Психоанализа на националния празник

downthestreet.jpgПреди време, в една дискусионна група на българисти (американци и българи) се зароди дебат за националния празник. Поводът беше публикувана статия на българска историчка, която обясняваше защо 3 март не е „правилна и точна“ дата за национален празник. Общо взето аргументите й бяха, че тя бележи подписването на договор, в която България дори не е страна, който бива впоследствие отхвърлен и други подобни, които вече познаваме. В разговора на хубав английски се намеси случайно попаднал български татарин, Амир, който се оплака от продължаващата пропаганда във връзка с този празник. Последва кратка бурна нападателна дискусия, след което Амир поясни позицията си: Има ли значение „освобождаването от едно робство“, от Османската империя, когато следва попадането под друго, това на едно българско царство, след което идва трето, комунистите? Заслужава ли празнуване попадането „под робство“, само защото то е българско? Амир сподели също опита си от живота в България, от който помни синята си връзка на чавдарче при празнуването на Освобождението, неизменното свързване на Османската империя с натовска Турция и неговото лично осъзнаване, че един студеновоенен конфликт би поставил във война България и Турция. След 1989 година (не стана ясно в какви обстоятелства точно) Амир и семейството му емигрирали в Турция, където той е електроинженер.

Интересно, че през всички тези години откак 3 март е българският национален празник бях попадала на аргументи против като на историчката, но не и на възможност да се чуят гласовете на хора като Амир. Може би е мой пропуск, може дискусия да е имало. И все пак, аз също имам въпроси.

Какво трябва да внушава един национален празник? Единство, идентичност, гордост от националната си принадлежност, гняв от същата, унижение от същата?

Какво трябва да припомня един национален празник? Народния произход на човек, някаква историческа несправедливост или травма, момент на слава, аргумент за съществуването на нацията ти?

И накрая, какво следва, ако националният празник поначало не може да бъде прегърнат от една значителна част на една страна, а други оставя безразлични? Ако за едни той значи унижение, за друг, възмездие, за трети, нищо? Как трябва да се отнасяме към това?

Националните празници отбелязват „националността“ на една страна. Националният празник се базира на „мита за основаването“ (foundation myth) на една държава, като под това нямам предвид „някаква измислена история“, а „разказ, почитан от всички“. По това какво събитие бележи всеки един такъв празник можем да разберем много за страната, както и да направим извод как се конструира националното чувство на нейните граждани. В някои страни националният празник е денят, в който се почита светеца-покровител на страната. Това е традиция, наследена от Средновековието, когато, според библейската традиция, или Бог (както в случая с евреите), или даден светец е този, който е водил избрания народ в политическите и военните му стъпки. От друга страна пък, владетелят е търсел покровителство от съответния светец и съответно от църковната йерархия. Затова например Алфонсо Х изоставя Сантияго Мавроубиец (Апостол Яков) като покровител на Кастиля и избира Дева Мария, когато амбициите му стават имперски и търси подкрепа за кандидатурата си за Свещения Римски трон. Все пак Сантяго има местно иберийско значение, докато Дева Мария е била популярна в цяла Католическа Европа. Днес в Ирландия се празнува като национален деня на Свети Патрик. Той е християнският покръстител на ирландците. Празнуването му определя ирландците по два многозначителни начини. От една страна, свързва в едно цяло териториалната идея за Ирландия (островът, на който е действал Свети Патрик), католицизма (и тук служи за отлика от англичаните) и етноса (легендите за произхода му). Друго интересно следствие от това е факта, че Денят на Свети Патрик се празнува като ден на светеца в католическите църкви дори в Америка, но съвпадението му с националния празник на Ирландия на практика означава, че всички паради, шествия и прояви в чест на Свети Патрик на практика са в принос към ирландската идея. Религиозността подкрепя националното и обратно, както в малко други случаи, хората, които празнуват, се чувстват етнически и религиозно оправдани да го правят. Отчасти заради този празник, ако не си католик в Ирландия няма да можеш да се почувстваш истински ирландец, дори да си роден там.

