Училищно четиво – САЩ

booksНаскоро започна вторият семестър и срок. В книжарниците на видно място са поставени маси, върху които са наредени книгите, изучавани в училище. Има ли любопитни какво учат в програмата американските ученичета и как се сравнява това с българските? Имат ли си в училище свой Вазов – не особено долюбван, но почитан класик; свой Вапцаров – някога скандален, после наложен, днес игнориран; своя Елисавета Багряна?  Въобще, каква класика си отбелязват в полетата с молив и какви стихотворения учат наизуст?

На мен такова сравнение винаги ми е давал храна за размисъл – и за националните ценности, и за образователните традиции.

На първо място, самият канон. Американските ученици нямат задължителен списък с изучавани произведения, спуснат от министерство. Българските имат. Кой е определил този списък, как се е формирал той – дали някаква бюрократична комисия или от писателския съюз –  не се знае. Знае се само, че този списък е доста непоклатим. Е, разбира се, от него някои неща отпадат, други се добавят, но това става след обществени катаклизми. А в американските училища изучаваните произведения се избират от самия учител.

Сигурно някой ще си помисли, а как държат тези деца изпити след седми клас? Как ги приемат в елитни гимназии и в престижни университети? Нима са отписали литературата от кандидатстудентските препитвания? Съвсем не. Както съм писала и преди, всъщност литературате е много на почит не само в училище, но и във всякакви университетски специалности, където дори и бъдещите инженери я изучават поне в един курс. Просто такива стандартни изпити не се състои в писане на теми върху „научени“ автори и произведения, еднакви за всички.

Така че, откъде идва нуждата да има единен канон? Кандидатстудентските изпити настрана, тази нужда идва от смисъла на литературата в учебната програма. Понеже в България този смисъл е възпитаване на ценности (които се предполага да са национални), канонът трябва да бъде одобряван предвид ценностите, които възпитава. В САЩ литературата не е да възпитава в ценности, а в критическо мислене, креативност, анализ на гледните точки и изразяване на своя. А това не е ограничено само до един определен и задължителен списък.

Освен това класиката се използва за поглед в начина на мислене, вълненията и стереотипите на обществото, което е произвело даден роман или разказ.‌ Тоест, по тази логика Под игото не е огледало на българското Възраждане. Не е прозрачно представяне на Априлското въстание. Но е прозорец към стремежите и идеите на Следосвобождението. Затова класиката не може да бъде използвана за възпитание на ценности 1:1 – които са продукт на съответния исторически момент – а само повод да се замислим за ценностите.

Затова сред изучаваните произведения има толкова много новоизлезли книги, които предлагат нов поглед към света. В близката книжарница учениците ще си купят и после в час ще дискутират Ловецът на хвърчила и Алхимикът, например. Включени са и книги от „новия канон“, които предлагат алтернативна гледна точка на събития и позиции, представени в стандартния. Има ги признатите вече романи на Сандра Сиснерос и Рудолфо Аная, за израстването на две чикано деца, наред с китайско-емигрантската Клуб Радост и Късмет на Ейми Тан и шедьоврите на Стайнбек.

Разбира се, без класика не може. И тук учениците четат старогръцка митология и Юго, Шекспир и Кафка. Може би за да разберат ценностите на съответната епоха, но и защото върху тях и в диалог с тях се гради последващата литература.

Като следствие, изучаването на литература в училище е доста гъвкаво и потенциално може да бъде много интересно. Това, на което особено се възхищавам, обаче, е че непрекъснато има мислено изтупване от праха на заглавия, които са били пренебрегвани, но може да се включат в учебната програма, за да покажат една различна интерпретация на света.
Интересно е да се помисли как постига интелектуално сцепление една нация, която няма единен литературен списък класици. Разбира се, това е силно казано, защото повечето заглавия са често избирани от учителите, повечето автори са изучавани с едно или друго свое произведение. Но отпратките към една или друга творба не са задължителни за всички. Това води до разнообразни гледни точки, непрекъснато преоткриване на установеното и една флуидност в хубавия смисъл на думата.

И като нагледен материал, ето училищните книги, които се продават в близката книжарница, поръчани за училищата наоколо (поезията не е включена, защото тя обикновено се събира в антологии):

Всепризната класика

  • Едит Хамилтън, Митология (старогръцка, по подразбиране)
  • Омир, Илиада
  • Беоулф (средновековен английски епос)
  • Шекспир, Юлий Цезар
  • Джонатан Суифт, Пътешествията на Гъливер
  • Мери ‌Шели,‌ Франкенщайн
  • Шарлот Бронте, Джейн Еър
  • Чарлз Дикенс, Големите надежди
  • Чарлз Дикенс, Повест за два града
  • Виктор Юго, Клетниците
  • Джейн Остин, Гордост и предразсъдъци
  • Достоевски, Престъпление и наказание
  • Франц Кафка, Метаморфози

Признати в България шедьоври, но която едва ли някога би се преподавала в българските училища

  • Ърнест Хемингуей, Сбогом на оръжията
  • Скот Фицджералд, Великият Гетсби
  • Ралф Елисън, Невидимият човек
  • Труман Капоти, Хладнокръвно
  • Джак Лондон, Дивото зове
  • Натаниъл Хоторн, Алената буква
  • Ъптон Синклер, Джунглата
  • Уилям Голдинг, Повелителят на мухите
  • Джордж Оруел, 1984
  • Джордж Оруел, Ферма за животни
  • Ърнест Хемингуей, И изгрява слънце
  • Марк Твейн, Приключенията на Хъкълбери Фин
  • Тенеси Уилямс, Трамвай Желание
  • Джон‌ Стайнбек, Перлата
  • Джак Керуак, По пътя
  • Ерих Мария Ремарк, На западния фронт нищо ново

„Нова“ класика

  • Ели Визел, Нощта (книга преживяванията в концлагер на Нобеловия лауреат за мир)
  • Тони Морисън, Възлюбена
  • Рудолфо Аная, Благослови ме, Ултима (емблематичен разказ – 70те години – за света и себеоткриването на едно чикано момче в Ню Мексико)
  • Сандра Сиснерос, Къща на улица Манго (друга станала класическа книга от 80те – момичешка гледна точка, Чикаго)
  • Мартин‌ Лутер Кинг, Завещание Надежда: Речи
  • Айн Ранд, Атлас сви рамене
  • Алън Патън, Плачи, любима страна (влиятелен роман от средата на 20 век за расовите отношения в Южна Африка, насилието и бъдещето на страната)
  • Ричард Райт, Роден син (предизвикала брожения през 40те, този роман разглежда гледната точка на стереотипизирания млад, черен престъпник, подтикван от социалните неравенства, расизма и предразсъдъците)
  • Зора Нийл Хърстън, Очите им гледаха Бог (скандална през 30те години, днес  се смята за основополагаща „черна“ и женска роман за различните периоди в живота на една жена, в които се оглеждат съответните исторически епохи)
  • Ричард Адамс, Уотършип Даун (1972 – странна алегория за общност зайци, които си имат своя култура, митология, поговорки и вярвания и които се опитват да направят прехода до хълма Уотършип Даун ала Одисеята)

