Замисляли ли сте се защо сред децата, очакващи дарения за животоспасяваща операция никога няма циганчета?
А помните ли когато едно дете от трънския дом беше убито от рецидивен служител, но дарителите на дома написаха писмо в защита на директорката, взела го на работа?
Според повечето хора, милосърдието е нещо чудесно: благородство и алтруизъм, както и надежда за един по-добър свят. Всъщност милосърдието никак не е допринесло за един по-добър свят, а обратното. То просто изразява и затвърждава несправедливостите на сега съществуващия. Да подкрепяме милосърдието като спасение от тях всъщност си е да подсилваме самите тях.
Милосърдието означава „добросърдечие“, проява на добро сърце в казуси, в които правилата са по-сурови. Тоест, то е изключение от едно общоприето обществено правило, като последното никой не променя. И понеже е изключение или добра воля, ключов става изборът и условията, при които се проявява. Този, който го проявява, взима нещо в замяна: власт да решава съдби, уважение и признателност от другите, лоялност, престиж, по-висока самооценка.
Милосърдието създава особена неразривна връзка между даващия и получаващия, от която няма отърване (catch 22). От една страна, получаващият е в неизгодна позиция да откаже помощта, защото тя му е необходима, a и би бил обвинен в неблагодарност. А aко приеме, получаващият се поставя в отворено отношение на задължение. По принцип даването не е формално свързано с реципрочност, но то неформално я предполага, изисквайки потенциална непреговаряна взаимност в бъдеще.
Най-важното обаче е, че проявяващият милосърдието от една страна поставя сам условията на даването. На харизан кон зъбите не се гледат, ако ще и да е харизан, за да умре в нечий чужд двор. Получаващият няма право да избира много-много какви дрехи ще получи, за какво да се използват фондовете и при какви условия ще се прави проекта. И така губи възможността си да настоява проблемът да се реши цялостно и принципно. Временното разрешение най-малкото забавя промяната на несправедливите правила.
Най-коварна е властта на милосърдващия да решава кой да получи милосърдието. Например в САЩ се харчат също толкова пари за социални нужди, колкото и в социалните европейски държави, ако се смятат частните дарения. Но частното милосърдие, понеже може да избира къде да отиде, отива там, където е най-добре според даващия парите.
От една страна, това е хубаво, защото има лична връзка дарител-даряван, заинтересуваност и евентуално контрол за ефективност на дарението, etc. Но от друга страна, по този начин дарението зависи от социалните връзки, информацията, ценностите и целите на дарителя. Много богати дарители дават за най-видимите, ефектните или най-настоятелните нуждаещи се. Може да се дадат огромни суми за оперни театри, университетско съоръжение или нова сграда за градския музей, който ще носи плоча с името на дарителя. Не че това задължително не са хубави цели. Но кой решава как най-добре, ефективно и разумно да се разпределят средствата? Дарителят? Нуждаещият се? Всички ние заедно?
В САЩ например съществува парадоксът на стиснатите либерали и милозливите консерватори. Колкото по-консервативен е щатът, толкова повече частни дарения се дават в него, а колкото по-либерален е, толкова по-малко дарения. Как така, след като либералите са тези, които уж се притесняват за бедните и онеправданите?
На пръв поглед, това е така, защото по-консервативните щати са и по-религиозни и това ги подтиква да даряват за ближния. Но има нещо много по-издайническо. В по-либералните щати мрежата за подмомагане е по-развита и институционализирана. По случайност или не, тези щати са по-богати и в тях има по-малко нуждаещи се. Консервативните са по-бедни и с по-слаба социална мрежа, затова подпомагането зависи преди всичко от милосърдието, най-вече от религиозни организации.
Консерваторите в САЩ смятат, че милосърдието и социалните услуги са по-ефективни, когато не се извършват от държавата, а от частни лица и организации. Те на практика предпочитат да има свободен пазар на благотворителните услуги, при който нуждаещите се един вид да се конкурират за вниманието и парите на дарителите. Но… както казахме, милосърдието означава установяване на властови отношения. Първо, най-много получават тези, които най-ефективно успяват да заявят и рекламират нуждите си. А се дава на тези, които се съобразяват с (религиозните) условия на даряващите. И където даряващите имат полза, кеф или семейна традиция да даряват. Пазар.
