Миналата година празнуването на 24 май предизвика оживена дискусия по повод мажоретките в него. Заради късите им полички и високи бели ботушки, които водеха парада. Едни защитаваха идеята като чудесна или поне безобидна – те били за празнично настроение и красота… Други протестираха срещу това доброто настроение на един празник да се подсигурява с къси полички, обидно за момичетата.
Но по-важното е нещо друго. Като сладки кукли в квази парадно-военни униформи, мажоретките като че ли бяха най-забелязващото се нещо в празника. А това вече има значение за самия празник.
Има значение как ще е организиран един празник, защото той задава символите, които определят стремежите, стереотипите и ценностите на делника.
Вярно е, че на днешно време всички празници много си приличат. Особено когато става дума за обществени празници. Трябва да има събиране на хорско множество на едно място – ок. Трябва да има музика – добре. Трябва да има парад. Наистина ли трябва? Наистина ли се налага да има разделение на изпълнители и публика отстрани, на военни униформи, на изтичане на хорски поток в някаква символична хронология?
Всичко това говори само това, че празникът 24 май е като военен празник, в който едни са чествани, а други трябва да интериоризират тяхната значимост. Това не е 24 май.
Ето други идеи за празнуване, в които разделението на чествани и публика е премахнато и се припомнят ценностите, които са дали началото на всичко, чрез ритуали, напомнящи за просвета, култура и знание:
1. Колко хубаво би било всяко училище да бъде украсено за празника, а портретите на важните личности – с венци. Но нека тези важни личности не са стандартните Левски и Ботев. Нека да има и други, които да бъдат запомняни по този празничен начин. Кои – всяко училище може да си реши. И не е необходимо да са българи. Този празник не е патриотично-национален.
2. Нека си има парад на училищата. Но не военизиран, патриотизиран и унифициран като другите паради. Какво да носят учениците е въпрос на въображението им – картонени букви,физически формули и плакати с мъдри мислиот любими философи 🙂 И на учебните заведения изобщо – а студентите дали се чувстват бебета, ако участват в подобен? Може да се измисли начин това да стане така, че да не се чувстват.Това е празник, в който парадът би трябвало да е символичен начин за представяне на тези, чиято задача е да се учат.
3. Рисунки по асфалта. Главните улици да бъдат затворени, а на всичко желаещи да бъдат предоставени цветни тебешири и празни квадрати асфалт, както и зададена абстрактна тема. Не само деца. Нека има улица на радиожурналистите, на кварталната църква, на фирмите за предпечат. Това би била трайна видима следа от празника.
4. Конкурс за декоративни шрифтове, при което най-интересните спесимени биха се поставили на ключови публични места. Буквите са един от най-хубавите символи на този празник. И е уникално, че се празнуват. Това е начин да ги уважим, както и да си припомним стари непотребни букви – от кирилицата, от глаголицата, а защо не и от други азбуки. Това е празник на знанието също, а то не е в национални граници.
5. Буквена промоция. Да научим поне един човек, който не познава български, да чете кирилицата. Подходящо за живеещи в чужбина 🙂 Или може да направите картички за приятелите си с името им на кирилицата украсено по желание (гарантирам, че ще се радват).
6. Месец за промоция на четенето от типа на публично четене-маратон, групи за дискусия на книги, намаления в книжарниците и подобни. Ето в какво се състои четенето-маратон. Преди три години, в годишнината на Сервантес, тук бе организирано четене-маратон на Дон Кихот. Бяха поканени различни свързани с литературата личности, както и университетски преподаватели, в различни местни библиотеки и всеки ден десетина от тях прочитаха на сбраната съвсем неформална и непринудена аудитория по една глава.
7. Седмия начин оставям на вас да допълните.
