Утопия, каквато не я знаем

utopia.jpgТози семестър ми предстои да водя междудисциплинарен курс на тема утопия. Ще бъде избираем курс, за студенти от различни специалности. Програмата ми е почти готова, макар че предвиждам промени в последния момент за последната част.

Смятам да го разделя нехронологически на две части: документи на исторически опити за създаване на утопия в действителност и литературни текстове, представящи идеята за някаква (въображаема) утопия, създадени за пропаганда или поучение.

Много държах да включа текст от източноевропейската традиция, дори някакъв български текст, с огромно любопитство да видя как биха реагирали студентите. Мина ми през ума стихотворението „Сън“ на Вапцаров, но то не е преведено. Бих се захванала с превода, но въпросът е, че ситуацията ми показа нещо знаменателно: социалистическата идеология е създала твърде малко художествени утопии. Разбира се, източноевропейска фантастика има, но тя винаги е била до голяма степен дисидентска или не е предлагала някакъв проект ясно подкрепящ социалистическата идея.

Огромното количество соцреалистическа литература е или мъченическа и се занимава с героичното страдание родило днешния строй, или с трудното, но славно настояще на възход и подвизи в мирно време. Но утопия… трудно е да се посочат творби в този жанр. Една такава утопия би могла да бъде само представа за бъдещето, защото настоящето е ясно: социализмът още се строи и все още не е идеалното общество. Ако тя показваше някое място различно от тук и сега, то това би поставило под съмнение единствената правилност на истинския път за построяване на утопия, а именно социалистическия модел. Би намекнало, че този модел е само един алтернативен вариант, а той трябва да е единствен и непогрешим. Затова соцутопията, доколкото я има, винаги говори за бъдещето. Тя е една мечта, сън (стихотворението на Вапцаров) или сигурно, но все още непостигнато съвършенство. Оттам и фантастиката, например Мъглявината Андромеда на Иван Ефремов. Въпреки това пак смятам, че в сравнение с останалото количество соцреализъм и имайки предвид огромната инвестиция на социалистическата държава в литературата като идеологически лост, доста странен е фактът, че соцутопията е толкова малко.

Обаче има жанр, където разграниченията настояще-бъдеще не е толкова отчетливо и можем да приемем, че представлява един вид соцутопия в сегашно време. Говоря за детската литература, това лоно на пропагандната въображаемост.

Помните ли съветската серия за приключенията на Незнайко? По-точно Незнайко в Слънчевия град? Като малка тя много ми харесваше, а когато започнах да се занимавам с утопия ми просветна колко многозначителна е. Като започнем от самото заглавие, намек за класическата утопия на Томазо Кампанела Градът на слънцето. Можем да се забавляваме да откриваме други възможни паралели, някои грижливо замаскирани от автора идеологически намеци, други явни и прозаични. Ако си спомняте, в Слънчевия град, където Незнайко пристига от своя Град на цветята, цари ред и справедливост, няма пари, но и никой не краде, а технологията (конкретно описана) предлага благоденствие на жителите си. Магическата пръчица, на която попада Незнайко (днешният недоразвит социалистически човек) внася хаос вместо да решава проблеми, защото разбира се според логиката на книгата съвършенството не се постига с вълшебства, а с нов социален ред.

Мисля, че една от причините соцутопията да не е много развит жанр, да имаме много политически и идеологически документи, а малко литературни текстове е самият характер на творбата като сюжетен разказ. За да има разказ, трябва да има развитие, което задължително означава да има конфликт, някаква несправедливост, някакво несъвършенство. Докато социалистическата визия предполага краен и съвършен ред на обществото, където няма конфликти. Трудно се създава разказ в такава съвършена среда, в която нищо не се случва.

Ако имате други идеи за соцутопии, детски или не, давайте 😉

PS. Да, ще продължавам да пиша в блога и през семестъра, но може би по-рядко 🙂

Advertisements

30 Коментари

Filed under идеология, интелектуалстване, класика, литература, образование

30 responses to “Утопия, каквато не я знаем

  1. Ели

    Чудесен пост, поздравления. Социалистическата утопия всъщност поддържаше мита за истиността на своите „пророчества“ и идеи. Затова единствения (и общозадължителен) стил беше соц-реализмът във всички сфери на изкуството.

  2. Ели

    Всъщност в соц творбите имаше големи конфликти и сблъсъци с обществения враг.