Новоизлезли книги с влияние

  • Халед Хосейни, Ловецът на хвърчила
  • Мерилин Робинсън, Гилиъд (2004 – за американския Среден Запад и отношенията в едно семейство и техните ценности и мъдрост през призмата на историческите събития на 20 век)
  • Айян Хирси Али, Неверница (холандската феминистка от сомалийски произход, писателка, политик и сътрудничка на Тео‌ Ван Гог – това е автобиографията й отпреди 2 години, в която разказва за бягството си от подтисничество и принудителен брак)
  • Паулу Коелю, Алхимикът
  • Клер Месуд, Децата на императора (действието се развива в Ню Йорк, днес: млади хора с мечти и амбиции, престижно образование и начеваща кариера търсят себе си)
  • Тим О’Брайън, Това, кето те носеха (наскоро издадена серия разкази за американски войници през войната във Виетнам – игра на гледни точки и историческа истина, усещане за дебнещата смърт, смятана за най-добрата проза за тази война)
  • Ейми Тан, Клуб Радост и Късмет (по този бестселър е направен и популярен филм – семейство китайски емигранти, в което отношенията майки-дъщери движат събитията в живота, в семейни сбирки с игра на маджонг)

Признати едно време, днес позабравени или маргинализирани като детски

  • Дафни дю Мюрие, Ребека (дю Мюрие е любима авторка на Хичкок – в този популярен на времето роман, станал филм в типичен негов стил, има любов, брак, убийство, търсене на скрити истини и гледни точки)
  • Доди Смит, Завземам замъка (популярен за времето си роман – средата на 20 век – едно семейство опитомява изоставен замък и с това, алегорично, и викторианската литература)
  • Луси Монтгомъри, Ан от Грийн Гейбълс (любима класика за деца – Ан идва във фермата от сиропиталище и с характер и талант ала Пипи си проправя път в живота, следвайки обаче ценностите на трудолюбие и състрадание от началото на 20 век)
  • Уила Катър, Моята Антония (класика от началото на 20 век – романтизмът на пионерите, духът на прериите, препятствия и начало на нов живот)
  • Хариет Бийчър Стоу, Чичо Томовата колиба
  • Р. Л. Стивънсън, Странният случай на Доктор Джекил и Мистър Хайд
  • Естър Форбс, Джони Тримейн (книга за юноши за израстването на едно момче през революцията)
  • Джон Кноулз, Сепаративен мир (станал вече класически, това е роман за израстването на момчета от престижно пансионно училище, като Спасителят в ръжта)

Продължение: Защо да учим класиците?

Друго по темата:

Фабула за успеха

Класическото образование

Целта на образованието

Алтернативно за матурите

Оценка за мързел

Идеалният учебник по история

Непослушните деца

51 коментара

Filed under България, САЩ, идеология, класика, литература, национално, образование, традиция

51 responses to “Училищно четиво – САЩ

  1. Благодаря ти за този списък 🙂 Веднага си го отбелязвам.

  2. Ех, завиждам на американските деца, които литературата не индоктринира като нашите тук…

    Прочее, това е супер тема за Deutsche Welle, според мен ;-).

  3. lyd

    Вчера за хиляден път на курса отворих дума за същото. Опитвахме се да проумеем що е либерално образование, а оттам какво е това, което нашите майки и баби наричат“обща култура“ и се запитахме (също като Бриджет Джоунс 😛 ) дали има такова животно, при положение, че горкинките дечица по цял свят не учат Вазов, а късметлиите да го учат не са чували за Упанишадите и Чосър 🙂

  4. Ще се върна след години към темата, когато натрупам личен опит с четящ ученик 🙂

    Но за да се либрализира ученето на литература в българските училища, трябва изцяло да се премисли и системата за влизане в университети. Не съм запозната, какво е положението в момента в България? Още ли се зубри за изпити?

  5. me

    mislidumi, още се зубри. За всички видове изпити. Не знам как е сега, но трябва да ви кажа, че мен едно време и на олимпиади по математика даже се опитваха да ме санкционират (понякога даже СА) за нестандартни решения на задачи. Та щом в т.нар. точни науки има проблеми, когато не следваш шаблона, представяй си хуманитарните.
    Много болна ми е точно тази тема, защото много от изброените произведения трябваше да ги изучавам в университета. Завърших английска филология, но бях толкова разочарована от начина, по който се случваше всичко, че ми е трудно да го изразя само в един пост. За мое щастие в основното училище, а после и в езиковата имах мааалко по-нетипични за българското образование преподаватели по литература. Когато в университета ме посрещнаха с уж британска и американска литература, си мислех, че преподавателите ще стимулират мисленето и анализирането у нас. Нищо подобно. Имах невероятно големи трудности с ученето за изпити, защото мразя да зубря и ми е страшно трудно да повтарям дословно мислите на някой друг, особено когато са различни от моите. В един момент се стига до абсурдната ситуация – колегите ми вместо да четат произведенията си и да се трудят над тях, четяха plot summary от интернет, след това си назубряха критиката, изпяваха си я на изпит и изкарваха сносни оценки. Подозирам и че в гимназиите положението е подобно. За безумието, наречено държавни изпити пък, да не говорим. Изведнъж там в списъците се появиха автори, които никога не бяхме изучавали и даже не бяхме споменавали на лекции и семинари, а се оказа, че трябва да „пеем“ анализи и за тях.
    А как се провеждаха семинарите по литературните дисциплини…. За лекциите е ясно – застава преподавателят на катедрата, вади едни пожълтели от годините записки, започва да диктува и ти се скъсваш да записваш. А не си записал нещо, а после на изпит те пита това и като не можеш да кажеш… лошо. Та на семинарите какво ставаше. Ще обсъждаме ние „Трамвай желание“. Дава се тази „тема“ на един студент и той прави устна презентация за произведението. Презентацията обикновено бива сваляна някъде от интернет и се състои от сюжет, основни герои и да кажем малко контекст – кога е писано произведението и пр. Застава студентът пред колегите си, изпява си презентацийката, почти всички се прозяват. След това преподавателят добавя нещо, което е сметнал за важно всички да знаят и се приключва. Няма дискусия, няма въпроси, няма анализи, няма критично мислене, няма аргументация.
    За наше огромно щастие от време на време се появяваха американски или британски преподаватели – глътка свеж въздух и нормалност сред цялата тази среда! Но далеч не беше достатъчно.
    Много често критиката, която трябваше да четем, беше съветска. Имали сме даже случай с преподавател, който дава фотокопие на руски на един студент. Добре, обаче ние учим английска филология, а сме и от поколение, което не е учило руски в училище. Ей каква драма настана 🙂 Накрая един малко по-голям от нас колега се съгласи да положи усилия и да се опита да разбере статията, че после и да ни я представи, за което получи бонус към оценката си за презентацията. Та ето така се учи литература, при това американска и британска, в „най-престижния“ български университет.

