Бар и смисъл или (полу)истинските истории във виното

Защо ще ходи някой в кръчма, когато може да пие и у дома, дори с приятели? Защото кръчмата е общност и непредвидимо място, където се случват непредвидими комбинации от срещи и оттам тръгват непредвидими истории – разказани днешни случки, разчоплени лични репутации, спомени и лъжи. Но на който му се е случвало да влезе в бар и да слуша чужди разговори, сигурно му е познато усещането едновременно да присъства и да е изключен, да се опитва да влезе в разказваното и да му се изплъзва смисъла. На мен ми се случи, четейки разказите на Емил Тонев. Попаднах на тях по идея на Силвия и с предизвикателството за анализ. Истината се крие във виното, но все пак и опиянението води до забравяне на чутото. Тези преплетени историйки с пуснати краища и без истински край ме поставиха в положеиие да додавам ухо и на тръгване да не съм сигурна какво наистина се е случило. Кръчмата си живее свой живот и си гради смисъл неразбираем за аутсайдери.

Героите в серията разкази са приятели, свързани с кръчмата, бара на Вожда. Разказвачът е един от тях, но макар че той говори в първо лице разказвайки за останалите в трето лице, успява да остане скрит като съмнителен единствен свидетел на нещо ефимерно изчезващо (точно дядо Цеко в разказа „Сом“). Журналист, тоест, професионален събирач на истории, плантатор на странни халюциногенни посеви в нивата на дядо си и детектив на стари вестникарски дописки, историите са неговата страст. Ролята му в тях докрай остава неясна. Не се знае дали си измисля, когато уж без да иска инсценира съществуването на Коцето Ганевски, така както шареното момиченце на играчка-плачка обвинява Чаво в педофилия. Или пък наистина иска да разбере някаква скрита истина, разнищвайки какво е станало с Коцето, както едновремешният Коста Ганевски прави нова идентичност на Петър Абаджиев, а после го убива.

Всъщност кръчмата е гъвкава метафора с много превъплъщения. Символично кръчма ca барът на Вожда до дядовата кръчма „Пловдив“, до печатницата отпреди едно време, която също като кръчмата е фабрикувала версии, вестници и фалшиви документи, до шах партиите чрез писма в „е2-е4“, в които се разиграва историята на един символичен сблъсък, армиите на дядото и госпожа Гаприндашвили. И историте са най-различни – фалшивите есемеси на телефонната компания и книгите, дадени на Скина от безименния дядо, измислиците на момиченцето и на дядо‌ Цеко.

Алкохолът произвежда историите. Не е случайно, че напитките на бара се складират в мазето, някогашното подземие на печатницата, родила и убила новата идентичност на Петър Абаджиев. Алкохолът развързва езиците за преживелиците, но и създава илюзии за уж случилото се. На пияната глава на Вожда се привижда гонитба от полицаи. Васко и Симо си правят съвместна водка-раздумка по телефона. Мъглявите села-близнаци Цуй етимологично водят началото си от ракията цуйка и може би са измислени под нейно влияние. Пияният Тошо разшифрова млекарите като крадци. Но тази креативност на опиянението се изпарява с отрезвяването и затова истината никога не се знае със сигурност. Затова Тошо се стряска, когато, останал насаме в тоалетната след наливане, чува само тишина. Липсата на глъчка може да означава само едно – барът и компанията са изчезнали и той е обратно в работното си житие-битие в Аестрия, земята на реалните неща.

И понеже читателят не е част от компанията, едва ли може да установи със сигурност истинските факти. Неговата история не се преплита с историите на останалите, както те надничат една в друга като във филм на Киешловски. Или може би той е скинарят, подслушващият буден жаден (за книги и ром) читател, чиито сън е животът на героите, а и на разказвача. Нещо като Ваниловото небе, от което се спуска призрака на Коцето. Техният живот има смисъл само в бара и около питието, с което ни черпи Емил Тонев.

