Необходимата дрога хепиенд

Получавам оплаквания от студенти, че това, което им давам да четат в повечето случаи е твърде мрачно и завършва зле. Искат неща с щастлив край. И аз искам… И се страхувам, че такова стремление ме кара да цензурирам за себе си неприятното.

Доскоро гледах с насмешка тези, които търсят само истории с хепиенд. Мислех си, че ако ще четат само това, което завършва добре, на първо място витаят лековато в земята на нереалното. Или пък наивно търсят утеха за собствения си живот, като очакват и техните проблеми да получат добър край. Аз пък предпочитах трагични сюжети – или още повече, абсурдни, или направо такива без завършек. Персонажи, които действат с добри намерения, но в лошо стечение на обстоятелствата, завършеци, които уж изглеждат успешни, но като си отдъхнеш, че всичко свършва добре, забелязваш как междувременно добрият герой е приел покварата на средата си. Или пък всичко е потънало в черен сарказъм и безизходна философия. Мисля, че за тийнейджърите това е любима гледна точка към света.

Но всички тези сюжети не ми пречеха на оптимизма за живота дори и в тийн годините. Виждах някакси отвъд конкретните събития възможност за нещо хубаво, или поне не бях толкова сигурна, че са така безнадеждни. Или пък просто се наслаждавах на историята, без да извличам от нея непременно обреченост.

Но моето пречупване дойде от постепенното натрупване. Така, както четях доклади за човешки права, свидетелства на оцелели от военни режими, устна история на бивши безследно изчезнали, този оптимизъм започна да се пропуква. И вече се доближавам до такива истории с тежест в стомаха. Не, не чета вече само Пилешка супа за душата с цел лекуване на читателски травми, но разбирам една позната, която не чете книги, защото нейните проблеми са й достатъчни и не иска да се занимава и с чуждите.

Затова искам да намирам текстове с хубав край за студентите. Веднъж дори обещах да сменя едно четиво специално за една студентка, която с усмивка си го пожела. Търсих старателно, мислих и не намерих нищо по темата, което да е с хубав край, но да е достатъчно провокиращо и богато. Лесните истории са най-трудни в това отношение. Ако всичко е лесно, тогава няма история, няма перипетии, няма разрешение. Е, разбира се не винаги всичко заслужаващо си е тъжно, но в мнозинството от случаите е. Не говоря за курса за насилието, където темата предполагаше да има насилие. Да, хората хем ги привлича хубавия край (иначе холивудските филми нямаше да бъдат така популярни), хем тези истории не са най-обогатяващите.

Цензурата на нещастието може да е изразена и съзнателно и гласно. Има движение на майки, които искат да се забранят от библиотеките детскитe книжки с трагичен край. А разбрах, че някои църкви препоръчват на вярващите да не гледат сапунени опери не за друго, а защото в тях се показват лоши намерения и постъпки. Религията въобще е склонна да почива върху добър край. А по телевизията са забранени снимки на катастрофи и графични образи в най-гледаното време (не става дума непременно за насилие, а само за хора, претърпели катастрофа примерно). Все още се опитвам да разбера защо визуалното представяне на резултата от насилието толкова ни тревожи.

Понякога самият характер на темата пречи да се намери нещо оптимистично за четене. Ако човек се занимава със съдебна медицина, социална работа, ако работи в затвор. Познавам професори, които преподават мрачни теми като редовно включват медитация в курсовете си. Или хора, които се занимават с изследвания за скорошна история, които преди това са били новини във вестниците. Те закоравяват и в един момент някои дребни нещастия престават да им правят впечатление. Също като лекарите, които в един момент се предполагат, че свикват със смъртта и стават безчувствени към болката на пациентите си. Хора, които правят документални филми за бившите новини пък търсят свидетели и садистично ги карат да се ровят в травмите си – възхищавам им се, че успяват да се ровят в тези теми последователно и в течение на години.

Помощ! Как да направя, че да не цензурирам неприятното, което се нуждае от моето внимание? И все пак да не закоравявам?

Advertisements

8 Коментари

Filed under идеология, изкуство, интелектуалстване, история, религия, свят

8 responses to “Необходимата дрога хепиенд

  1. Хм, зависи какво разбирате под „закоравявам“. Защото и това, което се нарича „притръпване” също може да мине в тая графа. С повторенията емоционалните ни реакции постепенно (и неминуемо) се тушират и притъпяват.
    Може би затова понякога чувстваме силна необходимост от хепиенд? Както след продължителна работа на компютъра човек има нужда да погледне дърветата и небето през прозореца. За да си припомни, че светът не представлява плосък екран…

  2. Предполагам, че можеш да увеличиш % истории/материал с „хепиенд“ срещу този с „неприятното“. И без едното, и без другото не може, поне добрите истрории да преобладават.