И така, циганчетата никога не са сред получателите на дарения за скъпи операции, от една страна защото такива кампании зависят от информираността и умението на конкретните родители да разберат системата и да се борят за децата си. Мислите ли, че таково милосърдие е справедливо за всички деца?
Освен това доказано е, че хората са склонни да проявяват милосърдие с предпочитание към тези, които са им по-близки и с които смятат, че са социално сходни. Когато в един американски квартал се нанесат повече хора от друга етническа група, даренията на общинско ниво намаляват. Така и с даренията за циганчетата в България.
Срещу отговорните за трагедията Могилино имаше вълна от негодувание. Но след това, дарителите на трънския дом защитиха директорката в решението й да вземе на работа човек с престъпно досие. Протестираха срещу затварянето на дома с аргумента, че са се хвърлили (техни, дарени) пари за реконструкцията му. Те чувстват, че понеже са дарили, имат думата да решават съдбата на дома.
Независимо от добрата организация на социалните услуги, винаги ще има нужда от инициативи като тази на вестник Ню Йорк Таймс, който издирва деца в остра нужда и набира доброволци да им купят коледни подаръци. И аз ще продължавам да дарявам на такива инициативи. Има изключения, в които милосърдието е по-добрият вариант от очакването на институционална помощ. Когато случаят е спешен и неочакван, например наводнение с пострадали. Когато става въпрос за близък, на когото сме опора.
Но не може една здравна система, за която се знае, че винаги ще има нужда от нея, да разчита на доброто сърце на изпращачите на есемеси. Всеки получател предпочита да има механизъм, чрез който сам да постигне необходимото му, а не да го получи даром и с вечна благодарност за дарителя. По-справедливо и смислено е усилието за милосърдие да не се изразява в сезонни левчета по Коледа, а в промяна на социалните правила.
Разбира се, не е казано, че всеки социален жест трябва да бъде пък одържавен чрез едно социално министерство. Такава промяна може да става и чрез създаване на трайни механизми, социално предприемачество, образователни кампании, промяна на вкоренените навици и активизъм, водещ до трайна промяна в мисленето.
Така че един ден да се умиляваме от циганчетата също толкова, колкото и всички други деца, независимо колко одобряваме средата и културата им.
И тогава ще проумеем цинизма на случая Първанов, който парадоксално точно като държавник организира една милосърдна Коледа, вместо да създаде държавен механизъм, така че да няма нужда от нея.
Размишльотини 
Ами аз пък съм на мнението, че когато човек дарява пари, от съществено значение са две неща:
1. Да ги дарява доброволно
2. Да знае точно къде и за какво ще се харчат тия пари
И двете условия обаче се изпълняват само от системата на частно дарителство, не от държавните програми за подпомагане.
Когато се, както казваш „институционализира“ дарителството и то започне да се изпълнява от държавата, се получават няколко негативни ефекта.
Първо, държавата започва да взема парите за благотворителността от хората не доброволно, а чрез данъци. Каква благотворителност е това, след като си задължен да дадеш, не е твое решение?
После, тия пари пак ги разпределя държавата и човек не може да помогне на когото иска – някой друг решава вместо него. Защо мислиш, че един чиновник ще знае по-добре от мен кой има нужда от помощ в моя квартал?
А това, което може да го видиш навсякъде из България, по всички институции – на бюрократите и чиновниците просто не им пука. Те не се интересуват парите, които разпределят да отидат където най-много има нужда от тях. Не се интересуват да свършат най-много работа и най-ефективно работа. Те просто се стараят да похарчат дадените им бюджетни пари, за да им дадат догодина още и да не им закрият ведомството. Ето тук можеш да видиш колко много пари са прахосани по този начин от безхаберни чиновници ( http://ime.bg/uploads/f9f2c2_SuccessVsFailure.pdf ).
И накрая, когато чиновниците затънат в бюрократщина и шуробаджанащина и харчат парите ни за глупости, ние не можем да се оплачем, не можем да спрем да даваме, не можем да ги дадем на друг, който ще ги управлява по-добре. Това е то държавната работа – държавата много стриктно ти взема парите, ама понеже не са нейни, не я е еня особено как ги харчи и ти нищо не можеш да направиш по въпроса.
