Били ли сте някога малцинство?

boulders

Пиша това, защото обещах да отговоря на Никодил по повдигнатия от него въпрос за дискриминацията, толерантността, политическата коректност и по-скоро изискването за уважително отношение към маргинализираните малцинства. В него и в коментарите той споделя мнението, че налагането на толерантност е погрешно, а предразсъдъците може да се премахнат лесно ако човек просто опознае Другия на чаша бира.

Друг повод е наскоро приетия от Конгреса на САЩ закон за специално преследване на престъпления, извършени на базата на малцинствена омраза. Поводът за закона е едно престъпление с десетгодишна давност, при което студентът Матю Шепард бе примамен и убит от двама гей-хеътъри заради своята хомосексуалност. Но в действителност престъпления на основата на омраза се случват постоянно в САЩ. Преди няколко месеца група „нормални“ ученици от средната класа в щата Ню Йорк, излизат на вечерна разходка с цел да „понатупат някой мексиканец“ и убиват емигрант от Еквадор. А преди това двама братя също от Еквадор биват нападнати и единият убит, защото са се разходжали прегърнати по улицата.

Много малко хора в България са в някакво малцинство, или поне така ни се струва отстрани: като някаква хомогенна маса, в която повечето хора изглеждат и се смятат еднакви, или поне подобни. Това е илюзията на националността. В действителност много хора, които принадлежат към някакво малцинство, са невидими за окото. Макар че самите те разбира се са наясно със своя статус на малцинство, виждат себе си като някакво изключение, което не трябва да натрапват.

Разбира се, за всеки може да се каже, че е в някакво малцинство. Аз например принадлежа към малцинството от хората, които са родени в България, но живеят в САЩ, говорят испански, носят очила, имат белег от изгаряне и се казват Ели. Може би това е малцинство от един човек. Но има и малцинства на очилатковците, на диабетиците, на хората от Ямбол живеещи в Бургас, на сендовчетата и на притежателите на добермани. Дали те се осъзнават като малцинствени?

Малцинство в действителност обаче е нещо по-различно. Малцинството се дефинира с някаква своя характеристика, която да определя чрез себе си всички носители пред обществото, която да ти отделя от мнозинството в отделна група и обикновено да ги маргинализира. Тази същностна характеристика обикновено е враждебна и носи морален заряд; тоест, в очите на останалите хората от малцинството се приемат като заплаха или с нежелателни черти, и с негативни морални ценности. Хората притежаващи я биват групирани заедно на базата на нея – независимо от всички други различни свои черти и интереси,
за другите те принадлежат преди всичко към тази малцинствена група и едва след това, евентуално, може би са отделни личности.

Този механизъм на отделяне и групиране не само дефинира отделни хора като различни и Други. Той канализира омраза и насилие към всички членове на дадена група. В това се състои и необходимостта от специален закон за защита на престъпления към малцинствата. Когато някой бъде нападнат заради принадлежността си към малцинствена група, на практика всички останали хора от тази група са таргетирани и са потенциални жертви. Но освен че канализира насилие, което да речем може да е генерирано по други причини – лошо възпитание, идиотщина, недостиг на любов в детските години – механизмът за стереотипизиране и дискриминация на малцинства сам поражда враждебност и насилие, защото се състои в представянето на дадена група като заплаха.

Така че очилатковците в България, макар и подигравани в детска възраст (когато аз още не носех очила, alas), не са малцинство, понеже очилатковщината в обществото не е тяхна приета за същностна характеристика, с морално значение, която да бъде определяща за тях пред останалите и която да ги отделя в отличителна група. А циганите например са. Всеки един носещ тази характеристика неотменимо се възприема не като отделен индивид, а задължително като част от групата на циганите. Те не могат да избягат от определението си преди всичко като цигани, което и се отбелязва във всяка една вестникарска статия споменаваща човек, който по случайност е циганин.

Под поста на Никодил имаше различни мнения, според които престъпленията на базата на малцинствена омраза биха се случили винаги, просто защото хората, които са ги извършили са си келеши и идиоти и това не е основание да им налагаме толерантност, защото то би било насилствено. Чудя се обаче дали същите тези хора биха защитавали свободата на отношение и поведение на насилниците в българските училища, улици и тротоари. Наблюденията ми показват, че е обратното. Там никой не иска насилниците да бъдат свободни да малтретират, а обратното – децата да бъдат учени да уважават различните от тях. Макар че Никодил смята, че е глупаво толерантността да се гради чрез мрънкане, тя не може да се постигне от само себе си. Приемането на малцинствата винаги се е случвало с мрънкане – разяснаване на проблема, обществена дискусия и дебат, etc.

