикнала събеседника ми да ме приема на сериозно и го приемах за даденост. Опитвайки се да говоря чешки, все едно се превърнах в малко дете или малоумен. Огромна част от околните автоматично решаваха, че интелектуалното ми ниво се равнява на нивото ми на владеене на чешки и ми демострираха толкова уважение, колкото биха демострирали на петгодишно дете-монголоидче.
    И още нещо – учудва ме колко хора не осъзнават, че нивото на което говориш езика не е нивото, на което го владееш. Докато се учех, много пъти хората в мое присъствие си говореха под впечатлението, че не ги разбирам – сякаш това, че трудно намирам думите означава, че не ги разбирам, когато ги чуя. И досега ми се случва, че хора с които от години си говорим на чешки, изпадат в потрес от факта, че чета чешки книги (което е в пъти по-лесно от говоренето).

  24. Alis, по-рано имаше доста чужденци в България, чуждестранни студенти и временно работещи, но отношението към тях не се е развивало повече от първосигнален расизъм. Просто те са се възприемали като временно пребиваващи, не са били интегрирани и поради изолираността си (гетото Студентски град, примерно) не е имало възможност за много контакти и оттам разнообразие на отношения.

    Denia, мерси за информацията… Все се чудех какъв е животът на чужденец в страна с малко разпространен език, тоест, където местните жители не са самите те в положението на щедри разпръскватели на влиятелна култура. Интересно, защо чехите са така подозрителни към чужденеца с акцент, след като и техният се забелязва в чужбина. Или самите те нямат навик да се преселват другаде, или става дума за рефлекс „ще им го върнем на чужденците у нас, щом и нас ни третират така“.

  25. Чехите са специални.

    Познавах чехкиня, женена за българин, която всъщност е с украински произход, но си е родена там.

    Разправяше, че отношението на чехите към тях не било никак добро, а да не говорим отношението им към българите.

    Не успяла да убеди никой от познатите си, че мъжът й е интелигентен човек, а той беше архитект с много богата обща култура.

    Е става въпрос за събития от 60-те години, сега нещата може да са по-различни.

  26. Хей, знам, че не това е мястото, но съм много заета (мама ми е на гости), пък и нямах търпение да изклюкаря. Написани са 4 учебника по история на Балканите!!! На няколко езика и от екип от различни националности. В пдф формат могат да се изтеглят тук: http://cdsee.org/jhp/download_eng.html

    Обещала съм да коментирам и тази публикация, но точно сега не мога. От доста време ми стои даже не в отметка, а в отворен подпрозорец, но пусто време все не стига.

  27. Светлинка, поздрави майка си, кажи и, че много добра дъщеря е отгледала😉
    Daggerstab също спомена за тези учебници (под статията за учебниците, https://razmisli.wordpress.com/2008/04/01/uchebnik/#comment-380). Те не били точно учебници, най-били тематични книжки и все още на български не са преведени. Но са добро начало и се надяваме, след като се преведат и да се използват…

    Божо, чувала съм и от друг човек, че заради събитията от 68 има някаква неприязън към българите заедно с други източноевропейци. Но не знам доколко твърдо и еднакво това е към всички. Може да има и други причини. И все пак е било доста отдавна.

  28. Аmelia Еkhart

    Първо прочитане на тези думи:

    „Ако запишете детето си в частно училище и имате възможност да избирате учителите, бихте ли предпочели класна по български на име Зейнеб Хюсеинова? Защо?
    А ако заведете детето си на алианс, ще го запишете ли в групата на Раиса Сидорова, която е завършила английска филология и говори български с руски акцент? Защо?“

    И първи хрумнал отговор: не. Част от хората, писали по темата, обосновават тезата ми със свои думи.

    Ако ставаше дума за обучение по литература обаче: да. Чуждият може да види в твоето повече от това, до което вътрешното ти зрение има достъп. За част от големите специалисти по дадена литература тази литература не е на майчин език. Нямам идея защо е така, дали е сериозна тенденция или просто случайно мое интуитивно попадение, но … така мисля.

  29. Амелия…🙂

    Абсолютно… Чуждият може да ти покаже в литературата нещо, което свикналото око не намира.