  3. mislidumi

    Не се сещам за соц утопии, но ми хрумна нещо друго

    Утопията за създаването на световна общност с развитието на интернет – още от мита за глобалното село до новите уеб-общества -блогери вместо чат, скайп вмето телефон; Утопията за свързаност, за преодоляване на физически граници, глобализъм…

    Интересно ми стана – ще взема да ти посетя курса 🙂

  4. Добре дошла, Ели!
    Разбира се, че има конфликти в литературата на соцреализма. Но в соцутопията положението е различно. По мое мнение соцутопията като жанр почти не съществува и такива творби могат да се изброят на пръстите на ръката.

  5. mislidumi, Да… по принцип интернет като идея може би е утопичен, но дали е литературно произведение? Тоест, правя разлика между утопичен проект и утопия-литературен жанр. Бих се радвала ако се включиш в курса 🙂

  6. Ели

    Не съм се замисляла по въпроса за утопията като литературен жанр. Като цяло соцреализма утвърждаваше първата част от опозициите добро-зло, истина-лъжа, красиво-грозно…и т.н. За втората част на опозицията беше неприето (забранено) да се пише, понеже неистината, лъжата и злото нямаха право да съществуват. Тяхното заклеймяване се осъществяваше посредством утвърждаването на приетото за истина, красота и добро. И по този начин конфликтите ставаха (вътрешни) екзистенциални.

  7. Ели

    mislidumi е писал за една от последните утопии. Замислих се литературата и ролята й в утвърдаването на подобен утопичен проект, но си дадох сметка, че в технологизираната ни епоха тя вече не може да изпълнява функциите които е имала преди.

  8. Ели, ако темата за утопията като литература те привлича, бих ти препоръчала „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела, харесва ми повече от „Утопия“ на Томас Мор. Или от научната фантастика „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов и „Магелановият облак“ на Станислав Лем.

    Вярно е, че соцреализмът утвърждава доброто пред злото, но си е вярно и че всяка литература, която утвърждава нещо, то винаги е доброто. Въпросът е, че доброто бива дефинирано по различен начин от всяка култура, общество, дори човек. Не мислиш ли?

    Аз съм оптимист за литературата. Може би тя се е променила, не е същото животно както го знаем традиционно, но съществува в някаква друга форма и все така влияе.

  9. Аз стигнах до думата „шейкър“ и се спрях. Обяснявайте и ще чета и надолу. Умни неща се бистрят тука…

  10. Е хайде сега Светлинче, аз тъкмо разчитах на теб да се изкажеш за Незнайко! 🙂 Не се прави, че не разбираш, а може и да прескочиш „умните“ пасажи 🙂

    Шейкърите са много интересни, на български има тази кратка статия, http://www.pravoslavieto.com/inoverie/shakers/shakers.htm, но разбира се писаното е от човек със свое мнение и непълно. Историческа ценност в Нова Англия и производители на харесван от мен стил мебели 🙂

  11. Ели

    Мда, точно така мисля. Затова и писах, че се утвърждава ПРИЕТОТО за истина, добро, красота.

  12. Аз съм обаче Всезнайко и ше кажа, че и аз съм утопист! Искам и аз да съм мормонка, да нося онова ритуално бельо, което не трябва никога да се съблича и да имам много сестри=жени на мъжа ми. Ми да – аз ще готвя, друга ще мие, трета ще оправя леглата и даже може да си направим собствен футболен отбор и после ще оженим по едно дете за всеки комшия. Рай – целият свят са ти роднини и никога, ама никога не си сам!

  13. Прочетох какво е шейкър. Ами малко са ми смешни, но поне ми позволиха да прочета напред (надолу). Там пише разни неща за Николай Носов и Незнайко. Мдааам – знам го аз него. Интересното е там, че накрая Незнайко всъщност се отказва от идеята си да прави Града на цветята като Слънчевия град. Навремето не го разбирах. Сега не е навремето, обаче…

  14. Интересно, а тази подробност я бях забравила. А си е многозначителна. Естествено, че ще се откаже да прави Слънчев град…

    Ели, разбирам те.

  15. Pingback: Може ли една касетка? « Патиланско царство

  16. Pingback: Остров, лаптопи и коктейли « ю

  17. Много се интересувам от утопии и анти-утопии. Едно време обожавах Незнайко. Ама не гледах на него като на утопично общество, а по-скоро като предсказание за бъдещи технологии….

