Силата на множеството

Темата на световният ден за блог действие тази година е „the power of we“. А какво значение има това – сигурно има объркани. Доста хора напоследъкса открили Аза и вярата в съзидателната сила на неговия егоизъм (по Айн Ранд) или просто не харесват повечето хора около себе си и държат да са отделна от тях единица, по всякакви възможни начини. Републиканците в САЩ, например, се обиждат, когато някой посочи, че човек никога не изгражда самичък бизнеса си или изобщо успехите си. Tакива настроения са типични и в България където, забележително и иронично, Айн Ранд е все по-популярна сред масите. „Ние“ не се котира, а Азът се отнася за тяхното собствено Аз.

Та затова, макар че Азът е уважаван от мен елемент, мисля, че това местоимение Ние има сериозна нужда от изясняване и реабилитация. Cупер важно да си дадем сметка какво голямо влияние има(ме) Ние, дори за нашия собствен Аз – и как, волю неволю, от Нас отърване няма.

Ето например интелигентността, която отделни хора изтъкват като основен аргумент за постиженията в живота си, с което да оправдаят приоритетното място на своето Аз пред всички останали лузърски Азове. E, интелигентността не e съвкупност от мозъчни клетки, нито постоянна способност на даден орган, а представлява по-скоро взаимоотношение между хора. Един вид вземане-даване. Ако сте усещали как с различни хора се чувствате глупави и никога не успявате да се проявите в пълната си светлина, а с други пък някакси все сте гениални, то не е само ваше усещане или въпрос на синергичност.

Прочетете зa тези нови изследвания, които потвърждават, че проявяването на умствени способности на практика зависи – не само от отношенията между въвлечените индивиди, но преди всички от стереотипите, очакванията, предразсъдъците им. Така интелигентността, като всякa форма на общуване, зависи от множество социални фактори. Ако вие успели да проявите такава, помислете си за всичките родители, баби и дядовци, учители и цялото множество около вас (често невидимо), които са култивирали това ваше изразяване, тази „условна интелигентност“, както и обществото, което продължава да прави това с отношенията си.

Общо взето, няма действие или проявление на който и да е Аз, в което да не участва едно макар и скрито Ние. Няма щение, приумица, ексцентрична креативност, дори свободна воля, която да не взема под внимание присъствието на невидимата тълпа наоколо. Но преди да ви занимавам с психология на тълпата, която е много дълга тема, нито с още по-дългата традиция на философията на личността, да си помислим само това: Ние не е съвкупност от отделно взетите Азове, а е въпрос на техните взаимозависимости.

Да, това не е измислено от Маркс (неговата теория е съвсем друга). Още Спиноза ни е казал доста отдавна, че отделните индивиди са фикция, а границите на Аза са неясни и условни. Човек осъзнава себе си и свободната си воля като отделни доколкото осъзнава подбудите и желанията си, но трябва да осъзнава и какво стои зад тях. Проблемът не е че Азът не е отделен от Ние, а че си въобразява, че е отделен. Спиноза вижда корена на човешките неразбории и страсти именно във факта, че си въобразяваме някаква илюзорна автономия – и съответно не виждаме пръста на Ние в нашитеотделни действия. И решението на неразбориите е осъзнаването на взаимозависимостта, с която сме обвързани, щем или не щем.

Ето няколко други днешни илюзии, в които е полезно да разберем силата на Ние:

Че сме автономни играчи в играта на свободен пазар. А всъщност това, което можем да консумираме директно зависи от другите.

Че трябва да си гледаме нашата работа и „нещата ще се оправят“. А всъщност тя зависи от това какво правят (и) другите.

Че е глупаво – и дори, според някои, морално осъдително – да се занимаваме с чужди каузи. В един момент няма да има кой да се застъпи за нашата.

Че колкото по-добре за нас, толкова по-добре за нас. Всъщност, това че за нас е добре произлиза от факта, че и за други е добре.

И, иронично, че Ние като‌ Аз, сами по себе си, нямаме значение. А говорили ли сте с други хора за това? С някои Ние? Преди да се приберете в къщи от работа и да си гледате работата и умореното Аз?