    Но защо това да не се случва и с преподаването по език?

    Кои аргументи от по-горните точно имаш предвид за неприемането на Зейнеб и Раиса като учителки (че те станаха много)?

    Като българи не мисля, че ще научим английски с руски акцент заради Раиса, защото нейният акцент (на български) идва от руския, а той на нас не ни е роден. А и аз хитро не казах, че тя има акцент на английски🙂

    Пък и само Раиса ли чуваме като английско-говорещ екземпляр, от който да се учим?

  30. Pingback: Натъртеният език « Размишльотини

  31. Pingback: Двуезична поезия « Размишльотини

  32. Етиен Даниел Айснер

    Размисли и ДумиМисли,
    Съгласен съм с наблюдението ви, че ние българите не само имаме много тромав акцент, но и нямаме никаква представа за този факт, докато не излезем навън – из широкия свят и се чуем как говорим (по-точно – звучим). Размисли е много права, че няма значение кой ще ни учи английски – било Раиса или някой друг. Ние винаги оставаме с това смешно произношение, смесица от безумните указания да говорим като че ли имаме горещ картоф в устата и наподобяване на произношението на учителя ни… Но това е неизбежна, защото анатомически след определена възраст положението на челюстта, езика и принципното вдишване и издишване се установяват в закоравяла форма на инстинктивна реакция на говорене. Ние притежаваме славянската антропологична челюстно-устна позиция или както би се казвало сега на български (отдавна не съл бил в България). Така произлиза и акцента.
    Акцентът ни в чужбина е като сито – отблъсква хората, които по принцип не са заинтригувани от това, което бихме им казали, така че те не могат да се издигнат над факта, че говориш с акцент. С две думи – те чуват само акцента, не какво имаме да им кажем. От друга страна, за хора, които искренно се итересуват от мнението ни, акцентът е само малка пикантна подробност от разговора, което винаги се изтълкува като чаровност. В първите си години на установяване в чужбина, моите чувства бяха много засегнати от пренебрежението на много събеседници заради акцента ми. Но както тогава бащата на жена ми каза: „Защото говориш с акцент, не значи, че мислиш с акцент“
    Това поведение ми даде много самочувствие, което веднага се прожектира върху поведението ми – някак си недиректно наложено уважение към събеседниците ми в разговорите ни. Мъдростта на тъста отвори очите ми да видя акцента си като естествен селектор на хора, които са предразположени да ме уважават и изслушват. Неминуем факт е, че във всяка страна ще се намери някой да се подиграе или изсмее над нас, да ни постави в някакво клише. Това си е расизъм и дискриминация в най-обширния смисъл на думата. Но колкото повече остаряваме, толкова повече осъзнаваме, че не ни е нужно одобрението или приемането от всички.
    Размисли, аз също си вадех хляба с език и слово. И продължавам да го правя в новата страна, с новия език. Бих те окуражил да дерзаеш и ти в писмовните ти начинания с новия език (предполагам – английски). Аз никога не показах на хората, че съм чужденец. Аз само влизам в кореспонденция с моите Manuscript agent and publishers. След много години съвместно сътрудничество, те бяха изненадани, че всъщност английският не ми е майчин език, което повече ме издигна в очите им…
    Не знам на колко години си, но не губи минутка, почвай да публикуваш на английски – има много добри възможности за публикуване и ти гледай да се обкръжаваш от неща и хора, които ти вдъхват оптимизъм. Намери си в същото време и „ръждив“ приятел или роднина, чиято откровенност за творбите ти е повече обективна обич и грижа, а не ласкаене.

  33. Етиен.
    Благодаря за съвета. Всъщност, както казвах и по-горе, САЩ е може би едно от малкото места, където акцентът не влияе толкова върху авторитетността на казаното. Всъщност на мен никой не ми се е подигравал за акцент, но в различните страни това е било по различни причини.

    Славянска антропологична челюстно-устна позиция? За пръв път чувам за такава.

