Продавач на надежда (non-profit)

Снимка: Ели Иванова

Тези дни прочетох Пипи за рекламното послание, използвано от Джони Уокър „Кой, ако не ти? Кога, ако не сега?“ Всъщност този израз идва от Талмуда, по-точно от мъдрецa Хилел (патрон на днешните еврейски студентски организации в САЩ) и е символ на силата на осъзнаването на отделния, смятан за безпомощен човек, изправен пред лоши обстоятелства. Фразата е древна, вече станала крилата, известна и като заглавие на книгата Ако не сега, кога? на италианския писател Примо Леви. Книга за това как шепа еврейски… как да го наречем? партизани през Втората Световна Война безразсъдно брoдят Европа от Русия до Италия и участват в Съпротивата. Примо Леви е бил депортиран в Освиенцим и оживял, а книгата е писана през 1984.

В България Примо Леви бе почти неизвестен, за разлика от неговия съименник Карло Леви (без роднинска връзка), който е писал пък Христос се спря в Еболи, за заточението си в Южна Италия през фашиcткия период. Карло Леви е бил комунист, оттам по-специалното българско отношение към него.

Карло комунистът пише за своето заточение кaтo безсилие да направи нищо, заразен от песимизма на селяните южняци, до които – според тях – дори и Христос не бил стигнал, за да им донесе надежда. Примо, антифашист, но не комунист, се самоубива през 1987, неспособен да понесе мисълта, че несправедливо е пощаден от съдбата да оцелее през Холокоста, а други по-заслужаващи са загинали. И все пак, каква обратнопропорционална разлика в посланието на книгите им. Евреите герои на Примо са заплашвани от погром, но продължават уж безсмисления си преход; живеят истински и с надежда, за разлика от селяните от италианския Юг, които уж са стъпили здраво на земата си и въпреки това ca покрусени от апатия. (Което ми припомня легендата за Скитника Евреин и неговото оцеляване през вековете.)

Надеждата като тема доминира напоследък, заедно с нейните нарочени роднини Ентусиазъм, Радост, Наивност и Самозаблуда. Нo най-много скептицизъм и дори цинизъм по неин адрес цъфти в българското пространство. Кой каквато статия за победата нa Обама да пише, винаги настоява да си каже, че не е обаманиак и не вярва в неговите послания. Да се чуди човек дали българите изведнъж са станали по-прагматици от американците, които уж държат запазената марка за това, а последните са се превърнали в последователи на месиански култ „Вервайте ми“. Надеждата бе осмяна като утеха за наивници.

Колко различно е обаче това отпреди две седмици, когато пък имаше Blog Action Day за бедността. Тогава бедните бяха обвинявани, че не полагат достатъчно надежда, за да упорстват, да вървят напред и да си намират път към по-добро бъдеще.

Кога надеждата е хубаво нещо и кога не е?

Ако съпоставим двете скорошни събития, свързани с надеждата, едното е политическа промяна, а другото е начин за собствено оцеляване. Значи, по българската логика надеждата е необходим инструмент за лично добруване, но e смешна наивност при политически процеси, включващи цялото общество. Един вид, не можем да се надяваме, когато има и други хора въвлечени в процеса. Един вид, ако нямате надежда да преодолеете бедността, това е (ваш) проблем, а ако се надявате в резултат от избори, сте наивници.

Надеждата е еволюционен механизъм. Животните също могат да я имат и за тях това може да означава живот вместо смърт. Четох за един експеримент с мишки, карани да се борят за живота си в басейнче с вода. Когато на едната група е давана възможност да стъпи на дъсчица след даден период от време, при последващо „експериментиране“ те се държали на повърхността по-продължително време, очаквайки спасителната дъсчица, дори доста по-късно от момента, в който преди това са я получили. А някои от тях междувременно се докопвали до брега. Другата група, която нямала такъв предварителен обнадеждаващ опит, се издавяла по-рано.

Някой може да каже: така или иначе мишките зависят от късмета си и от експериментатора. Каква е ползата да се удавят по-късно вместо по-рано? Неизбежното така или иначе ще дойде. Ами каква е ползата тогава човек да се мъчи да живее, след като така или иначе ще умре? Защо да се храни, като пак ще огладнее?

Без да влизам във философстване за смисъла на живота, ето една скорошна статия от любимия ми Роджър Коен. Надеждата се е смятала за порок и злина от древните гърци. Била е единственото опасно зло, което Пандора не пуснала от кутията. Но после се наложило и него да пусне, за да излекува отчаянието. Песимистът Ницше също я заклеймява, задето удължавала човешкото страдание.

Да, надеждата може да е самозаблуда. Както самият Коен е казвал нaскоро, тя е причината да се появят толкова много теории, че стига да искаш нещо много силно, вселената ще се организира да ти го даде. Книги self-help за положително мислене. Непризнаване на реалността и wishful thinking, за да се постигне такова мислене. Дори и бушовата faith-based икономика. И всичко това е причина за сегашната финансова криза, чиито основи били въобразяване и надежда.

Но надеждата може да служи за друго и то съвсем прагматично. Може да развива интуиция, която да помага в създаването на дългосрочни стратегии. Може да е просто допълнителна енергия, доза духовен кофеин, която да ни дойде на помощ в момeнт нa aпaтия и да ни бута напред. Може да ни помогне да не се заплитаме в детайлите на настоящето, а да държим под око голямата цел. Да е смазка, която да изглажда ежедневието. Може да ни избави да не бъдем хипнотизирани от изчисления колко точно е голяма вероятността за неуспех.

Ентусиазмът, породен дори не от победата, а от кампанията на Обама, не е това, в което го обвинява вездесъщият български скептицизъм. Изобщо не е същото като българската тенденция хем да сме цинични към политиците, хем да очакваме от тях Месия. Защото той генерира ентусиазма чрез лично участие на ниво grassroot и съответно обвърза успеха с ангажираността на хората, а не с месианско благоволение, че някой „ще ни оправи“. Тя е въпрос на инвестиция в бъдещето на дребно, на ниво всеки човек – на енергия, емоция, време. Някакси не мога да си предствя американец да каже „Абе няма смисъл“. Даже не знам как би могло да се преведе на английски.