Затова поддържам частната благотворителност. Когато тя не е задължение, а е по желание. Когато човек изпитва не досада, а гордост, когато дари. Когато е стимулиран от признанието на околните да дари повече. Когато има отчетност и прозрачност на дарените средства. И когато човек може, ако не е доволен как се харчат парите му, да не дарява повече на конкретната организация.
Чудесен пост!
Цялата история с българската Коледа е толкова…вулгарна. Видях и рекламата по телевизията. Как не ги беше срам народът да събира пари за специализирано оборудване, което би трябвало да се осигури от държавата?
Частната благотворителност е опасна плоскост. От една страна държавата се поощрява да абдикира от задълженията си. От друга винаги съм се питала къде е границата за даряващия. Ако те боли за дечицата по домовете колко от тях можеш да нахраниш и облечеш? Ще занесеш в един дом, един, два, три … колко пъти? А останалите домове? А децата, които просят, които са по улиците? Боли… на колко можеш да помогнеш… И това е само една кауза- най-благодатната за милосърдие по Коледа. А останалите?
едно си лонго знае, едно си лонго бае
то тва може да се каже и за тебе 🙂
Много интересен пост, Ели, накара ме да се замисля (вместо да пиша статията, която в момента трябва да пиша).
И тъй, за цялото лицемерие на понятието „милосърдие“ съм съгласна. Обаче. Държавата също си има свои ценности и свои интереси, а оттук и свои приоритети на кого точно да оказва помощ и каква. Българската държава е особено показателна в това отношение, но не само тя (а какво прави тя за болните ромчета, колко от тях дори не са регистрирани, че съществуват?). Една приятелка швейцарка например ми разказа, че ако в Швейцария се установи, че бременна жена ще роди дете с увреждане, започват да я навиват да абортира. Откаже ли, държавата не поемала ангажименти за лечението на детето.
Тъй че според мен държавата като такава не е по-безпристрастна от който и да е отделен човек и нивото на „човещина“, което би намерило институционален израз, зависи от нивото на „човещина“ на обществото. Вече от конкретното общество си зависи дали държавата ще е основната институция на милосърдие (както в Скандинавия, например), или държавата ще стимулира личната инициатива за това.
И още нещо. Има много общности, които са маргинални и за които държавата не би се загрижила особено именно защото според нейните стандарти тези общности не се вписват. Така че хората от такива общности могат да разчитат единствено на инициативата на такива като тях или близки до тях за помощ и подкрепа. Еднакво утопично е да очакваме както от държавата, така и от отделния човек, безкрайна толерантност.
Long… Ми не е достатъчно само да даряваш доброволно или да знаеш къде отиват парите. Има и други условия – дали е ефективно, какъв импакт има, дали достига до най-нуждаещите се, какъв е крайният смисъл. Може би чиновникът не знае по-добре от теб кой има нужда от помощ в квартала, но каква е гаранцията, че ти го знаеш? Дали това са измежду хората, които ти познаваш лично или тези, които най-ефективно знаят да се оплакват и така ти си информиран?
На мен ми е ясно, че чиновниците не само са в състояние да прахосват парите за помощи, но са и корумпирани, но същото може да се каже и за фондации и разни милосърдни организации. Pазпределението на парите може да става прозрачно при добро желание и създаден механизъм. Примерно да се решава с участие и на външни хора.
Доброволното финансиране е относително, защото никога не е наистина доброволно. Винаги е мотивирано от нещо.
Освен това някои неща не може да бъдат оставени на доброволна система. Въпросът е да определим къде минава границата.
Светла… Определено държавата може да е също толкова бюрократска в решенията си кого да подпомага и къде да дава средствата си. Но на държавата може да се протестираш и да аргументираш, да предлагаш промени, да съдиш дори ако не си изпълнява задълженията. Когато милосърдието е частно и „от добра воля“, на него не може да му се противопоставяш и да му се караш.