  6. me

    Съжалявам, ако много дълго излиза, просто ми е много, много болно.

  7. me

    Съжалявам, че излиза два пъти, не се опитвам да пращам спам! 🙂

  8. @apieceofme, това е само случаен списък на книги, които са поръчали местните учители. В съседния квартал те може да са различни.

    @me, на мен тази тема също ми е от най-болните, а ситуацията, която описваш, ми е до прекалено добре позната. Но наизустяването просто на сюжет, герои и биографични данни на автора е достойно за килийно училище. И понеже преподавателите-чужденци винаги си бяха глътка чист въздух, биваха съзнателно маргинализирани от останалите. Трябва да обменяме повече опит 🙂

    PS. Изтрих повтарящото се – не знам защо коментарът първоначално беше попаднал в спам кошчето…

  9. Ena

    И аз съм завършила английска филология след комунистическия период и по-точно между 1995 и 2000 г. Впечатленията ми са по-смесени от тези на Me. В гимназията имах изключителна учителка по литература и след четири години при нея не можех да повярвам на ушите си, когато на семинар в първи курс англ. филология, преподавателката ни попита за мнението ни по някаква тема в книгата, която обсъждахме. Та казваме си ние мненията и тя отсича, „Не. Не е правилно. Читателят мисли, че…“ Е, щях да падна от стола. Така и не разбрах кой е този вездесъщ мистериозен читател и аз каква се падам, ако не читател. Но тази преподавателка не беше представителна за цялата английска филология. В повечето ми курсове, никой не е минал с наизустена презантация или с plot summary. Часовете ми по американска драма при Корнелия Славова и тези по теория на литературата при Евгения Панчева бяха от съществено значение при избора ми на кариера и ме направиха достатъчно конкурентно-способна, за да получа стипендия във водеща програма по специалността ми в САЩ. И съвсем не бях единствената. В английска филология има добри преподаватели, но те са такива ВЪПРЕКИ системата, а не благодарение на нея. Корнелия Славова ми е разказвала какъв зор е видяла докато защити собствената си дисертация през деветдесетте: феминистки подход към пиесите на Сам Шепард и Марша Норман. Корифеите от ВАК й казали, че това нещо феминизмът не влизал в определението на БАН за литература.

    Големият проблем на българското хуманитарно университетско образование според мен е нивото на обучение по писане. Преподавателите нe са особено добри в областта на expository writing и не могат и да преподават въпросната дисциплина, която в САЩ се учи масово, не само от филолози. Но проблемът с писането не е само български. Отворете един сборник със статии по английска литература на европейски учени и един на американски учени: разликата се вижда с просто око.

    Това съвсем не значи, че в САЩ всичко е розово. Преподавала съм в два университета в Чикаго: единият държавен, другия частен. В първият студентите бяха на много лошо ниво, макар университетът като цяло да се води за добър. В частният бяха на много високо ниво. Не че едните бяха природно по-интелигентни от другите. В частния, родителите държаха сметка на децата си за лош успех, поради високата такса, която плащаха. Нагласата на студентите в държавния и досега не я разбирам: да плащаш от джоба си, а не мама и тате да ти плащат, и да не се възползваш максимално от предлаганото образование?? За илюстрация: преподавах история на модерния западен театър на четвъртокурсници в специалност драма и актьорско майсторство, които за първи път през следването си и от моята уста чуваха думите „Ибсен,“ „Стриндберг“ и „Станиславски“ и очакваха изпитът да се състои в преразказ на съдржанието на пиесите. Анализът на сценарий и на представления им се струваше жестоко мъчение от времето на светата инквизиция. На всички английският им беше роден, но не знаеха граматика. Трагично не я знаеха.

    Та вярно е, че в САЩ преподавателите и в гимназията, и в университета сами избират текстовете си. Но от това не следва, че образованието, което учениците или студентите получават адължително чини нещо. И изобщо не съм съгласна, че не са индоктринирани. Ако самите преподаватели са индоктринирани, има голма вероятнот да индоктинират учениците си, независимо дали списъкът с книги им е „спуснат отгоре“ или сами го определят.
    Извинения за дългия постинг.

  10. me

    Ena, аз също си спомням с удоволствие семинарите и лекциите при Славова. За съжаление, на нас ни водеше само американска култура, въпреки че ми се искаше да имаме и други дисциплини при нея. Безспорно е сред наи-добрите в катедрата. Но действително въпреки системата. Панчева не ми е преподавала, въпреки че е водила упражнения на част от групите в моя курс. Само че такива като Славова по моето време (след 2000) бяха рядкост. Почти всичките ни семинари се провеждаха по начина, който съм описала. Въпросите не бяха стимулирани. Как да се пише изобщо не е коментирано, чак в трети курс имахме курс по писане, и той се водеше от хонорувани асистенти. Даже се чудиха от катедрата дълго време дали да е отделен курс или да е част от комплексната оценка. Друг път ще разкажа пък какви коментари съм слушала от преподаватели по повод на аналитичното мислене и по-различен формат на изпитване, както и към частното образование.
    То май няма начин да не се получават дълги коментари при такава интересна и сериозна тема.

  11. Ena

    Me, чувала съм и аз разни ужасии за образованието тук и там в последните няколко години. Моя колежка от английска филология се записа второ висше психология и ми разказа следния случай. Влизат на семинар и преподавателката започва да преразказва зададените предварително текстове. Колежката ми и другите присъстващи казват на преподавателката, че са си чели текстовете и биха предпочели да ги обсъдят. Отговорът: „Ми обсъждайте си, като си нямате друга работа.“ Друг случай: същата жена на лекция за идеите на Фройд за половото развитие. Лекторът се „шегува“ за сметка на жените, ползвайки теориите на Фройд в подкрепа на аргументите си. Колежката ми учтиво казва: „все пак идеите на Фройд за пола за оспорвани.“ И дава няколко примера. Отговорът: „Колежке, като сте толкова намахана, ще посмеете ли да си кажете името тук пред всички?“ Казала си го. Същевременно казваше, че е имала и преподаватели, които са били на изключително ниво. Явно зависи на какви ще попаднеш, а това не е правилно.