    По едно време ме беше страх да чета всеки ден вестници, защото в следващия миг заглавия като убити, изнасилени, катастрофирали можеше да не ми заддържат вниманието. вече…

    А притъпяването към болката е страшно. Да не чувстваш е наказание.

  3. mislidumi

    Размисли, така м се иска да ти отговоря само с един филм – „Адамовите ябълки“ (Дания, 2005). Ето и линк към трейлъра на английски:
    http://adamsapplesthemovie.net/videos/trailer.mov
    (станицата на филма: http://adamsapplesthemovie.net/)

    Филмът е отличен с множесто престижни награди. За моя изненада е окачествен като комедия. Не знам дали препоръчваш и филми на студентите си, но този е просто класика. След като го гледах наскоро се замислих дали пък той не стана един от любимите ми филми за всички времена.

    Филмът интерпретира темата за злото като неразривна част от доброто. Щастето губи своя смисъл, изолирано от реалността, която е изпълнена с трагизъм. Филмът си служи с притчи, но това не е натрапващо и елементарно, а вплетено в цялосния сюжет. И въпреки драматизмът на действието, накрая зрителят е просто щастлив. Това е едни магически филм, който така добре пасва на разсъжденията ти в тази публикация.

    Препоръчвам ти го. Мисля, че ще ти достави удоволствие, защото добре разбирам това усещане на пренасищане с текстове, новини и изкуство.

  4. Хм, много интересна тема.
    Мисля си, че хепиендите подхранват нещо неотменимо съществено – надеждата. Те са нещо като доказателства в нейна полза, и затова са важни. Всеки има нужда от надежда, независимо колко сложно и задълбочено разглежда света. Ти, може би, също се нуждаеш от глътка въздух след това дългогодишно четене на „обогатяващи“ мрачни истории. Човек си има периоди, а човекът-преподавател може да споделя периодите си със своите студенти, особено щом и те са съгласни, както излиза. Нищо няма да им стане, ако има даваш известно време да четат по-леки неща. 😀

  5. Студентите са лесни. Нямам проблеми да търся оптимистични истории за тях – често включвам приказки и комикси, например, защото от последните може да се разбере много за дадена култура, начин на мислене, идеология. Филми също и там съм по-улеснена. Но въпросът е като търся дали намирам такива, особено когато самата тема е такава, че хепи-енд нещата са рядкост.

    За мен е важно, освен всичко друго, студентите да получават и емоционален импакт. Забелязала съм, че това е разлика между универститетското образование в Европа, в частност България, и САЩ. Европейското е рационално и емоционално неутрално, а тук се гледа по възможност да бъдат разтърсени, да бъдат извадени от някакво тяхно удобство или апатия, евентуално да се променят като хора, за да тръгнат да променят света после. Далеч не винаги се постига, разбира се. Може би и това си казва думата… защото колкото повече един материал предизвиква дискусия, толкова по-добре се смята.

    И всъщност това, което студентите трябва да четат, за мен не е вече толкова разтърсващо. Моят проблем идва, когато си казвам, че не съм в състояние да чета дадена нова за мен книга или да гледам филм подобен на този за Могилино. Дано да е само период, а не постоянно състояние на духа. Ще си вземам неприятните истини на месец по лъжичка и ще видим докога. 🙂

    Мислидуми, не познавах този филм и ето веднага го поръчвам от нетфликс. По този повод – по повод на комедиите, които говорят за злото – се сещам за филма Животът е хубав на Роберто Бенини. Познавам хора, които не са го гледали, защото не биха приели да се прави комедия за нещо толкова ужасно; смятаха го за кощунствено, а и невъзможно да се случи на практика. Но аз пък мисля, че точно в комедия ужасът става по-очевиден.

  6. Е, има и лоши новини, има и лоши неща. Мисля, че всичко зависи от това как възприемаме нещата около нас. Лоша новина? „Всяко зло за добро“ както е поговорката. Или както вика Швейк: „Е сега да плюя кръв ли?“.
    Аз съзнателно търся добрите неща и избягвам да гледам неща, които са трагични. На всеки му трябва доза оптимизъм.
    Христо

  7. Може да избягваш да гледаш трагичните неща, но какво да правиш, ако си съдебен лекар, например? Имаше период, когато се занимавах с човешки права.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s