Ливан като утопия

 

Лебанон, Тексас

 В САЩ има няколко десетки градчета на име Лебанон (Ливан), но за разлика от традиционните такива имена от съществуващи европейски топоними, наречени от носталгия към изгубената родина от самите заселници, тези нямат нищо общо с ливански имигранти. Първото градче Лебанон датира още от 1695, основано от пуританите в Кънектикът заради кедровите гори наоколо. Но въпреки порива на колонистите да назовават места,  флора и местни жители според приликата с други, познати им от Стария континент, разбира се самите кедри не са били достатъчна причина за това име. Кедрите са били символ на Ливан като Обетованата земя, която идея на американска почва се е транслирала в божието благоволение и даже повеля за заселване на новата земя.

От ръката в окото

.

Снимка за привличане на интереса, по фейсбускски казано. Бруно Ди Бело, 1970, „Преначертаване на съдбата ми“.

Преди няколко дни отскочихме до местния музей (доста добър, между другото), с цел да хванем сегашната временна изложба преди да захлопне врати за август. Да, оплаквам се пак за музеите които затварят и те точно през август, но по-добре да не почвам.  

Изложбата беше доста добра, всъщност макар и временна, тя е извлечена от постоянната колекция на музея, която има специален фокус върху арте повера. Обикаляйки, аз пък щраках тези творби, които мислех че ме интересуват особено. Господин Х по-скоро мълчеше, той не харесва особено арте повера, но хареса друга изложба в съседство, модна фотография от архива на Мисони, които са феодал от нашия вилает.

Дискриминация, отказ на обслужване и американското право на българска почва

Дискриминацията е специфичен правен термин. Не просто отказ да си играем с дадено другарче.

Американските сладкари, отказали да правят торти за гей сватби винаги са ми странен аргумент за казуси от българското право просто защото това са две абсолютно различни правни системи. Така както е смешно да чуеш за „втората поправка“ във фейсбук дебати. Нямат нищо общо.

Някои други причини да следваме инфлуенсърите в инстаграм

Бихте ли познали в коя страна се намира този магазин?

Следвам в инстаграм една латиноамериканска инфлуенсърка, не толкова от носталгия по времето, когато живях там, колкото от любопитство. За да следя живия живот там и как се променя той неусетно, по начин по който нито приятели ще ти кажат, нито в медиите ще го пише.

Вниманието като изчерпаем ресурс

Преди няколко години ме глобиха за преминаване на червено. Не беше справедливо – беше все още жълто когато аз влязох в кръстовището и по законите на щата това беше позволено. Така че аз реших да оспорвам глобата, което, оказа се, си беше доста стандартна стъпка. Отивам в уречения ден и час в съда, заедно с петдесетина други оспорващи и получаваме покана да гледаме видео, в което се обяснява реда и процедурата, правата ни и така нататък.

Да го кажа направо – нищо не разбрах от видеото. Тоест разбрах някакви откъслечни инструкции, но други важни неща не запомних и в края на краищата не схванах обшите принципи на оспорването, примерно какво се случва ако оспорването не бъде прието – да го кажем направо, по-скъпо ли излиза ако човек просто си плати глобата или черната точка от досега неопетнената шофьорска биография се маха по-трудно и така нататък.

Милано бил град на Бекария, виж ти

Инсталация на Алекс Чиник, Фуорисалоне 2019

Във всеки курс по история на италианската литература от типа survey (тоест хронологично ревю отначалото докрая), 18 век получава минимално внимание. И с 17 век е така, с някои изключения като маниеризма, но той поне има място заради внушителното влияние на италианския барок в европейското изкуствот. А за 18, почти нищо. Аз например знам някои имена, познавам комедията, но извън нея само имена и „за живота и делото“ на някои мислители.

А е голяма грешка. Ето например днес, по един или друг повод, се зачетох за

Краят на диктаторите

Звучи като заглавие на книга, но за съжаление няма такава. Има, разбира се, много книги за края на диктатурите, но това е нещо друго. Самият физически край на диктаторите е съвсем различно, зашото може да не съвпада с края на съответните им диктатури. И всъщност техният ендгейм е ключов както за разбирането на диктатурите им, така и за предвиждането на развитието на същите. Защото, сигурна съм, всеки диктатор си мисли как ще свърши и  съответно управлява диктатурата си с оглед на евентуалния си край.

Кой го има в Средновековието?

За презентацията е нужен JavaScript.

Със сигурност напоследък сте попадали на исторически филми, романи, театрални и всякакви художествени интерпретации на минали исторически периоди, в които нестандартни за очакванията ни персонажи са предизвиквали възмущения и дори скандали с присъствието си. Примерно участие на черни актьори в шекспирова драма която не е Отело, или пък нови сюжети, примерно за Средновековието, в която хомосексуални персонажи съществуват необезпокоявано.

 

Такива драми предизвикват скандали с обвинения, изтъкващи „политическа коректност“, преправяне на историята, или пък обичайното носталгично оплакване „ужас, докъде стигнахме, едно време си беше друго“. И дори да не сме от тази агитка, сме смутени, тъй като обикновено си представяме Средновековието като еднородно, етнически хомогенно, бяло, религиозно и морално консервативно, джендър стандартно. Но това е твърде далеч от истината. А вгледжането в тези стереотипи би ни разкрило доста за самите нас като съвременно въображение.