  12. Ena

    Направила съм печатна грешка в по-горния си пост. Да се чете: „Преподавателите ни НЕ са достатъчно добри в в областта на expository writing.“

  13. В 12 клас спорих с учителката си по литература (любимата ми учителка) какво да правим в 3ти часа ЗИП, които бяхме избрали половината клас (в математическа гимназия! регионалният инспекторат даде заето 😆 ). Тя ме мотивира да седна и да нахвърля виждането си за това как трябва да се провежда обучението по литература и в общи линии се покриваше с това, което е описано тук. Наистина е добре да имам някакъв „канон“- като основа и най-малкото като принос къв националната идентичност. Оттам нататък мисля, че е изключително важно да се усети посокато на интереси и развитие на групата от ученици, за да се подберат (дори заедно с тях) произведения, които да се разглеждат и дискутират.
    Разбира се, реалността няма нищо общо с това 🙂 Учениците не се интересуват изобщо от такива неща и е рядкост някой да е прочел нещо от това, за което се говори… естествено е да липсва в такъв момент дискусия и едва ли изобщо може да се говори за хуманитарно образование. Още не мога, обаче, да си отговоря на въпроса дали проблемът е само в нас (моите връстници и около тази възраст), че в поголямата си част сме алитерирани индивиди, които са на светлинни години от истинското четене, или в програмата, която по никакъв начин не стимулира една такава култура (т.е. да се чете).

  14. По мои наблюдения, в българските университети отношението на доста преподаватели към студентите граничи с abuse. Бях шокирана, когато скоро, в час на преподавател от НБУ (бях там по негова покана) станах свидетел на психологическа бруталност, която мога да си обясня само с необходимост за подсилване на егото.

    Ena, възможността за избор на текстове е просто инструмент, който не гарантира качество на крайния резултат. И плащането за образование също не гарантира някакво определено ниво на личен интерес. В края на краищата винаги е възможно – и за двата типа университет – студентите просто да си плащат за диплома, дори и индиректно, дори и по-малко. Просто в частния университет има много по-голяма вероятност студентите да са дошли от училища, където са придобили необходимите умения, за да бъдат успешни студенти при теб. Още там са научили какво значение има да се възползваш от възможността да се учиш и как да го придобиваш. Проблемът в американското образоване е класов и социален проблем, въпрос на достъп до ресурси и перспективи. Писах едно време: https://razmisli.wordpress.com/2008/01/25/chastni-uchilishta/

    Не знам за какъв случай става дума по повод твоята група студенти актьори. Според мен е аномалия да са стигнали до 4 курс, без да могат да анализират. Но аз се научих да бъда търпелива…

    Въпросът обаче поставя дилемата – по-добре ли е студентите, съответно учениците, да назубрят основната информация за установения канон и неговите автори, за да знаят нещичко за Ибсен (сравняваме в България), или да имат възможност да са го чели и да навлязат в дълбочина, но понеже това изисква повече време и гъвкавост, ще трябва да се жертва информирането за някои неща от канона за сметка на осмислянето на отделни – канонови и извънканонови – творби. Второто, макар и да пропусне Ибсен (а той в България така или иначе е пропуснат) дава инструмент в ръцете на студента като чуе за него нещо важно да го намери с желание да го прочете и да има ключ да го разбере.

    А за индоктринирането на американските студенти от преподавателите си … не съм съгласна. Просто самата система, в която се позволява да имаш различна гледна точка, позволява разногласие. В много университети преподавателите са по-либерални от студентите си. Разбира се, учението въвежда в света им много идеи, които може да ги подтикне да преосмислят възгледите си, но не им казва какво да мислят. Освен ако не говорим за контекста на обществото като цяло, където всички сме индоктринирани по един или друг начин.

  15. Първият ми сблъсък с това беше в 10 клас, когато ни смениха учителката по литература. Дотогава часовете ни водеше една свежарска, млада личност, която ни караше да мислим и да изграждаме собствено мнение, а на нейно място пристигна личност с култ към Светлозар Игов. Подозирам, че вкъщи му беше направила домашно олтарче и заспиваше с неговите анализи. Ако някой ученик не рецетираше писанията на Игов, следваше ниска оценка и обяснение колко малко е запознат с критическото мислене. Ако искаш висока оценка, нямаше друг начин освен да наизустиш всичко от Светлозар Игов, мда…

  16. me

    Когато за първи път в 4ти курс се появи американец, при когото имахме литературен курс, част от колегите почти веднага го попитаха за критика, която да четат. Какво беше учудването, а и май облекчението, когато той каза: нямате нужда. Ако някой се интересува за допълнителни четива, може винаги да ме попита, но за курса – вие сте тези, които ще мислят и анализират.

  17. Много ценна статия , която просто си заслужава да излезе извън блога. Все пак имам една молба ( ако е възможно) да видиш какви са антологиите в момента и съответно включените автори. Мерси и за Лорка ( тежък период в живота му е този), но напълно е вярно това, за което говориш.

  18. Angie

    Студентите май навсякъде учат за да си вземат изпита, и не се интересуват от нищо повече. Покрай докторантската си работа разбрах това за студените в Великобритания. Кълват точно което е в изискванията и точка. Ще видим дали ще успеем да им разчупим мисленето…
    Образованието май никъде не е особено добро. Като бях студентка, от часовете по социология на образованието съм останала с впечатление че най-добро е в Швеция. Е сега имам възможност да работя е колеги от там, които са специализирани в обучението на учители, и те се оплакват. Напоследък изпадам в депресия при мисълта че от 23 години се образовам, учила съм 4 различни държави (не броя тази в която си правя докторантурата), и май единствено съм се научила да чета, пиша и смятам. Да чета ме научи една съученичка. Забравила съм някои моменти от таблицата за умножение. В езиковата ме оставяха да правя, пиша, казвам и да се държа както намеря за добре, но на това не се научих там, такава си отидох. Изпитите в университета май ги взимах защото пишех по-добре от другите и можех да импровизирам, а не защото съм научила материала. Но не ме научиха там на това. И на фона на това правя докторантура в сферата на образованието. Аз си оставам с два въпроса: за какво (ми) е образованието? и защо то никъде не е достатъчно добро? Всъщност въпросите са повече…

  19. Ena

    Размисли,

    Наистина правото на избор предполага по-отворена система. Но аз съм се нагледала на syllabi за радикалния театър например, в които няма примери за right-wing radical theatre. Същевременно, учила съм неизменния Андрешко преди и след 1989 г. в две съвсем различни културно-политически интерпретации и нито едната не беше крайна и еднопосочна. Да, канонът е ограничаващ, но премахването му или разнообразяването му сами по себе си не премахват възможността за индоктриниране.

