Частни vs. държавни училища в САЩ и България, 1

Tемата  за образованието в САЩ и сравнението му с българското  е толкова обширна и емоционална, пълна с клишета, най-голямото от които е самият „Запад“.  Затова обикновено отношението на човек към „Запада“ определя и личните му мнения и информационен филтър за образователната система. А „частните училища на Запад“ са най-честа жертва на погрешна информация. Така че, мисля си, не е лошо първата такава тема да е за сравнението между частната и държавната система на образование; може за някой тази информация да се окаже полезна. Ще говоря преди всичко за гимназиите (средното образование).

На първо място искам да отбележа, че за „образование на Запад“ не може да се говори, просто защото няма такъв събирателен образ. Всяка страна си има своя система с различна специфика, а аз ще говоря за САЩ и ще сравнявам с България, доколкото имам информацията. Всъщност, дори и за образование в САЩ е трудно да се говори обобщително, заради огромното разнообразие от подходи, структури и правила. Да, има държавни и частни училища, но всички те са толкова различни и съвсем не може да се каже, че „частните са по-добри от държавните,“ а само „зависи“.

Има една стара, престижна група от частни училища, така наречените prep schools, които датират от основаването на САЩ и съответно носят славата на възпитаниците си, гордо изброени на училищния уебсайт. Това са училищата от лигата на Андоувър и Екзетър, Мидълсекс и Милтън. Те са основани като училища с пансион, в които са учили редица фигури от американската история, а днес учат младежи от цялата страна и от чужбина. Тези училища имат невероятно добра материална база, често сравнима с тази на доста колежи: библиотеки, картинни галерии, лаборатории, концертни зали, спортни съоръжения за чудо и приказ. В тях се влиза с прием подобен на кандидатстването за колеж, дори и когато става въпрос за шестокласници. Приетите са често 10% до 20% от кандидатите. Съотношението учители-ученици в класната стая достига до 12:1 и особено се цени възможността за дискусия и личен контакт между тях. Ученикът се смята за уважавана личност със свое виждане, което се култивира чрез образование на собствена инициатива, като се избягват строго определените рамки в учебната програма и се обръща внимание на личните склонности на всеки. Да не говорим, че самите учители са високо образовани и продължаващи да се образоват. Таксата за тези училища е висока и стига до $35 000 на година, но и доста ученици получават стипендии. Обаче тези училища не разчитат много на таксата за бюджета си; той се формира също от лихви от инвестирани капитали и от дарения на бивши възпитаници. Така те могат да си позволят да се рекламират като места за просвещение, където се влиза независимо от финансовите възможности, а заради умствените способности на учениците. Съответно и нивото на образование е високо.

Мнението ми за такива училища е амбивалентно. От една страна, наистина са достойни за възхищение предвид резултатите, които постигат. Наистина са средища на знанията, в които учението е просто върховно удоволствие, всяка любознателност се посреща с подкрепа, всеки интерес се култивира до максимален резултат. Учениците им в повечето случаи са брилянтни. В същото време, не знам дали бих могла да ги определя като „добри училища“ – не защото не са добри, разбира се, дори са превъзходни, но едно умно дете дори и пуснато в пустинята би се образовало добре. В този смисъл, каква е заслугата ти да образоваш изключително умни деца, освен че им предоставяш всички възможности и стимули те да се развиват. Освен това традицията да се дават стипендии на умни, но бедни ученици не е толкова отдавнашна. Допреди 30-40 години тези училища са си били гнезда на висшата класа. Дори ми се струва, че колкото и егалитарна да е атмосферата в тях сега, все пак едно дете на чистачка би се чувствало малко неудобно пред съквартиранта си с фамилия Рокфелър, който разполага с джобни за $300 на седмица (и това при положение, че храната и учебните материали са вече включени в сметката). Тези две деца може би никога няма да станат истински приятели. Все пак, при повторно замисляне си давам сметка, че това би се случило и в едно държавно училище, както и в живота по-късно и не трябва да виним училището за житейското неравенство.

Друга категория частни училища са тези на местно ниво, за местни ученици без пансион. Те също са с добра ориентация и принципи, но разбира се не могат да се мерят с prep schools, от една страна защото разчитат повече на учебните такси и също приемът им се базира повече на способността на родителите им да си плащат, отколкото на откриване на супер талантливи, макар и бедни ученици. Приемът се извършва на базата на по-ограничен брой кандидати. Разбира се, и в тези училища се влиза след сложен приемен процес, също се залага на индивидуалното внимание към способностите на всеки, обучението е творческо, а не наизустително. Да кажем, че тази категория се стреми да прилага принципите на prep schools, но не може да достигне тяхното изключително ниво. Съответно тук често попадат ученици, които не са толкова талантливи, просто имат нужда от малко повече помощ, внимание и индивидуална подкрепа от страна на учителите, каквато може би не биха получили в държавно училище, а родителите им могат да си позволят да платят за това. Такива училища не са лоши, но понеже в тях има повече почва за хлапашки прояви на богати глезльовци те не са ми особено симпатични. Бих казала, че в тях има повече класова сегрегация, отколкото в най-скъпите престижни училища.