Други страни почитат ден на някаква съдбовна трансформация на страната. Италия празнува превръщането си от монархия република на 2 юни (1946), а Франция шумно отбелязва на 14 юли превземането на Бастилията, с все военен парад, речи и други публични жестове за припомняне на историята. Бих казала, че такъв символен начин да се отбелязва националността е един от най-продуктивните. Той отбелязва идеали, прегърнати от нацията чрез определено историческо събитие, а не конкретиката на самото събитие. Разбира се, има много какво да се каже за идеалите на Революцията и как те били изродени на практика. Но идеалите са си идеали – може да се каже, че не са разбрани, че не са приложени добре, но не може човек лесно да се отрече от тях. Един случайно попаднал чужденец, един некатолик или някой от „нефренски“ произход във Франция не би се почувствал отчужден от националния празник. Денят на Бастилията може лесно да се приспособява за припомняне на такива идеали и за включване в тях на хора, които биха потърсили свободата, равенството и братството не в отрицание на кралския абсолютизъм, а в съвременния си живот и проблеми, при което националният празник винаги има съвременно значение. В този смисъл, струва ми се, че бившият български национален празник, бидейки от тази категория, беше по-смислен (или еднакво безсмислен) за всички в България.

Националният празник е денят на независимостта в бивши колонии и територии, спечелили независимост в резултат на освободителна война или революция: по-голямата част от Латинска Америка, Африка и Азия, Балканите. Обикновено такива празници водят началото си от събития, случили се през XIX век и понякога (Африка) XX. Това не е случайно, защото нали 19 век е векът на националните освободителни движения и на раждането на държавата-нация. Но въпреки всичко това освобождение се разиграва психологически-празнично различно във всяка страна. Например никой не може да каже, че празнуването на независимостта на САЩ от Великобритания води до някакво психологическо противоречие с британщината у американците, нито че част от тях страдат от травмата, причинена от този исторически спомен. Все пак революционерите, започнали революцията, са били етнически същите както и лоялистите, само че последните са били кралските администратори на място. В този смисъл освобождаването (или по-точно, извоюването на независимостта) е било едно административно-териториално разцепление, чиито истински смисъл по-късно се е запълнил с други, доминиращи идеали: идеята за американската конституция, според Ричард Карни идеалът, който успява да обедини около себе си всички днешни американци, повечето от които са наследници на късни емигранти без нищо общо с Революцията от 1776. Така че, макар и формално американският празник да е от тип „извоювана независимост“, по дух той е като френския „трансформираща промяна“. Подобно действат и латиноамериканските национални празници. Те бележат независимостта от Испания, но местните революционери не са се виждали етнически различни от испанските администратори; те просто са били родени на американския континент, докато изпратените от короната чиновници (родени в Европа) просто са представлявали имперската бюрокрация и интереси. Едва по-късно в независимостта от Испания започват да се влагат и други значения: смесване на расите, среща на цивилизациите и подобни, които легитимират идеали, в които вече могат да се включат и етнически различните. Последно от тази категория, интересен куриоз е случаят с Австрия, чиито национален празник е 29 октомври, когато, през 1955 година, получава формално независимост от САЩ, СССР, Франция и Великобритания, които преустановяват окупацията й. И тук независимостта не е основана на етническо различие, нито конфликт с оставащо на територията и малцинство.

В този смисъл, да се върнем отново към въпроса за българския национален празник: какво означава той? Трябва ли да отчитаме тази дата като просто бележита дата, без някаква нейна допълнителна символична задача? Ако искаме да й дадем символ, защо точно тя трябва да го носи? Не бих искала да определям какво означава за всеки настоящия празник. Но искам да дам малко материал за мислене как за една голяма част от българските граждани този празник отчуждава и отблъсква поради самото си естество. У Амир и такива като него този празник внушава душевен конфликт: те се идентифицират с победените в честваното събитие, чувстват се отчуждени, унижени и виновни заради връзката си с друг етнос, който според логиката на празника хем е чужд на българското, хем е в конфликт с него. Вместо да включва и обединява, празникът разделя, напомня за исторически и неразрешен за тях конфликт, като по този начин го подновява. Мисля, че този логичен конфликт за Амир и други подобни нему заслужава внимание: все пак, макар и чувствал се винаги различен в България, тя означаваше достатъчно много за него, за да продължава да се интересува от българските въпроси и да се включи в групата на българистите. Амир на практика пледираше за национален празник, който да се основава на идея, а не на етнос.