Размишльотини 
когато бях малка, ходехме на излет/пикник в бившия ловен парк над града, няколко приятелски семейства с деца в училищна възраст. Точно времето е подходящо за празници на открито, разнообразяваме се от улиците и къщите и играехме на най-различни игри. Слънце, 4-5 деца и една топка/фризби/федербал е всичко, което е нужно за разкошен празник в парка. Без да забравяме хапването и пийването, де 🙂
Здрасти, Размишльотинке.
Колко навреме е тази публикация!
Ето моите няколко седми предложения:
– изпичане на буквени бисквитки някъде на открито
– концерт на училищи поп или рок групи
– концерт 🙂 цяла нощ
– масови акции и лит. пърфоманси
– запълване на огромни букви с текстове
– планинарски поход, посветен на празника
– щампиране на тениски с букви, щампиране на уличното платно с букви…
🙂 това ми хрумна сега спонтанно.
Много ми хареса този алтернативен 24 май, който избягва военизираните паради. Единствено не съм сигурна за твърдението, че празникът не е национално-патриотичен. Не разбирам какво точно имаш предвид. Наистина, ден е на славянската писменост, което предполага празнуване не само на българската писменост и култура. Но на практика май в други славянски държави не го празнуват. Поне аз не знам. Иначе би било интересно да се отбележи приносът на чужденци, които са допринесли към българската култура. Не съм наясно кои са те, но все пак по света има не малко чужденци-българисти.
И аз като Ена съм със смесени чувства дали на този празник е уместно да се празнуват други култури освен българската. По-скоро съм си мислила, че би било добре малцинствата ни да празнуват своите култури по подобен начин на други дни. Разбира се, зависи и те как предпочитат.
Авторски четения, сказки и лекции от мастити писатели по училища и читалища.
Може би трябваше да кажа „не би трябвало да се смята за патриотичен национален празник“.
Кирил и Методий са чествани светски в Русия под влиянието и идея на Аверинцев (ако не се лъжа) от 80те години, а в Чехия са особено почитани. Пражката катедрала е наречена на тях, а във Велерад, средновековното седалище на Методий като архиепоскоп, съществува активно поклонничество през юли. Най-показателното в това и покана за замисляне е фактът, че в Чехия не се използва кирилица или глаголица.
Но дори не е там въпросът – въпросът е, че Кирил и Методий, освен че са дали „на вси славяни книга да четат,“ са патрони на Европа. Защо е уместно да се смята за празник само на българската култура ден, в който се чества делото на личности, които са приобщили славяните към една голяма културна общност. Колко символично е, че те не са измислили всъщност кирилицата, която използваме сега и делото им лично няма общо конкретно с България, за да си ги присвоим и национализираме. Тяхната идея не е конкретно кирилицата, а идеята за участие на свои начала в общността на един по-голям свят. Правото да участваш със свой език и глас в някакво общо(европейско и човешко) начинание. Правото на познание и всякакви други хубави идеи. Трябва да се гордеем с такъв празник и да го популяризираме.
Особено че една култура трудно има национални граници. Един мой познат се захвана да пише книга за „известни по света българи“ и се сблъска с невъзможността за дефиниране на понятието – от самите Кирил и Методий до Елиас Канети и Цветан Тодоров. Накрая се отказа заради тази невъзможност на практика да даде философска основа на начинанието. Освен това български писатели, артисти, интелектуалци винаги са черпели и учели от други географски места и ограничаването им до национални граници, паспорт и гени не ни дава нещо повече. Често се питам, a аз българка ли съм? Когато се занимавам с литературата на „чужди“ народи те не приемат гледната ми точка нито самата мен като чужденка. И когато с този мой опит се обръщам към българската литература, която не ми е специалност, от българска гледна точка ли го правя?
@mislidumi Курабийки букви – звучи страхотно 🙂 Има курабийки с форма на цветя, звездички, а букви е върхът 🙂 Това с щампите върху тениските пък ми даде идея, за която ще пиша по-после 🙂
🙂 аз си мислех и за голяма народна буквена супа, но се сетих, че те май са латински буквички, или не са?