  20. Ena, на това аз му казвам непълен силабус 🙂
    Но въпросът е, че дори и да е непълен, когато им се преподава ляв радикален театър, не им се казва какво да мислят за него, кои са ценностите, които авторът е искал да ни внуши и които ние трябва да поемем. Това имах предвид, че липсва в американските училища и университети, за разлика от българските дори и днес. Някои консервативни pundits предлагат идеята при назначаване на професорите да има affirmative action по политически признак. Тоест, да се взема предвид партийната принадлежност и да има разнообразие при назначаването. Сигурно си чела статиите на Стенли Фиш в NYT по въпроса.

    Разбира се, когато в клас се анализира някакво произведение на изкуството винаги има някакво определено тълкуване, което преподавателят предлага. Винаги има в по-голяма или по-малка степен внушение „така може/трябва да се разбира“, което според историческия контекст, личността на автора, жанра може да е по-малко или повече непоклатимо. Но… ти си държала кандидатстудентски изпит в България и знаеш как след обявяване на темата специалисти от МОН (или университета?) дават и списък с подточките, които трябва да са включени в темата за отлична оценка.

    Angie, колко смислен въпрос… Какво е всъщност образованието и доколко то идва от учебната програма, от учител, от самия ученик или просто се случва от само себе си. Много си права. Аз повечето неща съм ги научила сама – или от дядо ми – а останалото са само количествени натрупвания. Имала съм и моменти на просветление, разбира се, които са дошли от някои образовантелни програми. Въобще някои деца ще се научат на повечето неща сами. Но как да направим така, че образователната система да даде възможност на останалите да се научат, когато в собствения им живот нямат такава възможност? Когато нямат пространство за учене, нямат дядо, който да ги научи?

    Bogpan, антологиите с поезия са много разнообразни като съдържане. Ще се опитам да намеря някое съдържание, което го има онлайн и ще дам адреса тук.

    Нещо интересно за подхода на училищата в Колорадо.
    http://news.yahoo.com/s/csm/20090210/ts_csm/agradeless

  21. Angie

    Размишльотини, всъщност не съм съвсем права. След като завърших магистратура, започнах да казвам че в университета не се научих на дисципината, която бях отишла да изучавам, но се научих да мисля и да мога да взимам предвид няколко гледни точки. А тези разсъждения, които написах по-рано, ми идват наум сега, когато правя докторантурата. И какво се оказва. Има една класификация на Блуум, според която развиването на знанието минава през 6 етапа: знания, разбиране, приложение, анализ, синтез, оценка. Май е трябвало да включи и още един етап- само-оценка или способността човек сам да разсъждава върху себе си и знанията си. Тази класификация си е заложена в образователните програми, и ние всички минаваме през всичките етапи. По принцип до 18 годишна възраст човек се е оформил напълно. Но аз подозирам, че колкото по-напред върви човек в образованието си, и естествено натрупва повече опит, толкова повече „задобрява“ в последните етапи от пирамидата на знанието. Дали не излиза че аз съм просто бавно развиваща? :))) Имам под ръка един американски учебник по психология на развитието. Учебника е добре направен, с много въпроси, стимулиращи критическото мислене у студентите (а не само въпроси върху самото съдържание). Но! Аз съм противник на ваксините и естествено ми направи впечатление че имаше и графа за „грижа за здравето и имунизация“. Там въпрос от рода на „Приведете примери за и против имуницазията“ нямаше. Е, какво излиза- че колкото и добро да е висшето образование в Америка, има си едно мислене което се налага „отгоре“. Критично мислене друг път, щом два пъти гласуваха за Буш! Оттук ако искаме можем да минем в полето на – частни или държавни университети, според мен и двата вида са гнили. Но за да не задълбавам повече в темата, мисля че засега възможен отговор на въпроса който задаваш, „как да направим така, че образователната система да даде възможност на останалите да се научат, когато в собствения им живот нямат такава възможност?“ ми се струват технологиите и диапазона от възможности които те дават. Въвеждане на повече технологии чрез който учениците да експериментират, повече контакти чрез интернет с други ученици, по-голямо участие на родителите и общността в образователния процес на децата, и по-демократична роля на учителя. Нашето образование не е било интерактивно, затова аз нямам усещането че съм научила нещо- защото си пишех есетата, четях ги в клас, но никога нямаше време да ги обсъдим и това направо ме осакатяваше. А сега един форум в интернет е началото на решаването на проблема на изолираност, неразбраност, самота и фрустрация. Е,трябва и култура на взаимодействие да се поощрява, но на тези неща децата никой още не ги учи..
    Интересо какво ли щяхме да правим ако ги нямаш технологиите…!? Ама хайде, без черен хумор.
    Лек ден!

  22. Pingback: Едно щастливо момче « полетът на костенурката

  23. Много, много добра тема. Много добра.

    Образованието ни е момента се е превърнало в сюрреалистичната версия на това, което сме гледали в „Стената“. От една страна никакъв контрол върху учениците, от друга – абсолютна статика що се отнася до преподавания материал.

    С какво разполагаме? Найсет на брой учебници по всеки предмет, които се различават единствено и само по степента на усложненост на академичния език, който авторите са използвали. Откъм съдържание обаче са пълни клонинги.

    Що се отнася до литературата, тя буквално е застинала на нивото, на което е била поне преди тридесет години, с някое и друго по-свежо допълнение като Петя Дубарова да кажем. От колко години децата кандидатстват в езикови гимназии с разсъждение на тема какво бил искал да каже авторът с не знам коя си сцена от „Немили – недраги“? Колко пъти в последните години се пада анализ на ботевото „На прощаване“? Не само световната, и българската литература е изключително неглижирана и маргинализирана. Учениците ядат, спят и сънуват с „Под игото“. Нищо против „Под игото“, но все си мисля, че от Вазов насам светът поне малко е мръднал и то не само от психиатрична гледна точка.

    Ама ставали все по-неграмотни… Ми ще стават, да. След като просто могат да дръпнат от нета поредното есе, разглеждащо образа на Бойчо Огнянов, без дори да го прочетат, след като не им се налага да влагат поне малко мисъл в това, с което се занимават, след като просто не искат да четат, защото ги карат да четат все едно и също нещо до умопобъркване, какъв друг да е крайният резултат? В момента българското образование е инкубатор на зубрачи, а ако случайно оттам излезе и някой мислещ индивид, той веднага прави впечатление с индивидуалността си.

