Вниманието като изчерпаем ресурс

EvBTrqoWYAkeJh9Преди няколко години ме глобиха за преминаване на червено. Не беше справедливо – беше все още жълто когато аз влязох в кръстовището и по законите на щата това беше позволено. Така че аз реших да оспорвам глобата, което, оказа се, си беше доста стандартна стъпка. Отивам в уречения ден и час в съда, заедно с петдесетина други оспорващи и получаваме покана да гледаме видео, в което се обяснява реда и процедурата, правата ни и така нататък.

Да го кажа направо – нищо не разбрах от видеото. Тоест разбрах някакви откъслечни инструкции, но други важни неща не запомних и в края на краищата не схванах обшите принципи на оспорването, примерно какво се случва ако оспорването не бъде прието – да го кажем направо, по-скъпо ли излиза ако човек просто си плати глобата или черната точка от досега неопетнената шофьорска биография се маха по-трудно и така нататък.

Казано накратко, поисках си информацията написана под формата на текст и ми остана изводът за две важни неща:
1. явно е, че доста хора не могат да четат ефективно, за да бъде създадено такова видео, което да им предаде необходима информация;
2. аз не успявам да поема знание чрез видео
3. това беше преди няколко години, а днес? днес този начин за предаване на информация вече е повсеместен

Сигурно за всички е очевидно, че видеото присъства все повече по социални медии или реклами, че съществува ТикТок, който е само и изключително платформа за краткотрайно видео, но може би не ви вълнува факта, че инстаграм обяви, че ще му дава повече тежест в алгоритмите на приоритет. Но сме вече на този етап – в икономиката на вниманието, в която участваме всички и в която невронауката е неин пророк, вече движещите се образи са станали тези, които могат да (ни) привличат вниманието..

Това е казано без носталгия, но тъй като форматът има огромно значение за процеса на знание, по тази причина съм черногледа за бъдещето на знанието и мисленето като човешко действие. Изкуственият интелект настрана, говоря само за човешкото действие. Така както книгата със своите страници, които се разлистват, могат да се откачат и разместват, които са с определен стандартен размер – което води до дадено отношение на тялото към възприетото и оттам до определен вит човешко възприятие – както и са с определен ред на композиция, та с тези си инструменти книгата е създала нашата досегашна цивилизация след тази на свитъка и плочата, така и цивилизацията на видеото ще е коренно различна от сегашната и то поради формАта му.

Преди да почна да пиша това отидох да си припомня есето на Валтер Бенямин Творбата в епохата на механичното й възпроизводство, защото се сетих за неговото наблюдение, че киното упражнява принуда върху погледа и гледната точка на зрителя. Примерно, ако разглеждате една сцена или даже една снимка сте свободни да се фокусирате върху каквото си искате или колкото си искате: първо върху лицето на изобразения човек (ако е пoртрет), или върху човек който лично разпознавате, ако са няколко, после върху някой предмет от обстановката, а после да обгледате всички скрити ъгълчета. Ако гледате видео, което ви показва същата сцена, вече сте принудени да гледате първо това, което е решил създателя на видеото, а после друго и трето по реда на негов приоритет и за колкото секунди време си реши. И то от разстояние, ъгъл и прочие каквито си реши.

Затова всъщност се случва, че много хора не успяват да възприемат информация на движещи се образи. Съществува болестта акинезитопсия (неспособност за възприемане на движението на такива образи), която се счита за много рядко разстройство на визуалната преработка, но това за което аз говоря не е разстройство, а просто резултат от липса на трениране на вниманието, така както то ни е тренирано върху буквите, редовете и полето когато се учим да пишем и четем. Това внимание е въпрос на свобода на мисълта да се задълбочава за необходимото ни време при всяка статична картина, както сме свикнали с книгата. Когато гледаме една сцена от видео и тя ни води до някаква мисъл, хората които се фокусират върху нея и съответно се задълбочават върху мисълта пропускат прехода към следващата сцена на видеото и така пропускат разказа на секвенцията, самото действие на видеото. Ако ли пък следват ритъма на смяна на сцените и съответно улавят действието, те не успяват да се задълбочат в мисъл, която евентуално им е възникнала при някоя сцена. Не, те са принудени да следват разказа, влачени от движението на сцените – което е ок, но затруднява мисълта.

