Борба срещу ксенофобията чрез кулинария

Супа от полипчета. Може ли някой да сложи в устата си такова нещо? Може и още как.

Наскоро Лешничка писа за училищен кулинарен конкурс, част от проект за борба с расизма и ксенофобията. И наистина, кулинарията си е много ефикасно средство за приемане на Другия. Нали има и поговорки: „Изял съм една торба сол с него“, тоест опознал съм някого много добре именно чрез сътрапезничество. Да седнеш на нечия трапеза си е висша форма на доверие – не случайно траките са имали ритуални съдове за закрепване на приятелство, при които няколко души пият от обща съдина. Така няма съмнение за различност на гостбите и отровителска вероломност. А в много култури да откажеш сътрапезност, ако си гост, или да откажеш покана към гост е израз на отхвърляне, недопустим дори и между врагове. Нали и днес много важни въпроси се решават и скрепяват чрез гощавка. Сключване на сделка, сватба, интервю за работа. Когато човек приеме гощавката, приема и гостоприемството, съответно приема и ангажимент за сътрудничество и лоялност.

Но едно е да седнеш на маса с някой и насила да преглъщаш жабите, с които те гости. Друго е неговата манджа да ти хареса и то толкова, че да си вземеш рецептата и да си я готвиш и у дома. Дори и да не си записваш рецепта, а да те пуснат в кухнята, да гледаш как се приготовлява, да участваш. Това си е висша форма не само на доверие, а на приемане на чуждата култура, признаване, че и в нея се готви добре, че вкусовете на другите са нелоши, даже чудесни, че философията му за живота, въплътена в кулинарните предмети на изкуството, не е толкова погрешна. Ако човек е това, което яде, то яденето на ястието на чужденеца те прави малко по-негов.

Разбира се, както в идеологията изобщо, така и в кухненската такава има фундаменталисти. Например италианците, които никога не биха позволили идеологическия компромис пастата да се съчетава с пиле, наричат гадното кафе „американско“, а в чужбина не готвят гъби, защото каквото и да купят няма да бъде така добре като манатарките, расли по хълмовете на Емилия Романя. Но не винаги италианската висока кухня е била толкова затворена за чужди влияния. Марко Поло е донесъл от Китай спагетени мостри, които са били посрещнати с ентусиазъм, доматите също са се преборили със скептицизма, а това, че днес в Умбрия се яде хляб (макар и отвратително безсолен) се дължи на факта, че латините преди да изтребят етруските едно време са се научили от тях да месят и пекат брашното, а не да го сърбат под формата на каша. Така че италианците нямат основание да протестират, че американците са взели техните кулинарни идеи и то без да ги разберат правилно. Какво че никъде в Италия няма ястие „паста алфредо“ нито пица с ананас като в американските пицерии – по същия начин и спагетите не е задължително да са оризови като китайския оригинал.

Всъщност изниква въпросът дали приемането на дадено ястие върви от по-слабата политически нация към по-силната или обратно, или пък политическото господство няма никакво значение в случая. Венеция и Китай не са били политически конкуренти по маркополово време. Но пък като че ли при повечето примери на кухненско-идеологическо влияние то тече от по-слабата нация към по-силната. Един вид колониално заграбване на идеите и ресурсите. Европа трябва да благодари на Новия Свят за привилегията на пържените картофки, шоколада, пуканките и доматения сос върху пицата, а какво е получил той в замяна? Английското кухненско съществуване днес би било истинско мъчение без индийските ресторантчета. А да не говорим за американската кулинарна имиграционна политика, която приветства чуждите кухненски идеи така, както сметкаджийски приема и носителите им. Нали казват, че американска оригинална кухня няма: това е нация на имигранти, дошли в земята на меритокрацията да я осеят с таверните и такериите си.

Най-интересната кухня е колониалният фюжън. Не просто южноазиатска кухня, а такава пречупена през призмата на френския колониализъм. Не просто мексинанска, а текс-мекс. В един момент колонизаторите започват да прозират истината, че такова кулинарно заграбване всъщност намирисва на културна инвазия от страна на колонизираните. Или искат да разделят кухненските благинки от социалните претенции на колонизираните. Но вече е късно. Във Велика Британия, чувам, южноазиатците изтъкват, че ако британците обичат кърито, тo  трябва да приемат и тези, които им го носят.

В един момент кулинарният принос може да стане въпрос на национална идентичност също толкова важен, колкото и другите негови аспекти. Гърците и турците в САЩ например имат отколешен идеологически спор чии са мусаката, бюрекът, сувлакито. Този спор често излиза на повърхността под формата на съответните етно ресторанти, които претендират за „автентична кухня“. Ето как кулинарията може да се бори с ксенофобията и верската нетърпимост (защото хранителните вкусове в Източното Средиземноморие наистина доста са се омешали), но това не трябва впоследствие да се забравя. Иначе става като моя познат американец, който се учудва колко еднакво се готви на Балканите, а колко твърдо това се отрича от съответните кулинарни националисти във всяка отделна балканска страна. Именно ако кулинарните заемки са признати и приликите осъзнати можем да разберем колко много неща ни обединяват вместо да ни разделят.

И конкурсът си е много валидно начинание в тази посока. Децата демократично са си теглили бележки с имената на страни от ЕС, чиито кулинарни мирогледи да изследват. Тук искам да подчертая колко е важен елемента „представяне“ в този проект – не са издирили рецептите само, а са ги претворили, като по този начин са се поставили на мястото на други, влезли са за малко в техния живот и начин на мислене. И то деца. Но от друга страна нали в България няма идеологически неприязни срещу французи и италианци, даже чувам, че и присъствието на англичаните преминава без ксенофобски напрежения. И техните кухни си се радват на престиж. Ако трябва като възрастни да се борим с истинската ксенофобия, по-голям смисъл и полза има да вкусим, правим и присвоим рецептите на: …, …, …, (моля допълнете списъка 😉