Изкуството. За какво ни е?


DulwichGallerySleepoverPillows
Любопитни ca отношенията на италианците с изкуството. Да, на него се гради националното самосъзнание – и репутация на страната. На всеки тур в провинциална средновековна църквичка присъства група просветени посетители, които не само слушат заинтересувано, но се надпреварват с гида да покажат познания по изкуство. Може би най-висок процент хора изучавали изкуства, най-много дипломирани реставратори.

Но в същото време ето и товa:

Едно градче от 50 000 жители има магазин на Ролекс и магазин за писалки Монблан. Hа самия център: специализиран магазин за шапки (от по стотина евро нагоре), за колекционерски килими, вино от редки изби и няколко бутика на известни марки. Но няма художествена галерия. В смисъл на място, от което да си купиш изкуство. (За сравнение, в САЩ едно сравнимо градче не само че няма магазин за ролекс, ами има поне три галерии.)

Откъде идва това противоречие? Защо по-малко хора в сравнение с другaдe притежават предмети на изкуството? Защо в италианските музеи идват по-малко посетители годишно отколкото във френските, които не могат да се мерят с тях по съдържание и значимост? 

Всъщност противоречие няма. Това се случва именно защото изкуството е толкова почитано. Нещо като книгите, които уважаваме много и понеже внимаваме да не измачкаме страниците им, не ги отваряме твърде често. Но има и друго.

Кога влязохте за последен път в една галерия или музей за изкуство? Какво ви накара да влезете? Как се чувствахте вътре?

Преди да се питаме защо италианците не влизат в музеи, да се запитаме дали изобщо трябва. Има ли някаква полза хората да гледат изкуство? Приемаме, че всеки може да го прави щом му е приятно. Въпросът е дали да ни е грижа, че не гледат? Губим ли някакво обществено благо заради това?

Ако говорим за психологически ползи, според скорошни изследвания изкуството подобрява паметта, помага на самопознаването, разширява опита, дава надежда, носи равновесие и нова чувстителност (или възстановява загубената). За образователни – други изследвания показват, че изучаването на изкуство помага за гъвкаво мислене, въображение, критически анализ и на практика подобрява успеха по всички предмети. Ако пък са обществено икономически ползи, присъствието на изкуство в дадена общност засилва икономиката й като цяло.

Но най-важното – ако една част от хората нямат достъп до изкуство, те са отрязани от една значителна част от идеите на миналото или сегашното. Отрязани са от обществото такова, каквото то съществува за другите и от културния им капитал. За това определено трябва да ни е грижа, когато става дума за мислени или психологически гета.

Но пък можем да си кажем, че музеите са отворени за всички еднакво, галериите също и не можем да караме някой да влиза там насила.

Това е така, но както и при други процеси на образуване на гета, те не са непременно въпрос на личен избор. Посетителите в художествените галерии днес са предимно бели, предимно на възраст и предимно от средната класа и нагоре. Останалите хора се чувстват ненамясто и ако случайно са влезли, избягват в бъдеще. Спомнете си как ви е било ако сте минавали покрай хотел Риц-Карлтън и сте влезли за да ползвате тоалетна. Тя е отворена и на партерния етаж, но и ви се е струвало че персоналът ви набелязва като пришълци, нали?

Когато са възниквали музеите – някъде през 19 век – то е било по същото време като и задължителното образование. Целта е била именно образоване на новоконсолидираната нация. Но точно така поставен смисълът им отблъсква. Понеже голяма част от знанието за изкуството идва от социалната среда, образователният праг за общуване с изкуство се превръща в преграда. Стигаме дотам, че като питаме някой познат „Харесва ли ти това?“ той може да каже „О, аз нищо не знам за тези неща.“ Знанието се превръща в необходимо, но непреодолимо условие за възприемане и за удоволствие. Можем да сме сигурни, че такъв човек няма да влезе в музей по собствено желание и няма да се чувства намясто там.

Клаудия Руитенберг, философ за образование която много харесвам, изтъква гостоприемството като ключова концепция на един музей. Тя е холандка, произлиза от работническо семейство и сама е минала по пътя на усещането за чуждо място. По случайност неин съученик е било момче, което – след време е разбрала – било син на един от известните холандски художници. Когато се е отбивала у тях по един или друг повод тя е забелязвала колко е различен неговия дом от нейния, какви странни неща има в него. И веднъж забелязвайки малка рисунка с точка, ченгелче и черта го попитала: „Какво е това?“ Той й отговорил: „Това е точка, ченгелче и черта.“ „Да де, ама какво означава?“ „Ами означава просто точка, ченгелче и черта!“ Този нетърпелив отговор й показал, че за да възприема изкуството не й трябва никакво специално знание и подготовка, а само да наблюдава и забелязва, което тя може и в момента.

Така че музеят, за да бъде гостоприемен, не трябва да си поставя като главна цел да образова. Той трябва просто да бъде място, в което има изкуство. Изкуството просто е. То е нешо, което се намира в музея. Какво ще правят посетителите с него след това си е абсолютно техен проблем. Това не отменя изследванията, знанията за него, те може да дойдат след това и по други поводи. А може и да не дойдат. Те не са важните.

Снимките горе са от една картинна галерия с богата колекция от предимно бароково изкуство, която днес попада в беден квартал на Лондон. Не новозамислена тип Музейко, а от онези съвсем традиционните, създаден с цел просвещаване. Но въпреки че не е интригуваща за деца по замисъл, тя е намерила разни начини да бъде гостоприемна и да създава усещането у децата, че това е тяхно пространство, в което може да се шляят. Като например организира ноши с преспиване. Тя е допустимо място също като тяхното училище или кварталния супермаркет.

Така че, ако се върнем на въпроса в началото, изкуството в Италия абсолютно е въпрос на познание. Не е на собствено усещане и визуален интерес. Затова не е приоритет на купуване не само за обикновените хора, но и за тези, които могат си позволят високи цени. Колекционери разбира се има, но явно ролексите се продават повече. За притежаването и удоволствието от тях не се иска познание.

Има и исторически обстоятелства, които са създали други очаквания на общуване и пречат. Поради вековната роля на църквата в спонсорирането на изкуството (както и на държавата в последните десетилетия), не е изградено усешането, че то е въпрос на личен вкус или пък мерило за принадлежност към елит. Поне не от този многобройния, а елитът на принцовете и местните благородници; не е елитът на лекарите, собствениците на фирми и кметовете на малки градчета.

А в България?

DulwichGallerySleepover

Dulwich Gallery, London

Advertisements

Вашият коментар

Filed under изкуство, интелектуалстване, класика, минало

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s