Тук обаче не говорим само за случаи, когато се стига до престъпления. И всъщност Никодил говори и по-общо за проявите на налагана – нежелана – толерантност. Например за случаите, когато в една работна общност – училище, университетски кампус, работно място и подобни – се забраняват обидни епитети към малцинства, при положение, че изказалите ги едва ли някога ще извършат истинско престъпление. И не само епитети, но и други начини на обидно за получателя отношение – примерно някой професор да нарича студентските си „Маце“. А Марфа смята, че забраната на нетолерантността е неприемлив начин за унифициране на хората, защото „Негърът ще продължи да е негър независимо дали ще му кичнат табелка “афро-американец”, “цветнокож”, etc.

Но всъщност има голяма разлика. Всеки, който протестира срещу насилието в училище знае, че то не се изразява само с побой над дете. Побоят е кулминация на враждебно отношение, което преди това е смачквало личността по други начини с вербално малтретиране и изключване. Може и въобще да не се стигне до побой, но има случаи на деца, самоубили се заради такова малтретиране. Марфа, всеки евреин технически е рязан, но смяташ ли, че е същата работа дали ще му се вика „рязан“, „чифут“ или „евреин“, с очакване това да води до неутрална атмосфера? Много е ясно кога това се прави с цел обида и маргинализиране. Нетолерантността не е отбелязване на различията между хората; тя е поставянето на дадени различия в ключ на враждебност.

Вербалното малтретиране е още един начин за маргинализиране на индивиди и враждебното им групиране им в малцинство. Така, както едно училище има политика на нетърпимост към обидно агресивно поведение (bullying) – или би трябвало да има, както е в САЩ – така и едно работно място или университет има право да въвежда такава политика и да изключва студентите, които не я спазват. В САЩ се приема, че всеки член на дадена общност има право да се чувства спокоен в нея, за да може да си върши работата, а маргинализирането води до точно обратното. Нека приемем, че толерантността е това.

Ако речем, че не трябва да мрънкаме срещу нeтолерантността, независимо дали сме засегнати самите ние или други, това е още едно проявление на стратегията за живот тип „наведена главица“.

Но най-важното е, че точно вербалното малтретиране води и до престъпления като това на тийнейджърите от щата Ню Йорк. То е генерирало омраза като е създало враждебност, която според неговата логика е нормална, морална и е ок да бъде реализирана.

Дискусията ще продължи.

28 коментара

Filed under България, Латинска Америка, САЩ, идеология, култура, национално, религия, свят, социално, феминизъм

28 responses to “Били ли сте някога малцинство?

  1. Размишльотини, заслужава си дискусията да продължи. Вие я поставяте съвсем основателно на много по-широка основа – не само като отношение към циганите, турците, евреите, но и качества на индивида, способността му да контактува и приема другите. Аз бих казал, че връзка има тук и отношението към живия свят изобщо – струва ми се, че между нетолерантните към „малцинствата” няма толерантни към бездомните кучета, например.
    Вашите разсъждения ми допадат, съвпадат с моята гледна точка. Писал съм илюстративни случаи по въпроса, но ще помисля за „по-теоретично” продължение.

  2. me

    В България все още има хора, които разделят сънародниците си на „столичани“ и „провинциалисти“. Както и университетски преподаватели (нищо чудно и училищни такива), които си позволяват сексистки коментари, както в специалности, където няма много жени, така и в тези, в които те са мнозинство.

  3. Това го писах и при Никодил: Нетолерантност не значи да не си възлюбил целия свят, а да ограничиш нечии граждански права въз основа на схваната от теб разлика. Може би на г-жа Емили това не й е било ясно. Аз съм била свидетелка как на моя приятелка афро-американка в иначе толерантното Чикаго й казват, че магазин за бижута е затворен, а мен пет минути по-късно ме пуснаха да вляза. Приятелката ми е от богато семейство и много по-добър потенциален клиент от мен, но бе имала грешката да е твърде неглиже облечена този ден и явно предразсъдъците на русата леля зад щанда са се включили. Аз също бях неглиже.
    Иначе моя леля ми е казвала как през осемдесетте на летище в Германия обявяват, че пристига самолет от България и всички да си пазят вещите, защото българите крадат.
    Явно на човек му е трудно да разбере какво точно означава дискриминацията, без да я е изпитал на свой гръб.
    А не дай боже да имаш недъг и да си ученик в българското училище. Жална ти майка. Така че, като ми заразправя българин за насилственото налагане на толерантност, се чудя да се смея ли или да плача.

