Историята не е разказвателен предмет

uchebnik.jpgВ момента работя върху малък проект за сравнение между гръцки и български учебници по история. Темата е как всяка страна формира представата за съседа и сравнението е доста интересно. Въпросът е, че покрай проекта ми падна възможност да се зачета в учебниците и да преоткривам неща отдавна забравени.

Например, всеки ученик ще каже, че историята е разказвателен предмет. Общо взето под това имат предвид, че когато ги изпитват ще трябва да разказват нещо, така както се разказва приказка или може би легенда. Тоест, като следствие за да „си научат“ по история трябва да си прочетат урока и да го научат да го преразказват.

И действително според авторите на учебника историята е разказ. Нещо средно между биография на някакъв въображаем човек (българската нация, разбира се), която се „създава“, „расте“, „укрепва“, „бива подчинена“, но после въз-„става“ и „се отърсва“, „развива се“ и „върви напред“… На учениците съответно им се вменява задължението да въплътят този главен герой и да продължат разказа.

Обаче представянето на историята като романче не е най-големият проблем. Проблемът е, че така поставена като учебен предмет, научаването и се състои в заучаването на този разказ и преповтарянето му. Това може да е подходящо за митовете и легендите, които на никой не му минава през ум да променя самоволно, но историята съвсем не е толкова стройна и праволинейна. Тя е разхвърляна, неясна, объркана, докато стройният разказ може би и дава начало, последователност и край, но в същото време и налага и единствено верен смисъл, без да оставя възможност на слушащия да помисли сам и да си изгради самостоятелно смисъла и. Да, историята е сбор от факти, но как ще ги подберем и как ще ги подредим си остава главното при даването на смисъла.

Тя е и поредица от вплетени един в друг въпроси на много от които няма отговор – а когато се обръща внимание на тези неразрешими въпроси това пречи на праволинейността на разказа и съответно е колко по-удобно да се премълчат или отминат набързо. A ако някакво събитие принуди „официалната история“ да бъде променена, това води до промяна на разказа, доста конфузно различен от предишния. И дори учениците да знаят за съществуването на предишния отхвърлен разказ, нямат възможността да преосмислят начина по който се е стигнало до такова противоречие, а просто са принудени да научат новия разказ, дума по дума. Вместо да се научат как наистина се стига до историческото познание и да използват случая да разберат колко е противоречиво и нестройно нашето разбиране, как за много теми няма нито отговори, нито дори лесно формулируеми въпроси, и как гледната точка се мени постоянно, те просто внасят малки поправки в наученото и продължават напред.

Една от причината за налагането на такъв задължителен и неопровержим исторически разказ в училище е че предметът история е натоварен със задачата да формира национална идентичност. А тази идентичност, за съжаление, все още не се допуска да се поставя под съмнение и тя непременно е групова. Съответно ако някой ученик има бегъл произход малко по-различен от формираното от учебната философия, той едва ли се чувства комфортно в клас и въобще в България, тъй като неговият личен разказ не съвпада с историческия и за отклонения в така поставения предмет „история“ няма място.

Нека да вземем само един пример сред многото. Интересно е, че създаването на българската нация в разказа идва от сливането на два етноса, прабългарския и славянския. Все едно два рода се свързват по роднински, или представете си родителите на един човек от които се ражда новата народност/нация. Звучи чистичко, ясничко и гладичко. Траките по някакъв начин „са се претопили“, както и останалите племена минали през Балканите и потънали в черната етническа дупка която намерили тук: татари, кумани и множество други. Тяхното включване в биографията би причинило отклонение от главния сюжет.

Но изниква въпросът, как така едни племена са се съхранили, е хайде, две са се обединили, но са запазили своята идентичност, а други са се изгубили. Учебникарските историци дават някакъв завоалиран отговор на този въпрос който по-скоро е ловко отбиване на въпроса: например, че именно българите/славяните са най-родолюбиви, най-здраво свързани с традициите, с най-силна вяра и любов към заветите на предците и така нататък. Докато народностната идентичност е многосъставно сложно цяло, съвсем не патетично, но като че ли най-важното остава етнонима. Независимо как си се променял като народ през вековете, дали си променял религията си или традициите си, дори езика си, най-важното е как се наричаш. Името те определя и представя до голяма степен, а под това име може да се включват групи и индивиди с различен произход. Така всъщност то може да се окаже чисто условно. При това самото ти име може да не си го избрал ти, а и назоваването ти в хрониките и историческите документи става от другите. Другите (често врагове или съперници) са и тези, които формират твоя разказ. Ето например случаят с формирането на славянската етничност: един брилянтен историк смята, че понятието славяни се „изобретява“ като резултат от граничните процеси протичащи около контурите на Византия, в резултат от сблъскване на сфери на влияние и опити за надмощие, а не е движеща се в пространството компактна маса с неизменна идентичност. Ако се опитаме да подредим неговите обосновки в разказ няма да успеем, защото те са по-скоро поредни стъпки в подреждане на пъзел, разнищване на една мистерия отколкото разказоподобно хронологическо построение.

Е, учебникът дава и малки възможности за неразказвателни опити на учениците. На края на урока понякога има въпроси, които са предизвикателство за самостоятелно мислене. На края на урока за Възраждането например се предлага се помисли върху понятието за избор и как то се проявява в новото общество. Предизвикателството е формулирано с „Коментирайте“, а не като въпрос „Кога?“, „Какво?“ и „Как?“ (чиито отговори се намират само с прочитане отново на урока и с припомняне, а не с мислене). Въпреки това сигурна съм, че точно такива най-интересни предизвикателства са най-последни по отделеното им внимание в клас и първи се орязват, когато времето не стига. Най-важното, не по тяхното дискутиране учителят определя оценката на учениците. Така те нямат друг избор освен да си научат преразказа и да си го помнят, а когато в живота се сблъскат с нещо противоречащо на наученото да се съпротивляват на несъвпадението, понякога дори с катастрофални последствия.

Advertisements

3 Коментари

Filed under български, интелектуалстване, история, минало, образование

3 responses to “Историята не е разказвателен предмет

  1. Упс! Без да искам съм забранила коментарите 😦 Вече са много позволени…

  2. Апостол Апостолов

    Да не забравяме все пак и старата максима, която гласи: „Историята се пише от победителите.“

  3. Pingback: Идеалният учебник по история « Размисли

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s