Частни vs. държавни училища в САЩ и България, 1

_igp0093.jpg

Tемата  за образованието в САЩ и сравнението му с българското  е толкова обширна и емоционална, пълна с клишета, най-голямото от които е самият „Запад“.  Затова обикновено отношението на човек към „Запада“ определя и личните му мнения и информационен филтър за образователната система. А „частните училища на Запад“ са най-честа жертва на погрешна информация. Така че, мисля си, не е лошо първата такава тема да е за сравнението между частната и държавната система на образование; може за някой тази информация да се окаже полезна. Ще говоря преди всичко за гимназиите (средното образование).

На първо място искам да отбележа, че за „образование на Запад“ не може да се говори, просто защото няма такъв събирателен образ. Всяка страна си има своя система с различна специфика, а аз ще говоря за САЩ и ще сравнявам с България, доколкото имам информацията. Всъщност, дори и за образование в САЩ е трудно да се говори обобщително, заради огромното разнообразие от подходи, структури и правила. Да, има държавни и частни училища, но всички те са толкова различни и съвсем не може да се каже, че „частните са по-добри от държавните,“ а само „зависи“.

Има една стара, престижна група от частни училища, така наречените prep schools, които датират от основаването на САЩ и съответно носят славата на възпитаниците си, гордо изброени на училищния уебсайт. Това са училищата от лигата на Андоувър и Екзетър, Мидълсекс и Милтън. Те са основани като училища с пансион, в които са учили редица фигури от американската история, а днес учат младежи от цялата страна и от чужбина. Тези училища имат невероятно добра материална база, често сравнима с тази на доста колежи: библиотеки, картинни галерии, лаборатории, концертни зали, спортни съоръжения за чудо и приказ. В тях се влиза с прием подобен на кандидатстването за колеж, дори и когато става въпрос за шестокласници. Приетите са често 10% до 20% от кандидатите. Съотношението учители-ученици в класната стая достига до 12:1 и особено се цени възможността за дискусия и личен контакт между тях. Ученикът се смята за уважавана личност със свое виждане, което се култивира чрез образование на собствена инициатива, като се избягват строго определените рамки в учебната програма и се обръща внимание на личните склонности на всеки. Да не говорим, че самите учители са високо образовани и продължаващи да се образоват. Таксата за тези училища е висока и стига до $35 000 на година, но и доста ученици получават стипендии. Обаче тези училища не разчитат много на таксата за бюджета си; той се формира също от лихви от инвестирани капитали и от дарения на бивши възпитаници. Така те могат да си позволят да се рекламират като места за просвещение, където се влиза независимо от финансовите възможности, а заради умствените способности на учениците. Съответно и нивото на образование е високо.

Мнението ми за такива училища е амбивалентно. От една страна, наистина са достойни за възхищение предвид резултатите, които постигат. Наистина са средища на знанията, в които учението е просто върховно удоволствие, всяка любознателност се посреща с подкрепа, всеки интерес се култивира до максимален резултат. Учениците им в повечето случаи са брилянтни. В същото време, не знам дали бих могла да ги определя като „добри училища“ – не защото не са добри, разбира се, дори са превъзходни, но едно умно дете дори и пуснато в пустинята би се образовало добре. В този смисъл, каква е заслугата ти да образоваш изключително умни деца, освен че им предоставяш всички възможности и стимули те да се развиват. Освен това традицията да се дават стипендии на умни, но бедни ученици не е толкова отдавнашна. Допреди 30-40 години тези училища са си били гнезда на висшата класа. Дори ми се струва, че колкото и егалитарна да е атмосферата в тях сега, все пак едно дете на чистачка би се чувствало малко неудобно пред съквартиранта си с фамилия Рокфелър, който разполага с джобни за $300 на седмица (и това при положение, че храната и учебните материали са вече включени в сметката). Тези две деца може би никога няма да станат истински приятели. Все пак, при повторно замисляне си давам сметка, че това би се случило и в едно държавно училище, както и в живота по-късно и не трябва да виним училището за житейското неравенство.