20 коментара

Filed under Uncategorized

20 responses to “Бар и смисъл или (полу)истинските истории във виното

  1. Силвия

    Ех, аз не намерих време да напиша нещо за Тонев… просто се сбърках от работа напоследък и не зная наистина кога ще стане. Но ще стане. Апропо, едно време участвах в една аматьорска театрална трупа и нашият режисьор адски се дразнаше, когато някой играе пиян човек. Трудно е да се пише…, играе, пресъздава „алкохолна“ история без да напомня за Буковски, Бъроуз, Уелш… и подобни. Сред българските автори не съм попадала на майстор, който да не звучи като соц…-а, кръчмата в квартала, обичайните изпаднали типове там, и историите, които звучат меланхолно. Или пък истории, в които кварталният алкохолик е описван като лудия на квартала, една сянка, която се появява в миманса и изчезва… Скоро ще се опитам и аз да усетя Тонев…

  2. mislidumi

    Razmisli! Браво, мадам! 🙂
    Стана ми толкова интересно, че отивам да ги чета.
    От Емил Тонев съм чела „Граница“, която м беше станала любима книга и при преселването ми в Германия си я сложих в багажа като една от малкото книги, които можех да помъкна с останалия багаж. Пък и им беше ценна, защото ми беше подарена от гаджето на автора с автограф на самото гадже 🙂
    После обаче тази книга някъде се запиля из българската общност тук, понеже аз щедро раздавам на българи БЪЛГАРСКА литература. Много българи не са и чели преди това съвременен български роман и са много изненадани, че има наистина интересни и достойни неща, писани на родния ни език. Та, ако някой открие в личната си библиотека „Граница“ на Емил Тонев с посвещение от гаджето му, моля да ми я върне! 🙂

    Искам и от Силвия книга с автограф, ако може и 2, за да загубя едната тук. 😉

    И Размисли, блгодаря за положения труд да напишеш това така увлекателно представяне!

  3. Имаш книги с автограф като минеш насам, мисли и думи.
    Скоро бях в манастира, където филмът „Граница“ е сниман, ще пусна и ще ви покажа снимки на това вълшебно място. Манастирът е на името на Свети Николай Нови и се намира в с. Кладница, на около 20 км. от София, от обратната страна на Витоша. Зад манастира има останки от римска крепост, поточето, което минава покрай мястото пък е река Йордан. Та, покрай снимките на „Граница“, манастирът бил почти унищожен – снимачният екип запалил всички документи, пребоядисал сградите, изхвърлил каквото намерил и така историята на това място… изчезнала. Даже в книжката, която дядото, който пази храма, продава на посетителите пише, че дори комунистическият режим не е успял да разруши манастира така…

  4. mislidumi

    Силия, колко гадно това с изгорената история. 😦
    Това си е направо престъпление.

  5. Мерси, мерси 🙂
    Мисли, разказите са различни от Граница. На мен най-много ми харесаха „Сом“ и „Мистификация“, но в тях не става дума за опиянение, освен ако не е преносно. „Сом“ специално ми напомни Радичков.

    Има още какво да се каже за тях, но аз се концентрирах върху една тема.

    Силвия, твоят блог в момента е много мистифициран също, не допуска външни попълзновения 🙂 Само четене, може би с право 🙂

  6. А някой сеща ли се, че Размисли е като вакханка, която се опива от виното по Дионисиевите празници, пее песни за своя Бакхус, възвеличава едновременно хтоничното пространство на мазето и светлото пространство на измислиците и историите, като продукт на човешкия дар слово…
    И куцото магаре, и старецът, и всичко е там. Пък тя, милата, дори не забелязва. А сега де 🙂 Как се казва жанрът, в който коментираш коментари или критикуваш критики? 😉 Как да си намеря и аз разказите? Звучат ми като „Вечери в Антимовския хан“, ама по-така.

  7. Коментари на коментарите са secondary literature book review. 🙂

    А Антимовският хан… май няма много общо с бара на Вожда ;( ама никак.