Ако идеята, която въплъщава този празник за едно малцинство не ни харесва, може да си помислим какви идеали искаме да бъдат прегърнати от всички български граждани и следователно, коя дата/историческо събитие най-добре ги въплъщава и съответно да изберем него за национален празник. Може да си помислим кое събитие наистина въплъщава раждането или есенцията на нацията, някакъв идеал вместо противоречиво историческо събитие. Може би Съединението, при което да подчертаем териториалното единство на едно етническо многообразие? Или Денят на Народните Будители, които да ни будят всяка година за идеи и идеали, с които да продължаваме нещо, което те са ни завещали?

Advertisements

21 Коментари

Filed under България, идеология, интелектуалстване, история, минало, национално, свят, традиция, Uncategorized

21 responses to “Психоанализа на националния празник

  1. Ами не виждам защо трети март да не обединява всички етноси в България. Все пак никой от нашите революционери не е е обявил, че се бори срещу обикновения турчин. А целта им е била да се премахне насилствения режим на Османската империя, от когото страдат всички етноси, а не само българите. Тоест и за етническите турци трети март е освобождение и шанс за по-добър и свободен живот. (Леле-мале! Закъсах го!) Все пак според Търновската конституция всички поданици са с равни права и би трябвало да добруват под управлението на княза. Все пак има Освобождение, а не празнуваме еди-колко си години от победата над османците и всички техни потенциални съюзници, които биват бити и изгонени.
    Сега е наистина гадно, дето Амир се е чувствал така. Живял е по време на Студената война, когато Османската империя е равно на Турция. И етническите турци са били потенциални помощници на вероятния враг и окупатор. Празникът 3 март си е използван по предназначение- да сплоти българите, строящи социализъм и да бъдат готови за бой по всяко време.

  2. Да, Христо, аз си мислех, че честването на Васил Левски например би било чудесно точно защото той обмислено е включвал турците в бъдещата проектирана република. Освен това е имал и идейна причина за борбата си, която би могла да се приеме от турците в българските територии след 1878: искал е република, за разлика от тогавашната монархия (империя), което е обществена трансформация даваща надежда на всички, а не просто етническо отделяне в полза на българите.

    Допускам, че Трети март има потенциал да бъде обединяващ празник, но точно тези обединяващи аспекти никога не са били подчертавани при празнуването му. И след изказването на Амир си помислх, как така никога не ми е дошло наум как се чувстват хора като него. Сигурно на тях им е било много вътрешно конфликтно да носят синята връзка и да бъдат чавдарчета. Но публично никога не сме говорили защо и с какво 3 март 1978 година е помогнал и турците да живеят по-добър живот. (А най-интересното е, че Амир е татарин, не турчин – как сме успели да отблъснем татарите, живели в България и да ги накараме да чувстват Турция като тяхна емоционална родина?

    Благодаря ти за коментара – преполагах, че няма да бъде популярна тази тема.

  3. haz

    Постът ти е много хубав. Провокира ме да разгледам една таблица в уикипедия с дните на независимостта на разни страни и открих, че всички празнуват независимост „от някой друг“. Този някой друг никога не е бил доволен от повода за радост на новата нация, а и често освободените революционери после се избивали помежду си. Почти всеки национален празник е свързан с войни и кръвопролития, с победители и победени. Непрекъснато по време на историческото развитие разни хора са се оказвали от неправилната страна на границата, една империя следва друга, а после идват националните държави. Патриотизмът на базата на етнос, исторически погледнато, се е появил вчера. И да, той също е идеология:)

    Така че нека се развяват знамена, хората обичат да се чувстват част от нещо по-голямо от самите тях, и макар аз самата никога не съм разбирала патриотичната реторика, нямам нищо против нея. Ако не е една дата, ще е друга, а подобните сантименти всъщност биха могли да сближават хората. (Гърците хитро празнуват Деня на независимостта си от Османската империя на Благовещение, така национализмът добре се връзва с християнството им.)
    За протокола, потомка съм на бежанци от Беломорска Тракия след някоя от балканските войни.:)

  4. lyd

    Не знам какво трябва да се случи, та 3 март да се превърне в обединяваща вместо разединяваща дата. На фона на новата студена война (християнство-ислям), на фона на балканските конфликти, анти-турски и анти-цигански и анти-всичко-не-български настроения изглежда глупаво. А като прибавим факта, че сме във века на глобализацията, обединена Европа и подобни, е направо мракобесническо.