Тези организации, за които говориш, са тези, които имат потенциала да създават промяна и биха имали истински ефект, ако техните действия водят до промяна на държавната политика към маргинализираните общности. Все пак държавата не е някакво странно същество, а е формация на хора – нейната политика отразява нагласите на мейнстрийма и именно него ще променяме.
„Доброволното финансиране е относително, защото никога не е наистина доброволно. Винаги е мотивирано от нещо.“
Ами то всяко човешко действие е мотивирано от нещо, не виждам точно в тоя случай защо това да е лошо.
Малко извън темата, винаги съм се чудел защо някои хора омаловажават благотворителността, която се прави заради показност и смятат, че „истинската“ благотворителност е само анонимната. Някак смятат, че само и единствено алтруизмът трябва да движи благотворителността, а не примерно желанието да се изфукаш, да си намалиш данъците и т.н. Което според мен е доста тъпо, щото целта на благотворителността е да се съберат пари и да се помогне, а чрез различни поощрения се събират повече пари…
А на въпроса: да, и частните благотворителни организации могат да са некадърни и корумпирани – разликата е, че ако човек не е доволен от някоя, може да спре да й дава и да се насочи към друга. Докато чиновниците хем са ни единствени, хем е задължително на тях да даваш…
Има и друго обяснение на това „колкото по-либерален е, толкова по-малко дарения“. И според мен – по-вероятно.
След като плащаш данъци за целта и държавата прави нещо там, значи си отбил номера и не е нужно да мислиш повече по въпроса. Най-много да гласуваш за някой социално угрижен политик.
Ефектът е доведен до крайност при комунизма – социалните грижи са проблем на държавата, и да искаш, не можеш много да взимаш отношение. Може хората с увреждания да са в концлагери, но съвестта ти е чиста (което е и целта на цялото упражнение).
Spase, ami ne, tvoeto obiasnenie ne se priema 🙂 zashtoto tochno v liberalnite shtati v rezultat ima po-malko bedni i standartut na jivot e po-dobur. Horata s uvrejdania suvsem ne sa v konclageri, a za tiah ima dosta poveche socialni programi. (Kato v evropejskite strani…) Dokato v konservativnite shtati te zavisiat predi vsichko ot religiozni organizacii i tzurkvi i suotvetno tiahnata politika.
Vuprosut e drug: che danukoplatcite durjat na parite si i prediaviavat iziskvania na durjavata da se otchita za kakvo i zashto se harchat. I tova predstavliava postoianen natisk za prozrachnost i efektivnost. No tuk veche govorim za grajdansko obshtestvo…
Long, a ako edna blagotvoritelna organizacia e korumpirana, ti kak razbirash tova?
Kakto zabeliazvash az ne razdeliam milosurdieto na pokazno i iskreno, zashtoto za men vsiako edno e motivirano ot sobstveni cennosti. Ne mislia, che anonimnite dariteli, koito cukat esemesi v otgovor na niakakva kampania sa iskreni. No… pokaznostta i razmaha na blagotvoritelnostta ne znachi, che parite naistina sa poharcheni smisleno. Oznachava, che horata sa motivirani da dariavat tam, kudeto shte bude naj-efektno za tiah i shte budat prenebregnati celi, koito biha imali mnogo poveche impakt, no ne sa efektni. Prevedeno na bulgarski, Purvanov shte si povishi prestija s bulgarskata koleda, no sistemata za finansirane na operacii za deca shte si ostane sushtata. Kakva e faidata da se suberat (eventualno) poveche pari, sled kato te se izpolzvat neefektivno?
Мда, говорейки за икономика и социален модел, либералистите винаги споменават „либералните“ държави, в които идеите им са успешно унагледени. Само че успешните примери за „либерални“ (в кавички, щото либерален значи свободен, а икономика с 60% данъци е всичко друго, ама не и свободна) държави се изчерпват със скандинавските.
И аз няма как да не се замисля, дали пък успехът на скандинавските държави не е дошъл въпреки, а не поради „либералния“ им модел. Дали пък развитието на обществото им векове наред като супер-религиозно-консервативно, с невероятен социален натиск вътре в общността, вековните традиции в местното самоуправление (поради политически, исторически и даже географски фактори) не е основната причина?
