Борба срещу ксенофобията чрез кулинария

zuppadimoscardini.jpg Супа от полипчета. Може ли някой да сложи в устата си такова нещо? Може и още как.

Наскоро Лешничка писа за училищен кулинарен конкурс, част от проект за борба с расизма и ксенофобията. И наистина, кулинарията си е много ефикасно средство за приемане на Другия. Нали има и поговорки: „Изял съм една торба сол с него“, тоест опознал съм някого много добре именно чрез сътрапезничество. Да седнеш на нечия трапеза си е висша форма на доверие – не случайно траките са имали ритуални съдове за закрепване на приятелство, при които няколко души пият от обща съдина. Така няма съмнение за различност на гостбите и отровителска вероломност. А в много култури да откажеш сътрапезност, ако си гост, или да откажеш покана към гост е израз на отхвърляне, недопустим дори и между врагове. Нали и днес много важни въпроси се решават и скрепяват чрез гощавка. Сключване на сделка, сватба, интервю за работа. Когато човек приеме гощавката, приема и гостоприемството, съответно приема и ангажимент за сътрудничество и лоялност.

Но едно е да седнеш на маса с някой и насила да преглъщаш жабите, с които те гости. Друго е неговата манджа да ти хареса и то толкова, че да си вземеш рецептата и да си я готвиш и у дома. Дори и да не си записваш рецепта, а да те пуснат в кухнята, да гледаш как се приготовлява, да участваш. Това си е висша форма не само на доверие, а на приемане на чуждата култура, признаване, че и в нея се готви добре, че вкусовете на другите са нелоши, даже чудесни, че философията му за живота, въплътена в кулинарните предмети на изкуството, не е толкова погрешна. Ако човек е това, което яде, то яденето на ястието на чужденеца те прави малко по-негов.

Разбира се, както в идеологията изобщо, така и в кухненската такава има фундаменталисти. Например италианците, които никога не биха позволили идеологическия компромис пастата да се съчетава с пиле, наричат гадното кафе „американско“, а в чужбина не готвят гъби, защото каквото и да купят няма да бъде така добре като манатарките, расли по хълмовете на Емилия Романя. Но не винаги италианската висока кухня е била толкова затворена за чужди влияния. Марко Поло е донесъл от Китай спагетени мостри, които са били посрещнати с ентусиазъм, доматите също са се преборили със скептицизма, а това, че днес в Умбрия се яде хляб (макар и отвратително безсолен) се дължи на факта, че латините преди да изтребят етруските едно време са се научили от тях да месят и пекат брашното, а не да го сърбат под формата на каша. Така че италианците нямат основание да протестират, че американците са взели техните кулинарни идеи и то без да ги разберат правилно. Какво че никъде в Италия няма ястие „паста алфредо“ нито пица с ананас като в американските пицерии – по същия начин и спагетите не е задължително да са оризови като китайския оригинал.

Всъщност изниква въпросът дали приемането на дадено ястие върви от по-слабата политически нация към по-силната или обратно, или пък политическото господство няма никакво значение в случая. Венеция и Китай не са били политически конкуренти по маркополово време. Но пък като че ли при повечето примери на кухненско-идеологическо влияние то тече от по-слабата нация към по-силната. Един вид колониално заграбване на идеите и ресурсите. Европа трябва да благодари на Новия Свят за привилегията на пържените картофки, шоколада, пуканките и доматения сос върху пицата, а какво е получил той в замяна? Английското кухненско съществуване днес би било истинско мъчение без индийските ресторантчета. А да не говорим за американската кулинарна имиграционна политика, която приветства чуждите кухненски идеи така, както сметкаджийски приема и носителите им. Нали казват, че американска оригинална кухня няма: това е нация на имигранти, дошли в земята на меритокрацията да я осеят с таверните и такериите си.

Най-интересната кухня е колониалният фюжън. Не просто южноазиатска кухня, а такава пречупена през призмата на френския колониализъм. Не просто мексинанска, а текс-мекс. В един момент колонизаторите започват да прозират истината, че такова кулинарно заграбване всъщност намирисва на културна инвазия от страна на колонизираните. Или искат да разделят кухненските благинки от социалните претенции на колонизираните. Но вече е късно. Във Велика Британия, чувам, южноазиатците изтъкват, че ако британците обичат кърито, тo  трябва да приемат и тези, които им го носят.