  5. lyd

    опс … мракобеснически е изборът на тази дата за национален празник

  6. Много добре написано! Винаги се радвам, когато видя интелигентни дискурси срещу наивния, но толкова разпространен в България и съвсем не безопасен, национализъм.

  7. Облекчена съм, че не съм засегнала някого люто… и че има коментари 🙂 Lyd и Светла, благодаря за подкрепата 🙂

    Haz, аз също гледах тази таблица (а то не всички дни на независимост са и национални празници). Наистина празниците на независимостта са много (все пак доста голяма бройка страни в един или друг момент са били части от империи), а все пак доста нации или са пренасочили енергията на празника в посока, неконфликтуваща с някакво вътрешно малцинство, или такова изобщо няма, или са го трансформирали в някакъв общочовешки идеал различен от етническото обособяване в отделна държава. Например затова случаят с Австрия ми се стори интересен. Празнува се формално независимост, но на практика е символичното пречистване на страната от нацизма. Без чувства на възмездие против четирите окупатора. А, между другото Великобритания няма национален празник… Не е ли това знаменателно за една от старите империи 🙂

    Детайлът за твоя произход в случая е важен… благодаря за споделянето. Аз също имам малко интересен произход, който не е бил подчертаван в детството ми и дълго време не бях му мислила много, но ако беше подчертаван си давам сметка, че щях да гледам на 3 март другояче.

  8. haz

    И моят произход не е особено подчертаван, но аз винаги съм се чувствала гражданин на света. Обаче имането на национален празник също ме прави гражданин на света;)

    Нека да разкажа тук за любимите ми финландци, които са големи патриоти. Значи, тяхната независима държава е на 90 години. Обявяват независимост след революцията през 1917 година, дотогава са били Велико херцогство в рамките на Царство Русия. Руският цар им е избрал столица, построил им е църква в центъра на столицата, но като цяло това е всичко – няма руски език, няма православие, доста са си автономни наистина, за разлика от времето до 1809 г. , когато са част от Шведското кралство – шведският език е официален,
    администрацията е била от шведи, изобщо, владичество както и да го погледнеш. Между другото, финландци са участвали и в Руско-турската война, защото де юре тогава са били поданици на царя-освободител.
    Когато Русия остава без цар, херцогството обявява независимост и националният празник е денят на ратифициране на декларацията от финския парламент. После СССР ги признава

    Всичко това не обяснява огромния процент налична русофобия сред финландците. Към шведите такова отношение няма – шведският е останал като втори официален език от бившия „поробител“, макар че шведите са 5-6% от населението. На руснаците се гледа с неприязън обаче – дали е заради спорната област Карелия, в момента в границите на Русия, или защото Русия е велика сила в световен мащаб, а финландците са малоброен незначителен народ със странен език, имал лошия късмет да граничи с империя. Важното е, че 6 декември се празнува с фойерверки, речи и всенародни тържества:) Шведи и фини дружно се напиват, за да отпразнуват свободата!

    Извинявам се за дългия коментар, но исках да подчертая, че патриотичният дискурс не е задължително и непременно дехуманизиращ и принизяващ , въпреки че суверенитетът почти винаги е рожба на политически игри. Ценността на суверенита си остава, дори да сме наясно, че голяма част от „националната ни гордост“ е резултат от промиване на мозъци в началния курс.

    И като казах началния курс, завършвам с думите на 8-годишната ми дъщеря, която обясни, че 3 март е празник на освобождението ни от мюсюлманско робство. После се замисли и каза: „Не, друга е думата“. Аз: Османско?
    Тя: Да! Това какво значи, че осем години е продължило ли?:)