Мразя да се позовавам на народопсихологията, ама все пак си говорим за държавите, където до края на 70-те успешно е бил прилаган методът на масова кастрация на „социално неблагонадеждните“ прослойки (потърси информация, има достатъчно) – тия, които не са се вписвали в обществената представа за „полезен член на обществото“. Преди векове социалният натиск е принуждавал хората да живеят по определен начин (спомняш си, даже са се обличали еднакво, с едни характерни шапки, черни дрехи и бели яки, жените с бели бонета) – това няма как да не даде отражение на начина, по който хората мислят и живеят сега.
Няма вулгарно милосърдие, нито вулгарна благотворителност, както няма и перфектна държава, в която да липсва механизъм за изкореняване на онова, що предизвиква милосърдие и благотворителност.
Съгласна с Лонги.
Термините са относителни. Аз ги употребявах в американския им смисъл, а то е ясно, че в Европа имат различно значение и приложение. Между другото, не мисля, че в скандинавските страни (а те не са единствените социални държави) системата за социално подпомагане е създадена вследствие на вековен религиозен консервативен натиск. Там е било точно обратното… макар че са били провинциални доскоро 🙂
Вал, милосърдието може да бъде вулгарно. Разбира се, зависи какво влагаме в думата 🙂
Милосърдието си е съществувало откак свят светува и в повечето случаи никак не го е правило по-добър. През Средновековието например бедността не се е смятала за особен социален проблем, а добродетел на самите бедни и възможност за знатните да получат изкупление чрез добрини (получавайки в замяна благодарност и вярност, разбира се).
Да си спомним и социалната роля на знатните дами от 19 век, основно състояща се в организиране на прояви на милосърдие, тоест смекчаване на лицето на мъжката част на семействата си, но без да пледират пред мъжете си да променят правилата така, че да не се налага милосърдие. Принцеса Даяна, чиито социални каузи си остават само брилянти в коронката на очарованието й, тъй като не са съпроводени от съответните лостове за промяна в обществото. И първите дами на редица латиноамерикански държави, които по закон имат собствен пост в кабинета, със собствен бюджет и цел милосърдие. Който се обърне лично към дамата, може да се надява на посещение и благороден жест на помощ и разбира се, снимка във вестника отразяваща жеста. Може да се досетите, че първата дама успява да огрее само тогава, когато публикувания жест би имал съответния ефект.
PS. Всъщност „ефективното“ милосърдие, което (надявам се) сме на едно мнение, че не е точно милосърдно подаяние в тенекиената паничка на просяка, може да бъде и такова:
(абстрахирайте се от критиките срещу него)
по-удобно е всичко да е институционализирано, за да не се занимаваме с милосърдие, и всички да са доволни от размера на данъците, и държавата да знае на кого колко и как да дава
как ще са институционализирани нещата, обаче, най-отдолу зависи от нагласите на обществото
представям си обществото което описах най-горе … ще мине време, в което поколения няма да се проявявали милосърдие, понеже няма да се е налагало … до момент в който не останат живи хора които да помнят какво е това, понеже то, тъй като е институционализирано, се случва автоматично
от друга страна … много е изморително всеки да бди за всичко … може би не ни е дадено да бъдем всевиждащи и да създадем всевиждаща държава … затова ако всеки вижда и действа локално … предвид това че сме просто човеци
Не вярвам, че обществото някога може да стане така перфектно, че да няма нужда от състрадание. Нито пък в институционализирането на нещата 🙂
Или че състрадателният мускул на хората би атрофирал ако държавата е перфектна. Той е продължение на умението за съчувствие, с което човек се ражда и упражнява цял живот.
Да кажем следното. Всяко общество има стандарт за това до какво е нормално да има достъп всеки човек; създало е и механизми за това как да се постига. Да кажем, един такъв механизъм е хората да работят, за да получават определени блага. Какво се случва, когато дадени хора попадат в ситуация, в която не могат да използват тези механизми? Примерно не могат да работят, защото са болни? Bсяко общество има различни възможности за План Б в такива случаи. 1) Остават без тези блага. 2) Разчитат на милосърдие, което може да е до една или друга степен институционализирано, или от мрежата роднини и приятели, или от несвързани пряко с него благодетели, които могат да решат да помогнат или не по различни свои съображения. 3) Резервни механизми, които човек сам може да използва, независимо от личните си взаимоотношения и благосклонността на другите, за да си набави благата (друг вид работа, etc) и да заеме подобна на предишната си или нова приемлива позиция в обществото.
