Знаехте ли, че „Тръгнал кос“ е стара немска детска песничка, в която се говори за малкия Ханс, който тръгва по света и после се връща у дома пораснал?
А че българският химн до 1944, Шуми Марица, е адаптиран от немския марш Когато войниците маршируваха през града?
А за източника на Сладкопойна чучулига в Италианското капричо на Чайковски (5:20):
В това няма нищо ново. Адаптирането на нови текстове към стари мелодии е старо колкото средиземноморските цивилизации и често използвано през Средновековието и по-късно. Процесът се нарича контрафактум. Въпреки концепцията за авторското право, появила се през Новото време, все още се среща до днес. Нейна вариация, например, са кавърите. Сигурно знаете, че Лили Иванова изгрява на базата на Рита Павоне, един от най-известните хитове на Емил Димитров („Хубавата Джиджи“) е префасониран от Далида, а много песни на любимите на сърцето Щурците, ФСБ и Диана Експрес са версии от Дийп Пърпъл, Юрая Хийп и други, изградили идентичността ни през последните 30 години.
В това няма и нищо лошо. Сигурно сте виждали брилянтния документален филм на Адела Пеева Чия е тази песен (2003), в която тя разследва една балканска мелодия, съществуваща с коренно различни текстове в България, Сърбия, Турция, Албания, Гърция и другаде на Балканите. Фолклорът е такова нещо, което прескача граници и култури и мутира при тези свои пътешествия. За отбелязване в случая е обаче, че песента е била пламенно обявявана за изконно национална навсякъде, където авторката я е срещала.
Не е важно, че песните са били заемани за други цели и от други езици. Важното е да го знаем или най-малкото да не се хващаме толкова стръвно за тях като изконни емблеми на национална идентичност. Да знаем, че нещата са по-сложни от такова опростяване, иначе рискуваме сриване на самочувтстието ни като разберем историята им.
И да, ако кажем, че нашата идентичност е градена с помощта на култовото „След 10 години“ на ФСБ, е проблем да не знаем, че идва от „L’amico di ieri“ на малко известната италианска група Le Orme.
*С безценната помощ на любимата ми библиотекарка в Америка, Албена Цанкова 🙂
Размишльотини 
Напълно съм съгласна. Само едно малко уточнение: идентичността ни е градена чрез „След десет години“ на ФСБ :))
Мерси, поправям го 🙂
Лошото е обаче, че след след като Пърпъл се спряха, спря и вдъхновението на Митко Щерев. И на другите за жалост…
Ех, ех. Че ляво ориентираните сте интернационалисти е ясно, но мислех че най-големият ви враг са държавните символи, а ето че и музиката се оказва институционализирана лъжа която замъглява трезвия поглед на пролетариата.
Обаче… Вторият и третият ти пример (клип) не могат да минат за заемки дори по закона за авторското право където се изискваше май повече от 30% прилика. Маршът има точно два такта прилика, а при Чайковски трябва да имаш много развинтено въображение за да разпознаеш в него Сладкопойната Чучулига (но левите имате в излишък от него, което установих когато бай далай разпозна нацистки символ в логото на водафон). Хубавата Джиджи даже не съм я чувал, а мислех че знам по-известните песни на Емил Димитров. Абсолютно не съм съгласен че много от песните на Щурците и Диана Експрес са версии на английския рок (макар и вдъхновени от него, което е безкрайно различно) и за човек с някакъв музикален усет звучат доста южно, което прави връзката абсурдна. Много по-близо сме до италианската музика, което доказват и ФСБ с единствената им чужда песен.
Мисля че българската музика е много интересна и уникална и ми е еднакво любима заедно с английската (говорим за 20ти век). Та може би е време да чуем откъде британците откраднаха тяхната музика и дали трябва да се гордеят със себе си или да припишат всички заслуги на, да речем, Ориента (да, знам за Кашмира на Цепелин). Ако последвам логиката ти трябва да те заподозра в кражба на текстове от Достоевски, защото използваш някои негови думи, както и словосъчетания… Ето така едно красиво интелектуално понятие – контрафактум – показа колко далеч може да е от реалността. Макар хич да не съм голям фен на България, в този музикален случай самочувствието ми не се срина никак.
Ами в такъв случай ще трябва да обявим всички фолклористи за ляво ориентирани интернационалисти.
Законът за авторско право няма нищо общо тук.