    Но нека да не отпочвам пак темата за реформата в образованието, че наистина ми е болна тема и има сериозна опасност коментарът ми да трябва да се помести в няколко тома.

    Поздрави.

  24. Марфа, споделям впечатленията ти за програмата по литература в България и то само с поглеждане какво съдържат учебниците. Макар че литературата ми беше любима в училище, най-голямо удоволствие ми доставиха часовете по СИП, където противно на очакванията ни да се подготвяме за кандидатстудентския изпит бяха включени „второстепенни“ автори, на които иначе едва ли щях да попадна: от разни ранни поетеси до черните разкази на Георги Райчев. Даде ни свободата да се задълбаваме в каквото си искаме, без да се притесняваме за ограничения и списъци.

    А, и не знам дали си спомняте, но в началното училище и до 6 клас имаше доста хубави неща преди да дойде националната каша. Ян Бибиян, Невидимият Тонино и Кристалният Джакомо от Джани Родари ме разтърсиха… и един турски разказ за малък продавач на боза на гарата. Помните ли ги?

    Но и тогава имаше задължаващи анализи 😦

  25. Не на боза, а на айран. 🙂 „Айран“ се казваше разказът даже. Дето един келеш си взе айран от детето, плати му с едри банкноти и понеже детето нямаше да му върне, оня си взе парите обратно и потегли с влака.

    Освен това и за Антон и Точица учехме… Е, и за Зоя Космодемянска, Ленко, Янко, Митко Палаузов в няколко варианта и какво ли още не, ама май без тях нямаше как 😕

    Ужасявам се, че реформата в образованието се разглежда единствено като въвеждане на матури и слагане на камери из училищата, докато примерно неща като учебната програма не се класират дори и на пето място по важност. 😐

  26. Да, наистина беше айрaн.

    Като стана въпрос, мисля, че това ще ти хареса:
    https://razmisli.wordpress.com/2008/09/06/disobedient/

  27. Хареса ми и то много 🙂 За съжалание нямам никакво време да понапиша сега, ама ще се включа по-късно! 🙂

  28. me

    Аз си спомням как, въпреки че вече поне формално режимът се беше сменил, библиотекарките няколко пъти се опитаха да ми пробутат „Митко Палаузов“ без да го искам. Аз много четях, даже скучните книги дочитах докрай, но нито с Митко, нито с Калитко успях да стигна до нещо по-далечно от 2-ра стр.

  29. Моето скромно мнение е, че проблемът не е толкова в набора от призведения, които ще се изучават, а по-скоро в технологията на обучение, която използват учителите. В метода.

    По отношение на развиването на мисленето и на уменията за анализ, синтез и т.н. Какво пречи те да се формират и чрез класически произведения? За да се развива мисленето просто трябва да има нещо, върху което да се мисли. Все едно дали ще е класическо или по-съвременно, или нетрадиционно произведение. Със същия успех може да не се развива мисленето и при изучаването на най-съвременното произведение ако целта, която си поставя учителя, е просто да накара учениците да възпоризвеждат, използвайки подходящите методи за това.

    И понеже засегнах темата за целите… Проблемът не и в тях. В държавните документи, които уреждат въпроса за целите и стандартите, никъде не пише, че децата единствено трябва да знаят и да разбират. Напротив, заложени са си и такива цели като умения за формулиране на тези, за аргументиране, въобще цели на високо когнитивно равнище. Въпросът е до колко тези цели реално се рашават в училище. Не мисля, че системата пречи по какъвто и да е начин на учителите да развиват мисленето на учениците. Но според мен по-скоро не изисква категорично от тях да го правят и всичко опира да отделния учител. Затова и ще има и такива ужасно догматични и в крайна сметка безполезни за учениците учители, както и другите, „готините“ учители, които не само че те оставят да разсъждаваш, но и изискват това от теб.

  30. Благодаря ти, че писа, Царевна – винаги ми е интересно мнението ти като един свеж поглед. Имам един познат, който твърди, че би могъл да преподава граматика дори и с телефонния указател за учебник – и това наистина е възможно. (Само че изисква доста повече вложено време и усилие… което прави начинанието не от най-ефективните 🙂 аз бих предпочела телефонния указател да го използвам само като допълнително фотокопие 🙂 ).

    Да, наистина проблемът на системата е че в нея не е заложено учене на мислене. Това е едно на ръка. Но повдигаш важен въпрос – има ли пресечна точка между самия материал, използван за четене и възможността за научаване на мислене? Наистина едното не е задължително за другото. Но материалът помага. Помага от една страна за личния ангажимент на ученика, а това подпомага и поемане на инициативата за собственото му обучение, а оттам до мисленето има една крачка. Освен това помага за влюбване в книгите по принцип. Иначе какво става – в училище учим задължителното, а извън него – приятното. И двете някакси естествено се разделят завинаги в ума на децата. По-добре да се омесват. 🙂

    Някой път трябва да пиша за обучението в началните класове. Не съм запозната професионално с него, но от време на време научавам по нещо оттук оттам, което ми е твърде интересно. Ще съм любопитна какво мислиш.

  31. haz

    Божичко, онзи разказ „Айран“ беше велик! Отивам да го търся в нета.

    По темата, мисля;), че прекалявате с мисленето в часовете по литература. Да, добре е да се развиват умения за анализ и синтез, но те могат да се развият и в часовете по математика и физика, или бъркам? Обучението по литература е тясно свързано с това по български език, история и културология, или поне би трябвало да е в една моя утопична интердисциплинарна идея за образованието. И в този смисъл, канон трябва да има, както има учебна програма и по история. Не може един учител внезапно да реши, че, примерно, Второто българско царство не е релевантно на съвременните ценности и няма да се изучава.
    Образованието е структурирано учене и списъкът с произведения е неизбежен – естествено с малка „задължителна“ част и голяма „препоръчителна“. Почти съм убедена, че в американските училища въпросната задължителна част е приблизително еднаква за повечето училища. (И малко отклонение, оригиналът на „Клетниците“ е една огромна тухла, с която аз се борих миналата година и гарантирам, че съперничи на „Под игото“ по нечитаемост и обвързаност с периода, в който е писана.)

    Общият списък с книги не е непременно минус. Той е онзи общ „културен кюп“, който ни прави членове на една общност и ни дава възможност да си разбираме препратките и се смеем на вицовете си. Най-добрите литературни творби не само са най-добрите примери на красив изказ на съответния език, но и, ако щете, свързват с тънка нишка хората, кандидатствали с един и същ автор:) Ето, повечето от пишещите тук ги свързва нишката на нехаресването на Вазов!