  34. Етиен Даниел Айснер

    Да, оказа се, че има и такъв дял в науката
    The Cambridge Encyclopeadia of Language by David Crystal

  35. Хъх? Има наука антропологична челюстно-устна позиция? Kаква референция от енциклопедията по лингвистика имаш предвид и какво отношение има към акцент или вродената способност на дадена група да произнася по определен начин?

    Само да кажа, че на днешно време никой не твърди, че славянството е раса или антропологична група – може да е езикова група и дотам. Това са остарели митове. Още по-проблематично е причисляването на българите към някаква митична славянска общност. Виж това за формирането на идеята за славяните на Балканите: http://www.amazon.com/Making-Slavs-Archaeology-Cambridge-Medieval/dp/0521802024

    А, и децата на български емигранти, родени в чужбина нямат ама никакъв атнропологичен проблем да си произнасят както и другите си съученичета.

  36. Етиен Даниел Айснер

    Ако предпочиташ да си капак на гърнето – нека така да бъде!
    От моите събеседи с тебе забелязах, че имаш тенденция да изваждаш думите ми извън тенденция и да настояваш за доминиране на мнението.
    Не, не си ме разбрала – челюстно-устната позиция се споменава и обсъжда в дял от антропологията като се обяснява с предразполагане на дадена етническа група в даден район да предават анатомичния си навик си на вдишване-издишване и преглъщане, което оформя и начина им на произвеждане на звук, реч. Затова и малките ни отрочета, родени в чужбина, които очевидно нямат достъп да оригиналната ни среда, нямат проблем с новия език. Тоест, те научават да дишат, преглъщат и произвеждат звук и реч чрез езиковия навик на мястото, където се намират и това е в сила, докато челюстната им позиция се „цеменитира“. Затова е много по-трудно за родителите им да се слеят с произношението на околните.
    Като казах „славянска“, целях да съкратя дългото обяснение, че сред всички славянски страни се разпростира едно и също твърдо и драскащо произнасяне на английския език и за съжаление ние българите звучим не по-различно от руснаци, чехи или босненци…
    Оставям твоите беседи с надежда, че доброто и дълбоко образование, което носиш на плещите си няма да замъгли целта в живота ти – да живееш живота!
    Искрено твой и искрено Шалом!
    сбогом

  37. Pingback: Пещерата на неандерталеца » Blog Archive » Чок селям, аркадаш!

  38. Най-после се наканих да отговоря на този труден въпрос.

    Може да надникнеш в пещерата.

  39. Daniela

    Много подвеждаща дилема и според мен – нечестна. Но все пак ще отговоря. Не бих си дала детето при г-ца Зейнеб да учи български, а при Раиса – да учи руски. Не ми харесва хора с турско самосъзнание да преподават български на дъщеря ми, но нямам против да учат руски от рускиня. Е, може и английски, защото акцент се учи и поправя. Но не и промито детско мозъче, на което се натрапват по един тънък и фин начин антибългарски настроения, каквито г-ца Зейнеб несъмнено ще излъчи. Все пак обаче дилемата ви е наистина подвеждаща и нечестна, защото навявате неприятни асоциации за уж руски империализъм и същите такива за уж турска невинност. Наистина сте се оевропейчила по техния начин. И това не е комплимент.

  40. Значи, предметът „български език“ е идеологическа дисциплина…

    Защо дилемата е нечестна? Къде има асоциация за руски империализъм и турска невинност?

  41. Владимир Бераха

    Когато се учи роден език , задължително е преподаващият да говори на книжовен български без акцент ! Дали ще е Зейнаб , Такухи , Ребека или Пенка – няма значение ! Диалектен български да си го говорят вкъщи ! С акцент – също ! Виж , другите предмети без Историята , могат да ги преподават и с акцент .
    Английският вслучая трябва да се преподава или от преподавател , на когото е роден или от българин , завършил Английска филология в България , защо ? Защото ще знае кои са често допусканите граматични грешки и в произношението на българите и ще набляга на тяхното избягване и отстраняване ! Докато руската граматика е друга и един руснак или рускоговорящ ще обръща внимание на съвсем други граматични особености и връзки между английският и руският и въобще няма да обръща внимание за такива с българският !
    За произношението – ако чакаме само учителят да ни научи на правилно произношение , по-добре да имаме англичанин за преподавател . Но ако нямаме такава възможност , радиото и телевизията ни дават прекрасна възможност . В зависимост от това какъв вариант на английският искаме да учим слушаме и гледаме предаванията на ВВС или CNN . Може дори като лягаме да спим да оставим радиото на станцията тихо и да привикваме към мелодията на английската или американска реч . Понякога цели изрази ни се „запечатват“ в мозъка и в един подходящ момент изплуват с подходящата интонация ! Езикови помагала на касети и дискове като Екерсли също са много полезни , но ще трябва не само да се слушат , а и повтарят , упражняват за достигане на нужната близост на произношението до оригинала .

