Мексикански кич

Раскуаче (rascuache) е синоним на нискокачествен материал, бедно, кич, шлака и лоша изработка. Но раскуаче значи и умение да използваш това, което е на разположение тук и сега, да оцелееш с наличното, да си изобретателен с малкото и бедното. Понякога е изборът между използването на това, което имаш в момента, макар и лошо – и да не сътвориш нищо, защото няма с какво (качествено).

Не познавам друга култура, в която хората правят изкуство с некачествен, нетраен и лош материал – което няма функционално приложение, а не e декорация като тревненската дърворезба. И хората, а не обучени на това майстори. Всеки един човек взет произволно от улицата, или от затвора, потенциално да може го прави.
Кърпи (Paños, горе)
Рисуваните носни кърпи са типични за мексико-американската култура в американските щати на Югозапада (Калифорния, Невада, Аризона, Ню Мексико и Тексас). Възникнали са като рисунки на затворниците, които са ги правили с наличните материали на разположение – кърпи и химикал – като система за комуникация с външния свят. Постепенно са станали част от затворническата икономическата размяна. Два пакета цигари за една рисувана кърпа. Кърпите са се изпращали навън на близки и любими хора, но през 80те години са били и публикувани в рубрики на някои списания, приемащи обяви с контакти за лична кореспонденция, включително със затворници. Kакто занаятчиите-татуировачи, рисувачите са поддържали архив с модели за рисунките, често от порнографски списания, но и от католическата иконография, мексиканската история и поп култура, комикси и подобни, след което при всяка кърпа тези отделни образи са били свързвани в сложни композиции, използващи нагъсто всеки сантиметър. Чести теми са ежедневните терзания на затворническия живот, лични гордости или перипетии. Измислени или реални любови, насилие, видения от дрога и подобни. От контекста на създаването си и визуално много си приличат с татуировките от занаятчийски тип.

Ретаблос (retablos, laminas, ex-voto) е мексиканско изкуство, което може евентуално да се причисли към функционалното, ако приемем за негова функция това, че направата им е изпълнявала някакъв оброк или религиозен обет, или пък „курбан“ за благодарност за някакво лично озарение или услуга от страна (най-често) на Дева Мария. Макар че произходът им е вековен и водят началото си от официалното олтарно църковно изкуство, през 18 век излизат от неговите рамки и стават малки картини, обикновено на ламарина с маслени бои, на които се избразява случката, станала причина за оброка: Дева Мария в момент на помощ на обикновения човек в нужда, а отдолу – кратък текст, който разказва случката. Понякога тези картини се правят от самоуки художници, специализирали ce в това и получават поръчки, понякога са произвеждани масово за често срещани ситуации, примерно болест, но се рисуват и от конкретния щастливец аматьор-художник. Това горе например изобразява случай, в който повторно женен вдовец бива спасен от духа на ревнивата си първа си жена в сватбената нощ, от Девата. Има такива, които разказват за нелегални имигранти спасени от Девата в пустинята от хеликоптери на граничен контрол, падания от строителни скелета и подобни.

Охалата (hojalata, lamina, lata) също се прави от ламарина, но са скулптурни релефи, които често са декоративни, понякога предмети и скулптури, а в други случаи – плоски картини. Имало е време (от 16 век), когато ламарината не е било нискокачествен отпадък който ви се е намирал захвърлен на двора, а скъп материал, като сребро или, още по-добре, злато. Тогава от него са се правили дребни оброчни фигурки, а по-късно – така наречените ниши (декоративни обемни рамки за домашни иконостаси, в които са се поставяли и икони, а впоследствие домашни олтари с религиозни предмети). В един момент обаче – в момента, в който от ламарина от други метали са започнали да се произвеждат масови продукти, например опаковки за консерви – той става толкова достъпен и лесен за гравиране, продупчване, надраскване, натискане, огъване, релефиране и даже боядисване, че сега е един от най-популярните методи за украса на огледала, за рамки, чинии, поставки, кутии, дребни предмети за декорация та до големи преображения на интериори. Можете лесно да намерите примери, но най-интересното за мен са не само декоративните предмети, а (най-често) пейзажите, които си правят обикновени аматьори.

Имам икона на Дева Мария, рисувана на ламарина, чиято основа е вече ръждясала, но част от очарованието на раскуаче изкуството е приемането на тленността, промяната, разпада. В един момент иконата ще започне да сипе ръждата си върху всичко намиращо се отдолу и тогава може би ще я изхвърля, а може да я покрия със слой лак (който така или иначе може да започне да се лющи в бъдеще). Но тогава ще се появи нещо друго, подарено ми по следващ повод от нов приятел, направено от самия него или негов познат по конкретен специален случай. Нито един от тези предмети няма да трае 500 години, или дори и 150, както твърдят за добре отпечатаните фотографии. И това е съвсем ок.