🙂 Сестра ми обожава „супа от буквички“ – има я в пакетче, пакетчетата – във всеки магазин 🙂
По темата… не виждам нищо лошо в парадите… нали мотото беше „върви, народе възродени“, „духовно покори страните, които завладя със меч“. Това е по-скоро ариегардът, съвременните хора, които следват своята нишка във вермето и разнасят факела на книжовността.
Даже ме е яд, че никога няма да видя манифестациите, в които е участвала моята маминка – била е на върха на пирамидата от гимнастици и така са обикаляли града. Така се възпитава гордост, така се възпитава отношение. Денят трябва да е специален за всеки, всички трябва да вземат участие или поне да намерят своята малка причина да затаят дъх.
Светлина,
Размисли говори за конкретен вид паради, а не че по принцип не трябва да има парад за 24 май. Иначе и аз съжалявам, че няма как хората, които нямат лични спомени от времената, когато на манифестация се ходеше задължително и последствията за отсъствие бяха много неприятни, не могат да видят нещо подобно лично, освен ако не се разходят до Венецуела или Северна Корея. Може би и в Монголия все още хората „празнуват“ задължително. Иначе и аз се радвам винаги на хора, които излизат по улиците да празнуват 24 май по своя воля и творчески. На последния 24 май в София около паметника на Левски учители раздаваха здравец на минаващите и хората се спираха да говорят с тях. Беше много хубаво и спонтанно.
Мда, с тогавашните манифестации единственото отношение, което се възпитаваше беше една огромна досада от безкрайните дрилове за безупречно маршируване в права редица като войници (всички се равняват вдясно, първият гледа напред). Нали трябва училището да се представи добре пред официалните лица – защото манифестациите бяха също като военен преглед, със съответното приемане от тяхна страна. Дори и лентата „отличник“ не носеше удоволствие, убито от дните тренировка в набиване на крак, когато тайно си предпочитах да карам часове, вместо те да бъдат отменени с цел подготовка. След манифестацията единствената емоция беше всеки да се прибере колкото може по-скоро, за да пътува нанякъде със семейството си. Самите ученици не виждаха нищо друго, а ако е имало спектакли с гимнастици, те са били за трибуните и за хората отстрани.
Имам един прекрасен спомен от празнуване на 24 май и той беше в детската градина. Тя беше към училище, носещо името на Кирил и Методий. В навечерието на празника (буквално вечерта) който искаше по желание можеше да участва в украсяването на портретите. имаше истински огромни божури и ние трябваше да правим от тях гирлянди и венци. Сигурно ние мъничетата не сме помогнали особено, но беше емоция да видя големия портрет от главния вход съвсем отблизо.
Svetlina: „По темата… не виждам нищо лошо в парадите… нали мотото беше “върви, народе възродени”, “духовно покори страните, които завладя със меч”. Това е по-скоро ариегардът, съвременните хора, които следват своята нишка във времето и разнасят факела на книжовността.“
Подкрепям изцяло това мнение.
>“6. Месец за промоция на четенето …“
Това би било много подходящо за един празник, свързан с книжовността. Ама къде ти. Важното е да се отчете мероприятие.
>“Колко символично е, че те не са измислили всъщност кирилицата, която използваме сега и делото им лично няма общо конкретно с България,“
Всъщност има. Глаголицата е била подготвяна именно за България. Дали по заповед, или по лична инициатива вече не се знае, но идеята е била да ги пратят в България. После политиката в Константинопол се е променила и са заминали доста по на запад.
Празник на площада – това е, което искам да се случва всеки 24 май. С множество безплатни събития – концерти, например.
Pingback: Влюбени в науката на 24 май « Педагозите
Предложенията на Ели са супер. А кой определя как едно училище ще празнува 24 май? Предполагам, че имат доста свобода сами да решават. Особено ми харесва идеята да се дава възможност на самите ученици да „доизмислят“ празника. Сега виждам доста липса на въображение в отбелязването му.