    Не искам да се разпростирам надълго, но съм съгласна с Царевна, че не „материалът“ е важен, а начинът, по който се работи с него. И за обучението в началните класове ще ми е интересно да прочета, засега само искам да кажа, че се учи цялото стихотворение „Тих бял Дунав“, в което се оказа, че има куплети, за които не съм и подозирала. А от „Де е България“ в учебника за трети клас бяха включени само няколко куплета и мислех да тълкувам защо са махнати тези, които са махнати, но забравих:)

    Последно – да гледам ли първо филма за Радостта и късмета?

  32. me

    Haz, защо мислиш, че само физиката и математиката възпитават умения за анализ и синтез? Не разделяме ли изкуствено и твърде рязко хуманитарните и точните науки? Интересно ми е да разбера мнението ти.

  33. Хейз, ти май наистина не ми вярваш, че в американското образование няма задължителен списък за училищата. Не че е по-къс в сравнение с препоръчителния… няма грам такъв. Задължителен става само списъкът на книгите, който отделният учител избира за преподаването в дадена учебна година за своите ученици 😉 , но на него никой не му спуска такъв отнякъде.

    За останалото ще пиша отделно, защото е дълго. Обаче за сметка на това не мога нищо да препоръчам за въпросния филм, защото не съм го гледала…

  34. haz

    Размисли, вярвам ти, просто смятам, че въпреки липсата на спуснат отгоре задължителен списък, списъците на повечето учители съвпадат. Core curriculum, или както му викат там. Чисто практически е по-удобно също – нали се ходи на учителски конференции и семинари, има сверяване на часовници и пр. и пр. Няма значение как е организирано на ниво department, аз се интересувам от по-дълбоката свързаност на четящите и мислещи върху книгите хора. No man is an island, etc. Точно в момента попълвам weread във фейсбук и гледам, че с една приятелка имаме 95 еднакви книги, което е … wow. Наистина много ме интересува процедурата за избор и препоръчване на книги, защото човек не може да прочете всички, колкото и да се опитва:)

    me, не ги разделям чак толкова рязко, даже навремето една нова учителка по литература попита първия час кои са най-добрите математици в класа и ни обеща да демонстрира, че разделението на „математици“ и „литератори“ е пълна глупост. Казвам само, че литературните анализи не са основното поле, където младите да се учат на аналитично мислене.

  35. me

    Добре де, за какво тогава служи изучаването на литературата в училище?

  36. Core е нещо друго. То е списък с области, от които всеки студент трябва да избере курсове независимо от специалността си. Например, ако са 12 задължителни курса от core, два може би са по литература и студентът избира да кажем Литературен анализ за първокурсници и Увод в канадската литература. Трябва да избере и два по математика. Един или два от природните науки. Един по философия. Един по изкуство, etc. Дори и ако студентът е физик по специалност. Но този принцип всъщност е обратното на онова, което имаш предвид, защото макар да задава списък с дисциплини, оттам нататък широкият избор е на студента, а освен това идеята е научаване на интердисциплинарно мислене.

    Да, избираните текстове в часовете по литература
    в училище често се повтарят или поне следват някаква обща логика. Ако един учител е включил Беоулф в програмата, друг сигурно ще е писал Сър Гауейн и Зеленият рицар, трети – Кентърберийски разкази, а четвърти – може би отново Беоулф. А пети може да не е включил нищо средновековно. Но това в никакъв случай не е задължителен списък. Напротив, позволява гъвкавост в ръцете на учителя, за да има поне минимална възможност да приложи материала към учениците.

    Ако имате малко търпение, ще пиша за това или утре, или други ден и се надявам да продължим дискусията в новия пост. А дотогава, наистина, каква е целта на изучаването на литература в училище?

  37. neuromantic

    У нас няма цел – просто по навик.

  38. И понеже аз нямам толкова търпение ще коментирам още веднъж тук 🙂

    Във връзка с Core curriculum-a, който спомена haz. Core curriculum има не само във висшето, но и в средното образование. Понеже нали точно средното обсъждаме сега. Във всяка страна си е различно, но това, което представлява и се разбира под Core curriculum в САЩ, е следното. Той е не само набор от определени предмети, които учениците задължително изучават, но и до голяма степен самото учебно съдържание, т.е. конкретно какво се включва в определение учебен предмет за дадения клас. Този кърикюлъм е абсолютно задължителен за всички!

    Сега как стоят нещата в България и от къде идват разликите от американския вариант. Първо, нашата образователна система е централизирана, а американската е децентрализирана. Т.е. при нас въпросът за учебното съдържание се решава на ниво МОН. Те изготвят учебния план (разпределението на учебните предмети и хорариума по класове) и учебни програми (какво точно ще се изучава по определение предмет). Това се спуска до всяко училище и задължително тези документи да се следват стриктно.

    При децентрализираната американска система няма такова спускане на национално ниво. Там тези проблеми се решават на щатско равнище. Всеки щат си изготвя собствен Core curriculum (учебен план и учебна програма в едно), който пак е задължителен за всички училища, поне тези.. public schools със сигурност (не знам как стои въпросът с частните). Разбира се при изготвянето на своите планове и програми отделните щати се съобразяват с общи национални изисквания, но те не са конкретизирани, а са формулирани пределно общо.
    Съществена разлика произтича от това, че учениците в американските училища имат по-голяма свобода да избират дори предметите, които ще изучават. Разбира се това не означава, че изобщо няма да учат математика например, защото не им харесва. Този избор е ограничен в определени рамки именно от въпросния Core curriculum, но в сравнение с нашите ученици, предоставят им се по-големи възможности за избор. Това си има и предимствата и недостатъците, но да не се отклонявам прекалено. В нашата система също се правят опити да се дадат на учениците повече възможности за избор и това става чрез различните задължително и свободни избираеми предмети (СИП и ЗИП).

    По отношение на литературата. Колкото и да се рових, наистина не открих в нито един Core curriculum, в който да са посочени заглавия. (Извинявай, Ели, това не е от недоверие към информацията, която ти ни даваш, но в университета ни учат винаги да се стремим да се опираме на повече източници, та затова… :). А и от любопитство). Дадени са само конкретните цели, които са заложени по литература, но не и определени заглавия. По другите учебни предмети обаче не е така. Посочват не само определените цели, но също така и конкретното съдържание, с което те трябва да се постигнат.

    Въпросът за пресечната точка между целите и съдържанието на обучението наистина е много интересен и страшно спорен в науката. Ако се интересувате може да ви попиша повече за това някой път, когато темата е подходяща.