13 коментара

Filed under интелектуалстване, свят

13 responses to “Силата на множеството

  1. Много внимателно ти четох поста, помислих, помислих, пък рекох да отговоря. Нещо в текста ти не ми достига и ще се опитам да вербализирам какво. Според мен, ти си хванала само една страна на „ние“ – социалната и само една страна на „аз“ – егоистичната. Затова аргументите ти, макар да съм съгласна с тях, скриват някои важни измерения. „Ние“ е това, което, строго погледнато, ни е направило хора, това, благодарение на което успяваме да живеем и да вършим дейности, за които не си даваме сметка, че са допринесли и други хора. Но „ние“, „множеството“, може и да е „мнозинство“ или общност, което или която смазва всичко, що стърчи по някакъв начин. Например, за да не си консуматорски настроена в един консуматорски свят, дори за да имаш желание да усещаш естествения вкус на храната в страна, в която е трудно да я намериш в естествен вид, има такова „ние“, от което да се отграничиш като „аз“, като индивид. И трябва да си поне до известна степен „аз“, за да можеш поне отчасти да избереш тези „ние“, към които да принадлежиш и онези „ние“, от които да се отграничиш. Иначе изпадаме в ние-то на консерватизма, а не съм убедена, че искаш точно това. Въпреки че известна степен на консерватизъм не вреди, и ти го показваш в поста си – не може човек да е интелигентен, без да е поел от интелекта на други преди него.

    Като се замисля, лявото и дясното, от една страна, и консервативното и либералното, от друга, се преплитат по много интересни начини. Може да има както лява и дясна апология на „ние“-то, така и ляв и десен бунт срещу тази апология. Тук се сещам за една статия на Евгений Дайнов, с която като цяло също не съм съгласна, защото и той показва само част от нещата, не и някои техни недотам приятни следствия. Показва консерватизма като един такъв много социален, екологичен и добър. Но е важно да се прочете, мисля. Съгласна съм с него, че дясното не се свежда до неолиберализъм, но смятам и че либерализмът не се свежда само до неолиберализъм. Без либерализъм нямаше да има дискурс за човешки права, а приоритет само на групите – било на общността и традицията, било на партията, класата, държавата, расата, етноса и т.н.

    Ето статията на Дайнов – http://gorichka.bg/v-kakvo-vyarvat-desnite/

  2. Да, вярно е, че е едностранчиво, защото се опитвах да адресирам една конкретна тревожна според мен тенденция на либертарианизъм в България, прихваната повърхностно от САЩ и самонадеяно развята като знаме от доста хора. И то без историческия и личния опит, който да служи като коректив и поне да я осмисли. Че всеки може и трябва да е за себе си и всичко ще е наред. Всеки либертарианец в България си въобразява, че сам си е изковал съдбата си и се е направил човека, който е…

    Права си. Аз много харесвам колективните общества, ама да не живея в тях 🙂 Затова нямах за цел да давам оценка на колективизма на множеството, била тя добра или лоша, а само да припомня, че в добър или лош смисъл, зависим от него и ако не ни харесва нещо в обществото, трябва да променим и множеството, не само себе си. Нямах и намерение да предлагам „Обществото ме накара“ като оправдание за всяка лична постъпка и надявам се, че не е излязло така, но в края на краищата постъпките са вариации на зададеното от обществото в една или друга форма. Има един континуум, в който може да се открие къде свършва детерминизмът на обществото и започва моят личен избор. (И ти го казваш – отграничаването на личноста от групата е избор да принадлежиш към друга група.) В някои общества връвчицата е по-дълга, съответно има по-голям избор на групи.

    А това, което пише Дайнов наистина е интересно, защото българското дясно винаги ми е било объркано 🙂 За разлика от него обаче, аз не пиша от лява или дясна точка, надявам се, само казвам, че Ние има голяма сила, независимо дали добра или лоша.

  3. ole

    „Аз много харесвам колективните общества, ама да не живея в тях.“ обобщава много добре философията на повечето привърженици на леви идеи, между другото. Те обичат да дават предписания, но ако може „рецептите“ да не важат за тях самите. Интересно ми е кое точно те кара да мислиш, че либертарианството е опасно, а колективизма не? И защо смяташ, че България едва ли не я е затресла някаква страхотна либератарианска епидемия? В страната на роднинско-селските взаимоотношения, „какво-ще-кажат-хората“ и „държавата трябва“?! В случая ми се струва, че прехвърляш собствените си политически пристрастия и страхове върху нещо, което на практика нито е толкова широко разпространено, нито пък толкова страшно. Казваш, че не искаш да даваш оценка на колективизма от гледна точка на ляво-дясно, но всъщност целият текст се чете като критика на индивидуализма.

