Краят на диктаторите

Звучи като заглавие на книга, но за съжаление няма такава. Има, разбира се, много книги за края на диктатурите, но това е нещо друго. Самият физически край на диктаторите е съвсем различно, зашото може да не съвпада с края на съответните им диктатури. И всъщност техният ендгейм е ключов както за разбирането на диктатурите им, така и за предвиждането на развитието на същите. Защото, сигурна съм, всеки диктатор си мисли как ще свърши и  съответно управлява диктатурата си с оглед на евентуалния си край.

Някои диктатори завършват с убийство при всеобщ бунт. Разбира се, всички те се опасяват именно от това и го вземат предвид. За тях то е най-страшното не само защото е ужасна смърт, но и елиминира най-милото им: идеологическото им наследството и паметта за тях. Диктаторите се стремят да го предотвратят като култивират обкръжението си, за да подхранва то идеологията им и култа към тях и след смъртта си. Впрягат и познатите механизми – религия, национализъм, нарочване на външен враг и надвиснала опасност за да обединят около себе си и идеята за себе си масите.

Другият начин е диктаторите приживе, и то доста отрано, да предадат властта другиму, било то от обкръжението си или малко по-отдалечено, така че да контролират именно прехода към „пенсионирането“ си накъм историята. Ако имат късмет, такива диктатори се стремят към стабилност, поддържане на обществено лицемерие за фасада и разчитат с течение на времето стореното от тях да се забрави и избледнее, така щото продължаващата стабилност да им даде аура на общесвена носталгия по тяхното време или поне да не са на мушка, когато водите се размътят. Кастро например постигна това и днес никой не говори за него отрицателно. Но разбира се, тази стратегия, освен че не може точно да се планира, понякога изиграва някои лоши шеги. Примерно Пиночет предаде властта си плавно по този начин и доживя достатъчно дълго, за да присъства на привеждането си към съдебна отговорност. Макар че в края на краищата умря сред семейството си и в болница, милостиво задушен от деменция, неговата смърт бе най-жалка измежду скорошните диктатори защото явно показа изтърбушената му сила.

Най-успешният край на диктаторите всъщност е когато те умират внезапно и от болест, в разцвета на силата си и насред диктаторстването си. Бих препоръчала на всеки диктатор да организира или поне инсценира такава смърт за себе си, защото инерцията на идеологията, която поддържа диктатурата им, има възможност да продължи паметта им достатъчно дълго след смъртта им. От друга страна, обкръжението или народът нямат възможност да подушат слабостта им при едно постепенно западане, съответно да ги очистят приживе и така да елиминрат паметта за тях. От трета, една внезапна болест, макар че има свойството да разпространи слухове за съмнителната им смърт сред народа, всъщност им придава аура на благородство – ако си спомним някои смърти на някои скорошни авторитарни фигури, които са ги обвили в романтика и до днес се носят легенди и догадки за това кой ги е убил. Или най-малкото инстинктивно състрадание към тях.

Най-жалката смърт обаче е диктаторът да умре отхвърлен, но от старост в леглото си, съответно в изгнание. Физически отстранен от власт преди време, идеологически поставен под съмнение, лично презрян, но и без обграждащ го страх. Даже и смъртта му, която не причинява никакъв отзвук, нито успява да му даде буст сред малкото му следовници, явно показва колко е забравен и нищожен.

Спирам дотук преди писанеито ми да е съвсем заприличало на Владетеля. Всъщност Макиавели е вярвал твърдо в демокрацията, или, по ренесансово казано, в републиката, но е написал Владетеля когато му се е сторило, че това е единственият изход за предотвратяване на социална катастрофа в познатия му свят.