  9. nevermind

    Доколкото знам (може и да греша) националния празник на Великобритания е рожденния ден на монарха. Което е доста специфично все пак, тъй като е променлив така да се каже. Такъв национален празник няма кой знае какво собствено съдържание – той е просто празник – един неработен ден в повече, повод да се събереш с други хора и п. Също така не изисква някаква специфична нагласа или държание (въпреки, че със сигурност има някакви Викториански идеали за празнуването му;). Това дава допълнителна свобода всеки сам за себе си да реши как го чувства и как да го празнува. Дали ще е отиде да маха на кралицата с Британско флагче или ще пие е дна бира в нейна чест. Много либерален и отворен празник, какъвто безпорно е необходим за империя.
    @Багер: Не е важно какво може да бъде трети март, а какво е. Пречупения кръст по принцип символизира слънцето, но едва ли някой летен курорт ще си го избере за лого. Искам да кажа, че след като има определена символна натовареност, тя трудно може да се контролира и пренасочва, защото вече има традицията на своя страна. А когато традицията и национализма са заедно промените са посрещани враждебно – меко казано, защото дори мисленето по въпроса предполага различни гледни точки, а национлната идентичност обикновено се стреми да има монопол над вярнаТА такава. За това е и медиината и политическа агресия към една обикновена научна теза за Батак. „Размисли“ разсъждава рационално като държи сметка за чувствата и последствията за всички български граждани, а в тези спорове ценностите, традицията и афекта вземат връх като техните подръжници винаги са готви на крайности за да постигнат целта си и както знаем в крайна сметка разумния отсъпва, ако прецени, че не си струва.
    За това е и трудно да се говори за промени сега още повече, че влизането в ЕС предизвиква засилване на националистичната вълна.
    Много хора не харесват празника (трети) по по-прозаични причини – когато традицията е да има нещо като помен на загиналите за освобождението някак не ти е точно до веселба. Химна ни пък няма най-жизнеутвърждаващата мелодия, но всичко е въпрос на гледна точка и нагласа. А такива промени се правят при революция и щом празника и химна се утвърдиха в началото на 90те вероятно никога няма да се сменят (поне в моя жизнен цикъл). Рзбира се ако не се случи някаква друга революция …

  10. Хаз, добре че ги има осемгодишните, за да поставят предизвикалства пред нашата уж мъдрост… 🙂

    Интересно е какво би могло да се почерпи от опита на финландците, за да бъде празникът обединяващ. Но ми се струва, че причината за желанието за празнуване и от финландци, и от шведи е в отношението на финландците към шведите (а и на факта, че празникът отбелязва независимостта от Русия, не от Швеция), а не на някакво всеобщо чувство на Kumbaya. Например представи си, ако във Финландия имаше руско малцинство. Тогава голямата русофобия за която говориш нямаше да отминава незабелязана от малцинството и празникът едва ли би бил толкова почитан от тях, както е от шведите. Настроенията сигурно щяха да бъдат като в Естония, Латвия и Литва. Защо финландците нямат исторически основан гняв към шведите: мисля, че причините, които ти изброяваш са много вероятни. Аз мога само да добавя: може би защото шведското господство е било по-отдавнашно и споменът е заличен от по-късното руско (СССР не окупира ли за кратко Финландия около ВСВ?), може би е било в момент, когато може би ги чувстват по-близки и братя по Скандинавие, може/сигурно това приемане да е политически или религиозно манипулирано. Нали и в България има подсъзнателна неприязън срещу турците, но не и срещу гърците (които са били всъщност на мушката на Паисий и исторически с по-големи опити за българско национално обезличаване). Защо това е така – политически и религиозни причини.

    (Имах предвид, че ако произходът ми беше подчертаван, аз щях да се чувствам както тебе, ако семейството ти не беше се преселило от Беломорска Тракия в България…)

    В този блог дългите коментари са официално насърчавани 🙂

  11. Благодаря за посещението, nevermind:) и за хубавия коментар.

    Рождения ден на монарха се празнува, но е вярно, че е много нестандартен ако можем да го вземен за национален празник. Не съм много наясно с Великобритания, но знам, че в момента текат обществени дебати за избиране на национален празник, някакъв Britishness Day (предложен от премиера Браун, за да се поправи факта, че нямало британски ден за изява на националността и съответния ентусиазъм.). Може би това е, защото бидейки кралската институция с отслабена популярност рожденият ден на монарха не извиква много ентусиазъм като национален празник. Отворен, да, но дали това е било в интереса и намеренията на една империя? Kогато държавата вече не е империя, сигурна в себе си, се налага нещо по-национално затвърждаващо.

    Вярно е, че рационалното мислене не е приоритет за едно празнуване (затова писах на 4 март), но ако се чуват повече гласове на преосмисляне на един наш стереотип има повече шансове афектът и значението, влагани в него постепенно да се променят. Ако не промяна на датата за празник (в което аз съшо се съмнявам), то поне промяна на отношението и опит за предефинирането му.