    Подобна ми е 1002-рата нощ на Шехерезада, в която Едгар Алан По разказва за нашия свят преди около 200 години 🙂
    Но не знам дали попада в графата „утопии“.

    Къде и кога ще се провежда този курс?

  18. Силвия,
    Благодаря за интересния въпрос. Този разказ на По би трябвало да спада към дистопиите, ако изобщо е в утопичната категория. Пак има противопоставяне на спокойния домашен уют и опасностите на приключенстването, противоречиво Синбад винаги го влече на напуска уреденото познато и да се стреми към неизвестното предизвикателно. Като жанр разказът за приключението на Синбад е смесица между „пътешественически разказ“ (тоест средновековния жанр на свидетелства за измислени екзотични места, уж посетени и видени от западни пътешественици) и типичните за По халюцинации и съмнения, породени от научните открития от времето му. Тези съвременни открития и нововъведения са видени през очите на човек, непринадлежащ към тогавашната цивилизация, на когото те изглеждат също толкова странни и невъзможно гротескни, както са изглеждал Изтока в очите на западните пътешественици от Средновековието. Не е точно утопия, в смисъл на въображаемо идеално устроено общество, защото социалните връзки не са съвсем в центъра на описанието, само странните за външния човек техни продукти и образи. Но познавайки По, той просто иска да покаже колко гротескни могат да бъдат нововъведенията, макар че на създалите ги съвременници те да изглеждат прогресивни, логични и нормални. Въобще, типичната негова цинизъм към цивилизацията и прогреса… Не случайно накрая халифът решава да убие Шехерезада, защото или не му е интересно, или разказаното надминава всякаква правдоподобност.

    Курсът е започнал вече. Ще ти пиша отделно за него.

  19. Интересно ми е как върви курсът.

    В последно време доста си мисля за поредицата „стоманени пещери“ на Азимов. И противопоставянето на подземния супер-град Ню Йорк, който не може да съществува без ресурсите си и минута, срещу другата крайност – планета, заселена от 100,000 души, всеки от който разполага с неограничено пространство, но е немислим личния контакт.

    Едва ли се вписва в темата, но пък почти всяко нещо може да бъде погледнато под произволен ъгъл.

  20. Добре върви 🙂 Благодаря ти за идеята за Азимов – може би е хубаво да дам Стоманените пещери като тема по избор за курсова работа. Ама щом става дума за подробности, в първата част сложих правилата за някои монашески ордени от средновековието, идеите за прогреса от Ренесанса до просвещението и по-нататък, мормонската общност United Order от края на XIX век, Парижката комуна, испанските католически мисии в Новия Свят, шейкърите, някои ленински декрети за създаването на съветите; общо взето, в мнозинството си тоталитарни визии, в които колективът доминира над индивидуалната свобода и в които може да се влиза и по желание, но често това става по принуда. Втората литературна част варира от Еденската градина през Платоновата „Република“ през средновековната Коканя, съответно ренесансовата класика на жанра дала името на идеята, някои разкази на пътешественици, текстове за Елдорадо, Шангри-ла, малко научна фантастика.

    Всъщност този уикенд мислех да пиша нещо по темата (изненада).

  21. Pingback: Папата за утопията (и марксизма) « Размисли

  22. Традицията утопичните общности /градове/ да са слънчеви, на Слънцето, е от антиримското въстание на Аритоник – 2 в. пр. Христа

  23. Поправка – Аристоник

  24. Добре дошъл – а защо мислиш така?
    По-скоро е от астрологически съображения и последващата идея за ред и хармония.
    Не съм сигурна, че непременно произхождат от въстанието.

  25. В случая не „мисля“, а споделям исторически факт. Този факт ни препраща доста по-назад във времето от Кампанела, с когото е направена връзка в разсъжденията за Незнайко на Носов. Не съм сигурен и за връзката между астрологическите съображения и аполоновото слънце като символ на рационалното. Предлагам, вместо въпроси „защо мислиш така“, да се запознаеш със случая „Аристоник“. Идеологията на това въстание е утопична, но е изключение във времената, когато във въстанията на роби не се предлага алтернатива на системата. В този смисъл „соц“ или „ком“ утопиите ходят по хората доста преди комунизма на 20 в.