Третата категория са училища основани от религиозни организации и църкви, в по-голямата си част католически. Те са парадоксът на частната образователна система, тъй като се смята, че правят чудеса от всякакъв материал, а не само от отбрания постъпващ в „нормалните“ частни. Някои от тези католически училища се смятат за престижни, но в повечето се влиза без особена приемна процедура. Таксата е много по-малка от другите (примерно може да бъде $2 000 – $4 000 на година), но стипендии почти не се предлагат. Интересното е, че голяма част от учениците в такива училища не са католици, макар че в програмата има задължително включени някои предмети с религиозна тематика. Защо родителите изпращат децата си в тях тогава? Децата не стават католици само по силата на посещението си на такова училище; дори католиците скоро след това „забравят“ да ходят на църква. Системата на тези училища работи, защото те дават дисциплина и възможност за съсредоточаване върху знанието на деца, които иначе биха се разхайтили на други места. Разбира се, боят с пръчки не се прилага, но когато на дисциплината се държи, тя става даденост неподлежима на съмнение, а важното става учението. В тези училища (като изключим „престижните“ между тях) учениците са от по-бедни семейства и дори такива, чиито родители са необразовани, но държат децата им да получат добър старт, какъвто не биха имали в едно държавно квартално училище с нулева дисциплина и мотивация. Базата им е общо взето оскъдна, но те умеят да я използват до последната капка. Аз много уважавам католическите училища, особено йезуитските; имат един възрожденски дух и желание за работа с малко средства. Може би това се дължи на религията, която ги крепи и им дава хъс да върват напред макар и лишени от глезотии. Освен това специално към йезуитските имам слабост заради стремежа им към интелектуалност (незавиcимо от задължителните часове по вероучение).

Има една основна разлика между американските и българските частни училища. По мои наблюдения, българските са основани като фирма и с цел печалба. Напуши ме смях преди време когато гледах сайта на училище Ровел, което ясно и прямо си казва, че то е фирма, в което са вложили инвестиции даден брой акционери и успехът на училището се аргументира на базата на печалбата, очаквана от тези акционери в близко бъдеще. Американските частни училища не са основани с цел печалба, нямат истински собственик, макар че се управляват от борд (чиято главна цел е да се грижи за стратегическото развитие на училището и да набира средства за него). Директорът е много добре заплатен и също има тежка дума, но ролята му е на посредник между всички участници на образователния процес. Изобщо се смята, че дори и едно частно училище е всъщност една идея или един идеал, а не средство за печалба; нещо като идеята за училището през Възраждането в България. Затова и такива училища получават дарения от частни лица; ако целта на училището беше комерсиална, то нямаше да привлича добра воля с идеална, дори идеалистична цел.

Друга разлика между българските и американските частни училища е възможността в тях да учат деца на базата на собствените си способности, а не на базата на това дали могат да си платят. Това разбира се е относително, но пък в България, доколкото имам поглед, то е непозната концепция. В САЩ отново са по-големи идеалисти в това отношение и тези училища са много по-егалитарни, като се опитват да градят имидж на средища на знание, а не на места, където се подаряват оценки, защото родителите си плащат. Разбира се, съзнавам, че това ми представяне на българските училища звучи стереотипно, но все пак информацията за България е получена от втора ръка. Не изключвам в американските частни училища да има глезльовци, особено в училищата от втори тип, но те не се считат за мерилото.

Доколкото разбирам, в България учителите в частните училища получават по-голяма заплата от тези в държавните. Може би заплатата не е чак толкова голяма, като се има предвид мизерната такава в държавните… но все пак е по-голяма. Макар и парадоксално, в САЩ е обратното. Като изключим тази шепа частни училища от „голямото добрутро“, в повечето случаи учителите съвсем не получават по-големи заплати. Това се дължи на факта, че в частнитe на учител се падат по-малко ученици, а приходите не идват от общинския бюджет, а от такси, които не могат да се увеличават до брезкрайност, като в същото време трябва да се поддържа материална база, учебни материали, etc. Съответно заплатите страдат. В католическите училища пък положението със заплатите е още по-зле. Tъй като традиционно техният финансов модел се е основавал на принципа учителите да са монахини или мъже от свети ордени, за които заплатите не са никакъв приоритет, сега много от тях изпитват финансови затруднения: на днешно време монахините са рядкост сред учителските колективи, а светските учители искат да издържат семействата си. При всички случаи това желание остава неосъществено. Защо все пак учителите се цанят да преподават там, макар и на по-ниски заплати? Причините са различни. Някои го прават заради мисията на училището, за идеята, защото самите те са учили в такова училище и им харесва атмосферата в него. Други го прават, защото дисциплината в такива училища е по-добра, работи се с по-малко ученици в клас, виждат повече резултати, програмата им е по-гъвкава и имат повече професионална свобода, съпруг/зите им печелят добре и не се налага те да издържат сами семейство или пък защото като учители децата им могат да го посещават с по-малка такса и така нататък.

Общо взето, частните училища в България са в пелени и е съвсем разбираемо все още да налучкват подхода, принципите си, дори философията си. (Изключвам в това ми писание Американския колеж в София, защото приемам, че той си е американско училище.) Едно голямо пожелание за развитието им е да разработят система за стипендии и да се отърсят от комерсиалността си, като залагат на една по-идеалистична мисия. И този идеализъм да не се свежда до посещение на детски домове и събиране на стари дрехи за тях, някакво примитивно показно милосърдие. Да насочат вниманието си към важните въпроси за смисъла на знанието, уважението към себе си и другите, усъвършенстването, толерантността и любопитството към различното, и други ценности. Харесва ми например философията на Училище Рьорих, струва ми се, че то е на прав път. Най-важното е не учениците да получат най-висок възможен брой точки на някакъв изпит и да бъдат приети тук и там, а да открият себе си като личности, да обмислят мястото си в света, да се научат да преодоляват себе си.

Защото според мен най-важната образователна степен е гимназиалната, времето, когато човек открива най-важните истини, а след нея всичко друго е просто натрупване. Би било жалко тези истини да са ограничени до добро владеене на английски и информатика (според рекламата, която училищата слагат за себе си в интернет).

Продължение