  12. haz

    Размисли, всъщност се оказва, че руско малцинство във Финландия има и нараства, особено с имигранти от бившия СССР.
    http://www.valt.helsinki.fi/staff/jerman/summaries.htm
    На имигрантите от прибалтийските страни също им казват „нови руснаци“, смятай каква травма е това пък за тях:)
    Като цяло проблемът с дефинирането и самодефинирането на малцинствата е толкова разпространен по всички континенти, че работата по него (не казвам „решаването“ му) би трябвало да е основен приоритет на всяка държава, основно на образователната й система, но май възлагам на образованието по-голям товар, отколкото може да поеме.
    🙂

  13. nevermind

    Да идеята за Британския ден и аз я видях, но късно. Браун пак говори за обединяващ празник съобразен с мултикултурността на кралството, а едно време мултикултурността е била характерна най-вече за империите (и често толерантността също), сега обаче почти всяко общество е такова и за т`ва е добре и националността да не се разглежда толкова през нещо вродено – по-малко кръв, повече чест, може би (ако използвам съответната терминология;-)Но тези неща искат време за да се приемат.
    Освен това рожденния ден на кралицата не бил почивен ден. Всъщност всяка държава от UK си има свой национален празник на деня на някой светец. Англия е на Св. Георги например, но ти вероятно вече знаеш … А иначе безспорно дебат винаги трябва да има и алтернативи трябва да се дават, така че продължавай да мислиш извън стереотипите.

  14. Съгласна съм с Багера. Според мен турците и помаците, които след 1878, съотв. 1885, са решили да останат в България, са направили, както бихме казали днес, цивилизационен избор. Разбира се, останали са предимно по-бедните; но знаем, че когато човек наистина иска да се махне отнякъде, бяга дори и само с дрехите на гърба си. Така че техните потомци могат спокойно да смятат празника и за свой.
    Разбира се, те понякога страдат от нашия национализъм. Но все пак ние не сме постъпили като колониите, получили независимост през ХХ век, чиято първа работа е била етническо прочистване на хората от бившата метрополия (така че сега могат спокойно да празнуват деня на независимостта си – не е останал никой, който евентуално да се обиди).
    Дори ми харесва, че 3. март отбелязва не наше постижение, а дар от велика сила. Това би трябвало да ни предпазва от прекомерно възгордяване.
    Тази година на 3. март бях в Сапарева баня. Празникът беше отбелязан, макар и приглушено. На площада бяха пуснали записи на възрожденски песни, за пръв път чух Стамболовата „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари“. Хареса ми.

  15. Майя, би трябвало, а защо според теб не се получава така на практика?
    Реториката на празника е една от причините, както и всичко останало конструирано около Освобожението. Той на практика не е празник на бедните срещу богатите, при което бедните турци и техните потомци могат да се смятат в кюпа на освободените.
    И от страна на България е имало етническо прочистване на турци, останали след заминаването на империята (виж, и ти казваш „останали“, а след 1878 е имало и други изселничества).. Но по принцип идеята да се бяга с дрехите на гърба ми напомня на българското изселничество от пределите на днешна Гърция или на евреите от Испания 1492, тоест не я приемам като решение.

  16. Аз не бих одобрила противопоставяне на бедни срещу богати, при което бедните да се обрисуват като добри по принцип, а богатите – като лоши по принцип.
    Защо не се получава така (т.е. защо турците, а може би и помаците не приемат 3. март за свой празник) – според мен има много причини. Исторически – „възродителният процес“, а и други идиотски опити за „интеграция“ преди това (чувала съм, че имената на помаците през ХХ век са били сменяни общо 7 пъти). Социални – дискриминация, недоверие и отчуждение. Културни и психологически – дали българската култура, икономика, демокрация и законност предразполагат чак толкова да празнуваме, че ги има? Религиозни – противопоставянето на исляма срещу християнството. (Интересно е, че гагаузите изцяло и навярно доброволно са се асимилирали. Преди години гагаузин е убеждавал баща ми, че гагаузите са преки потомци на прабългарите.)
    Периодичните изселвания на турци не ме тревожат повече от периодичните изселвания на българи; те са един от показателите, че природата на българската държава много не предразполага към топли чувства и празнуване. В такава държава емиграцията е default.
    Дали бягството с дрехите на гърба е решение – със сигурност то е решение за този, който предизвиква това бягство. Понеже България не е изгонила всичките си турци, трябва непрекъснато да мислим как да ги зачитаме и интегрираме и да търпим критики, че не го правим достатъчно добре, плюс негативите от властта на ДПС. Някой да критикува Гърция или Турция, че са лоши към българските си малцинства? Няма малцинство – няма проблем.
    Не че одобрявам такива решения; тук все пак се намесва и моралната страна.
    Аз, ако правех програмата по литература, щях да посъкратя произведенията от национално-освободителната борба, а от „Под Игото“ щях да обсъждам по-малко Бойчо Огнянов и повече Мунчо.