  42. Поздрави за автора за започването на тази опасно важна тема.

    Проблемът е в това, че този дебат за българския език, за спецификите и проблемите при ученето на родния и чужди езици, за езиковата релативност, за статута, ролята и значението на диалестите и социолектите (както и на езиковите акценти при произношение), не се започна в масовата българска диаспора (целокупната българска нация, вкл. етнически българско и етнически небългарско население, говорещо български, живеещо в родината или в чужбина) още през 1990-те, а едва в последните години леко се прокрадна като невидим пушек в съзнанието на криворазбралия цивилизацията средностатистически българин. В общи линии, този дебат е малко засегнат дори и в родните научни среди, въпреки че там поне съществува като важен проблем и са правени опити за систематизирането на проблематиката му.

    За съжаление, много от иначе добронамерените (надявам се) събеседници в тази дискусия нарочно или подсъзнателно пропускат да отбележат 9 факта, които тотално преобръщат картината на разглеждане на дебата и водят до контраинтуитивни на моменти, но всъщност в голямата си част верни на реалността, заключения:

    1. Днес езиците на Земята са много по-сложни в сравнение с оригиналните си първообрази. За радост, при изучаването им стандартизацията на езиковите правила и до голяма степен унифицираните речникови дефиниции на думите улесняват значително разбирането на тази изключително сложна система от хетерогенни системи от знаци, символи и интерпретационни маркери за комуникация, наречени езици. Тази стандартизация обаче има и негативни последици (например: езикова дискриминация на чужденци и индоктриниране на ума в езиковите рамки на родната социокултурна схема без оглед на чуждите и въобще на наличието на такава наказателно-облагодетелстваща абстрактно-реална структура), освен огромните си позитивни такива.

    2. Днес в България явно (почти) НЯМА българин, който да говори ИСТИНСКИ правилен български според книжовните правила на съвременната българска граматика и лексика. Потвърждение на това са (почти) всички коментари както към тази статия (както и самата статия, въпреки че в нея поне се забелязва стремеж към граматическа коректност, макар и не напълно успешна), така и навсякъде в Интернет, а и в масовите български медии.

    На практика навсякъде нито се говори на правилен български, нито се пише, дори обратното СЕ ТОЛЕРИРА И НАЛАГА КАТО СТАНДАРТ!?!

    Малко изключение правят някои вестници, чиито редактори явно имат някакви познания за ИСТИНСКИЯ български език, както и някои български учени, занимаващи се с българския език на академично ниво (тук включвам и малък брой наистина компетентни преподаватели по български език). Жалко, че явно те нямат желание (или ресурси) безплатно да вършат реално успешни (и не стереотипизирано медийни) усилия за промотиране на правилна писмена и устна употреба на словото българско, на правилата и достойнствата му. Това е значителен аргумент в полза на критиката и към тези среди, които уж трябва да работят за „общото благо“ на нацията. Комерсиализацията явно е надскочила съзнанието за полезността от истинската научна и гражданско достойна дейност…

    Разбира се, дори и тези учени хора не остават напълно недокоснати от маргинализиращия фактор на езиковата затвореност и липсата на експертни знания за чужди езици, които, повярвайте, дават цяли нови начини за виждане и анализ на действителността – както се казва на по-стереотипен език: езикът носи цяла една култура и начин за възприемане, изразяване на и справяне с реалността, съдържащ многовековни културно-исторически и социално-икономически традиции и успешни нововъведения (напр. неологизми, най-често чуждици) и други за момента разпространени иновативни езикови практики.