всичко това е много хубаво. и не би струвало нищо.
за съжаление, няма властимащ, който е правоимащ и над вече с достъпност до общини, училища и институции въобще и на който българщината да е приоритетна.
не, не иде реч за ракия, пък те и ракия не пият.
поредният осакатен празник.
за мен.
а и за детето ми, което така и не разбра къде е празника.
на вън.
у дома четохме книжки.
като всеки ден.
всъщност, какво ли недоволствам – на мен явно ми празник всеки ден.
О. Празникът е наистина навън. Умът ми не побира как може малкото човечЕ да не е видяло цъфналите дървета, да не е припявало празничните песни, докато е било наредено в строй в училищния двор, как пък може да не е забелязало учителките с огромните усмивки и планините букети… Сигурно чак преди две-три години разбрах, че майка ми и баща ми са сгодени на 24ти май. Дотогава в нашето семейство се е празнувал друг празник – празникът не на азбуката, а празникът на знанието.
Цяла вечер мама да глади любимата рокличка с рибарче, баба тайно да приготви букет за мама (защото е учителка), със сестрата да си измислим малко римувано пожелание (пак за мама), да се молим да ни позволят сами да надпишем картичката за класната, да завиждаме на каките от 5 клас, които имат чорапогащници с пеперуди на глезените, цялото семейство да иде във фотото, за да се снима за спомен, да ни заведат на сладкарница „Виктория“, да поставим във витринката поредната грамота, хартиена пчеличка, да правим вази от шишета и гланцово блокче, защото не съществува съд, който да успее да побере празника… това беше за мен 24ти май.
Не е трудно да се разбере къде е празникът. Там – в сърцата и усмивките на хората. Няма защо да го търсим по трибуните или да обвиняваме поличките на мажоретките. Ако не можем да усетим нещо, има шанс проблемът да не е в нещото. Жал ми е за дечко. Четящото дете трябва да празнува своя ден. Не да чака някой друг да му го отпразнува по телевизията или на естрадата пред съвета.
малкото човече е наистина малко. няма 4 години още.
а и дърветата отдавна прецъфтяха. 😀
и не чете.
чета аз.
поздрав най-сърдечен 🙂
Хихи 🙂 Буболечка малка 🙂
Здравей Милк, Трендофис и останалите 🙂
Видях поста за 24 май на твоя блог и разбрах какво имаш предвид. Празникът наистина има лично и обществено измерение. Без второто не може, по принцип и защото този конкретен празник е свързан с някаква обединяваща идея. Празникът е ежегодната ни връзка с тази идея, която не е само наша. Затова е печално, когато общественото измерение разваля празника за децата и учениците, когато най-запомнящото се и главно в измерението става колко стройно са марширували, дали са им помахали от официални трибуни и колко време са чакали официалните лица окупирали пространствата пред паметниците на Кирил и Методий да си прочетат речта.
Пък що се отнася до фразата „духовно покори страните // които завладя със меч“, това пожелание уж от името на солунските братя към българския народ, лирично предадено от Стоян Михайловски, ми се вижда освен наивно и исторически пресилено също и доста недоброжелателно към засегнатите в случая нищо неподозиращи страни. Ако Турция, която е наследник на Османската империя, има всеучилищен химн в който се пее същото, нека се замислим дали това би ни се харесало. По същия начин и Гърция, а България все пак е била частица от византийската културно-политическа общност и такива куплети биха били фактологически съвсем подходящи. Абсолютно нелепо е тъкмо на този празник, с потенциал да бъде универсален, да се извикват такива културно-завлядяващи въжделения, защото на практика и противоречат на духа мy – неговият смисъл е културната независимост все пак… Ако искаме да да празнуваме букви отговарящи на нашия език и книги разбираеми от нас не можем да пеем насериозно такива редове.