  17. Споменах за бедността, защото за нея стана дума като отличителен знак на тези турци, останали на българска територия след като тук не е било вече „тяхна“ територия; съответно Христо по-горе говореше за това как за останалите тук турци Освобождението би могло да се тълкува не като негативно или безразлично, а радостно събитие. Но в горния пост ти казваш, че щом са останали, значи са искали, тъй като дори и бедни пак са имали избор да си отидат. Тоест, решението е било тяхно, за което аз си мисля, че да имаш две лоши възможности не е наистина избор нито решението, основано на такъв избор, решение. Това отново остава без отговор въпроса, с какво могат да се почувстват съпричастни тези, които се смятат турци, на един български национален празник. В най-дорбия случай ги оставя безразлични, а ако живеят в по-голям град и имат допир до българските клишета, враждебнизирани. (В тази връзка си спомням за тези българи, които са останали в Гърция при различните възможности за изселване и днес потомците им се смятат за „славофонни“ гърци, всъщност без да говорят нищо друго освен гръцки.) Ти много добре обясняваш защо те не се чувстват съпричастни сега и наистина реториката около празника е само един от елементите. Но ако търсим интегриране на турците от същия тип като интегрирането на гагаузите можем да си помислим дали ни харесва интегрирането на „славофонните гърци“ в Гърция.

    Ако аз имах възможност да преподавам „Под игото“, както понякога много ми се иска, ех какъв подход бих използвала! Но учениците ми никога нямаше да ги приемат после с изпит-тема по български след 7 клас. 😉

  18. За мен определящото при интеграцията е доброволността. Ако някои етнически българи доброволно са решили да останат в Гърция и да се претопят в гръцкото мнозинство, не виждам нищо лошо в това. Преди 15-тина години щях да съжалявам, че гагаузите са „загубили културата си“. А сега мисля, че една култура или трябва да се развива като хората, или да се зареже, и ако ще я „поддържаш“ на битово-патриархално равнище, по-добре да я зарежеш, защото тя, без да предлага кой знае какво, гълта страшно много ресурси, затваря те в черупката на „другия“ и те отчуждава от гражданското общество. (Под „ресурси“ тук нямам предвид пари, макар че и този момент го има.) Ако майчиният език на гагаузите беше английски или дори френски, вероятно щяха да си го запазят; но ако говорим откровено, струва ли си да поддържаш в общността си цял език, цяла алтернативна комуникационна система, само за да четеш Орхан Памук в оригинал? (Ако изобщо Памук го е имало тогава.)
    Аз не одобрявам „възродителния процес“, но одобрявам това, че някой си Хадер, датски народен представител от арабски произход, кръстил дъщеря си с датско име въпреки възмущението на събратята си.