    Незнаенето на елементарни неща за езика (ОСОБЕНО за употребата му) е видимо както при младежта (при учениците и студентите по-специално), така и при по-възрастните (дори уж уважавани и високообразовани хора с професионален престиж), особено при по-бедните (или необразовани) пенсионери, които рядко се сещат за езика, докато се опитват да свържат двата края. Не искам да обиждам никого, но трябва да ни пука за езика, ако ни пука за себе си – че кои сме ние без езика си? – така губим част от уникалната си идентичност. Разбира се, всеки е свободен да модифицира е реструктурира и реконструира идентичността си, ако тя го дърпа надолу.
    Тоест, проблемът с незнаенето на родния ни език е надкласов и това го прави още по-опасен и непредсказуем, а ако не се заемем с решаването му, ще остане, както сега, и перманентно клеймо за неуспеха ни.

    А политиците ни пък са съвсем като плашило – уж се опитват да използват понятия от чуждоезиковата терминология, а пък също правят елементарни грешки в говоренето на български. Пример за последното е прословутото „мекане“ на софиянци, което е видимо в голяма част от публичните изказвания на известните ни политици, а е тотална подигравка с книжовния ни език и самочувствието ни на уж образован и културен народ.

    Всичко това (масовизацията на разваления български днес) е показателно за цялостното ниво на тотална деградация и разпад на вече дефакто несъществуващата химера на „българското“.

    Всичко почти изцяло е заменено от криворазбрани движения с псевдонационалистки, субкултурни, псевдофундаменталистки (последното ще приемем, че означава обърнати към възстановяване и реинституирането на идеали, схващания и практики на завинаги отминалото минало, които на практика са несъстоятелни и непрогресивни в условията на постмодерната епоха, която в България впрочем нито се знае, че съществува (и като пониятие, и като процес) и че влияе на развитието ни като общество, нито се разбира в действителните ѝ измерения и характер, нито се прилага качествено или дори взима под внимание при анализ на социокултурните обстоятелства) или псевдореформистки и псевдоцивилизационни насочености.

    Популярни са явно и чуждопоклонническите и родоотстъпническите течения, пак ограничаващи широтата на мисълта и действията и водещи до социални конфликти (често фатални). Към тях по принцип не спадат емигрантските вълни, които са по-скоро с икономическа насоченост, макар че и при тях съществуват (неизбежно) процеси на културен конфликт.

    3. Според много лингвистични и социологически теории реално съществува „езикова политика“ на всяка държава с език или на всеки отделен език (или подвид на език), така както съществува и традиционната политика.

    Това означава, че правителствата на държавите (и съзнателно или несъзнателно гражданите на държавите по света) прилагат цялостна политика по отношение на собствения си език (най-често експанзионно насочена), така и към чуждите езици (най-често враждебно-асимилационна или унищожителна, за отблъскване и намаляване на влиянието и употребата на чуждите езици).

    Разбира се, съществуват и подходи в езиковата политика като интеграционния (например: според някои, на практика, 2-те основни причини, поради които английският език се налага в глобален мащаб са това, че „краде“ и усилено интегрира в себи си цели „парчета“ от други езици, най-вече в лексикално отношение, и това, че има добре разработена и приложена експанзионно-асимилационна езикова политика (за което спомага и колонизаторското ѝ минало)).

    В това отношение положението на българския език е повече от плачевно – успоредно с прогресивно намаляване и пословично застаряване на и така малцинствената като брой българска нация, намаляват и общия брой на говорещите и пишещите на български (ще ги наречем условно „полуграмотни“ или псевдограмотни, но използващи „криворазбрана домашна модификация“ на езика ни), което в исторически план означава изчезването на езика ни, така както изчезват и цели биологични видове и етноси от лицето на Земята (по обективни причини – поради некомпетентността си или поради успешността на чуждата експанзионно-асимилационна политика, която в съвремието е по-скоро социокултурна и идеологическо-икономическа, отколкото военна практика).