Точно това „духовно покори страните/ които завладя със меч“ обобщава философията на соц училището: благоговеене пред авторитети по презумпция. А е напълно възможно училището да предизвика уважение към себе си като институция, възпитавайки критическо мислене. Слава богу и тогава имаше такива учители.
О, аз не съм дете на социализма. За мен химнът и особено тази част винаги са били нещо друго. Ти, съучениците ти, учителите ти, съседите ти… всички извисявате глас и заявявате пред света, че сте едно цяло, че сте силни, че има с какво да се гордеете.
Което изобщо не отменя критическото мислене.
Svetlina.
Нямах предвид теб конкретно. Чудесно е, че намираш толкова смисъл в официално-организираното празнуване. Аз лично предпочитам да има и офоциално, и неформално-организирано празнуване. Но иначе всички сме „деца на соациализма“, доколкото идеологията и практиката му са повлияли на манталитета на няколко поколения, включително на поколението, което те е отгледало и възпитало.
Обновени стари идеи и актуални нови. Чудесно! Мила Еllie, ти си сърдечен и обичащ нещата, с които се захваща човек, а това е важно в живота ни. За истинското възраждане е нужен вдъхновен и упорит труд. Минава се през период на оцеляване. Сега много училища в България имат тази дилема пред себе си. Убедена съм, че вдъхновението трябва да се върне във всяко българско училище, защото без него нищо не се получава. Можем да го направим единствено с мотивацията, че в него е най-милото ни – децата, а те след няколко години няма да са вече такива, но ще носят в себе си спомени.
Този празник на духа ни пази и ни помага „да обработваме градинката си“. За да радва всяко цвете с цялата си хубост, грижата за плевенето не бива да се подценява, а да бъде постоянна. Всички знаем, че това е процес. За него имат значение и отговорното отношение на държавата /от една страна/, и всяка полезна за практиката идея на един човек, един екип, едно училище, един град…/от друга/.
Благодаря за споделените размисли по толкова важен за обществото ни проблем!
Не можем да избягаме от динамичното време, затова „Киното като път към вълнуващия текст на хубавата книга“ е моето предложение.
Страхотни идеи имате, колеги! Мисля, че и официалното /осъвременено/, и неформалното празнуване имат място в живота ни.
Една интересна статия на Милена Кирова във вчерашния брой на Култура – и по темата за всеучилищния химн.
http://www.kultura.bg/article.php?id=15691
Интересна статия, наистина. Излиза че празникът е или културен или национален, не може и двете т.е. или ще се празнува с въображение от затворената общност на просветените или ще има патриотизирани униформени паради. Интересен е и парадоксът с изчезващата магия на словото. Книга написана на неразбираем език е по-ценена от невежите – оставя им илюзията за концентрирана вълшебна сила до която те могат да се докоснат прекланяйки се пред олтара и. Истинската книга обаче разваля магията – тя разказва за света в който живеем, свят в който няма магии, свят в който ние сме малки прашинки захвърлени в безкрая, свят в който трябва да се потрудим здраво с мислите си за да разберем нещо за себе си и средата ни. Естествено имаме Маркес, но той минава по-скоро за наслада отколкото за просвещение. Какво празнуваме тогава всички на 24 май? Разрушителят на магията, грабителят на илюзията? Та просветеност за огромна маса от хора означава псевдоумието на Дан Браун, в което тайни печати и скрити тъмни сили дърпат вселенските конци. Трябва ли да се празнува такова слово и ако не, то любимият ми празник изобщо празник ли е за масата с униформите? Изведнъж се сетих за смъртта на Сталин и Прокофиев случила се в един и същ ден и броят на хората посетили двете погребения… Но да, романтично е да вярваме че можем да привлечем всички в празникът на буквите ни, без това да се превърне в гордо разтръбяване на потеклото ни болгарско вкл. и двамата братя, които даже не са стъпвали в България 🙂
Така отбелязахме 24 май с клуба по гражданско образование, с който работя.