  4. Благодаря за коментарите…
    Наистина трябва човек сам да попадне в позицията на малцинство, за да разбере колко е необходимо да действа активно за приемането на различните от нас. Била съм в това положение в различни ситуации, затова знам. Нетолерантността трови и осакатява, а не е само пренебрежим и преглътваем детайл от пейзажа.

  5. „Но има и малцинства на очилатковците, на диабетиците, на хората от Ямбол живеещи в Бургас, на сендовчетата и на притежателите на добермани.“

    Всичко това са множества 🙂

    Малцинството, както казваш, освен че е множество има и определени по-специфични характеристики.

  6. Живял съм 10 години зад граница и през цялото това време съм бил в малцинството на чужденците. Навсякъде на тях гледат малко или повече като на навлеци. Страшна работа! Да не дава Господ…

  7. Съм малцинство, била съм и дискриминирана…

  8. Божо, да. 🙂 И тези специфични характеристики са такива, които отделят съответните хора от обществото и ги групират на този признак. За очилатковците никой не казва в една вестникарска дописка: „Престъпникът XY е очилат.“ Не е определящо и морално качество, докато да си циганин е.

    Защо ги споменах тези множества първоначално като малцинство? Исках да опровергая аргумента, че понеже всеки с нещо е различен, затова различни малцинства нямат нужда от специална защита от дискриминация и най-малкото от дискусия и разбиране на проблема. Kогато стане дума за това, някои хора подценяват разрушителната сила на изключването на човек от малцинство и дават един подобен пример: „Ами то и на дебелите винаги са им се подигравали в училище, но това не им е попречило просто да не обръщат внимание на подигравките и просперират после в живота.“ Само че подиграването, макар никога недопустимо, е едно нещо и то може да стане по различни причини. Но не е непременно белег за дискриминация заради принадлежността ти към малцинство, която да затваря врати за теб.

    Пътева, би ли разказала за някой пример?

  9. neuromantic

    Може би някаква форма на социален ПР ще помогне на хората да погледнат на хората като на хора. Лични истории заснети в клипове и излъчвани от големите телевизии в праймтайма… Нещо от сорта. Трябва да бъде разпознато някак това което свързва всички ни. Продължавам да смятам че чисто законово проблемът не може да се реши изцяло – законът е капак под който врят тъмни страсти и лоши мисли. Мисля че Америка е добър пример за това – сегрегацията се наказва сурово и е изтласкана в сивия сектор, но продължава да съществува и да взима жертви.

    Бил съм малцинство – всички умни хора са малцинство, като малък в училище бях попаднал в един клас състоящ се предимно от челядта на шофьори и чистачки – определено бяхме от различна раса и си носехме отличителния белег на маргинализирана група – нещо като жълтите звезди за евреите. Дори не носехме очила (между другото, очилата са служели за малцинствен признак в СССР когато след революцията по бързата процедура всеки очилат е получавал чук по главата). Все още съм малцинство, просто не винаги показвам звездичката си.

  10. Pony

    По телевизията например (говоря за БНТ, останалите даже не ги обсъждам) никога не забравят да ни съобщят, че протестиращите от фирмите по чистотата са цигани или че извършителят на някое си битово престъпление е ром. В случай че не е – етническата принадлежност не е важна. (Не е важна и когато става въпрос за спортисти, примерно боксьори, които се състезават за БГ). Въпреки че понякога, за да бъде потвърдено правилото, се подчертава изключението: „Стана известно, че убиецът НЕ Е от ромски произход.“ … Невероятно, но факт – понякога се случва и в най-добрите семейства…
    Изобщо сме свикнали, че престъпленията са циганска запазена марка; както е убеден народът: „то им е в кръвта!“ В България подобна дискриминация е норма, съществен елемент на здравия разум. Чудя се къде гледа СЕМ?