  26. Защо, мисленето винаги помага 🙂

    Кой е казал, че тоталитарни утопии не е имало преди 20 век? Те всички утопии по един или друг признак са тоталитарни, както споделих с Божо. Отделно, че марксистката българска наука имаше любим навик да търси корените на социализма още в античността и средновековието.

    Но да се твърди, че утопичните градове на слънцето се казват така заради въстанието на Аристоник и че това е традиция тръгнала оттам е доста проблематично – или че Кампанела следва тази традиция. Градове на слънцето има много други, които са си били реални градове и преди/независимо от Аристоник, а не проекти за утопия. Специално Кампанела не го прави заради връзка с Аристоник – неговите влияния са други.

    Виж и тук:
    http://www.depauw.edu/sfs/backissues/10/winston10art.htm
    и ще разбереш защо те питах защо мислиш така.

  27. „Корените“ на социализма са в човешката природа, следователно и в античността. Някои справки – историята с Анани, Сапфира и ап. Петър в Деяния на апостолите /организацията на ранно християнската община/, или общините на есеите и пр. Става дума за надеждата за добър и справедлив живот, която не е тоталитарна. Става тоталитарна, когато се съедини с обществени държавни модели. Колкото до Кампанела и Аристоник, налице е съвпадение на съществена терминология и на обща идея. Кампанела, като образован човек, би трябвало да знае античната история, вкл. онова въстание, към чиято иинтерпретирана и развита идеология добавя астрология и манастирска организация на живота. А формата на книгата му – диалогът – е заимствана от Платон /Държавата, точно тука има намек за Атлантида/. Градовете на слънцето като историческа реалност преди 2 век не променят нищо. Има ли в Горна Оряховица много орехи, или в Харманли – хармани? И, по-спокойно.