В един момент кулинарният принос може да стане въпрос на национална идентичност също толкова важен, колкото и другите негови аспекти. Гърците и турците в САЩ например имат отколешен идеологически спор чии са мусаката, бюрекът, сувлакито. Този спор често излиза на повърхността под формата на съответните етно ресторанти, които претендират за „автентична кухня“. Ето как кулинарията може да се бори с ксенофобията и верската нетърпимост (защото хранителните вкусове в Източното Средиземноморие наистина доста са се омешали), но това не трябва впоследствие да се забравя. Иначе става като моя познат американец, който се учудва колко еднакво се готви на Балканите, а колко твърдо това се отрича от съответните кулинарни националисти във всяка отделна балканска страна. Именно ако кулинарните заемки са признати и приликите осъзнати можем да разберем колко много неща ни обединяват вместо да ни разделят.

И конкурсът си е много валидно начинание в тази посока. Децата демократично са си теглили бележки с имената на страни от ЕС, чиито кулинарни мирогледи да изследват. Тук искам да подчертая колко е важен елемента „представяне“ в този проект – не са издирили рецептите само, а са ги претворили, като по този начин са се поставили на мястото на други, влезли са за малко в техния живот и начин на мислене. И то деца. Но от друга страна нали в България няма идеологически неприязни срещу французи и италианци, даже чувам, че и присъствието на англичаните преминава без ксенофобски напрежения. И техните кухни си се радват на престиж. Ако трябва като възрастни да се борим с истинската ксенофобия, по-голям смисъл и полза има да вкусим, правим и присвоим рецептите на: …, …, …, (моля допълнете списъка 😉

Advertisements

13 коментара

Filed under култура, национално, традиция, Uncategorized

13 responses to “Борба срещу ксенофобията чрез кулинария

  1. Мммм, ако ме питаш какво бих наготвила, така че да преодолее всякакви различия и да обедини хората така че връзките им да се развият и „извън масата“, веднага ще ти кажа – кекс или хляб (е, може да не е точно обикновен хляб, ама все пак). Не знам – може да е сантиментална женска заблуда, но това ми се вижда ун иверсалната храна, която е мила на всеки и без която на трапеза не бива да се сяда. Кексът е малко по-различен случай, но пак би свършил работа. Щото той е типично женска храна и би обединил жените около една маса, но в едан по-официална обстановка, жените биха го отказали (не е прието да ядат десерти) и освен това мъж може да приеме кексчето за предложение за „друг вид единнение“ 😉 И все пак – миризмата на топъл хляб е позната и пр иятна на всеки, нали 🙂

  2. Лелееееей, трябва нова клавиатура вече – на тая са й станали много халтави копчетата и сама си пише, ама глупости 😦

  3. Апостол Апостолов

    Интересно становище. Не се бях замислял над тези неща. Мисля обаче, че в схващанията ви има все пак едно рационално зърно.

  4. Храната може да бъде, и често е, посланик на добра воля.
    Даже ми се струва, че смесването на култури винаги започва от нея.
    Но тя не може да постигне твърде много.
    Англичаните сигурно никога няма да престанат да считат индийците и пакистанците за 2-ра ръка хора, независимо, че единствения им шанс да ядат нещо вкусно са индийските и пакистански кърита. Самите те имат само овчарски пай, който всъщност е ирландски, освен ако не е всъщност шотландски.
    От своя страна гърците винаги ще спорят ожесточено с всеки, който твърди, че сърмите не са гръцки. (То ако питаш тях, те са измислили и сушито, а после японците са взели да го правят с водорасли вместо с лозови листа и да го режат – тези плебеи :-D)

    Моето най-интересно ястие е инджара – етиопско. Люто и вкусно. Не знам как се прави, но … знам нещо за Етиопия покарай него, освен стандартните, глад, мизерия и Савската царица. 🙂

  5. Марсиан, а кажи какво нестандартно знаеш за Етиопия покрай инджара! 🙂
    Наистина храната е посланик на добра воля (като ритуалното посрещане с хляб и сол). Права си обаче, че храната сама по себе си не може да постигне много – както и другите традиции от ежедневната култура (облеклото, декоративния вкус, обичаите на деня). Може би слабостта им се дължи на по-малкото влияние на културата на ежедневието в сравнение с официалната. Едно време сме се смятали за не толкова различни от останалите народи в Османската империя, докато все по-оформящата се национална доктрина не е акцентувала върху различията. Или както в случая с индийската кухня в Англия. Затова не би трябвало да твърдя, че кулинарното смешение непременно води до културно приемане. Може би трябва да модифицирам условията, в които може да се приеме, че кулинарията се бори срещу ксенофобията:

    *Кулинарното възприемане да е осъзнато (и гърците да признаят правото върху сърмената марка и на останалите източносредиземноморци).
    *Кулинарното възприемане да не е съпроводено от отблъскване на ниво официална култура (както италианската кухня е проводник на топли чувства към италианската култура в Америка защото Италия и Америка не са имали политически спор).
    *Тоест, кулинарното възприемане има шанс да се бори срещу ксенофобията преди тя да е започнала 😉

    Апостол, надявам се да е повече от зрънце… 🙂

    Светлинче, тук има един термин „comfort food“, който се отнася за храна, която може да не е здравословна или модна, но дава комфорт на душата. Кексът е именно такава храна за мен 🙂 Хлябът също – но не е гарантирано за всеки. Нали има цивилизации, които не са го открили, като Великата Китайска. А други приемат само собствения си вариант. Обаче кексът мисля има всички данни да стане универсален знак за междукултурна любов 😉

  6. За инджара – имах предвид просто вкус. Знам един вкус, знам и истории, но те са лични. Обаче вкусът на ястието само ги потвърждава.

    Харесва ми последният извод: „…кулинарното възприемане има шанс да се бори срещу ксенофобията преди тя да е започнала“

  7. “…кулинарното възприемане има шанс да се бори срещу ксенофобията преди тя да е започнала”

    Именно. За предпочитане в детска и училищна възраст. Значи има смисъл от конкурса и проекта:)

  8. Да не цитирaм и аз същото изречение като от последните 2 коментара
    Иначе кулинарията е едно мнооого приятно средство за борба 😉 , но за да се поддадеш трябва поне малко да изпитваш любопитство към чужди култури, което си е вече стъпка напред.

  9. Ама разбира се, че има полза, Hazel! (Ама и другите две условия са необходими, все пак)

    Ани, подсещаш ме, че може би любопитството към към чуждите култури има нещо общо с охотата за опитване на непознати храни. Има хора, които са върло подозрителни към нови храни и подхождат с предварителата мисъл, че те няма да им харесат. А всичко е въпрос на отвореност и благоразположение, на културните и вкусовите рецептори 🙂

    Марсиан, точно на такова примерче като инджара се надявах. Вкусът на ястието потвърждава историите… Като опитваш от храната на другите един вид пресъздаваш техните телесни усещания и по този начин влизаш в техните истории и придобиваш въпросното познание за тях. И лютите ястия като че ли имат повече склонност да създават просветления от подобен вид. На няколко пъти лютото от чуждоземна манджа ми е действало като лек соматичен шок, водещ до някакво културно прозрение.

  10. mislidumi

    Много вкусен разговор 🙂

    И много интересна гледна точка, това са неща, за които не се бях замисляла. По принцип възрастните хора
    (поколението на нашите майки и бащи/дядовци и баби) в по-голямата си част са консервативно настроени и не харесват други вкусове. За сметка на това пък в кухните на техните деца се вдига врява до небето – водопади от вкусове и експерименти. А станали ли сме по-толерантни, откакто си правим суши у дома? 🙂

    По отношение на вкусовете има и много модни явления. И понеже днес модата бързо се сменя, менят се и рецептите светкавично. Ако не изцяло, то поне в някой детайл. Обаче аз си признавам, че съм голям аматьор в кухнята, но съм почитател на хубавата храна 🙂

  11. Аз все се надявам, че светът е станал по-добро място за живеене в сравнение с преди няколко века (но може би защото чета история и се впечатлявам като да чета днешен жълт вестник 🙂 – което ме опровергава всъщност).

    Бабите и дядовците са си били консервативни по правило… Но нали точно те са привзели разни чужди рецепти. Може би такова привземане е ставало достатъчно бавно, за да му се даде шанс (и в процеса на привземането се е забравило откъде идват манджите). Но пък като е било бавно, било е наистина интегрирано в мирогледа.

  12. Pingback: Вкусотии « Размишльотини

  13. alekod

    Текстът много ми хареса и бих помолил авторката да се свърже с мен, защото искам да я питам дали мога да го публикувам в едно списание, на което съм глаДен редактор. 🙂
    Точица ми има координатите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s