  4. neuromantic

    „E, интелигентността не e съвкупност от мозъчни клетки,…, а представлява по-скоро взаимоотношение между хора“

    Всъщност интелигентността Е съвкупност от мозъчни клетки, точно както представлява и взаимоотношение между хора. Невроните също имат фейсбук; разликата е, че всеки има по десет хиляди приятеля, т.е. по-напред са от нас с организацията. И не става дума за колективна, хомогенна амалгама, а за правилните връзки. Изводът е, че трябва да си колективен, ама с точно определен колектив. Ето, постигнахме баланс между ляво и дясно.
    А това дали се чувстваш глупав сред глупави (или различно умни – политкоректния термин) е субективно усещане. Има си тестове които преценяват обективно колко си умен.

  5. Зелен Бетон

    Нямам принципни възражения по тезата на статията. Действително, човек е социална животинка и като такава зависи в много голяма степен от социума си. Това е вярно както в дългосрочен план (убеден съм, че средата е много по-силен фактор за това в какво се превръщаш, отколкото всякакви дадености, предопределености и изобщо априорно заложени „стартови данни“), така и в моментен (действията на човек в конкретна ситуация винаги се влияят – съзнателно или не – от това какво правят другите наоколо). Нещо повече: има куп неща, включително такива в интерес на отделния индивид, чието постигане е само по силите на общност.

    Когато обаче става дума за „ние“, има един изключително важен аспект, който винаги трябва да се има предвид.

    Всяка човешка общност е КОНТЕКСТУАЛНО ДЕФИНИРАНА. Контекстът, в който тя се заражда и функционира, е от съществено значение за това дали нейното влияние е със знак плюс или минус за конкретен индивид – не толкова нейните параметри (численост, състав, пространствена и времева зона на съществуване, комуникационна специфика и пр.). Едно е „ние“-то на любителите на джаза, друго – на ултрасите на „Левски“, трето – на бг-мамите, четвърто – на „Коза ностра“.

    Затова е крайно рисковано да се говори за „ние“, имайки предвид само знак плюс. Напротив, този знак може да бъде и минус, и то жесток минус.

    Което в крайна сметка зависи от… Аз-а. (Не, няма да произнасям пламенна тирада в защита на Айн Ранд 😀 – всъщност я смятам за един от онези крайни философи, които са полезни най-вече с това, че очертават екстремума на даден тип разбирания).

    Точно поради различността на Аз-овете една и съща общност може да влияе със знак плюс за едни и с минус за други. Футболната агитка може да превърне иначе свястно момче в побойник и маргинал; тя обаче може да даде смисъл на съществуването на слабохарактерен и обезверен тийнейджър. Кръг от хора с артистични и философски интереси може да стимулира някого да открие твореца и мислителя в себе си; може обаче да доведе до отчаяние и озлобление някой амбициозен, но не особено талантлив или интелигентен.

    Контекстът на конкретното „ние“ винаги представлява нещо обобщено и опростено. Именно по степента на обобщеност и опростеност се развива скалата от ТЪЛПА до ОБЩНОСТ (иска ми се да намеря още по-позитивна дума за горния край на скалата, но не се сещам… то май няма). Контекстът на тълпата (краткотрайна общност, движена предимно от елементарни емоции), хвърляща камъни по някое държавно учреждение, е максимално прост: „О-став-ка!“. Може да си университетски професор, но в момента, в който се присъединиш към тази тълпа, ти слизаш до нивото на общия знаменател – нейния контекст. И обратно: след като сключиш договор с тим от Формула 1, ставаш част от общността на този спорт, където стандартите (контекстът, общият знаменател) са сложни и безкомпромисни, и си длъжен да полагаш ежедневни усилия най-малкото да се задържиш над определено ниво.

    С две думи, не съм съгласен влиянието на човешката общност да се гледа през розови очила. Това може да бъде точно толкова опасно, колкото и масовата motivational wisdom от типа „няма невъзможни неща“, която напоследък тече от крановете на всички чешми. Затова при всяка теза, изтъкваща благотворния ефект на социалния тип съществуване, следва (според мен поне) да се слага една бележка под линия, че все пак зависи: 1) какво представляваш самият ти, и 2) с какво точно „ние“ се социализираш.

    Защо смятам това за важно: намирам за рисковано (и погрешно) човек да РАЗЧИТА, че социумът непременно ще му подейства като ракета-носител и ще го изведе в по-висока орбита. Социумът може да се окаже и самолетен катапулт без парашут – при което се изстрелваш до неочаквани висоти, след което започва свободно падане с трагичен край. А може и да те изстреля направо надолу.
    _______________

    Тук може би е място да се спомене и обратната страна на релацията между „ние“-то и Аз-а: какво (би трябвало да) допринася второто за първото.

    Естествено, че трябва да допринася нещо; и колкото по-стойностен (в конкретния контекст) е приносът на отделните Аз-ове, толкова по-стойностно (пак в конкретния контекст) става обединяващото ги „ние“. С което стигаме до това, че за да има общност, трябва първо да има индивиди, способни да дадат съответните приноси (респ. със съответните качества), които да я формират.