  19. Майя, сега видях този твой отговор. Виж, при такива преселения доброволността съвсем не е това, което ние си представяме днес. Не мисля, че етническите българи в Гърция едно време доброволно са решили да останат в Гърция и съзнателно са избрали да се претопят в гръцкото мнозинство. Казал ли им е някой каква асимилация се очаква от тях, за да избират? Избор ли е възможността да решаваш измежду две еднакво лоши опции? Това преселване е станало толкова „доброволно“, колкото и еврейското експулсиране от Испания през 1492. Тогава са имали свободен избор, нали – можели са да останат приемайки католицизма „доброволно“ или да напуснат страната, оставяйки там имотите си. Ако в момент на паника и страх си решил, че децата ти са малки, родителите са стари, бъдещето е неизвестно и страшно и няма къде да отидеш чужденец без петак, може да решиш, че е по-практично да останеш отрекъл се от нещо толкова съкровено като религията (идентичността) на прадедите си, да изтръгнеш може би най-важната частица на сърцевината си (говорим за 15 век), само за да преживееш физически, но това съвсем не е свободен избор. Още повече, че няколко години след това и покръстилите се евреи, останали в страната, започват да бъдат преследвани групово с погроми, по подозрения за недостатъчна вяра. Те едва ли са знаели при решението от 1492, че и това влиза в договорката. По този начин и славофоните в Гърция насила са възпрепятствани да говорят езика си и са били унижавани по отношение на идентичността си. И такива неща продължават да се случват: http://www.nytimes.com/2008/10/13/world/asia/13india.html?hp (В Индия индуистите поставят условие на християните: да променят вярата си или да бягат, без гаранции за оцеляване. )

    Не знам за какво конкретно става дума в случая с гагаузите – „да се развива като хората“ – какво имаш предвид. Ако става въпрос за поддържането на езика им, не виждам защо това гълта прекалено много ресурси (такава практика на поддържането на много малки езици и диалекти съществува на много места по света без да гълта ресурси, например италианските диалекти за чието запазване има движение, имигрантските езици в САЩ, ладино/сефарад в България и подобни, и съвсем не изолира хората от гражданското общество. Нима изоставянето на патриархалността е задължително да се придружава от изоставяне на идентичността? Как хората, идентифициращи се като българи, са успели да излязат от патриархалното, без да изгубят идентичността си?

    Случаят с датчанина Хадер е съвсем различен – все пак не е бил насилван да даде на дъщеря си датско име. Напълно съм съгласна с теб, определящото при интеграцията е доброволността. Но за да се прояви свободната воля, трябва да има избор, истински, а не принудителен. Тоест, изборът да е между „останете каквито сте сега“ и „променете се, като станете по-подобни на нас, но запазете корените си, както се променяме и ние“, а не „станете като нас и забравете за корените си“ и „напуснете с риск за живота си.“ При положение, че на едно малцинство му се налага да се срамува от произхода си, алтернативата пред него става много по-екстремна – то може и да го забрави, но може и да се ожесточи, да се вкопчи в него спасително, бранейки се от натиска (срв. реакцията на турците след Възродителния процес). Потенциалният екстремизъм произлизащ от такава алтернатива е много по-опасен.

  20. Попаднах на разказ с гледната точка на една жена, образована, българска туркиня, живееща в българска градска среда, който ми даде поглед към това как се чувстват турците, особено децата в училищна среда. (http://e-vestnik.bg/3788)

    „Големият ми син – Дени, в трети клас преживя много труден момент в училище. Прибра се разплакан вкъщи един ден, явно някой го беше обидил, и ме пита: „Мамо, аз нали не съм турчин, те много лошо са постъпвали по време на руско-турската война?” Аз му казах, че нямаме нищо общо с онези османлии, живеем в мирно време и нямаме нищо общо с тях, и нямаме вина, че сме от такава националност.
    […]
    Но като цяло – към християните, не сме се настройвали негативно. По-скоро сме се притеснявали да не бъдем унижени. Имало е моменти, в компания, без да знаят, че съм от турски произход, чувам: „Тези турци…”

    Когато в невинната детска душа се посее задължителната идентификация с историческа категория народ-„герой“, „поробител,“ поробен,“ иди после им обяснявай „ние не сме онези“. За българските деца, според както продължава възприемането, усвояването на историята, обучението в история, „ние“ винаги ще бъде равно на „онези“ в исторически план и оттам гледаме днешните български турци като живи и пълноправни представители на „онези“ турци. Затова и празнуването на националния празник ще си бъде такова, патетично-високопарно за българите и снишаващо-подтискащо за турците.

    Нещата ще се променят към по-добри, когато сме в състояние да говорим за турците все едно че сред събеседниците има турчин и без ние да знаем това, той не се почувства уязвен от казаното от нас.

    Между другото, и на мен ми се е случвало да съм в компания и някой да вметне нещо язвително-обобщаващо за някаква моя дълбоко интимна идентичност, без да подозира, че ме уязвява или че казаното може да се отнася за мен. (Не съм туркиня.)

  21. uuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuu

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s