Друга категория частни училища са тези на местно ниво, за местни ученици без пансион. Те също са с добра ориентация и принципи, но разбира се не могат да се мерят с prep schools, от една страна защото разчитат повече на учебните такси и също приемът им се базира повече на способността на родителите им да си плащат, отколкото на откриване на супер талантливи, макар и бедни ученици. Приемът се извършва на базата на по-ограничен брой кандидати. Разбира се, и в тези училища се влиза след сложен приемен процес, също се залага на индивидуалното внимание към способностите на всеки, обучението е творческо, а не наизустително. Да кажем, че тази категория се стреми да прилага принципите на prep schools, но не може да достигне тяхното изключително ниво. Съответно тук често попадат ученици, които не са толкова талантливи, просто имат нужда от малко повече помощ, внимание и индивидуална подкрепа от страна на учителите, каквато може би не биха получили в държавно училище, а родителите им могат да си позволят да платят за това. Такива училища не са лоши, но понеже в тях има повече почва за хлапашки прояви на богати глезльовци те не са ми особено симпатични. Бих казала, че в тях има повече класова сегрегация, отколкото в най-скъпите престижни училища.

Третата категория са училища основани от религиозни организации и църкви, в по-голямата си част католически. Те са парадоксът на частната образователна система, тъй като се смята, че правят чудеса от всякакъв материал, а не само от отбрания постъпващ в „нормалните“ частни. Някои от тези католически училища се смятат за престижни, но в повечето се влиза без особена приемна процедура. Таксата е много по-малка от другите (примерно може да бъде $2 000 – $4 000 на година), но стипендии почти не се предлагат. Интересното е, че голяма част от учениците в такива училища не са католици, макар че в програмата има задължително включени някои предмети с религиозна тематика. Защо родителите изпращат децата си в тях тогава? Децата не стават католици само по силата на посещението си на такова училище; дори католиците скоро след това „забравят“ да ходят на църква. Системата на тези училища работи, защото те дават дисциплина и възможност за съсредоточаване върху знанието на деца, които иначе биха се разхайтили на други места. Разбира се, боят с пръчки не се прилага, но когато на дисциплината се държи, тя става даденост неподлежима на съмнение, а важното става учението. В тези училища (като изключим „престижните“ между тях) учениците са от по-бедни семейства и дори такива, чиито родители са необразовани, но държат децата им да получат добър старт, какъвто не биха имали в едно държавно квартално училище с нулева дисциплина и мотивация. Базата им е общо взето оскъдна, но те умеят да я използват до последната капка. Аз много уважавам католическите училища, особено йезуитските; имат един възрожденски дух и желание за работа с малко средства. Може би това се дължи на религията, която ги крепи и им дава хъс да върват напред макар и лишени от глезотии. Освен това специално към йезуитските имам слабост заради стремежа им към интелектуалност (незавиcимо от задължителните часове по вероучение).

Има една основна разлика между американските и българските частни училища. По мои наблюдения, българските са основани като фирма и с цел печалба. Напуши ме смях преди време когато гледах сайта на училище Ровел, което ясно и прямо си казва, че то е фирма, в което са вложили инвестиции даден брой акционери и успехът на училището се аргументира на базата на печалбата, очаквана от тези акционери в близко бъдеще. Американските частни училища не са основани с цел печалба, нямат истински собственик, макар че се управляват от борд (чиято главна цел е да се грижи за стратегическото развитие на училището и да набира средства за него). Директорът е много добре заплатен и също има тежка дума, но ролята му е на посредник между всички участници на образователния процес. Изобщо се смята, че дори и едно частно училище е всъщност една идея или един идеал, а не средство за печалба; нещо като идеята за училището през Възраждането в България. Затова и такива училища получават дарения от частни лица; ако целта на училището беше комерсиална, то нямаше да привлича добра воля с идеална, дори идеалистична цел.

Друга разлика между българските и американските частни училища е възможността в тях да учат деца на базата на собствените си способности, а не на базата на това дали могат да си платят. Това разбира се е относително, но пък в България, доколкото имам поглед, то е непозната концепция. В САЩ отново са по-големи идеалисти в това отношение и тези училища са много по-егалитарни, като се опитват да градят имидж на средища на знание, а не на места, където се подаряват оценки, защото родителите си плащат. Разбира се, съзнавам, че това ми представяне на българските училища звучи стереотипно, но все пак информацията за България е получена от втора ръка. Не изключвам в американските частни училища да има глезльовци, особено в училищата от втори тип, но те не се считат за мерилото.