  11. Като заприказвахме за расизъм: ужасена съм от начина, по който ромите Марин и Мустафа, са употребени в Мюзик Айдъл. Подобна употреба на малцинства за развлекателната индустрия е недопустима в демократичните страни.

  12. Извинявай, че толкова късно отговарям 🙂

    Мерси за поста – темата е важна. Съгласен съм с наблюденията, че в България малцинствата на практика се игнорират. Като изключим двете етнически малцинства, които не ни най-малко интегрирани. Съгласен съм, че е необходимо у подрастващите да се възпитава толерантността като основна ценност. Ако училищният тормоз е под контрол, много неща ще са много по-лесни.

    Сега за налаганата толерантност- в университета понеже тая среда познавам. Тя не е задължително нежелана. Нежелан- от мен и от други хора, които са предимно толерантни – е начинът по който тя е налагана. Чрез постоянният натиск, постоянно вменяване на вина на мнозинствата, постоянни кампании за awareness. Мисля че разясняването на правилата и после налагането им е напълно достатъчно.

    Да стигнем до словото. След като приеха „proposition 8“ в Калифорния (забрана за гей-бракове) Станфордския университетски вестник публикува десетки мнения и коментари. Всичките до един против забраната. Познавам поне двама души, които писаха писма до вестника, обясняващи позиция „за“ забраната. Не се съгласявам с мнението им, но съм убеден, че те трябва да могат да го изкажат. Само че Станфордския университетски вестник (независим от университета, но все пак под неговата шапка) не допуска не-либерални мнения.

    Друг случай- мис Калифорния каза че е против въпросните бракове и беше демонизирана като най-нетолерантния човек на света. Задаващият въпроса по-късно обясни какво е очаквал като отговор. За каква свобода на словото става дума, щом на едно- макар и нелепо- официално събитие- спорни въпроси имат „верни“ и „грешни“ отговори. Как Перез Хилтън не получи почти никаква критика задето нарече въпросната девойка „кучка“?

    Ясно е, че Америка все още има проблеми с расизма и е важно те да се изкореняват. Но да изключат бял студент от университета, задето е нарекъл друг бял студент „негър“ е нелепо. Да въведеш правило, че ако някой те гледа повече от две секунди в асансьора, можеш да го осъдиш за сексуален тормоз е нелепо- хората понякога се зазяпват. Да слагаш етикети като „расист“, „хомофоб“, „сексист“ на някого само заради един разказан виц – е нелепо. Защото между реч и практика все още има разлика.

    Сега, казваш „В САЩ се приема, че всеки член на дадена общност има право да се чувства спокоен в нея, за да може да си върши работата“ Само че аз не се чувствам спокоен, тъй като никога не знам кой кретен ще се оплаче от мен задето съм посочил на приятел дългите крака на някоя студентка.

    Политическата коректност ме загуби за каузата преди 4 години когато в моя факултет станах свидетел на следния случай: Младежът Д праща мейл до листа на студентите: „Не пазарувайте в еди кое си кафене, там ми откраднаха номера на кредитната карта“. Р го пита: „какво са си купили“. Д отговоря „Не знам, може би последния диск на Girls Gone Wild“. Р докладва на шефа на факултета, че Д говори публично за порно, което е обидно за жените.

    Спорът дали порното е обидно за жените е за друго време, искам да подчертая: Д не употреби нито една неприлична дума, не каза нищо което дори намеква за сексисъм. Не каза дори думата „порно“. Каза, на шега, заглавието на поредица филми, която се рекламира по основни телевизионни канали.

    Д беше сериозно мъмрен, сложен на пробация и принуден да претупа дисертацията си и да завърши година по-рано. Предисторията, която липсва е, че Р и Д винаги са били в конфликт- по куп причини и това беше начинът на Р да натика Д в ъгъла. Историята беше грозна, шефовете на факултета си даваха сметка, че наказанието е непропорционално голямо, но университетът го беше дал като минимално при такова „страшно престъпление“, Така, както при всеки режим който органичава словото, правилото беше използвано за лична саморазправа.

    Нещата които видях покрай тоя случай (той се точи месеци) ме убедиха, че е важно да се създава толерантна среда, но не и враждебна. Нещата които видях покрай тоя случай подсилиха желанието ми един ден да напусна тази страна.

