Ливан като утопия

 

Лебанон, Тексас

 В САЩ има няколко десетки градчета на име Лебанон (Ливан), но за разлика от традиционните такива имена от съществуващи европейски топоними, наречени от носталгия към изгубената родина от самите заселници, тези нямат нищо общо с ливански имигранти. Първото градче Лебанон датира още от 1695, основано от пуританите в Кънектикът заради кедровите гори наоколо. Но въпреки порива на колонистите да назовават места,  флора и местни жители според приликата с други, познати им от Стария континент, разбира се самите кедри не са били достатъчна причина за това име. Кедрите са били символ на Ливан като Обетованата земя, която идея на американска почва се е транслирала в божието благоволение и даже повеля за заселване на новата земя.

Някои други причини да следваме инфлуенсърите в инстаграм

Бихте ли познали в коя страна се намира този магазин?

Следвам в инстаграм една латиноамериканска инфлуенсърка, не толкова от носталгия по времето, когато живях там, колкото от любопитство. За да следя живия живот там и как се променя той неусетно, по начин по който нито приятели ще ти кажат, нито в медиите ще го пише.

Краят на диктаторите

Звучи като заглавие на книга, но за съжаление няма такава. Има, разбира се, много книги за края на диктатурите, но това е нещо друго. Самият физически край на диктаторите е съвсем различно, зашото може да не съвпада с края на съответните им диктатури. И всъщност техният ендгейм е ключов както за разбирането на диктатурите им, така и за предвиждането на развитието на същите. Защото, сигурна съм, всеки диктатор си мисли как ще свърши и  съответно управлява диктатурата си с оглед на евентуалния си край.

Кой го има в Средновековието?

За презентацията е нужен JavaScript.

Със сигурност напоследък сте попадали на исторически филми, романи, театрални и всякакви художествени интерпретации на минали исторически периоди, в които нестандартни за очакванията ни персонажи са предизвиквали възмущения и дори скандали с присъствието си. Примерно участие на черни актьори в шекспирова драма която не е Отело, или пък нови сюжети, примерно за Средновековието, в която хомосексуални персонажи съществуват необезпокоявано.

 

Такива драми предизвикват скандали с обвинения, изтъкващи „политическа коректност“, преправяне на историята, или пък обичайното носталгично оплакване „ужас, докъде стигнахме, едно време си беше друго“. И дори да не сме от тази агитка, сме смутени, тъй като обикновено си представяме Средновековието като еднородно, етнически хомогенно, бяло, религиозно и морално консервативно, джендър стандартно. Но това е твърде далеч от истината. А вгледжането в тези стереотипи би ни разкрило доста за самите нас като съвременно въображение.

Вълната Фрида Кало

Можете ли да познаете за кого се отнася тoвa, само като гледате картинката?

Photo: Ahn Jooyoun for Sera Park

Земя + любов във френска и българска формула

Мда, поради нямане на време и някои спешни срокове, предприемам новаторска блогърска стъпка. Вместо нещо ново, ето един стар и забравен пост, изровен от най-най-долните пластове на блога.  Писан преди две години, на практика първият истински пост в него. Надявам се да не се брои като измъквачески начин да не напиша нещо ново, а повод да се върна към тема, която тогава едва ли някой е прочел, 🙂 но която според мен заслужава внимание. – Бел. ред.

Двойката филми на Клод Бери, Жан дьо Флорет и Манон от изворите (и двата създадени през 1986), не са особено познати в България. Мнението ми е, че би трябвало тези два филма да получат по-голямо внимание. Не само заради собствената си стойност, а защото от тях блика българска класика, такава, каквато я познаваме от литературата. Интересно би било да се помисли защо и как се получава това впечатление и как установените от класиците ценности са отпечатък на българското или не.

Необходимата дрога хепиенд

Получавам оплаквания от студенти, че това, което им давам да четат в повечето случаи е твърде мрачно и завършва зле. Искат неща с щастлив край. И аз искам… И се страхувам, че такова стремление ме кара да цензурирам за себе си неприятното.

Доскоро гледах с насмешка тези, които търсят само истории с хепиенд. Мислех си, че ако ще четат само това, което завършва добре, на първо място витаят лековато в земята на нереалното. Или пък наивно търсят утеха за собствения си живот, като очакват и техните проблеми да получат добър край.