Доколкото разбирам, в България учителите в частните училища получават по-голяма заплата от тези в държавните. Може би заплатата не е чак толкова голяма, като се има предвид мизерната такава в държавните… но все пак е по-голяма. Макар и парадоксално, в САЩ е обратното. Като изключим тази шепа частни училища от „голямото добрутро“, в повечето случаи учителите съвсем не получават по-големи заплати. Това се дължи на факта, че в частнитe на учител се падат по-малко ученици, а приходите не идват от общинския бюджет, а от такси, които не могат да се увеличават до брезкрайност, като в същото време трябва да се поддържа материална база, учебни материали, etc. Съответно заплатите страдат. В католическите училища пък положението със заплатите е още по-зле. Tъй като традиционно техният финансов модел се е основавал на принципа учителите да са монахини или мъже от свети ордени, за които заплатите не са никакъв приоритет, сега много от тях изпитват финансови затруднения: на днешно време монахините са рядкост сред учителските колективи, а светските учители искат да издържат семействата си. При всички случаи това желание остава неосъществено. Защо все пак учителите се цанят да преподават там, макар и на по-ниски заплати? Причините са различни. Някои го прават заради мисията на училището, за идеята, защото самите те са учили в такова училище и им харесва атмосферата в него. Други го прават, защото дисциплината в такива училища е по-добра, работи се с по-малко ученици в клас, виждат повече резултати, програмата им е по-гъвкава и имат повече професионална свобода, съпруг/зите им печелят добре и не се налага те да издържат сами семейство или пък защото като учители децата им могат да го посещават с по-малка такса и така нататък.

Общо взето, частните училища в България са в пелени и е съвсем разбираемо все още да налучкват подхода, принципите си, дори философията си. (Изключвам в това ми писание Американския колеж в София, защото приемам, че той си е американско училище.) Едно голямо пожелание за развитието им е да разработят система за стипендии и да се отърсят от комерсиалността си, като залагат на една по-идеалистична мисия. И този идеализъм да не се свежда до посещение на детски домове и събиране на стари дрехи за тях, някакво примитивно показно милосърдие. Да насочат вниманието си към важните въпроси за смисъла на знанието, уважението към себе си и другите, усъвършенстването, толерантността и любопитството към различното, и други ценности. Харесва ми например философията на Училище Рьорих, струва ми се, че то е на прав път. Най-важното е не учениците да получат най-висок възможен брой точки на някакъв изпит и да бъдат приети тук и там, а да открият себе си като личности, да обмислят мястото си в света, да се научат да преодоляват себе си.

Защото според мен най-важната образователна степен е гимназиалната, времето, когато човек открива най-важните истини, а след нея всичко друго е просто натрупване. Би било жалко тези истини да са ограничени до добро владеене на английски и информатика (според рекламата, която училищата слагат за себе си в интернет).

Продължение

16 коментара

Filed under САЩ, български, национално, образование

16 responses to “Частни vs. държавни училища в САЩ и България, 1

  1. mislidumi

    Прочетох, беше ми интересно. 🙂

  2. 😀 Признавам, чаках някой да започне пръв.
    Имам толкова много да говоря по тази тема, че не знам откъде да започна. И да питам. Вярно, че интересите ми засега са преди-гимназиални. Като начало, да кажа нещо „въпреки“.
    Не мисля, че най-важната степен е гимназиалната. Така ни се струва, гледайки високомерно от нашите 20+ и 30+ и т.н. Основното образование е време, в което децата се научават да учат. Защо да учат, как да учат, какво да учат и какво „не“, защо „не“, как „не’. А! Има и „кога“, и „колко“. Става естествено и не го осъзнават, и ние не сме го осъзнали, но е факт, според мен.
    Познавам родители с възможности, време и интелект – достатъчни, за да потърсят най-доброто решение на тези въпроси. И, няма да споменавам имената на техните отговори засега, но са намерили най-доброто съществуващо тук. И все пак? Какво, по дяволите, правим с децата си? Това е ново, Размисли, хем да имаме парите, хем нужните два грама мозък. Може би времето, при наличието на горните два показателя е рядкост, но и това се среща. Но какви са решенията? Аз, засега, виждам само едно. Родителите да учат децата си. Грубо казано, децата или ще са пренебрегвани, или претоварени. Това е. Излиза, че ако искаш да бъдеш отговорен родител, трябва да предвидиш в програмата си още една дейност – учителство.
    Така ли е навсякъде?