    Цензурата не е начинът да накараш някого да не дискриминира афроамериканците. Ако забраниш думата „педераст“ хомофобите няма да изчезнат. Ако създадеш среда, в която обаче черните са видими, ако покажеш, че гейовете не са някакви митични създания, а са хора като всички- това ще помогне.

    Така – докато гоним други свободи- аз мисля- не бива да забравяме свободата на словото.

  13. Baluan

    Аплаузи за Никола.
    Ще ви препоръчам да помислите по въпроса : Дали някои общества, напук на мераците им за равноправие, реално те не могат сами да се приобщят, а някои дори не искат, към останалите.

    Съветвам ви да помислите и доколко разните там предрасъдъци не се дължат и на напълно обосновани исторически и личностни процеси(при това не само в посока към „предубедения“, а и в обратната) – тогава „лечението“ е доста различно 😉

    Мишльотке – пак опитваш да тълкуваш нещата в адски широк смисъл 😉

    И все пак, не пропускайте и случая, в който никак не е редно да се насърчават изключенията от едно правило, за сметка на самото правило 😉

    Щото много от случващото се около вас се дължи именно на това – на обръщането и прекомерното внимание, което се отдава на изключенията (било то користно или не … ) И съм повече от убеден, че доста безогледен непукизъм е нужнен, човек да остане равнодушен …

  14. Вербалната форма на нетолерантност е много по-жестока от физическата – като малка не ме интересуваше чак толкова дали някой ще ме набие или не, но пък и досега си спомням няколкото случая, в които са ме нарекли „саката“ (и още ме боли). Никола, обаче е прав, че наложената толерантност рано или късно се изражда – толерантност не може да бъде наложена, по-скоро отделният човек, или обществото като цяло може да бъде възпитано да бъде толерантно. Как, е отделен въпрос 🙂

  15. В случая, който Никола разказва (ако това е цялата информация), става дума за полова дискриминация спрямо студента мъж. Защото ако въпросното момиче беше казало същото изречение, на никой нямаше да му хрумне да я обяви в дискриминация. Вярно е, че жените като цяло не са равнопоставени с мъжете и в общия случай има значение кой говори. Но в този конкретен случай имаме двама човека (жена и мъж) с еднакъв социален статус. Това, което момчето е казало (ако е всичко), не накърнява по никакъв начин позицията на момичето или пък на жените по принцип. Именно защото дискурсът е сложно нещо, има нужда за тези неща да се говори и специално в часовете по привидно аполитични предмети като техническото писане (препратка към статията на Никола). В случая лошото не е повдигнатата се дискусия за предполагаемите вреди от забележката на момчето, а овчедушието на неговите колеги и преподаватели, които не са превърнали тихата си подкрепа в публична.

  16. Никола, благодаря за включването – все се притеснявах да не би да си сметнал поста за riposte на твоя, а всъщност той просто ми даде повод да обобщя какво мисля по въпроса 🙂 Ще има продължение – другата седмица 🙂

    Форми на нещо като социален ПР, за които споменава @neuromantic, има различни. Те са инициативи които наистина помагат да се промени мнението и отношението на хората. То е нещо като пространство, в което различните хора да седнат и да изпият една бира, за което говори Никола, без която възможност те не биха сядали да я пият. Има например различни програми в училищата за опознаване. Има тематични месеци, в които се говори по различни теми. Има детски лагери, в които палестински и израелски деца летуват на американска територия с цел да се срещнат и общуват, нещо, което не им се е случвало иначе. Това е опит за влияние върху отношението на хората.

    Но то е различно от закона и правилата в частност. Законът не се интересува дали хората наистина обичат бедните, когато създава различни програми за подпомагане. По същия начин и преследването на престъпления на основата на омраза не е налагане на искрено отношение на толерантност, а на спазване на необходими условия за съсъществуване. И мен хич не ме е грижа дали служителката на гишето е лицемерна в любезността си, когато ми трябва само отоговор на въпросите ми и просто обслужване. Аз предпочитам биячите в училище да ме мразят все така, но да не ме закачат, отколкото да разчитам на промяна в отношението им – което може да отнеме години, а може и да не се случи – за да спрат да ме мразят и оттам да ме бият.