Законът има общо доколкото хората са преценили че под определен праг на прилики е безмислено да се говори за заемки, защото е невъзможно творческите продукти да се различават напълно. А ти говориш за адаптиране на текстове към стари мелодии. Не може три ноти да се наричат стара мелодия. Количеството на музиката по света е колосално и вероятността да уцелиш нова комбинация от малък брой елементи не е голяма, особено ако опитваш да „говориш“ на определен език, като английски или немски. Нашите групи от соца (примерно) са искали да звучат западно, затова им се е наложило да ползват съответния музикален речник. Едва ли щяха да убедят някой че правят рок ако бяха диплили трели на гъдулка.
Ще обявим всички фолклористи за интернационалисти ако се окаже че всички те намират много от източниците на мелодия извън границите на страната ни (които на всичко отгоре не са и константа). Обикновено когато някой желае да звучи ерудирано набляга на баланса. Все има нещо което ние сме дали на света, но четейки този блог оставаш с впечатление че цялата страна е сбирщина от културни артефакти (което е вярно за всяка страна) забъркани в ужасна манджа от най-бездарния готвач. А музикални таланти имаме… Интернационалът приписа Македония на Югославия, а нещо подобно виждам тук само че в интелектуалната равнина.
Сега, с подробно за всяка творба ли да пиша?
Ето ти цитат от уикипедия за „Шуми Марица“:
В средата на 19-ти век в гр. Шумен оркестърът на унгарския емигрант Шафрани популяризира немската песен „Wenn die Soldaten durch die Stadt marschieren“ („Когато войниците маршируват през града“). Мелодията се харесала на котленския учител Атанас П. Гранитски (1820-1874), който учителствал в Шумен от 1859 до 1862 г. Той пригодил към нея думите на стихотворение („Слънце-зорница“), писано от самия него още през 1855-56 г. и така се появява песента която се счита за междинно звено между немския марш „Wenn die Soldaten“ и „Шуми Марица“.
За „Сладкопойна чучулига“ не мога да ти пейстна, но да знаеш, че приликата в музиката не се изразява в брой конкретни ноти, които се повтарят. Има много повече неща, които показват прилика, родство, влияние, като например пропорции, тоналности, мотиви и подобни.
Българските групи и певци не само са искали да звучат западно, но са изпълнявали чужди кавъри – срещу съответния лиценз, разбира се. Това се знае, пише го в кредитите на изпълненията им и така нататък. Разтърси се малко: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=241098
Това е била причината съответните оригинални песни да не се разпространяват в България и така нататък. Притеснява ли те това всъщност?
Освен наистина ти препоръчвам да научиш малко повече за фолклора, виждам, че не познаваш материята и ще те изненадат много неща. Между другото, той не приписва нищо на никоя страна, защото ключът е именно, че нищо не може да бъде приписано на никоя.
Не можеш да ми пейстнеш за нищо освен за марша. Притесняват ме не кавърите, а идеята, че „много песни на любимите на сърцето Щурците, ФСБ и Диана Експрес са версии от Дийп Пърпъл, Юрая Хийп и други“, т.е ползващи чужди мотивчета оплетени в бяла,зелена и червена прежда. Въпросните имат по два-три кавъра, които не претендират да са друго освен кавъри, но изведнъж се оказа че националната идентичност е застрашена. Соц-естрадата изобщо няма да я коментирам.
Знаех че ще се хванеш за Шуми Марица понеже първите два такта очевидно са изкопирани. Сигурен съм че това дело има дълга история. Но дори в този случай в единия марш имаме маршируващи германски войници, в другия – български. Това просто са две различни песни, две различни истории, започващи с „имало едно време едни войници“. Те звучат различно. Вече казах за разликите в музикалния език. На немски и любовните песни ще звучат като марш. Но нали не искаш да ми кажеш че всички които говорят английски повтарят Шекспир?
Обещавам да знам занапред за конкретните ноти… В музиката абсолютните стойности нямат особен смисъл. Тоновете са честоти, а хармонии се получават от кратни на основния тон, тъй че винаги говорим за пропорции. Тоналността е обща схема в която можеш да напъхаш много форми – нещо като жанра в литературата. С една тоналност можеш да направиш различни мелодии от различни периоди. Родство и влияние са понятия които са далеч от адаптирането. Приликите се определят основно от дължината на мотивите и техните пропорции тъй като музиката, както и текста е поредица от символи. В случая с чучулигата имаме прилика от 1%. Дали тя е източник на нещо можем само да спекулираме.
В случай че не съм се изразил ясно, тоналността и другите термини от музикалната теория са математически понятия които са недостатъчни за описание на народната искра. Всяка искра е хаос и не се поддава на стандартен анализ. Иначе всички сме хора, да, имаме прилики и родства.