  3. А пък аз само да добавя, че учителите в българските частни училища са също почти толкова зле платени, колкото и в държавните. А има и още един доста неприятен фактор – самочувствието на децата в частните училища и презумпцията, от която произхождат, а именно, че са нещо повече – поставя учителите им в една много „депресарска“ ситуация.

  4. mislidumi

    Razmisli винаги успява да засегне една обширна тема!
    Марсианке, съгласна съм, че началното училище е не по-малко важно, да не кажа дори решаващо. Говоря от впечатленията си от ситуацията тук в Германия, не знам какво е положението в момента в България. Изследвания през последните години стигат до извода, че в никоя друга западноевропейска страна успехите в образованието не са така тясно свързани със социалния статус на семейството, както в Германия. Тук частните училища се броят на пръсти, но затова пък разликите между държавние вариарат според квартала. Попаднеш ли в беден квартал, запишеш ли децата си в училището там, отрязваш шансовете им за нормално развитие. Тази несправедливост е толкова очевидна, че чак боли. Това несъответствие се засилва и от участието на родителите във вземането на решения в училище. Родителите организират празници, екскурзии, купуват книги за библиотеката, организират тренировките и тн… Ако мама и тате бачкат по 10 часа на ден за мизерни пари и съседите също, няма да има в училището библиотека, детски хор, театър, литературно четене в аулата. Има само телевизия. Освен това тук се смята, че е задължение на родителите да научат детето си да чете, учителката няма време за това в час!!! Ох… имам много за писане и малко време, ще се включа по-късно отново в дискусията.

  5. Мерси ви за включването – писах го точно за да получа мнения, защото си събирам отвсякъде информация и впечатления за образованието. Особено от специалистка по въпроса като Пипи 🙂 Освен това съм съгласна с Марсиан, че един родител се превръща в учител на детето си още преди да се роди. Аз не знам къде се поставя границата между съпричастност с детето и развиване на самостоятелност, може би това е баланс, който винаги се търси. Не знам и кой е отговорът… но бих се интересувала къде са го намерили твоите познати. Съзнавам, че в момента тече преход между практиката и родителската съпричастност, с която сме израсли ние и тази, търсена и напипвана от днешните родители които имат средствата, но имат и интерес да бъдат учители на децата си и да ги използват (средствата) за целта. Между другото, тъкмо навреме се появи и една статия по въпроса в New York Times.

    Тук положението е много подобно. Образованите родители са направо обсебени от развитието на децата си. Още преди да се родят им свирят Моцарт, през което време са изчели всичко за това какви образователни играчки да купят, как да играят с тях, така че да им развият въображението/мисленето/емоционалната интелигентност, а после кои са най-ефикасните методи да им помагат да четат, какви книжки да търсят, на какво изкуство да го запишат. Възхищавам им се. Накои от тях прекаляват, може би не с това че децата са претоварени (всичко е премерено за да бъде приятно, по-ефективно и под формата на игра), но в смисъл, че целият живот на децата става регламентиран и нямат много свобода с времето си и самостоятелните си решения и прищевки, които също са много важни за развитието на едно дете. Но то зависи от детето, така че на практика всеки родител трябва да търси баланса сам и отново…