    Въпреки недомислените и некомпетентни псевдоопити на българските правителства от периода на „Великия български „демократичен“ преход“ да наложи екзпанзионно-промотиращ модел за развитие на езика ни, в действителност населението — и млади, и стари —
    остава в неведение за това как е правилно да се използва този език.
    А това неотменно води до опростяването, рудиментирането, модифицирането на езика ни в един прост по замисъл (но сложен в лингвистично отношение за класификация) псевдоезик, който е буламач, манджа с грозде от истинския книжовен български език, неговите диалекти и социолекти, и къде правилно пренесени в оригинален вид, къде зле интегрирани и побългарени версии на лексиката и граматиката на чужди езици (знаете за кои популярни и разпространени в глобален мащаб езици става въпрос: английски, френски, немски, испански, арабски, дори китайски, последният от които е на практика най-говореният език в света с над 1,3 млрд. „родни потребители“ (т.е. за тях е китайският е майчин език)).

    4. Много смешна е ситуацията и със слабата интегративност на българския език с международната лексика, водена от английски термини и абстрактни понятия и концепции.

    Тя (интеграцията) е сравнително добра в сферата на технологиите, защото там най-често направо се използват чуждите термини и наименования, без те да се модифицират, но мултиезиковата интеграция на българския език е на изключително ниско ниво по отношение на (по-) знанията за такива термини от страна на средностатистическото българско население. Не можем да очакваме прогрес, щом нацията не знае за термини, които от години се употребяват в по-развитите страни и чието приложение води до по-добро, по-различно и по-комплексно разбиране на сложностите на всички сфери от живота. Неразбирането, отхвърлянето или подигравката с този прост факт е показател за непрогресивния ни характер като хора и психика като нация (етническа социкултурна единица).

    5. С възхода на глобализацията състоянието на глобалност постепенно, но неспирно, води до създаването на една децентрализирана глобална култура, която се оказва както панацея за промотиране на умиращи регионално-държавно-национално-етнически култури, така и – същевременно – тяхна явна убийца и асимилаторка.
    Мащабите, аспектите и характера на това социокултурно движение не са съвсем разучени и неговите идеологическо-философски и политическо-икономически проявления са прекалено сложни, за да се схванат както от научни експерти, така и от обикновения човек (особено от културно затворения и псевдокосмополитен българин) и водят до общото състояние на „световното рисково общество“, в което никой не знае всичко и всички са жертва на всичко, особено на собствената си ограниченост, заблуди, различни видове предразсъдъци (мисловно-когнитивни, на паметта, на възприемането, на интерпретацията, критиката и анализа, социално-политическа и всякаква друга дискриминация и т. н.), както и на смъртоносните произволи на природните стихии.

    Без създаването в България на масова „отворена, интелигентно интегративна (национална) култура на знанието, познанието, анализа и критиката“ по Западен модел (с известни модификации, но прогресивни такива, според „балканските“ ни условия), остава да живеем в и да се тровим от задълбочаването на социалния ни разпад/колапс като общество и продължаващото израждане и маргинализиране на българската култура в един „псевдомултикултурен изрод“ — тотална метафора на неуспеха на едно общество да се реформира и да поеме по пътя на „иновацията и ускорения прогрес“, неща, които се приемат за символ на стремежа на цивилизацията към истина и развитие без лъжите на ниските страсти, социалните различия и фалшивите идеологическо-философски догми.

    Това се отнася и за езиците в съвремието на Постмодернизма, където особено ясно личат движенията по масовизация на нравите, поведението и самото човешко мислене (за жалост в безкритична конформистка посока най-често), което води до липса на иновативност или линеен прогрес без взимане под внимание на потенциални по-добри алтернативи и методи на действие и мислене.

    6. В началото на 21. век се забелязва все по-ярко отразимата тенденция по изчерпване на прогресивните действия в масов мащаб и „корпоративизация и груповизация на интелектуалната
    и икономическата мощ“, която кара всички нации по света да действат или ирационално или строго рационално, като в първия случай това обичайно завършва с директен фал, а във втория води до едностранчивост на социалния модел на мислене и на маргинализацията му в уж „универсални човешки“ концептуални схеми на действие и мислене (политика и идеология/философия), колкото и на пръв поглед успешни да изглеждат те.