В като пропуснат шанс

Светла Баева и Рая Раева. „В като вагина.“ 2020

[Обновена – вж. бележка]

Радвам се, че книгата „В като вагина“ се появи. Въпреки, че в България са издадени много такива публикации: едно бързо търсене в гугъл с ключови думи „сексуално образование книга“ ще ви покаже най-различни изобилни резултати. Но е важно да има такова четиво, адаптирано към българските условия и реалност. Най-малкото, много полезни са отпратки към български институции, закони, контакти и очаквания.

За съжаление, смятам че книгата, макар и добра, е една пропусната възможност за създаване на нещо наистина ефективно и от помощ. От друга страна, нападението към нея от страна на ВМРО и всякакви консерватори и войнствени популисти направи невъзможно тя да бъде критикувана, заото всяка критика – дори доброжелателна – бива възприета като предателство и дори отричане на правото й на съшествуване.  Е, приемете тази рецензия като квалифицирано одобрение и надежда, че следвашият такъв проект би бил по-добър.

Какво е несполучливо, до степен да я прави неефективна или да разочарова?

Платформена собственост

Пазарският площад със символни означения кой търговец кое място да заеме.

Платформата се разбира като основа, от която никнат съдържания, като сцена, на която се изявяват те. Леснотата, с която всеки може да има платформа, а оттам влияние и авторитет по някоя тема, неизбежно води до въпроса: а има ли и произтичаща от това отговорност? Тук не говоря за фейк нюз, блоговете които приличат на информационни сайтове или верността на това, което те представят. А дори за самото стопанисване на платформата: доста хора придобиват влияние с блог, страница, инстаграм, подкаст, а после -щрак- изоставят платформата си.

И смятат това за най-естественото нещо. Все пак сие тяхна. Но така ли е наистина? По въпроса за онлайн платформата, въпросът е по-сложен. Не е въпрос на старите медии, които съшо може да спрат във всеки момент, зашото мисля че принципът на онлайн платформите е друг. Смисълът на тези нови медии е генерирането на внимание.

Мексикански кич

Раскуаче (rascuache) е синоним на нискокачествен материал, бедно, кич, шлака и лоша изработка. Но раскуаче значи и умение да използваш това, което е на разположение тук и сега, да оцелееш с наличното, да си изобретателен с малкото и бедното. Понякога е изборът между използването на това, което имаш в момента, макар и лошо – и да не сътвориш нищо, защото няма с какво (качествено).

Не познавам друга култура, в която хората правят изкуство с некачествен, нетраен и лош материал – което няма функционално приложение, а не e декорация като тревненската дърворезба. И хората, а не обучени на това майстори. Всеки един човек взет произволно от улицата, или от затвора, потенциално да може го прави.

Президентът-бизнесмен

Още от предишните президентски избори в САЩ – на които се яви вече един бизнесмен, Ромни – обсъждахме как нежелателните му качества като арогантност и други се дължат на детайли от биографията му, включително и бизнес опита. Днес онзи персонаж, в днешния контекст, вече ми изглежда искрен, балансиран, разумен и толерантен. Дали след 4 години Тръмп няма да ми изглежда разумен? На фона на какво ли е ще е?

Вълната Фрида Кало

Можете ли да познаете за кого се отнася тoвa, само като гледате картинката?

Photo: Ahn Jooyoun for Sera Park

Музейна индустрия

Преди да ви кажа какво мисля за събарянето на тютюневите складове в Пловдив, да ви питам: ходили ли сте в етнографски музеи?

Твърде вероятно е да сте посещавали Етъра. Знаете ли, че той не е автентично китно възрожденско селце, а музей, в който дюкяните са възстановка, а народни инструменти за занаяти са насъбрани от различни места след сериозна реставрация. Основан е в ранните 60те години на ХХ век.

Може би си задавате въпроса, а защо не по-рано?

Трупане

Ползвали ли сте услугите на консултант по подреждане на дома? Decluttering не е шега работа, а сериозно направление в сектора на обслужване, което върви с реалити предавания за болестно трупащи хора (hoarders) и техните казуси, както и духовни книги за самопомощ. Най-популярната гуру в момента е Мари Кондо, която предлага философия за подреждане и опростяване с шинто елементи: човек пази само това, което му носи радост. И така подреждането преобразява живота му.

Един приятел наскоро получи молба от познат в Италия да му донесе Айпад като си идва за празниците. Той отзивчиво купил айпада и го сложил в ръчния багаж, с прилежащата документация, но разбира се без кутията. Познатият му го платил, благодарил и помолил при следващото пътуване да му донесе и кутията.

Моят приятел се посмя на тази реакция като ми разказа историята. Бил човек отраснал в селска култура, каза, и затова изпитвал желание да пази и трупа всичко, което му се полага да притежава.

Това отначало ме изненада, защото не бях мислила за връзката между трупането на вещи и мита за простотата на селския живот.  На пръв поглед тази връзка е контраинтуитивна, защото обикновено асоциираме това трупане с консумеризма, а него с градския живот и с капитализма, тоест обратното на селото.