  6. Misli+dumi 🙂 Това, което пишеш за Германия на практика отговаря на тукашното… Ама точка по точка! Само че тук има елемента „расово различие“… Понеже идеята за расовите права е много важна, и специално за равните възможности на расова основа, много изпъква факта, че точно най-бедните училища са тези на расовите гета. Разбира се, думата тук си казва връзката между раса и бедност, а не раса и училище, но понеже това е много очевидно се правят и стъпки училищата да бъдат разнообразни расово. Съответно в някои предградия, които разбира се са предимно бели, има програми за посещаване на деца от други раси в училището като ученици, дори и да живеят в друг град. И има толкова много желаещи родители да запишат децата си в такива програми, че се налага да се запишат на опашка още щом се родят. Но пък резултатите постигнати от тези „чужди“ деца са много добри… Интересно ми е дали в Германия това прави впечатление, особено щом бедните родители са в голяма част емигранти, дали етническата интеграция и то чрез добро образование е нещо, което се приема за решение на проблемите… Защото ако се играе с карта „бедност“ най-лесно е да се каже, „Ами толкова пари има(т), толкова може“ и да се оставят да вегетират невежи, но имайки вече финансово оправдание.

  7. Пипи… а как реагират родителите на това? Смятат ли, че е пагубно за детето им или го толерират като второстепенно? Говоря за самонадеяността на децата.‌Все пак в едно частно училище всички деца имат необходимите средства, така че по този признак не би трябвало децата да си мислят, че са повече от другите. Предполагам, че ефектът на това ще се усети по-късно, когато децата поотраснат и не са научили основни неща… Но може би още не сме стигнали до тази вълна в България. Чудя се какво става с такива деца, продължават ли успешно образованието си и какво се случва по-нататък.

  8. Интересна статия, прочетох я с голям интерес. Поздравления! Изпитвам голямо удоволствие, когато ти чета статиите.
    Мисля, че учителите правят училището. Затова подкрепях стачката на учителите, защото според мен те са едни от най-важните хора в страната ни.

    Лично аз съм учил в горе-долу елитно училище- математическа гимназия. Но в някои отношения с беше зле. Учителката ни по литература се опитваше да кастрира всичко творческо в нас. За да изкараш по-висока оценка просто ти трябваше да наизустиш определен брой критици и да ги преразкажеш, като не трябва да се правят каквито и да е било интерпретации. Всяко отклонение се наказваше с по-слаба оценка или псевдодискусия тип затапване. Бхъ, тази учителка дали ще се изненада, ако й кажа, че искат да напиша още някой разказ, за да бъдат отпечатани в един сборник?
    (разказите НЕ са като на сайта ми). Правило номер едно на бъдещия писател: колкото по-бързо забрави и се отърсиш от наученото по литература в училище, толкова по-добре!

    Между другото: скоро разбрах с какво толкова ме дразеше „Под игото“ в училище. Оказа се поръчков роман. Дали са му пари на Иван Вазов и той е седнал да го пише. Затова е излязъл като зле скалъпен. разликата е като пластмасово цвете и живо такова. Мое мение де.
    И до днес ме дразни „По жицата“. Започва с лъжа и завършва с такава („Боже, колко мъка има по този свят, боже!“). Първата лъжа е за змията, която се е свила в пазвата на момичето. Змиите избягват срещи с животни, по-големи от тях. Да не говорим за това послание за мъката по света, горките деца!
    Но ако кажех тези две неща на учителката по литература сигурно щях да остана на поправителен.

    На какъв принцип се подбираха учителите? Много прост: да напълнят главите на учениците с всевъзможни знания по всички предмети. Индивидуален подход към всеки по отделно нямаше. Творческо насърчаване на някакви способности- също. Някои от учителите си създаваха стереотипи спрямо отделен ученик и той нямаше шанс да получи по-добра оценка. Така аз бях по химия, алгебра и геометрия. Бях просто посредствен и учителката по математика не мислеше, че си заслужава да полага каквито и да е усилия за мен. Дали ще се изненада, ако разбрере, че съм написал дисертация (не по математика!!!) и че съм на път да я защитя?
    Реален показател за това колко са добри учителите: колко от учениците им са влезли във ВУЗ. Няма значение къде са влезли да учат. Може и да е не това, което искат, нито да отговаря на таланта. Това изобщо нямаше никакво значение. Важното е да си във ВУЗ!!!