    Мис Калифорния не би трябвало да е сакнционирана за мнението си. Професорите от факултета е трябвало да изоставят малодушното си спокойствие и лесно да защитят студента, вместо са си мрънкат под носа колко е било несправедливо. Но, ако мога да използвам аналог, съществуването на случаи на abuse от полицията не означава, че трябва да отменим системата за law enforcement.

    Обаче „негър“ е нещо различно – на български не е особено скандална дума, но тя не отговаря на „нигър“, ако това е била думата. Последната има съвсем друга и доста обидна конотация.

  17. neuromantic

    Разбира се, че без закони не могат да бъдат решени проблемите. Моята идея е по-скоро бонус – законът казва какво трябва да се прави, добавката разяснява защо трябва да се прави това. Така ще се спре и чисто бюрократичното спазване на правилата – хората ще мислят върху тях и ще избягват механичното им следване, евентуално ще ги променят по-често за да се стигне до приятно равновесие от което са доволни всички. Или пък не 🙂

    За съжаление, някои (доста) хора нямат надежда за очовечаване в обозримо бъдеще – те са родени без съзнание, или поне със забележителна липса на това, което ние разбираме под съзнание – липсва им малко свързаност (или количество) в челният дял на мозъка, там където се предполага че е съсредоточено съзнанието. Медицината е записала интересни случаи – поради травма на челният дял, добри, разговорливи и помагащи на ближния хора са се превръщали в егоцентрични, себични и асоциални елементи – т.е. приближили са се до животното… Сори за нехуманитарното отклонение 🙂

  18. vihrena

    само преди дни ми се случи да попитам трима здрави хетеросексуални момчета българи дали някога са били малцинство. Млъкнаха и се замислиха. Не са били и изобщо не могат да си представят. Не си представят какво изпитва четвъртото момче, което те „на шега“ наричат ПЕДЕРАСТ. Не си представят как „сакатият“ слиза от четвъртия етаж и отива до магазина или на работа. Не си представят отдръпването само при вида на ЦИГАНИТЕ.
    И изобщо колко болка причинява поведението им. То е неосъзнато, базирано на стереотипи. Те имат образование, достъп до информация, достатъчни доходи. Последните три блага обаче някак си не са успели да допринесат за осъзнаването на самозалъгването, в което живеят, и емоциите, които поведението им предизвиква.
    Иска ми се всеки един човек да попада в ситуация на маргинално малцинство за известен период в живота си, за да осмисли привилегиите си и да контролира поведението си.
    Най-бързо в САЩ се сприятелих с „негрите“, защото като българка не бях приемана от „белите“ американци, а самата аз съм оперирана откъм предразсъдъци. Стигнахме до етапа тъмнокожите ми приятели да ме наричат nigger, а аз сред тях изглеждах за страничния наблюдател като екзотична малка пуканка 🙂
    Не всеки афроамериканец ми е автоматично приятел. Както и не всеки мюсюлманин е терорист, всички знаем. И не всеки гей е супер талантлив. И не всеки българин преджобва германците. И още милиони такива изречения.
    Опознайте първо човека, после си правете заключения за средата, в която е възпитан, вярата, която изповядва, разбиранията му за външен вид, (сексуалната ориентация ви интересува ЕДИНСТВЕНО ако искате да правите секс с този човек), тенът на кожата, ръстът в сантиметри и как влияе това на характера…
    О, да, ниските мъже имат мания за величие, русите жени са глупави, но секси, сините очи са честни… Колко от тези предразсъдъци са вече в историята, наша работа е да пратим там и останалите.
    По повод деня: Ден за БОРБА срещу хомоФОБИЯТА ми звучи парадоксално, замяна на една генерализация с друга. Fighting for peace is like fu*king for virginity, са казали умните хора. И за 17ти май аз казвам:
    HOMO means HUMAN, as in homo Sapiens. HOMOPHOBIA means FEAR OF HUMANS. We are all human, don’t be afraid!
    Мир и любов на всички!

  19. @neuromantic
    Асоциалност, егоцентризъм и себичност, която приближава до животинското, е неподходящо сравнение.
    Много бозайници – независимо дали хищни или хранещи се с растения – са социални животни, помагат на другите от групата си, рискуват и дори се жертват за тях.
    Едновременно с това тези жертвоготовни същества се проявяват като ксенофоби, т.е. враждебни са към други групи с животни от собствения си вид. А вътре в самата група има йерархия, на чието дъно са аутсайдерите.
    Причините, водещи до такъв начин на съществуване не са много по-различни от причините, довели до ксенофобия в човешките общества.