    Но от малкото ми проучване, което направих специално за този коментар, това че в американските документи за учебното съдържание единствено при обучението по литература се допуска такава гъвкавост, определено не е случаен факт.

    С нетърпение очаквам продължението на тази тема, както и текста за начално училищното обучение! 🙂

  39. Царевна, моля те проверявай винаги 🙂

    Ами аз точно това казвам, че няма задължителни заглавия. Много щати имат изпити при завършване на училище под някаква форма, но изискванията -говорим за литература- не са конректно съдържание, а умения. Ето тези изисквания за Масачусетс по литература например. http://www.doe.mass.edu/frameworks/ela/0601.pdf Писах преди месеци сравнение между матурата в Масачусетс и България – те са на различни принципи. https://razmisli.wordpress.com/2008/05/29/maturi/ И това е възможно само и единствено защото не се използват задължителни заглавия.

    ОК, явно по темата може много да се каже и обещавам довечера да напиша обещаното.

  40. prekrasna i mnogo bolna tema!
    az sprqh da hodq na uchilishte v kraq na 9-ti klas,
    koeto beshe prekaleno kysno. za da minavash s otlichen uspeh beshe dostatychno da vlizash v 1/5-ta ot chasovete, tova v elitna gimnaziq, v koqto bqh priet na 1-vo mqsto.

    kandidatstvah i v 1-va angliiska togava pomnq, i beshe golqma dilema, no se otkazah i ostanah v haskovo. dali shteshe da e po-razlichno?

    sega ucha v kolej v US, nqkoi priqteli ostanaha da uchat v bg universiteti, i mi e trudno kato si mislq za tqh

  41. me

    dodo, и ти ли в Хасково си учил? По мое време беше много трудно да не ходиш, а това не беше чак толкова отдавна. Май наистина с всяка следваща година положението се влошава.

  42. da, v haskovo.

    me,

    mislq che sled moq vipusk, koito beshe 1-q s maturi, prisystvieto stana mnogo po-seriozno kontrolirano, no ne tova pravi uchilishteto i polojenieto mu po dobre. da, moq vipusk i prednite bqha nai-nai-tragichnite otkym prisystvie, no kakvo shte stane sega, kogato ne moje da otsystvash, a vytre e vse taka tragichno..

  43. me

    Така е, не само присъствието е необходимо. Аз, между другото, имам поглед и върху други училища в последните години, при това такива, които (някога) са били елитни. Положението е плачевно. Разбира се, не мога да слагам всички под един знаменател, но е факт, че нещата не са розови. Университетите ни също не са по-добре. Но проблемът е комплексен, отделна тема е необходима за това. Ели засяга една много съществена част от него с чудесните си коментари за преподаването на литература. По мое мнение аз лично съм спечелила повече от гимназиалното си българско образование, отколкото от университетското такова. Това си е мое мнение, някой друг може да мисли по друг начин.

  44. Тоест, искате да кажете, че просто не се ходи на училище?

    Не за първи път чувам за такова явление и то не за маргинализирани ученици, а за „елитни“ гимназии. И Бианка каза, че в 12 клас не е имала никакво желание да ходи. Не от мързел, от интелектуална депресия… Ако това продължи достатъчно дълго време води до интелектуално самоубийство. A mind is a terrible thing to waste.

  45. ami tezi 5-6 godini predi nas 11 i 12 klas ne hodeha, az v kraq na 9-ti sprqh. kogato bqh tam, be za da imam prisystvie i chetqh kniga/igraeh karti/govoreh si/risuvah si/besih se/smeeh se/reshavah krystoslovici/qdqh hamburgeri/etc. v chas, zashtoto kakvoto i da e e po-dobre ot tova da slushash za lichnite moralni principi na uchitelkata si po nemski, prejivqvaniqta i, da slushash ektremno seksistkite nabludeniq na opasniqt i presledvasht mnogo momicheta pedofil po psihologiq, da slushash za predpriqtiqta po tekstil prez 84-ta i pochvite po geografiq/ikonomika

  46. zatova e mnogo rqdko hodehme, mnogo rqdko

  47. shturcho

    Паулу Коелю….боже, боже…….

    А не виждам Стъвънсън! Абе не върви на добре този свят, казвам ви.

  48. Паулу Коелю не е Бог, shurcho 🙂

    Не виждаш Стивънсън в какъв смисъл? В смисъл трябва да е в списъка? Защо?

    Прочете ли статията над списъка?

  49. marypoppins

    Случайно попаднах в този блог и … не мога да се спра да чета. Браво! Много болна тема, която ме засяга лично, като родител!
    За съжаление посредствеността ражда посредственост. В българското училище тя е в изобилие, предава се като вирусна инфекция и кръв ми капе от сърцето като гледам как дъщеря ми, която е в 5 клас, започва да прихваща заразата въпреки нашата съпротива….Посредственият учител не може да допусне и елементи на мислене в час, да не би случайно да лъснат неговата некомпетентност и мързел. Програмата и списъците „спуснати отгоре“ се превръщат в едно удобно извинение. Посредственият учител не може да позволи на някой да знае и може повече от него и затова будните деца се неутрализират още в самото начало. Извинението в този случай са лошото възпитание и дисциплина.
    Целите на обучението…Нима си мислите, че изобщо някой вниква в целите на обучението така, както вие така задълбочено и интелигентно правите тук. Нищо подобно – целите са само поредното клише, което трябва да се впише в годишното разпределение. И толкова! Нито за ценности се замислят, нито за умения за критическо мислене, творчество, анализ. Да не говорим за целите на ниво нагласи, които според мен са най-важни и най-трудно осъществими.
    Метода на обучение…В 5 клас литературата се преподава като се диктуват планове за литературното произведение пълни със засукани и претенциозни изрази и чуждици, които и на мен (нищо, че съм филолог) ми е трудно да разбера и съотнеса към съответното четиво. В същото време преподавател в университета, вече доцент, не беше чувал за интерактивни методи на преподаване…
    Българското училище (след 5 клас) е като театър на абсурда – има действащи лица, декор, озвучаване, осветление, монолог, движение, но НИЩО не се случва. Едно добре режисирано НИЩО по 7-8часа на ден! Е, за какво да ходят на училище?! Къде са личностите, които да родят личности?

  50. За тези, които се интересуват от темата – ето един материал от последния NYT за различните възможни комбинации от задължителен списък за четене и свободен избор на книги. С една дума, когато на учениците е предоставен избор (който спокойно може да бъде от списък съставен от учителя) те четат с повече удоволствие, по-активни са и постигат по-добри резултати на изпитите. http://www.nytimes.com/2009/08/30/books/30reading.html

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s