    Разказвам това, защото си мисля, че учителите правят училището. Елитно училище, но с емоционално и творчески кастрирани учители не се прави. Независимо от това дали е частно или държавно. особено забавно ми е като се сетя за отличниците в училище. Тези, с шестиците по всичко и най-хвалените и давани за пример. Никой от тях не стана известен учен, писател, поет, драматург, музикант, икономист ако щете. Загубиха се и изчезнаха. Никой нищо не е чувал за тях. Синдрома на отличника по всичко, но това е друга тема…

    А Айнщайн от подобни даскали е бил принуден да напусне училище на 16 години и една година е престоял в Тоскана. Причината: един учител заявил, че Айнщайн не става за нищо и само разваля дисциплината в училище и е по-добре да напусне гимназията. Та после е трябвало да ходи пак в Германия, за да завърши гимназия. „Ха-ха, на арената в днешната вечер ще гледаме яростния кеч-борец по прякор Дойче Даскал vs. Айнщайн. Залозите, драги зрители, са 1000 към 1 в полза на Айнщайн.“

    Откъде частните училища набират учители? Откъдето и държавните! Какви са критерийте за подбор на учителите? Съвсем същите като моето любимо училище! Къде е разликата в края на краищата? Частните училища ще бъдат много по-добри, ако си направят някаква школа за следдипломна квалификация за техните си учители. Не съм чул в България някой да е направил такова нещо. Е, ясно, де, то важни са печалбите.

    Още веднъж поздравления за добрата статия! Продължавам да чета и се надявам да не съм досадил особено.

  9. Изобщо не си досадил, ами ми беше много интересно да разбера за твоя опит с българската образователна система. За съжаление, много учители и до днес продължават да преподават факти, а не разбиране или изграждане на критическо мислене. Въобще пренебрегването на мнението и личността на ученика е това, което най-много ме е дразнило.
    Успех с дисертацията и като я защитиш пиши как е минало и каква е била темата 🙂 Ще се надявам и да прочета твоите публикации.

  10. Boris

    Едва ли някой може да каже коя степен от образованието е най-важна, най-определяща бъдещото рарвитие на детето и т.н. Според мен не трябва да се изпуска т децата от поглед от детската градина, та чак до завършването на средно образование, защото в целия този период психиката им е достатъчно крехка, че могат да се „подхлъзнат“ много лесно.
    Истината, мрачната истина за родното ни образование е ясна на всички ни – нещата не вървят на добре, не го виждат само тези които го управлявят и тези, които са достатъчно незаинтересовани от състоянието му. В стремежа си да интегрирами БГ образованието в образователната система на ЕС…размиваме стандарти, методи на преподаване и т.н.

  11. Продажа картин

    Interesnaya shtuka

  12. Val

    Ще трябва да се застоя в блога ти, Размисли – как не съм го видяла този пост!
    Багера и Ментолка са напипали същината.
    Поздрави и за трима ви!

  13. Стефана

    Браво!
    Най-после виждам критика – смислена и задълбочена, вместо обичайното каруцарско плюене.

