Музейна индустрия

cigarettes

Преди да ви кажа какво мисля за събарянето на тютюневите складове в Пловдив, да ви питам: ходили ли сте в етнографски музеи?

Твърде вероятно е да сте посещавали Етъра. Знаете ли, че той не е автентично китно възрожденско селце, а музей, в който дюкяните са възстановка, а народни инструменти за занаяти са насъбрани от различни места след сериозна реставрация. Основан е в ранните 60те години на ХХ век.

Може би си задавате въпроса, а защо не по-рано? Нима точно до разгара на соца широко са се използвали речни тепавици, наковални и точила, и то като ежедневна функционална технология, а не като атракция за туристи? Защо никой не се е сетил да ги събира и консервира по-рано, когато би могло да има повече шанс да бъдат по-добре запазени и повече и по-представителни екземпляри?

Ами по-рано, особено след Освобождението и допреди 1944, на никой не е идвало наум да запазва такива неща. От една страна, да, соцът поставя ударение върху българска фолк автентичност, от която черпи някаква легитимност. Но и сантиментализмът след Освобождението го е поставял, ако ви говори нещо името на Влайков. В същото време обаче технологията, архитектурата и индустрията на епохата са се смятали за неугледна и засрамваща изостаналост, която е трябвало час по-скоро да се преодолее, а не да се превъзнася и да се събират нейните вехтории. Това важи особено за селските производства и технологии. Като един от най-ярките примери, архитектурата която днес смятаме за възрожденска (тоест тази в Копривщица или Подбалкана) е била всъщност типична и навсякъде другаде, особено в София. Но Копривщица е било едно незначително селище от чиито недвижими имоти никой не се е интересувал и така „възрожденските“ му къщи са се запазили, а София е бил терен за разчистване и поле на бурен строеж. Така тогавашните „османски съборетини“ (днешни архитектурни светини) в София са били смело бутнати от бизнесмените на деня, за да бъдат построени тогавашните мутродворци, доходни здания и прочее шикозни сгради. Така столицата ентусиазирано се е присъединила към европейската модерност и е изтрила от челото си срама на всякакви османски сантименталности, било те и „автентични“ народни любови към „истинския селски“ труд.

Разбира се има много старини, които можем да запазваме с различни мотивации, но особено интересна е индустрията. Докато една къща или представителна сграда може да бъде виждана като център на престиж, една индустрия е преди всичко създадена с функционална цел. Показателно е да се наблюдава момента, в който тя престава да бъде функционално хале за машини и хора, за правене на нещо и печелене и започне да се превърне в сантименталност, която трябва да бъде запазена било като документ на времето си, било от привързаност, или и двете едновременно.

Накъде бия ли? Задавам си въпроса дали има и други производства, индустрии и процеси, които все още съществуват, но за които в момента сме също така късогледи както и за тепавиците след Освобождението, докато те се рушат и изчезват, за да дойде момента в който ще ги търсим автентични, но ще са безвъзвратно загубени. Сещате ли се за други такива?

Аз мога да ви кажа много бързо: соц производството. Сигурно бърчите нос и си мислите, хайде сега, много моля. Тези неугледни, непрестижни индустрии които са в състояние да произвеждат само неугледни, непрестижни продукти, които никой не желае, няма нужда да се запазват или оплакват. По-добре колкото може по-бързо да изчезнат или да бъдат модернизирани до такава степен, че напълно да заприличат на модерни и европейски. Докато в един момент не се сетим, че те всъщност отдавна са изчезнали и се превърнали я в клон на Крафт, я в някоя анинимна офшорка.

Каква е ценността да бъдат запазени ли? Ами същата, каквато и тепавиците, и тютюневите складове например, които със сигурност са носели негативни емоции около себе си, но с времето заедно с функционалността си са изгубили историческите си и социални конотации, за да се превърнат в места на хигиенизирана носталгия, в която сме пакетирали своя, групова или не, идентичност. Докато се срамуваме от тези места и предмети и ги тъпчем в килера на едно минало дето трябва да бъде забравено, в един момент може да ни дотрябват, дори и само за справка, и вече да не можем да ги намерим. А може да имат и други ценни неща, за които дори не подозираме.

Един познат например ми каза преди време, че дизайнът на цигарите Слънце бил доста уникален. Такава кутия, подобна на табакера, нямало или поне рядко се срещала. Днес машините били все още запазени, но продадени в някоя арабска страна. Вероятно като сувенир. Други са нагодени за днешните производства на момента. Една такава машина може да бъде запазена поне за куриоз. А за старите каталози, мостри, рекламни материали, да не говорим патенти и документи можем само да мечтаем. Историята е по-добре да я забравим колкото може по-силно.

Ако имате допир с фотографията сигурно знаете за българскатa фотохартия Фохар, която също е уникален продукт. Фирмата Фохар все още съществува, но не произвежда, а отдава под наем помещенията си на други фирмички. На една от тях се паднал склад, в който имало последните запазени количества с фотохартия, зарязани от Фохар. Вместо да пласира тази уникална хартия фирмата се уморила да я предлага на дребно (в края на краищата не й е това работата) и я продала на някой си, който искал да извлече от нея наличното сребро. От историческа гледна точка това е като да продадеш златния пръстен завещан от баба си, за да си купиш някое парцалче от Зара. Да продадеш първородството си за паница леща. Да, пръстенът е старомоден, едва ли ще го носиш, но наистина ли няма в него друга ценност?

Музеите са идеологически. Винаги, когато запазваме някой предмет, ние възпроизвеждаме с това заложените в него от епохата му отношения, йерархии и ценности. Когато съхраняваме предмети, които друга епоха е създала, съхраняваме чрез тях нейните стереотипи и предразсъдъци. Тези отношения трябва да се поставят под съмнение, да се осмислят отново, да се съхраняват и техните отрицания – например заедно със соц производството и продуктите на контрабандата? – но не и да ги отписваме заради наивните си, миловидни нaши cи предразсъдъци.

С една дума. Събарянето на тютюневите складове в Пловдив – и на Захарна фабрика и други индустриални сгради – е ужасно, късогледо, алчно и глупаво. Но съшо толкова ужасни са статиите, които прочетох за тях, в които се слави неуморния бизнес дух на собствениците, които са ги построили. Това запазване не е належащо заради това. Малко критично мислене може само да помогне. Представете си, че днешните мутри са неуморните предприемачи на утрешния ден, чиито дворци ще съхраняваме? Не можете ли? Аз мога и въпреки че са ми противни виждам смисъл в запазването на сградите им. И историята зад тях.

Освен ако не се появят междувременно морални стожери, които да го забранят.

Advertisements

5 коментара

Filed under Uncategorized

5 responses to “Музейна индустрия

  1. Сико

    Събарят се за да се построи нова, модерна постройка. Качеството няма да коментирам. Не винаги е удачно да се запази сграда. Важното е да се пази историята зад нея!

  2. Mebeli 1

    Дано Новата да е автентична, инак.. то хубаво да се запази историята, ама ако видя някаква лъскава сграда последното нещо, за което ще се сетя е, че има някаква история там.

  3. Stil

    Абсолютно подкрепям мнението ти, че е по-правилно да се запази сградата, такава каквато е, независимо каква история се крие зад стените й. Именно в това е смисъла.

  4. Колини

    като цяло най-важното е да е безопасно… иначе подкрепя, че най-добре да се запази автентичното

  5. Много интересно, нямах представа, че планират да направят нещо такова, дано поне стане по същия начин!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s