    Сиреч – за да бъде човек част от „ние“, първо трябва да е Аз. Иначе може да бъде най-много част от тълпа – където и контекстът, и приносът са елементарни и достъпни за всеки. Колкото по-стойностен е Аз-ът, толкова по-богат е изборът от „ние“-та, които биха приветствали неговото присъединяване и биха му дали нещо допълнително. Всичко това – винаги в конкретен контекст, разбира се.

    С други думи, кокошките са полезни, симпатични и общо взето страхотни птици, но все пак според мен в началото е яйцето… 😉

    Или, с още по-други думи, работата на индивида върху себе си е основният достъпен нему инструмент, чрез който той може да подобрява общностите, към които принадлежи – и в крайна сметка пак себе си. Ерго, усъвършенствайки Аз-а си, човек фактически работи в интерес на социалната си същност. Точно затова привидният дуализъм между индивидуалната форма и социалната структура на съществуването на хомо сапиенс не е конфликт, а синергия. Или тъй поне си мисля аз 🙂

    P.S. Умишлено избягвам думата „колектив“, тъй като е натоварена с твърде много отрицателни конотации от близката ни история. Не че самата дума нещо не е наред, просто трябва да мине време, докато може пак да се използва в чистото си значение. Дотогава ще подсмърча навън пред прага, докато се чисти от калта. Въпрос на хигиена.

  6. Е кой гледа на човешката общност през розови очила? Не и аз. Виж по-горе, както и първият ми коментар. Това, което казвам, не е че влиянието на обществото е добро или лошо или пък даже ляво или дясно, а че го има, дори и когато е невидимо, за добро ИЛИ лошо. Затова споменавам за Айн Ранд, визирайки нейното твърдение, че индивидът сам е това, което е (за добро или лошо). По същия начин, когато казах, че общността определя интелигентността, говорих и за влиянието на предразсъдъците й – като обратната страна на медала, предразсъдъците пък пречат на изявата на интелигентността на хора, срещу които се диркримимира. Нужно е да осъзнаем влиянието на групата, за да го имаме предвид, както защото само променайки себе си няма да променим много.

  7. neuromantic

    Никой Аз не променя себе си по собствено желание, а възможността да го направи сам е чиста случайност. Един Аз оставен в пълна изолация го чака сигурна деградация. Аз-ът е изцяло функция на заобикалящия го свят (и гените, ест.). Той поръчва неговата форма. Личният избор е сладка илюзия. Това либертарианците никога няма да го разберат. На моето виждане за света винаги се отговаря с нещо от рода на „ами щом нямаме избор да легнем всички и да не правим нищо“. Моят отговор винаги е: „Пробвайте. Да видим колко ще изтраете в това състояние“. Да спреш на едно място означава да обявиш бунт на вселена, чието име е Движение. Тя просто ще те смаже. Казвам го във връзка с днешните икономически теории чийто основни концепции са личния избор и рационалния пазар и които започват да издишат. Но теория на пазарното Ние не е по силата на човешкия ум.

    От друга страна Аз-ът сам е това, което е. Бидейки едно особено криво огледало той е неповторим и никоя среда не може да предявява претенции за родителство върху него. В една и съща среда могат да се получат много различни Аз. Може да се получи Аз чийто интелект е неподвластен на взаимоотношенията с останалите, за които остава единствено да го игнорират или следват (за добро или лошо). Освен това Аз-ът е само една философска идея. Дума навързана с други думи, от които се ражда и голямата истина под формата на хиляди клишета. Говорим за хаотична машина с голям потенциал, чийто изход не можем да предвидим със сигурност никога, дори при еднакъв вход. Не бива да надценяваме Ние защото може да се окаже че връзката му с Аз е като връзката на един чувал ориз с човека. Пропускаме невидимия компонент ДНК.

  8. Албена

    „И, иронично, че Ние като‌ Аз, сами по себе си, нямаме значение. А говорили ли сте с други хора за това? С някои Ние? Преди да се приберете в къщи от работа и да си гледате работата и умореното Аз?“
    Да, Ели, говорила съм. Когато на работата ми кажат по конкретни поводи „Браво! Това е успех за тебе.“, отговарям с „Не! Това е успех за нас.“, и това не е куха фраза поради излишна скромност, защото посочвам конкретно приноса на всеки един от нашето Ние в успеха. С неуспехите или частични успехи е същата работа. Да приписваме всичко на Аз и да не даваме дължимото на Ние, даже направо да го отричаме, просто не отговаря на истината.