  14. Владимир Бераха

    Наблюденията са Ви добри , но изводите са Ви погрешни !
    Да за почнем от изречението :“…но едно умно дете дори и пуснато в пустинята би се образовало добре.“
    Едно умно дете пуснато в пустинята благодарение на своя интелект може да оцелее , но не и да се образова ! Ако то няма учител , освен дивата природа , ако няма добра програма , по която да му се преподава , ако няма нужната материална база , то никога няма да развие тези свои умствени способности докрай , както би ги развило в едно от тия елитни училища . Освен това , ако бъде преместено от пустинята в индустриалният град , то отново ще използва интелекта си не да учи , а да се бори да оцелее ! Докато завършилият елитно училище е всестранно подготвен и за него няма значение дали ще бъде в пустинята , индустриалният град , Северният полюс или в страна с непознат език – неговата способност за бързо адаптиране и оцеляване ще е в пъти по-голяма от тази на „образованият в пустинята“ ! А ако прибавим към това и преуспяването , „картината“ става от черно-бяла – цветна ! 🙂
    Втори момент :“ …все пак едно дете на чистачка би се чувствало малко неудобно пред съквартиранта си с фамилия Рокфелър, който разполага с джобни за $300 на седмица…“ Едно дете ако има същите умствени способности няма да се чувства неудобно , напротив , ще се гордее , че са го поставили наравно със сина или внука на един милиардер ! И ще се амбицира да постигне максимално , за да се доближи до материалното и социално ниво на съседа си(умственото ниво вече го има) ! Той ще му служи за стимул , за „катализатор“ ! Те могат да не станат истински приятели и не е задължително , но познанството е една протекция за вбъдеще !
    Втория тип училища почти не се различават според мен от държавните – поне така , както сте ги описала , както и от българските държавни училища .
    Третият тип училища е интересен , особено като идея да се внедри в България ! „Те са парадоксът на частната образователна система, тъй като се смята, че правят чудеса от всякакъв материал, а не само от отбрания постъпващ в „нормалните“ частни “ – се казва във статията и се добавя :“Системата на тези училища работи, защото те дават дисциплина и възможност за съсредоточаване върху знанието на деца, които иначе биха се разхайтили на други места“ !
    След като системата на тези училища работи , основавайки се на дисциплината , защо у нас е този писък и крясък срещу въвеждането на оценки за поведение , за контрол върху дисциплината , за въвеждането на униформи , което е също част от контрола върху дисциплината ? Защо се отричат доказани и действащи методи , в името на някаква измислена свобода и демокрация ?
    А разликата между американските частни училища и българските такива е във всичко , басолютно всичко !

  15. м-да

    Темата е много интересна. Учителите са много различни и не може да се очаква друго. В коя професия не е така? Затова има УЧИТЕЛИ и даскали. Да си учител е повече призвание, отколкото професия. Парадоксът е в това, че ако си призван, си добър професионалист. Но не бива да се очаква учителят да реши всички проблеми в образователната система. За какво е цялата йерархия над него.
    Проблем №1 според мен са лошо написаните учебници. На българския ученик / на нито един ученик/ не са необходими енциклопедични знания.Те са за университета. Необходим е опит, основан на собствени впечатления, упражнения- много /след всяка тема/, възможност за експерименти, изследвания, проучване и изследване на хипотези, четене на литература /художествена и научна/. Тези знания са трайни, за цял живот. Сега се опитваме да „пълним“ главите на децата с ненужна, безинтересна информация, а важните неща ги оставяме да учат сами, от родителите /ако те не оставят грижата за децата изцяло на учителите/ ,от интернет /това не винаги е безопасно и пълноценно/ или от улицата. Ако се подобри базата в българското училище, ако се включат повече занимания по интереси, спорт, ако учебниците се пишат от доказани учители с опит,много от проблемите могат да се решат без да се налага учителят да открива топлата вода.
    На всички УЧИТЕЛИ- ЧЕСТИТ ПРАЗНИК! Запазете силите, ентусиазма, енергията си, дарявайте я, но се зареждайте! Бъдете щастливи, здрави и се радвайте на искрите в детските очи!

  16. Хмм… има логика в нещата. Според мен частните училища трябва да се посещават не за да бъдат задоволявани болните амбиции на родителите или пък с това те да демонстрират някакъв статус в обществото, защото нали… „вижте, ние можем да си пращаме детето в частно училище“ или пък “ а пък нашето дете е в частно училище“ и т.н. Този тип училища трябва да предлагат една по-специфична и по-ефективна среда, където децата могат да развиват потенциала си, ако очевидно имам какво да развиват, разбира се, и да бъдат набдлюдвани и ориентирани от професионалисти. Това е смисъла на частните училища. От друга страна съществуват много държавни училища, където обучението е доста на ниво. При избора само трябва да се внимава – някои от елитните гимназиите, които бяха с добър авторитет преди, сега вече са загубили бляскавия си имидж. При избора трябва много внимателно да се проучи конкретната ситуация в училището – какви преподаватели има, каква е тенденцията за продължаване на обучението от учениците звършили там, както и да се запознае човек с отзивите на близки и познати за конкретното училище. Така смятам аз 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s