    Отражение на тези процеси се явява и проблемът на родителите, които трябва да намерят компетентен преподавател на детето си по език, който не е официалния за чуждата страна, в която съответното семейство е имигрирало.

    Труден е въпросът по какви показатели да се съди за качествата на един такъв преподавател, но обективни фактори като отлични познания за книжовния вариант на изучавания език и педагогическите и критическо-анализационни умения биха били добър индикатор за това дали съответният учител е подходящ, т.е. „става“ за тази „длъжност“ (за мен учителската професия ми изглежда като по-скоро лично призвание и затова уважавам интелигентните ни учители, които са зле заплатени в сравнение с чуждестранните си колеги).

    Друго нещо, което би било добре да се съблюдава, е учителят да има толерантно отношение към чужденците (да не е ксенофоб) и да проявява уважение, по възможност дори фанатично любопитство и любознателност, към различното у хората, които по рождение са до голяма степен предначертани „продукти“ на затвореността на социокултурната парадигма, в която са израстнали и която поради социокултурни предразсъдъци често мислят за единствената „правилна“ или и придават някакво „по-особено“ значение – все неща, които имат и психологически корени (напр. в често погрешните „притчи“ на фолклорно-народностната „мъдрост“, колкото и хвалена да е тя, най-вече поради ефекта си на самоосъществяващо се пророчество (self-fulfilling prophecy) под егидата на страх от наказание или неодобрение).

    7. Въпреки (а защо не и поради?) горните твърдения мнозина (истински мъдри) мислители на съвремието считат, че популяризирането на затворените идеологическо-социокултурни схеми води до ежесекунден директен и индиректен „сблъсък на цивилизациите“ (Самюъл Хънтигтън), който много наподобява биологичната борба за оцеляване и продължаване на потомството в биологията и еволюционната меметика на идеите (memetics).
    На практика този модел е приложим и за отношението между различните езици по света и обяснява до известна степен изчезването (или запазването, в някои случаи на уникални характеристики) на по-затворените и изолирани езици с по-малък брой говорящи (на) езика като майчин език. Основните похвати в тези своеобразни „скрити и явни езикови войни“ са вече споменатите езикови политики (language policies), които определят отношенията на привличане (унищожение, асимилация или интеграция) и отблъскване (отдалечаване и антипропаганда) между езиците по света.

    8. Друг интересен факт е типа тношение на хората към езика като към средство, инструмент на действие в различните езикови и държавно-национални среди: например в България мнозинството от обществото пренебрегва и съзнателно или несъзнателно игнорира значението на това, че имаме собствен, уникален (различен от останалите) език. Това на пример се проявява в народната „мъдрост“ „Дума дупка не прави“, „Дума род не храни“ и други буквално ирационални изказвания.

    За разлика от нас, на Запад изглежда има по-добро масово разбиране на значението и особеностите на езика като средство, щом той се обсъжда често и на неоформално ниво в ежедневието (а в научните сфери е далеч по-добре застъпен и по-интензивно изучаван) и е обект на истински интелектуален публичен дебат, а не само перчене на ограничени мнения за монопол над обществените нагласи, както е „у нас“.

    Фактите и наблюденията говорят неоспоримо, че българското общество сериозно се нуждае от вътрешна промяна в самите си базови схващания, в метавизията, в цялостния си начин на мислене и действие (философия/идеология и политика), както и в методите, похватите и практиките за реалното усъвършенстване и развитие на човешкия и културния потенциал на нацията, който не е малък, но винаги се оправдава, че не е по-умен от вчера само защото няма финансови средства — да, и те имат значение, дори голямо — но без наличието на вътрешно осъзнато желание (лична мотивация) и подходящи действия представените тук иначе добри намерения ще останат само препоръки, отколкото курс за водене на иновацията и креативността по пътя на еманципирането и разкрепостяването ѝ, не само външно (повърхностно културно и като по следване на мода), но и концептуално.