Да чуем как е по закона за авторското право: до колко такта прилика. Аз съм самодеец, но при слушане на „Танц на огъня“ на Мануел де Файя и „Танц на саблите“ от Арам Хачатурян, нещо ме човърка. Чудна е песента на Куин „Ние сме шампиони“, но защо запявам с нея предишния химн на СССР? Чух и за „Ставай, страна огромная“, че била и тя натъмънена от вече готово произведение.
Като дете първите ми впечатления от джаза и световната естрада дойдоха от улицата с пародиите на култови парчета. Тогава чух вица за Том Джоунс, който завършва:“Как няма да съм ядосан, цял свят разправя, че пея като Бисер Киров!“. В цирка имахме прекрасна клоунада, която именно с осмиваща цел правеше контрафактуми, комикът Седой през 60-те години( какво грозно име-куплетист го зовяха) явно е поназнайвал много добре естрадата и джаза, за да прави блестящи пародии, виж само оттогава „Участвайте в тотото, другари“.
Май нещата са разположени в друга перспектива. Далеко преди появата ни по родните сцени злостни чужденци ни обират хватките. Битълсите с десетилетия напред запяват и засвирват като самодейците от читалището на Вакарел…. Това поне е видимо, но един приятел, много заядлив, чете по три книги едновременно и псува ябанджиите, които понякога и с век преди нас ни обират класиката. Тъпо е да кажеш, че нашенец е 16-то индиго на класик от Европата, тъкмо обратното-онзи е изприпкал да ни преджоби. Даже има множество случаи и в науката, когато в странство , вместо отдолу да се разпишат като преводачи, те държат на авторство, и то с десетилетия преди нашенци да направят епохалните си открития.
КАК ДА НЕ СИ ГОРД, ЧЕ СИ БЪЛГАРИН!
А за такива случаи като Жеко Спиров от Косматица и Спиро Агнев от Гнидобрадско, дето си ги присвоиха чужденците за своите си Шекспир и Спиро Егню, халал да им са, ние си имаме в изобилие таланти!
От името на моя заядлив приятел, който е по-конспиративен даже и от РМС преди 9 септември 1944г., и то в такава степен, че утрешната история ще се чуди дали изобщо ги е имало:
А при случаи на самоплагиатство: то обикнат похнат в джаза ли е, или си е най- обикновено дрънкане на една струна по навик, а и от страх да не надничаш в собствения кладенец, където кофата удря внече в пясък………
Емват най-редовно чалгата, но в една историческа перспектива кое за тогавашното време е било такава свирня. По кабаретата ни в София през 30-те години на прежния век се стича помията от увяхналата вече австро-унгарска империя с нейните локали. Дали и лобут няма да си изпрося, но все пак да попитам: на Добри Чинтулов мелодиите по чий образец са? Чуват се разни приказки, но все таки човекът е бил любвеобилен и е милеел искрено Отечеството си, иначе…..Нека си кажат думата познавачите….
Някой си е направил труда да проучи нещата, да документира, да се обоснове, и все ще се намерят разни тролове които да политизират и да сатиризират. Ама че досада. Много ми харесва блога и благодаря на автора, който или която видимо знае повече от нас интернет-кибиците 🙂
А пък „Аз съм Гошко хубавецът“ е по полско-еврейско танго
Унивесальные электропроводные смазки ООО "Берс"
http://supercontact.ru/ – Click here…
Много хубава статия. И никак не мога да се съглася с каквото и да било политизиране на въпроса.
А колко неща са прехвръкнали от чужбина и са се заселили трайно в градския ни фолклор! Някои от тях изглеждат куриозни. Така например, нямаше да повярвам, че популярната песен „В село Бреница с вино карат воденица“ е хавайска мелодия, ако не бяха ми пуснали да чуя оригинала от стара грамофонна плоча. Други звучат толкова по унгарски сякаш са излезли от някой кафе-шантан, където свири маджарски оркестър („Снощи те видели нашенци край село“).
Колкото до „Шуми Марица“ това, че е немска войнишка песен, е добре известен факт. Когато преди години се обсъждаше във Великото народно събрание въпроса за националния химн, за отхвърлянето на „Шуми Марица“ много натежа аргументът, че оригиналният текст има доста фриволен характер и е добре известен в немскезичните страни (когато войниците маршируват през града момичетата казват ой-ца-ца). Заради фриволния характер на оригиналния текст се е стигало в миналото до конфузни ситуации при посрещането на официални гости от чужбина. Имах нещастието лично да се убедя, че много австрийци възприемат „Шуми Марица“ като немска войнишка песен и са доста учудени да разберат, че тази весела войнишка песничка е бившият ни национален химн.
Страхотно е! Особено за „Тръгнал Кос“, никога не бях чувала преди, че е немска.