Може да не е най-оригиналното празнуване на празника, но поне е едно от доста продължителните.
@neuromantic, Не казвам, че празникът не може да е едновременно национален и културен. Само че смесването на тези две идеи в този празник измества истинското му значение. И става така, че обикновено националното взема превес, може би защото сме свикнали то да бъде доминиращото в един празник. И съответно национален започва да означава държавен, официалистки, военен и всичко останало, което 24 май всъщност не е.
Наистина е доста иронично, че първопричината за празника, идеята за окнижаването на свой език, е довела като следствие дo загубата на ореола на книгата за безкижните, като магическа. Но… няма защо да оплакваме тази загуба. Преди те са я почитали, но само почитането едва ли им е помагало толкова. Сега не се впечатляват от силата на книгата сама по себе си, но – смея да се надявам – са в по-добрa позиция да (изберат да) разбират поне малко повече от нея. В края на краищата, книгата е само начин за познание, а то зависи от човека, не от свръхестествената сила на един предмет. Затова аз обичам да си драскам бележки по моите книги – според мен, с този мой диалог им оказвам повече уважение отколкото ако им пазя страниците чисти.
Затова може да мислим, че празникът почита възможността хората да опознават света и себе си чрез книга, а ако не го правят, това е друг въпрос, на който магията и осланянето авторитети не е алтернатива.
То и всеки празник би трябвало да е празник на свободния избор.
Благодаря за интересните мисли…
Седмият начин всъщност трябва да бъде първият. След като празнуваме светите братя Кирил и Методий – първо в храма на литургия. И тогава всичко друго. Защото те са преди всичко християнски светци и преводачи на Свещеното Писание и тогава всичко друго. Ама колко са християните в храма на този ден? И не са седнали да създават българска култура и да се изявяват като творци, че само това да им гледаме. Целта им е била просвещение в християнската вяра на разбран език! Това е изначалното им служение. Всичко друго е размиване на делото им.
Ами то и Коледа преди всичко друго е бил езически празник, но това не значи, че християните са длъжни да да го празнуват както е било първоначално. Символиката, интерпретацията и значението на един празник се мени с времето, културата и с личните възгледи.
Все пак братята Кирил и Методий не са казали никъде, че идеята им е обратното на това. Те не са създавали никаква българска култура (точно това се опитвам да кажа), а са промотирали възможността всеки език да бъде културен. Просто тогава културата е била в рамките на християнството.
Статията е интересна и буди размисли.
Невежеството е враг, който нито едно напреднало общество няма да толерира. Периодите, когато това не се случва, са свързани неизбежно с изоставане и регрес. Ако пропадането е много дълбоко, завръщането се отлага във времето. Мисля, че всички, които сме направили своя избор, се съгласяваме с това.
Индивидуалният ръст се мери с позитивно за обществото присъствие и се повишава чрез резултатите от него. Капсулиране на съсловни групи в сферата на образованието, науката и културата е имало винаги. То е полезно, защото позволява максимално съсредоточаване на усилията в посока духовни постижения. В дискусии там те се раждат, но имат смисъл, когато до тях по един или друг начин се докоснат повече хора. Ако капсулирането затруднява или /още по-лошо/възпрепятства комуникацията…тогава дейността в сферата на духовното се обезсмисля.
Истински свободен избор се прави при готовност за такъв. Не разбираш ли нещо, няма как да останеш в него. Никой не се е родил знаещ. Това става постепенно, на етапи – по-бавно или по-бързо.
Всеки писмен паметник е възможност за опознаване на света и себе си. Празникът също. „Възпитаният избор“ е по-добрия избор, защото той открива възможност да се възприема от индивида като привилегия /способност да дава, след като е получил/. Само възможност…В други времена, а може би в други цивилизации…сигурно са я използували повече…:)