Както казах, съвсем не говоря за това, че всички жестове на съчувствие трябва да се одържавят или пък, ако е възможно това, да доведе до отмяната им на лично ниво. Обществото е несъвършено, така че усилия за промяна винаги ще се налагат. А за да действа човек локално, трябва да мисли глобално 🙂
По принцип не съм съгласен с тази история с смс-ите, понеже на хората се внушава, че изпращайки смс ще решат, едва ли не, всички социални проблеми на обществото. Разбирам, обаче, и отчаянието на родителите, които се обръщат към телевизиите, за да се направи кампания за тежкоболните им деца.
Но държавата се е отказала доброволно от мисията си да осигури здравето на хората, чрез държавната здравна система. Но и защо никой не говори за това какво трябва да се направи в болниците ни, за да може трансплантациите, които сега струват безбожни суми пари, да се правят и у нас и така много повече деца, от тези за които се говори по телевизията, да могат да получат адекватни медицински грижи? А как телевизионерите решават на кое дете ще пускат клипа за събиране на средства 3 пъти на ден, на кое 5, на кое веднъж? Кога ще има граждански контрол и над „четвъртата власт“, за която за съжаление няма избори, а прозрачността в решенията е нулева…
Според мен, абдикацията на държавата е на по-общо ниво, и тази абдикация е от, грубо казано, желанието да има прогрес или каквото и да е развитие. На възможността да се дадат пари за апаратура и квалификация на лекарите се гледа като „нямаме пари да сме като богатите държави“, на на идеята да се правят „малки инфраструктурни проекти“, половината пари от които да заминават за златни табелки „построено от правителството на ДЩПЦФ което след 2-3 месеца се надява да бъде преизбрано“ се гледа като „за това може да се дадат пари, равни на половината бюджет за здравеопазване или три пъти бюджета за наука“. Не трябва да забравяме, че парите, които могат да се съберат с есемеси, са пренебрежимо малко в сравнение с данъчните постъпления в държавния бюджет, така че ако искаме да сме милосърдни, трябва да се стремим (чрез обществен натиск) да насочим тези пари към разработването на адекватни средства за лечението им.
Не съм за държавното раздаване на парични средства на нуждаещите се, а за това незабавно да се помисли какво трябва да се направи за това тези деца да бъдат лекувани в България, когато на теория всички деца ще могат да бъдат лекувани, а не тези, одобрени от бтв, бнт и пр.
Сложен въпрос.
Мисля че размишльотини и лонг със съвместни усилия успяха да покажат добрите и лошите страни на двете форми на дарения.
И двете не са съвършени, и при двете има подводни камъни.
Страхотно – туку-що намерих най-тъпия и безсмислен блог на света. Ей, обратната логика ви е специалност, както и неуспешното плагиатстване на вече отдавна открити философии 😀
всъщност обърках се, прощавайте – исках да коментирам „Горди, че сме българи“
дефиницията на милосърдието, която давате противоречи на самата дума милосърдие – милосърдието е чисто и просто проява на любов. Ако не е проява на любов, то не е милосърдие
Милосърдието може да е от любов. Но това не е никаква гаранция, че не е несправедливо.
Всъщност точно обратното. Любовта не е обективна, отстранена и балансирана. Затова от любов някой ще дари на дете, което инстинктивно му е по-мило, отколкото на циганче, което може да е по-нуждаещо се от животоспасяваща операция.
И понеже любовта до голяма степен е култивирано чувство – култивирано от опита ни, вменените ценности и средата – тя всъщност е начин за възпроизвеждане на несправедливостта чрез милосърдието.
„Всекиму, който ти проси, давай, и от оногова, който взима твое нещо, не изисквай назад.
И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях.
И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат.
И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото.
И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото.
Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.
И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.“
Лук. 6:30-36