Непознат град

stata2

Едно любимо хоби е да живея в непознат град. Често ми се е случвало. Обичам да разучавам нови градове. То е периодична имунизация от страха пред неизвестното. Да се ориентирам в нови порядки и комбинации от хора и отношения. В такива периоди, докато опитомя града, вечер съм капнала от умора, само от внимаване. Също като в Сървайвър. Защото дори и само съобразяването дали да завиеш наляво или надясно за да отидеш до магазина, умножено по сто пъти дневно, изисква цялата ти налична енергия.

Освен това когато си в нов град табелите и знаците придобиват значение, различно за теб от това за останалите жители. Ако си на познато място, отношенията между теб и знаците са свойски. И като на стари познати си знаете дребните заблуди и задните мисли. Ти знаеш на кой ъгъл знакът стои обърнат от месеци. Къде липсва, а къде реалността отдавна го е изпреварила и затова той лъже. А знаците знаят, че ти знаеш и се правят, че не забелязват твоето пренебрежение към тях.

В новия град обаче ти зависиш от благонамереността им. И позитивизма в епистемологията на картите. Разчиташ, че тази улица ще е в действителност също толкова закръглена, колкото я представя картата. Че носи същото име. Чувстваш се като в сън, където подробности от даден познат град са разположени по улици от друг, а ти се опитваш да намериш дома си, който се оказва съвсем другаде. Някой е разбъркал сградите и е разместил улиците. Този сън отговаря на ежедневието ти. Защото в новия град може също да има Старбъкс, поща и CVS, но разположението им и отношенията между тях ще ca различни.

Когато си на ново място неизбежно се замисляш за скритата идеология на картографията на нещата. Защо дадена улица е еднопосочна. Какъв извод трябва да си направиш от факта, че супермаркетът е до книжарницата. И някои черти от твоята същност също излизат наяве. Преоткриваш себе си. От една страна, всичко е ново и изисква вниманието ти. Но заради невъзможността да обърнеш внимание на абсолютно всичко наоколо, налага се да избираш, за да може да се ориентираш. И тук си проличава какъв си. Дали избираш да следиш дърветата и зеленината и по тях да изграждаш своята мисловна карта на града. Дали ще са дребни, незначителни детайли: странния цвят на дадена сграда, къде винаги има седнал на пейката човек, рекламата на дадена фасада (докато не я сменят). Или пък ще се ориентираш завързвайки контакт с хората с въпроси къде е това или онова. За съжаление местните хора имат различни мисловни карти. Ако спреш да ги питаш, те ще ти посочат други ориентири. Така че можеш да смяташ града за опознат, когато твоите ориенири погълнат ориентирите на местната градска култура.

Сградите също внезапно придобиват значение, което се стремиш да разшифроваш. Хората, живеещи в жълта сграда с олющени стени би трябвало да й съответстват някакси, а ти се опитваш да откриеш как. Този начупен ъгъл е вероломен. Онзи закътан площад е приласкаващ. Ареалът, до който се отива с оранжевата линия на метрото би трябвало да е кичозно-самозвански, или лекомислен.

Но най-голямото приключение е да си нов в България. Има тръпка. Също като в роман на абсурда, улиците може да не се казват така, както пише на табелите. Референциите са други, екстра-топографски и някак трансцедентални: опашката на коня, колелото на Йорданка Николова, Попа. Звучат като имена на съзвездия. Което си е нормално, при положение, че съзвездията са абсолютно допустими референции за ориентиране (в морето). Освен това и междучовешките отношения не помагат особено. Шофьорите на автобуси и тролеи, сигурно предупредени от организатора на целия този Сървайвър да не ти помагат, не участват в твоите опити за ориентация. Не те чакат да прочетеш и осмислиш номера на стъклото.

Всъщност има и по-тежки случаи. В Латинска Америка ориентирите често не са линии (улици) и квадрати (площади), а точки и вектори. Често адресите са „от еди коя си сграда двеста метра на юг.“ Налага се да научиш посоките на света. А освен това да знаеш аксиомата: къде се намира сградата. А понякога ориентирите са несъществуващи обекти: някое легендарно, но отдавна отсечено дърво, паметна сграда, разрушена от земетресението. Така че трябва да познаваш историята на мястото, за да опознаеш географията му.

А замисляли ли сте се, че гледането на всеки нов филм е един вид ориентиране в нов измислен град?

Wiki-остров, космополитизъм и лична утопия

Опитомяване на мястото

Харесва ли Ви България?

Из мексиканската махала

Идеи за пътешествия

Advertisements

8 Коментари

Filed under България, Латинска Америка, САЩ, интелектуалстване, кино, култура, свят

8 responses to “Непознат град

  1. Отново прекрасен текст 🙂 И ах, градът на снимката не е непознат, непознат той не е. Не знаех че още го има…

  2. Наистина един от прекрасните ти текстове!

    Разбирам много добре това с опознаването на нов град и напреженеито, което човек изпитва в опитите си да не сгреши, да се държи нормално. И това наистина е много уморително. Особено и заради това, че в един познат град човек може да се държи странно, защото знае, че не обижда, не нарушава спокойствието на другите и техния комфорт. В един непознат град се принуден (поне аз :)) да се държиш като другите, като масата от хора, защото това е най-сигурната стратегия да не нарушиш неволно някое правило.

    А този град на снимката, кой град е? Много ми напомня на архитектурната композиция на Медийното пристанище в моя град (Дюселдорф), сградите са на архитекта Frank O. Gehry:

  3. За града аз залагам на Cambridge, MA, макар че Гери доста се повтаря.

  4. Спасe и мислидуми, топло и на двамата 🙂
    Никодил… В един даден исторически момент този град му е бил непознат и на него все пак. Но снимката не показва ли толкова точно как се чувства човек сред някакви странни сгради на непознат град?

  5. О на Никодил тоя град му беше много непознат. Забавното е че тая конкретна сграда се появи когато вече го бях опитомил, което променя отношението към нея. Градът, честно, никак не го харесвах, особено в предната му част- където е сградата на Гери. Бетон, бетон, мъка, бетон. Но като я вдигнаха тая шарения, нещата изведнъж се попромениха.

    Покрай нея поникнаха разни неща (кафенета, закусвални). Покрай тях пък започнах да забелязвам неща, които бях игнорирал дотогава- примерно един малък шарен индийски магазин, толкова неуместен, че човек няма как да не го хареса.

    В крайна сметка Кембридж, МА, не е лош град. От далече гледан.

  6. Ето и една европейска гледна точка. Съсредоточете се от 01:05 до 05:15.

  7. Никодил, а точно в центъра на цимента има едно закътано етиопско ресторантче, което може да ти промени светогледа 🙂 Да, стига само да се промени малко средата човек дава шанс на погледа му да забележи нестандартното.

    Линди 🙂 Началото на клипа е доказателство, че и наблягането на човешките отношения за опознаването на един град не е гаранция за успех. Много хора точно в желанието си да услужат ще те заблудят, само и само да ти дадат надежда. 🙂

  8. Pingback: Думите на другите « Мислите на Съчинителя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s