  28. Станкова

    Изключително съм щастлива, че попаднах на този блог! Поздравления за всичко и много успехи. През цялото време си мисля за моя ученичка, която преподава литература в американски университет, и често обсъждаме нейните курсове. Завиждам ви за свободата. Сегашните ученици имат „Сън“ в конспекта си за матура. Определят стихотворението като смешно, тъпо, идиотско. Ние поне имахме задръжки:) Все пак – учителят трябва да направи анализ. Например нещо такова:
    „Сън”
    Голяма част от текстовете на Вапцаров конструират щастливи визии за света утре. Те трябва да съградят хармоничния мит за новото битие, което ще бъде произвеждано от завод за живота. Вапцаровите мечти са преди всичко етически – за свят без отровната плесен на омразата и без гладни деца. Образът на мечтания свят у Вапцаров обаче парадоксално се оказва образ на владения свят, който ще бъде управляван със здрава желязна ръка: на дните водите/ ще впрегнем в бетонен ръкав./ Не ще ги изпуснем, нали?/ Ще ги впримчиме здраво./ Ще им кажем:/ “Така ще вървите!”/ И те ще тръгнат – така!” Утопичното, въжделеното пространство се оказва зона на една властваща ръка, определена като “наша” в стихотворението от „испанския” цикъл “Сън”. Когато мечтае бъдещето, Вапцаровата поезия остава вписана в идеологическия дискурс, в който границата между свое и чуждо остава непокътната, а идеите за равенство са абсурдно съчетани с механизмите на надзора и планирането. Така образът на утре-света се случва като синтез между спонтанността на романтическата мечта и императивите на идеологемата.
    Сънят може да бъде разглеждан като персонализирана митология. Съдържанието на съня включва не само неговата динамика и картините, но и товара от емоции и тревоги. Всеки сън е недействително осъществяване, което се стреми към практическа реализация. Ето защо социалните утопии са образ на бъдещите общества. За Фройд всички съновидения изпълняват желания, които са се родили през деня и са останали незадоволени. Мечтаната от комунистическата идеология отвъдност гради сюжета на съня на Фернандес. Утопията-сън композиционно заема ядрото на текста и е рамкирана от различен свят на болезнена чувствителност – на война, бой, атака. Първите две строфи са разбити като свободен стих, с анжамбман, с пет апосиопези, пет риторични въпроса и четири от общо шестте обръщения към Лори. Фигуративно и тематично началото задава идеята за напрегнатата връзка на лирическия герой с другия, както и характеристиките на битийния му статус.
    Сънят е поместен в четири класически катрена. Болезнено нараненото от реалността съзнание трябва да организира собствения си космос, да го отдели от света и да се включи в него. Така подредената в класически строфи утопия изпълнява функцията на защитено поле, в което азът може да постигне връзката с другия, за което настояват първите две строфи: Чуваш ли, Лори”, Разбираш ме, нали? Утопичната визия в “Сън” е продукт на несъзнаваното, а не на мечтаещото съзнание. Съновидението изпълнява желанието: Войната свършена. Сънят е разказан в окопа и почти халюцинативно преживян от лирическите персонажи. Времето и пространството са утопично други: Войната свършена… ; всичко е във нашата ръка; работех пак в завода. В тази социална утопия се вместват идеологически копнежи около властта, т.е – диктатурата на пролетариата; работнически мечти за друг, приказен завод – машини същи/ но частите им блеснали –злато!/ И ставите им някак по-могъщи” ; за братско равенство и приятелски отношения. В този хронотоп на щастливо битие са запазени социалните роли, във въобразеното равенство е останала йерархията, човекът пак е вписан в отношения на подчиненост, “незамаскирани” са останали идеологическите представи – Лори е надзирател, облечен във власт и задаващ трудовата норма: Днеска искам триста болта! Лори е надзирател, а Фернандес – работник, но отчуждението и различията са преодолени в съпреживяването на съня: И двамата се смееме доволни. Сънно-копнежната визия на Фернандес като че ли става сън и на Лори. Стихотворението не изобразява променена социална структура – а идилическо общуване между работник и надзирател, което преминава в чистата и необяснима радост от човешкия контакт, преминава в необясним и немотивиран смях… Всъщност, стратегията на текста е тъкмо да бъде успешно манипулативен, да провокира у читателя същите визии. В социалното пространство на свободата и равенството природата е щастлива, пространството е отворено: А вънка тъй широк е небосвода!…/ Блести небето, въздухът блести! Дори мракът отстъпва във паника, за да се реализира сънят за щастие. Блясъкът е и вън, и вътре – блестят машинните части, блести и небето. Щастливото друго има и друг образ, естествено антиподен на заводското сега-битие: И дишаш, дишаш толкова свободно! Опозиционният пространствен модел в поезията на Вапцаров е изключително продуктивен. От една страна е затвореното пространство, изразяващо трагизма на човешкото съществуване: живота притиска; завод, притиснал с мъка толкоз хора; в машинната зала ми стана задушно; хванаха ни в капана на живота. От друга страна: а вънка тъй широк е небосвода. Полетът в простора, небето, слънцето са образи, утвърждаващи ценностите.
    Стихотворението „Сън” реализира идеологическото утопично преодоляване на неуютната действителност, но текстът като цяло днес буди по-скоро иронично снизхождение.

  29. Pingback: Пликове щастие « Жълтурчето

  30. утопия

    утопия подобна на Жак Фреско’с Проект Венера…свят без пари и монетна система,вместо това изкуствен Бог“G.O.D.-global oversight department“…изкуствено съзнание което да сканира всяка мисъл и действие,и да дава и взима кредит в електронна форма на всяко същество,дори когато лежите в къщи и не работите нишо,а просто мислите соцално позитивно или сънувате нещо полезно за другите,получавате кредит,който само вие можете да употребявате…не е нужно да се онаследява или предава или краде от друг…всеки може да работи каквото и колкото си иска и да ходи където си поиска,като самото ходене,му дава кредит…всяко движение и действие,дори на мисълта носи кредит,ако е позитивно…ако не е,кредита се отнема автоматично….и всеки с антисоциално намерение ,помисли и действия бива лишаван автоматично не само от кредита си,но и бива електрошоково предупреждаван и наказван от изкуственото съзнание „G.O.D.“…всички останали неща са само атрибути на подобно общество…няма правителство..няма армия и полиция…няма бюрокрация…няма данъци…няма банки…няма дългове…никой няма повече от колкото е заслужил…никой няма власт над останалите…животните няма да се убиват,дори за храна…технологиите ще прозивеждат каквото и когато и колкото трябва…но най-важното е премахването на парите в сегашния им вид…вместо да се инсталират чипове в телата ни ,може да се използват жлезите(хипофиза и т.н.)като микроизлъчватели на персоналната информация към „G.O.D.“,а кредита да се осребрява чрез пръстови/ирисови или ДНК сигнатури/подписи и т.н.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s