  8. Val

    Ех, ще ми се да ви опиша нашето свърталище в Бургас – Вила Вилекула – там наистина се срещаш с най-непредсказуеми хора и то на бара… ще разкажа, когато намеря време. съжалявам за мълчанието си, но много работа има напоследък… прощаваш ми размисли, нали? все още не съм се отказала от идеите за блога и другия блог! 🙂

  9. Добре завърнала се и се радвам, че идеите са живи 🙂
    Че то нали знаеш какво се случва, когато Джак само работи и не играе!

  10. Pingback: ABSOLUT утопия « Размисли

  11. Емил Тонев

    Случайно попаднах тук и няма как да не кажа „мерси“. И няма как да не ви кажа, че когато снимахме филма „Граница“, не сме горили нищо! Кълна ви се, хора! Тогава то не беше манастир, а една съборетина, в която отдавна не живееше никой. И никакви документи не е имало. Ние даже стегнахме постройките, които почти се бяха разпаднали. За какви идиоти ни мисли този, който твърди, че нещо сме рушили и горили? Снимахме си филма и си отидохме. Чак години по-късно възстановиха манастира.

  12. mislidumi

    Емил Тонев, и аз искам да кажа „мерси“, че се обаждате тук. Това е интересно. Ще ми се да вярвам, че е така.

  13. Етиен Даниел Айснер

    Еее, колко стари сте да помните кръчмите от соц-време? Ако това е бил баща ви, с провлачени крака да се промъква в късни часове, преди майка ви да го цапардоса с тиган по главата за „добре дошъл“… Или ако е бил комшията, който си „продаде душата“ на местното МВР да напива наивниците и да измъква чувствителна информация… Или пък другия комшия, който работеше като професионален бияч в мазето на милицията?…

    Ей, момичета, виждам, че ви мъче проблемът за вместването на българския облик (image) в контекста на световната култура, но българската кръчма си е пряко отражение на моментното ни съществуване. И ние продължаваме да се развиваме, т.е. динамично се променяме. Затова и вашето очакване за кръчмен image е нещо ликвидно и непостоянно. Няма ги вече кръчмите от преди 20 години, няма ги вече и „Бъчвите“. Цикълът сменя центъра на напиване – нови кръчми и нови атмосфери… И кой знае – сигурно дори да не бяха съборели „Бъчвите“, пияниците в кръчмата биха били други. Което значи, че и цялата атмосфера би била друга, ЗАЩОТО КОЛЮ КАРАМФИЛОВ ВЕЧЕ НЕ ПИЕ ТАМ!…

    А за писанията на Емил Тонев – […]Всичко може да се обобщи много по-лесно и опростено – носталгия по миналата младост и години на невинност. […] Особено ако повечето от тия разкази си ги чул разказани „цветно“ от устата на Колю… И Емил какво още дълбае в тия пост-комунистически вълнения? Той не разбра ли, че комунягите са агресивни простаци и аналитично-асоциативни литератури няма да ги помръдне?!… (за съжаление)
    […]

    Шалом […]!

  14. Етиен Даниел Айснер

    Ха-ха-ха, МислиДуми! Ти имаш „Границата“ подписан с автограф от Емовото гадже… […]. Ти по-добре си вземи книгата подписана от самия Емил Тонев за автентичност. […]
    Шалом и на тебе!

  15. Етиен, тук не е място за псувни, на какъвто и да било език. Нито за лични разправии и обяснения. За тях иди моля в истинската кръчма.