Но това не е единствената свобода на мисълта и познанието, която е поставена под въпрос. Помислете си например с видеото, има ли то пространствени измерения, извън устройството на което го гледате? Можете ли да си спомняте контекста, в който сте го видели, къде и кога? Можете ли да му добавяте бележки (на конкретно място от него)? Можете ли да потърсите конкретна дума след като сте го видели и бързо да я намерите? Можете ли да цитирате елемент от него? Да посочите на друг как да намери нещо конкретно в него – включително нешо, което не е дума или без да използвате дума? Как разпознавате едно видео от друго, ако няма заглавка? Можете ли да обхванете бързо с поглед непознато за вас видео и да намерите в него елемент, което евентуално ви интересува или търсите? Да намирате лесно повтаряши се мотиви или структури? Можете ли да търсите с въпросна ключова дума (или някакъв друг зададен ключ) големи масиви от видео информация, за да откриете примерно видео в която по земята ходи мишка? Отделно от таговете, зададени от качилия видеото в базата данни/платформата. Зашото всичко това може да е прави с текстове, а за видеото – ако може, то е чрез езика.

И в края на краищата, имате ли достъп до видеото без ток, без устройство или на старо такова? Да го дадете на друг който няма устройство и без интернет? Да създадете видео без устройство?

Мисълта ми в случая е, че видеото, със своето движение, не само граби приоритета на вниманието на за нашия първичен ум, но и оставя значителен отпечатък върху конструирането на това внимание, на знанието, на това което забелязваме и прави впечатление, на предаването на информацията и естествено на общуването ни, както и в края на краищата на формирането на възприятията ни за света. Информацията, която ще приемаме ще е все повече мимолетна, визуална, въплътена от тялото, строго контекстуална в рамките на представеното и знанието ще е все по-малко градено на абстрактни понятия. Езикът ще бъде все по-често предимно устен и конструкциите за сложни зависимости, които ни е донесло писаното слово, ще стават все по-рядко употребявани, а с тях и взаимовръзките на йерархия на мисленето и логиката, приложима главно в писането. И четенето на дълги текстове. В словото ще имат приоритет описанието и секвенцията, а не обяснението и аргументирането, обхващането и задържането на множество точки на внимание едновременно, пролепсиса и абстракцията.

Не искам да звуча носталгично, защото такива оплаквания от цивилизационни смени ги има още от, да кажем, измислянето на писмеността и използването й за записване на устно и общностно предавани текстове, когато оплакващите се са предвещавали загуба на паметта като умение, защото именно е възникнал начин словото да бъде записвано и това отменяло необходимостта от запомняне. Разбира се, това е променило цивилизацията драстично, но това е съдбата на цивилизацията, да се променя, и хората на книгата съвсем не са смятали, че тяхното е било по-зле от хората на устното предание. Вероятно след време сегашният цивилизационен преход ще роди и новия синтаксис на знанието и инструментариум за развитие на сложна мисъл и предаване на информация, но дотогава ще бъде „тъмната епоха“ на прехода, когато ще сме загубили старото умение без да имаме на разположение ново. И понеже ще сме забравили азбуката на старото, вероятно ще загубим връзка с натрупаното през него, така както сега нямаме връзка с устните предания на дописмената епоха, а правим догадки за тях по случайо записани по-късни източници.

Сегашната цивилизация – специално начинът ни на възприятие, добиване и предаване на знание – се променя поради много други фактори. Тук пиша само за видеото като носител на текст, за това, че то граби вниманието ни и съответно го губим, Като цивилизационно умение. Като ресурс. Като разменна монета. Като израз и инструмент на грижа към себе си и други хора, които обичаме. Като същина на съзнанието и оттам на човешкото.

И истинският лукс в момента е възможността да развиваме, у себе си и други (примерно в училище) способостта да се фокусираме и да направляваме вниманието си. Възможността да го прилагаме с избрана от нас посока и време.

Вашият коментар

Filed under език, идеология, изкуство, интелектуалстване, кино, култура

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s