Мислоучение

Българинът по принцип не е религиозно животно. В това, разбира се, няма нищо лошо. То не означава, че българинът е лош. Моралността, колкото и променлива да е според времето, мястото и кой пита, няма нищо общо с религията. Всеки би казал, че точно преди 20тина години, когато уж религията е била забранена, нравите са били в доста по-добро състояние. Обратното, сега когато религията е разрешена, казват, че имаме насилие, бездуховност и неморалност. Тоест, по тази логика не виждам причинно-следствена връзка между достъпа до религията и по-висок морал. Духовниците може да кажат, че то е защото хората са били отучени от нея през 50 години, но в същото време не са били свободни и вече сега, когато са свободни да действат както намерят за добре, но нямат религиозен ориентир, те действат неморално. Това само за себе си е доста съмнително, но на първо място кой може да докаже, че още по-преди, преди социализма (когато се смята, че са били свободни) хората са действали по-морално?

Казвам това, защото аргументът за въвеждане на религия в училище като задължителен предмет се базира до голяма степен на това намерение, научаване на морал. Аз лично много съм подозрителна към някой, който твърди, че един човек е добър благодарение на религията, каквато и да е тя. Значи, че той/тя не убива, не краде и спазва другите морални закони само защото Бог е казал това, съответно единствено защото се страхува от възможното наказание при непослушание или се стреми към обещаната наградата при послушание. Много повече уважение заслужава човек, който е морален заради вътрешно убеждение да прави добро, отколкото заради Божия заповед. Доказателство са многото случаи, когато убедено религиозни хора например убиват. Значи религията съвсем не е сигурно средство за висок морал. Да не говорим за случаите, когато точно в името на правата вяра са се извършвали масови престъпления, и то подстрекавани от водачите на дадената религия. От друга страна дори е установено, че моралният инстинкт е нещо, заложено у всички хора, следователно религията няма заслуга в него.

Така че аргументът „чрез задължително вероучение/религия към морал“ е фалшив. Но има нещо друго. Помните ли времето, когато на въпрос в класната стая можеше да има само един възможен отговор? Тогава успехът се считаше за постигнат, когато се улучваше точно него. Добре ли е това за едно училище? Вероучението е на път да го превърне в официална образователна метода. Какво би станало ако един ученик каже в час: „Няма Бог“? Би ли получил двойка? Според вероучителите от православната църква, да. Ако целта е приучаване към морал според Божиите заповеди, за да се приучат на него децата, то те трябва първо да вярват, че тези заповеди са валидни, че има Бог, който ги е дал и заради вярата в него (и приемане на неговия духовен авторитет) именно трябва да следват съответния морал. Тоест, вероучението няма да бъде обучение на знания, нито умения, а обучение на вяра. Искаме ли това? Може ли да се пише оценка за вяра?

Разбира се, вероучителите имат различни, макар и противоречиви доводи, че вероучението няма да бъде насилие срещу свободата на съвестта. Казват, че всяко дете ще си избира (религия – православие, религия – ислям и така нататък) и то според деноминацията си (тоест, самоопределението на родителите си). А за тези, чиито родители са атеисти, ще има задължителен хуманитарен предмет, етика. Освен това казват, че преподаването няма да е индоктриниращо. Общественият съвет към МОН (воден от проф. Бакалов), автор на концепцията, казва, че преподаването ще е само на познание за религията, така че според тях също няма да е индоктриниращо. Познавам проф. Бакалов и съм сигурна, че неговата болежка е недостатъчното познания на българите ЗА религията.

За съжаление, Обществения съвет към МОН казва едно, но на практика концепцията му е нещо точно като вероучение. Например, за преподаватели ще се предпочитат богослови (и при липса на такива, ще се приемат и историци, философи и подобни). А богословието, както е изучавано в СУ, си е чиста православна християнска теология. От 80тина учебни дисциплини всички са с православна насоченост и има само една миниатюрна „История на религиите“. Едва ли така подготвени богослови могат и ще преподават знание за религиите, различно от вероучение за праославното християнство. Освен това концепцията на МОН за началния курс предвижда „основното съдържание да се формира от темите на морала, представени в тяхното религиозно осмисляне и подкрепа – изучава се морала в хоризонта на святото.“ И още: „Темите очертават траектория, която започва от дома [на децата] и от техните ежедневни морални (екзистенциални) проблеми и стига до пиетета към святото, среща със свещеното, уважение и възможно упование в религиозността.“ Какво е това, ако не е вероучение?

Изказванията на Светия Синод за недоктриниращия характер на тяхното пък предложение също са неубедителни. Те са или съзнателна лъжа, или самозаблуда от страна на Светия Синод; индоктринацията е най-сигурното нещо там. Самият факт, че ще се избира според вероизповеданието, е доказателство, че то ще бъде индоктриниращо. Да вземем за пример големият конфликт между Общественият съвет и Светия Синод. Съветът предлага надконфесионално преподаване на религия, при което всеки ученик ще изучава и православно християнство, и ислям, и всяка друга. Синодът е против това, защото такава постановка е „педагогически несъстоятелна, така и недопустима по вероизповедни причини, понеже засяга религиозните убеждения на повечето граждани, познаващи своето изповедание. Със сигурност тя накърнява религиозните чувства и правата на православните християни – както на учениците и техните родители, така и на учителите.“ Тоест, за родителите православни християни ще представлява накърняване на религиозните чувства детето им да научава ЗА други религии. Що за преподаване е това, освен ако не е чиста и проста индоктринация? За да накърнява религиозните чувства на учениците, то ще е не знание за религията (защо знанието за религията ще накърнява чувствата), а именно убеждаване в правотата на дадена вяра – в случая, на всички изучавани вери. Така го разбират от Светия Синод.

Има и други въпроси, които Синодът не подозира, че родители и учители могат да си зададат. Например има голяма разлика в индоктринирането в морал от религиозна и от светска гледна точка. Моралът от религиозна гледна точка е практика и отношение, базирано на религията. Тоест, ако едно дете в такъв час се учи на морал, той е първо конфесионалният морал, специфичен за конкретната религия. Ако едно дете се учи на морал в час по етика, допуска се, че може да е различен морал. В такъв случай, каква е тази разлика? И кой я определя? А ако са различни, в противоречие ли са?

Един друг аргумент, че понеже вярата е съхранила българщината (любимо клише), належащо е тя да се използва за същите цели и днес в училище. Предполага се, че става въпрос за православната християнска вяра. Да не мислим сега дали българщината наистина е застрашена… но това веднага извиква въпроса, ако е така, какво ще правим с тези вери, които не спомагат за съхраняване на българщината? Следва ли да ги посочим и да им поискаме сметка защо не го правят? И те противни ли са на съхраняване на българщината и като така, трябва ли да не ги допускаме в училище или са неутрални, като така безобидни? Искаме ли въобще да отговаряме на този въпрос?

И всъщност, какво пречи същата тази концепция и тези часове да са към православните храмове, в извънучебно време?