Празник по магическа формула

Снимка: Верислав Станчев / Дневник

Създаването на нови празници е показателно, защото демонстрира изникването на нов приоритет. Има празници национални и официални, празник на просветата, празници уж религиозни. Има и празници на виното, които, разбирам, се празнуват отскоро всяко лято за по месец в Поморие. Какво ще кажете за празнуването му:

Шествие, а в центъра – беловлас древногръцки Дионисий, Пан или може би просто тракийски винолюбец с амфора в ръка приветства всички. От двете му страни е антуражът – млади момичета в редица. Облечени са в къси бели роклчки със закачливи неравни краища и тънки презрамчици. Обути са във високи бели ботушки. Носят балони в различни цветове и венци от лозови листа на главите. Момичетата са подредени по височина – в близост до стария Дионисий са каките, а по фланговете са малките.  Всички махат и се усмихват на публиката. Зад тях следва шествието от по-малки момиченца, но в същата празнична униформа.

ABSOLUT утопия

Божо, вероятно като намигване за нашия разговор за утопията, ми е метнал поискване за размишляване на тема Моят ABSOLUT-ен свят. Виждам, че това е игра, водеща началото си от кампания на водка ABSOLUT. Разбира се, най-естественото нещо за една водка е да катализира и провокира въобразяването на абсолютни светове. А както знаем, алкохолът и около него се създават истории, които никога не се знае дали са истински или не и които сами могат да доведат до съществуването им наистина. Нещо като разказа на Борхес „Тлон, Укбар, Орбис Тертиус,“ в който се разказва за някаква измислена страна, фалшиво описана в Енциклопедия Британика като истинска, като авторитетът на енциклопедията довежда до действителното й съществуване.

Идеалният учебник по история

Както вече писах, в момента почти по неволя разглеждам български учебници по история. И без да ги търся, ми идват разни нелицеприятни мисли на ум. Не съм срещала наскоро публикации на бисери от кандидатстудентски изпити по история, но не бих се изненадала от такива. Те биха били логическо следствие от клишираните учебници, които предполагат наизустяване и възпроизвеждане, тоест – с извинение – смилане и повръщане. А кой 18-годишен би могъл да наизусти без логически катастрофи едно гъсто писание от 200 страници? Дори и Омир го е правил върху по-кратък материал, а отгоре на това паметта му е била много по-добре тренирана. Пък и го е правил в стихотворна форма, а това доста е улеснявало нещата. Така че предлагам или учебниците да се пренапишат в стихотворна форма, или да се изхвърлят и да се напишат други, които да не разчитат на смилането и повръщането.

Ето какви проблеми намирам:

Папата за утопията (и марксизма)

Миналата есен Папа Бенедикт XVI издаде втората си енциклика, Spe Salvi , която беше доста интересна: каква надежда имат хората за добър живот, възможно ли е той да бъде постигнат и какво да правим със страданието. Поради близостта с идеята за утопията, говорихме за енцикликата. В същото време едно бързо търсене в интернет ми дава нулев резултат за каквато и да е дискусия на български около нея, освен тук-таме някаква официална информация и превод. Това е още по-странно, след като в нея се засяга и марксизма (който си е историческа маша за премахване на хорските страдания и въздаване на земна справедливост), а от друга страна нали уж сега преминаваме през процес на историческо страдание. Та тук реших да напиша две думи за енцикликата и какво смятам аз за нея, как се връзва с утопията и има ли тя почва в земния свят.

Психоанализа на националния празник

Преди време, в една дискусионна група на българисти (американци и българи) се зароди дебат за националния празник. Поводът беше публикувана статия на българска историчка, която обясняваше защо 3 март не е „правилна и точна“ дата за национален празник. Общо взето аргументите й бяха, че тя бележи подписването на договор, в която България дори не е страна, който бива впоследствие отхвърлен и други подобни, които вече познаваме. В разговора на хубав английски се намеси случайно попаднал български татарин, Амир, който се оплака от продължаващата пропаганда във връзка с този празник. Последва кратка бурна нападателна дискусия, след което Амир поясни позицията си:

Историята не е разказвателен предмет

В момента работя върху малък проект за сравнение между гръцки и български учебници по история. Темата е как всяка страна формира представата за съседа и сравнението е доста интересно. Въпросът е, че покрай проекта ми падна възможност да се зачета в учебниците и да преоткривам неща отдавна забравени.