  9. Това е тема, която всеки ден изниква по какъвто и да е повод. Ето току що четох статия за дълголетието – дълголетниците рядко са единаци; ако ги има, те са преди всичко общности от дълголетници, просто защото общността прави по-лесни изборите, които водят до дълголетие и съответно късолетие. http://www.nytimes.com/2012/10/28/magazine/the-island-where-people-forget-to-die.html Разбира се, не е невъзможно отделният индивид да впрегне цялата си енергия за постигането на някаква цел различна от останалите около него и съответно да я постигне, евентуално. Но е много по-вероятно това да стане ако повечето други хора правят също. Това е въпрос на социална инфраструктура – затова напълно е вярно, че когато децата от кварталното училище постигат успехи и аз имам някакъв принос за това 🙂 дори само заради случайните разговори, които водя с тях. И обратното, разбира се.

  10. Албена

    И аз я четох тази статия неотдавна … не ми излиза от главата 🙂

  11. neuromantic

    В днешни дни е станало много модерно всичко да се обяснява социално. С риск да разочаровам жените, които много повече залитат по подобни романтични интерпретации ще споделя че дълголетието се определя основно от генетични фактори. Естествено нищо подобно не се споменава на страниците на NYT. Отдавна е ясно че храната и житейските навици имат малко влияние над дължината на човешкия живот. Чърчил е казвал че дължи дълголетието си на добрите пури и уискито. В статията тази теза се поддържа, но социалното се представя за основния виновник за безсмъртието.

    Всъщност вероятността хората от един изолиран от външния свят остров да са роднини е огромна. Аз тъй или иначе не видях нищо извънредно общностно в историята извън това да поканиш съседите си на кафе – нещо което се случва във всяко село, редом с приросъобразното хранене. Интересно младите по разни острови как се събират по двойки. Да ходиш до съседния остров на дискотека не е много удобно особено ако не можеш да плуваш или морските таксита нощем не са много редовни. Дълголетниците наистина рядко са единаци. Обикновено са затворени общности, като островни или планински племена или различни от основния етнос – примерно евреи сред германци, които се размножават предимно помежду си. Ето как „the power of we“ става „the power of disconnected we“ 🙂

  12. neuromantic, сигурна съм, че ти разбираш от дълголетие повече от авторите на изследването и те грешат, че начинът на живот е решаващият фактор за дълъг живот.

    Но с риск да бъда окончателно отписана като романтична и то жена, бих препоръчала да погледнеш малко някои неща от съвременната наука, включително генетиката, която отдавна е надраснала обяснението на човешкото съществуване просто чрез гените. Социалната среда и поведение, казват, има дори по-голямо влияние от тях и тези хора (изследователите, демек) са и мъже, и жени. Особено в подем напоследък е епигенетиката, която изучава как изразяването на различни гени в крайна сметка зависи от средата и от опита. Може пък да ти бъде интересно

  13. neuromantic

    Ами аз като един невежа разбирам само че в Америка не е добре прието да говориш за гени, ако за замесени хорски въпроси. Все пак става дума за държава в която вярващите в измислици са огромно число, пък и проблемите с етносите не са малко. Още си спомням какъв обществен тремор настъпи когато Уотсън каза че африканците са по-ниско интелигентни, което се вижда с просто око от провала на социалните политики наложени им от Запада… Та и аз така се доверявам повече на очите си отколкото на хора информиращи се за всичко от книгите или описващи вселената ни чрез конструктивна, но чиста литература. Авторите на изследването не грешат, защото са изрязали от картинката неудобните призми в чиято светлина информацията им в най-добрия случай щеше да бъде непълна.

    Социалните фактори аз не отричам. Изразяването на гените чрез средата се учи още в старите учебници по биология. Че как би могъл човек да смята че всичко идва от гените? Да вземем за пример комунизма. Очевидно е че говорим за чисто социална конструкция, предвид нейната несъстоятелност и дължина на живот (горе-долу толкова живеят социалните теории, без корени в реалността, което значи 99% от тях). Начинът на живот със сигурност влияе над дълголетието – като единствено го скъсява. Да удължиш живота обаче не е по силите на едната вяра полята със зехтин. Как ще обясниш че хората от селата които често се събират заедно, имат сходни навици и се хранят еднакво (и природно) не са успели да доживеят до хиляда години? Ами че с една добра храна, много любов и социализиране със сродни бозайници дори кученцата биха могли да доживеят столетие. Защо не? Съжалявам. Знам че не ти е интересно. Истината рядко излиза в поетична форма.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s