  20. Радвам се, че Вихрена лесно е намерила чернокожи приятели. Мои колеги, които преди години заминаха за САЩ, без да се подготвят както трябва, имаха по-неприятен опит. Децата им били единствените бели деца в класа и съучениците им ги биели всеки Божи ден. Точно както описва Кольо Николов в книгата си „Кейбъл рум“.

  21. neuromantic

    Жилов, ти говориш по-скоро за капиталната йерахия, която наподобява животинското царство – на върха са акулите, долу са мишките. При животните групирането се извършва предимно на роднински принцип, сходни миризми или просто свикване с тази на ближния предизвикват несъзнателно задействане на рефлекси за коопериране, лъвовете например не се групират на база лъв срещу друг род животни. А саможертва в името на друго животно ми се струва прекалено… Съзнание, в смисъла на възприемане на гледната точка на другия, поставяне на неговото място, което не може да стане ако не виждаш самия себе си отстрани, чрез окото на обществото, има само при човека – не може да се постигне без критична маса от навързани неврони. Въпросното око трябва да има капацитет да побере колективната памет. Вярно, делфините са развили нещо като социална среда, което пчелите отдавна имат и са усъвършенствали, но дали може да се говори за съзнание е спорен въпрос. Повече ми прилича на работа в екип, на синхрон. Луфтвафе също са работели в синхрон, и то немски, но имат ли съзнание? Точно то ни различава от животните, съответно без него ставаме като тях, а на него му е чужда идеята за поставяне на егото над социалната конструкция.
    Колкото до асоциалността – естествено има вариант да си асоциален без да си животно – случва се когато всички други наоколо са животни 🙂 Повечето хора по земята се гордеят че са животни и си имат животински аватар в съзнанието – схема наподобяваща поведението на оригинала.

    Леле, ние с теб като се разприказваме става страшно…

  22. По повод на случая, за който пише Никола: Ясно е как е трябвало да постъпят професорите; но нали за това става дума – че, за да се постигне толерантност към малцинствата и жените, у „привилегированите“ е насаден страх, който е унищожил чувството им за справедливост (ако изобщо някога са го имали).
    Ти даваш примери за престъпления от омраза, извършени от мнозинството срещу представители на малцинства. Но проблемът всъщност е двустранен. През 92-ра по време на расовите бунтове в Лос Анжелос доста хора бяха линчувани само защото бяха бели. Всеки човек се нуждае от законова защита, независимо дали е от малцинство или от мнозинството.
    Неотдавна в една дискусия на сайта на „Либерален преглед“ някой изтъкна, че ако пак се случат нападения срещу роми, трябва да се вземат мерки срещу медиите, които насаждат омраза към ромите. Въздържах се да попитам срещу кого точно коментаторът би поискал мерки, ако пак се случат нападения срещу българи. Просто, когато някой си позволи да напада някого, трябва полицията и после съдът да си свършат работата. А омразата да е утежняващо вината обстоятелство независимо от посоката й.
    Към Невромантик: Случаи на саможертва в животинския свят са отдавна описани (най-известният: пчелата, която, за да защити кошера и майката, жили нападателя и след това умира). Дори е изчислено при какви обстоятелства саможертвеното поведение се утвърждава от естествения отбор. Най-общо това става, когато саможертвата на даден индивид облагодетелства негови роднини, така че, дори той да загине, спасените роднини да запазят гените му.

  23. Yana

    Az chak sega popadam na diskusiata. Nicola, tova, koeto e razkazvash e abuse na ideyata za PC. Koeto ne znachi, che PC samo po sebe si ne e dobra ideya.

  24. Майя, за да се постигне толерантност е необходимо насаждане на страх? Откъде правиш тази връзка?

    Вестниците, които насаждат омразата, са един вид съучастници. Един вид част от идейните причинители на престъплението. Този вид съучастничество не е от тези, които попадат под преследването на закона обикновено. Но е нещо, срещу което обществото може и трябва да се бори.