    В общи линии, изискват се критично мислещи и анализаторски разсъждаващи хора, а не само самозадоволяващи прищевките и влеченията си индивиди.
    Прогресът изисква и интелектуални жертви — щом можем да правим финансови такива и все пак оцеляваме някакси, защо да не пожертваме и част от свободното си време за напредъка (усъвършенстването) на себе си и на останалите? Толкова ли не можем да осъзнаем, че едното подпомага другото (въпреки че промените „отдолу“ (от прилагането у една личност на променяща се личностна нагласа с добре обмислени действия и с прогресивна насока) са по-значими и прогресивни в повечето случаи)?

    9. Въпреки добронамереността на казаното дотук, нужно е да отбележа, че това мнение не е единственото или неотменно най-правилното или най-добре приложимото — то трябва да се разглежда в комбинация с мвого други, по възможност полярни, позиции, за да можем да си изградим собствено мнение по проблема „за езиците и социума“, което да интегрира по-правилните аргументи, прогнози и схващания в една цялостна, уникално лична, но и в по-голямата си част доказуема във верността си, система от по-прогресивни мисловни и физически операции. Нека ние сме част от динамиката и е време започнем реално да работим чрез нея и за добра такава, вместо да сме просто нейни покорни безкритични последователи.

    Тук е мястото да отбележа, че въпреки, че се опитвам да изкажа и словоизлея някои реални истини (къде по-успешно, къде не толкова), остава отворен въпросът за съдбата на българския език и на нас като общество и, като цяло, като биологичния вид „човек“.

    Няма единствено правилни или абсолютни ефективни решения за тези сложни проблеми и се изисква прилагането на разнопосочни философии и политики за справяне с (или поне до голяма степен за намаляване на влиянието на) реално вредните процеси в развитието на езика ни и на биологичния ни вид.

    Реалността обаче е по-сложна и от най-смелите ни мечти и не прощава половинчати решения, дори и на определен етап те да имат известно положително влияние — всичко подлежи на критика (дори мисленото ни и начина на оценяването на оценителя) и така трябва да бъде, единствено природата не може да се измени в най-фундаменталните ѝ естествени закони (физически свойства).

    Ако и това не стане, явно традиционното схващане на „човешкото“ вече не съществува и е неприложимо за хората днес и съответно самата визия за абстрактни концепции, изразени чрез термини като „човешката природа“ (human nature) и „човешкото състояние“ (the human condition) са вече невалидни, т.е. „човешкото“ вече не съществува, заменено от псевдочовешкото или казано по друг начин — същността на „човешкото“ подлежи на промяна и е динамично във времето дори в основите си и няма реално неща, които да са „универсални“ и „непреходни“, когато става въпрос за абстракция като „човешко“.

    А това неизменно значи, че истински нечовешкото днес е парадоксално и иронично по-човешко от „човешкото“, от което пък следва, че „човешкото“ като такова вече се е изхабило и е време да бъде радикално унищожено и заменено от по-прогресивен вид, от постчовешкото — Постчовекът (the posthuman).

    Поздрави,
    Sah War (sahwar)

    П. П. Извинявам се предварително, ако съм допуснал грешки някъде в коментари си, но той излезе по-дълъг от очакваното и не можах да поправя всички грешки.

  43. Pingback: Някои мои коментари в други блогове – компилационна селекция « Sah War's blog

  44. В. Велев

    „Така беше отхврълено първо правото и после компетентността на “немец” (Улф Брунбауер) да изследва Батак. Той първо бива дефиниран като немец/австриец, а после евентуално се търсят неговите академични квалификации.“

    И за какво сложихте тук Батак? Какво общо има с темата? Много недостойно. Подличко. Покрай другите тези – да клъвнем най-чистото и святото. Пример за най-долна манипулация и самозабравяне. Останете си при „зеленчука“ и английския и не закачайте светини, дори и за Вас да не означават нищо.
    Вижте си само дърварския израз – „да изследва Батак“!
    Какво да му „изследва“? Колко литра кръв се е проляла? Или колко децибела са били писъците на майките и децата? Опитайте в Германия, Англия или Франция да оспорите нещо от тяхната „митология“ да видим резултата.
    Защо не кажете нещо за „арменския геноцид“, като сте толкова сведуща? Или първо трябва някой да плати, като на компетентния “немец” (Улф Брунбауер) ?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s