  16. Етиен Даниел Айснер

    Извинявай, Размишльотини, за цветистите ми изрази. Нямам намерение да наранявам чувствата ти. Така, че разбирам защо си цензурирала тази част от текста, намекваща за задните части на евридски. Но не разбирам защо си изстрила по-критичните ми ремарки за творчеството на Тонев, след като те не са преплетени в груб стил или ругаене. Цензурата ти е пълна с предубеждения и не виждам причина защо би те наранило лично. Аз не смятам, че дори Тонев би се засегнал толкова, защото той е достатъчно интелигентен да приеме такива мнения (или критики) като добронамерено приятелско отърсване. Размишльотини, приятелите си говорят искрено. Защо цензурираш истината? Емил е готин пич, дума употребена често в разказите му в случай, че цензурираш. Той е по продуктивен, когато е провокиран. Но ако това е негов fan-club, тогава не ми е тука мястото и ще ви оставя на мира да си пеете „О Санна!“
    Привет, Шалом, Здраве и Късмет! Не се плаши от откровеността!

  17. Етиен Даниел Айснер

    Блогът ти всъщност е виртуална кръчма, където странници идват анонимно, изливат си душите анонимно, намират анонимни приятели и след изтрезняване казват, че не си спомнят какво точно са правили… Това са нормални последствия от човешката природа поставена в безтегловната атмосфера на „кръчменото“ пространство – няма гравитация за реалност, което значи, че няма гравитация или ограничение за моралност и съвест… И така нататък – благодаря ти за възможността да се отплесна от по-значителните неща от живота си и да разтягам мисловни локуми за смисъла на живота в кръчменото пространство. Има ли други съвременни таланти, с които би ни заинтригувала, защото разказите на Емил Тонев не се мерят с интелектуалните постижения да речем на Емилиан Станев. Неговите произведения си взех в чужбина и дори сега, когато в много равнища от живота си бих казал, че възгледът ми се е променил в по-световен мащаб, словото на Емилиан Станев все повече звучи надживяващо и все-световно…

  18. mislidumi

    Етиен Даниел Айснер, това не е приетият тон за разговор по блоговете, сбъркал сте адреса. Има форуми, в които се леят обиди и грубости. Блоговете са лично пространство и притежателят е в пълното си право да Ви захлопне вратата.

    Има и нещо като възпитание, което предпазва човек от публични ругатни. Аз бих изтрила целите Ви коментари, но Размишльотина е много толерантен човек, за да ви остави изобщо да говорите тук.

    Има и нещо друго. Най-големите спортни заслуги проявяват българите в отричането и плюенето по собствените си автори. Ако не ви харесва Емил Тончев, това си е въпрос на вкус. Просто не го четете. И проявете търпимост към другите, за да могат и те да проявят същата към Вас. Съгласна съм, че Емилиан Станев е велик. Съгласете се обаче, че ако искате да четете качествена българска литература, Вие би трябвало да подкрепите авторите, било то дори и с конструктивна критика, а не да ги ругаете по кръчмарски. Иначе ще си останете при Емилиан Станев като вкопчено в играчките си дете.

    Няма да отговарям на евентуални Ваши други писания тук. Благодаря и извинете, ако съм Ви обидила.

  19. Хей, Етиен, ще кажа защо блогът е различен от кръчма и надявам се това да обясни и цензурата. Каквото се каже в кръчмата под влияние на алкохола, я се чуе я не и то само в компанията, която човек си е избрал. Думите отлитат, обаче тук написаното остава вовеки веков и може да се прочете от всеки и извън контекста на питието и след изтрезняване. Освен това кръчмата е място обществено и непринадлежащо на никой. Може да си има барман, но няма лично присъствие. Докато тук аз съм домакиня и искам отбиващите се тук да се чувстват достатъчно комфортно, за да има атмосфера на диалог. Може да сте приятели с Емил‌ Тонев и такива приказки между вас да са ок, но аз не мога да знам за отношенията ви, нито го познавам (и не, тук не е негов фан клуб).

    Откровеността е хубаво нещо и общо взето всяка една дума има място и присъствие. Но зависи от контекста и тук контекстът е различен. Добре дошъл да участваш в дискусията – така, както писа в последния коментар.

  20. Етиен Даниел Айснер

    „Hail to the Chief“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s