  25. Правя връзката, защото хората по принцип са гадни копелета и само страхът може да ги накара да се държат добре. Да си дупчат билетчетата в трамвая, да паркират правилно, да не нараняват по-слабите и т.н. Както ти беше казала другаде – нека този, който ме мрази, продължи да ме мрази, но да не ме бие. Е, ти представяш ли си друг начин да бъде възпрян да те бие освен чрез страх? Но същевременно страхът е много опасно оръжие и затова аз съм против прекомерната му употреба.
    За вестниците искам да разгранича два случая – пълноценно насаждане на омраза и просто съобщаване и анализиране на факти. Относно медиите, които насаждат омраза, въпросът е спорен; аз виждам доводи както „за“, така и „против“ да се вземат мерки. Но ти не одобряваш и самото съобщаване на факти, напр. в репортаж за престъпление да се посочва, че извършителят е циганин. Аз мисля, че това е редно. Така на обществото се припомня, че имаме сериозен проблем. Също така мисля, че трябва да се посочи, когато престъплението е мотивирано от омраза.
    Вероятно нашите управници биха приветствали цензурата върху криминалната хроника уж за да няма расизъм и нетолерантност. Така ще могат да си запушват носа и да извръщат лице от проблемите с циганите, да се правят, че такива проблеми няма, и съответно да не вземат мерки.

  26. Мая,
    Не съм сигурна как оповестяването, че извършителят на престъпление е „циганин“ ще реши проблема с ромите. Нима оповестяването, че загиналият при атентат е „мафиот“, „мутра“ и т.н. е допринесло по някакъв начин да се реши проблемът с прганизираната престъпност? Напротив, такива определения само тривиализират проблема. Казваме си „ами, какво друго да стане с една мутра?“ или „какво да очакваш от един циганин?“ и с това се приключва. А проблемът реално не е в „циганите“ или „мутрите.“ Те са само симптом на абдикацията на властите от управленческите им функции и на нашата абдикация като граждани от гражданските ни отговорности: от упражняването на натиск върху власт-имащите, за да си вършат работата.

  27. Те са само симптом на абдикацията на властите от управленческите им функции и на нашата абдикация като граждани от гражданските ни отговорности: от упражняването на натиск върху власт-имащите, за да си вършат работата.

    Много точно!
    А когато някой се опита да размърда хората да си потърсят правата, започват надълго и нашироко да се леят дълбокомислени разсъждения, защо няма смисъл да се размърдат. Също като в историята на Григор:
    http://www.gatchev.info/blog/?p=801

  28. Майя, не мисля, че хората спазват правила за добри отношения (в частност толерантност) от страх. Иначе всеки би престъпвал тези правила когато нарушението не би било забелязано или наказано. Мисля, че много по-силнa мотивация е стремежът към сътрудничество, одобрение и възможността за получаване на облаги на базата на това сътрудничество. То е и генетически заложено при хората. Така и дупченето на билетчетата не е задължително дa e от страх да те хванат. Нито имах предвид, че насилникът ще бъде възпрян само със страх. От какво? Че някой мой по-силен приятел ще го причака в тъмницата? Че директорът ще го напердаши? Когато казах, че има начини такива насилници да бъдат спрени без да е необходимо да си променят чувствата към мен, нямах предвид то да е от страх. Особено за едно дете осъзнаването, че всички са против и не приемат дадено поведение действа много по-ефикасно и възпиращо отколкото страх от пръчка, която никой днес дори не би си позволил да използва.

    В същото време най-ефикасното средство за спиране на насилието може да не е промяна на чувствата на насилника към мен, но със сигурност е промяна на стереотипите, на които се градят тези чувства. Макар и аз да не държа той да си променя чувствата, ако такива действия на дискриминация следват някаква разпознаваема схема, за цялостното им преодоляване е необходимо и разрушаване на стереотипите паралелно с принуждението му да спазва закона. Не виждам защо едното трябва да изключва другото.

    Как разграничаваш пълноценното насаждане на омраза за разлика от просто съобщаване и анализиране на факти? Кой вестник наистина анализира, когато внушава образа на циганите като заплашителен източник на престъпност? Самият подбор на факти за съобщаване е вече тенденциозност. Ако един вестник решава да съобщи в кратката си статия факти от идентичността на дадено лице, с това вече конструира история и причинно-следствени връзки в нея, като в случая с „престъпника – блогър“. Отбелязват ли вестниците, че даден престъпник е българин? Те отбелязват това, което конструира значенията в събитието. Те конструират историята. Разбира се, това е трудно или невъзможно да се преследва със закона. Но това го прави не по-малко силно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s