Човекът, който искаше да оздравее

Дино Будзати

Около голямата лечебница за прокажени на хълма, на един-два километра от града, обикаляше голяма крепостна стена, а по стената ходеха часови. Измежду тези стражи имаше надменни и недостъпни, но пък други бяха милостиви. Затова към здрачаване прокажениците се събираха в подножието на стената и разпитваха по-близките войници. „Гаспар“, казваха примерно, „какво виждаш тази вечер? Има ло някой по пътя? Колесница ли, казваш? Каква е тази колесница? Осветен ли е палатът? Запалиха ли факлите на кулата? Да не се e върнал принцът?“ Така караха неуморно с часове и макар че правилникът го забраняваше, добросърдечните стражи отговаряха, като често измисляха несъществуващи неща: минувачи, светлини, пожари, дори изригвания на вулкана Ермак, тъй като знаеха, че всяка новост бе приятно развлечение за тези хора, осъдени да не излязат никога оттам. Дори тежко болните, умиращите, участваха в сбирката, докарани на носилка от тези, които бяха на крака.

Само един от тях не идваше, един младеж, влязъл в лечебницата преди два месеца. Беше знатен, благородник, преди това красив, както можеше да се отгатне, защото проказата го бе нападнала с рядко срещана сила и за кратко бе обезформила лицето му. Казваше се Мсеридон.

„Защо не идваш?“, питаха го минаващите край колибата му, „защо не идваш и ти да чуеш новостите? Тази вечер ще има фойерверки и Гаспар обеща да ни ги опише. Ще бъде страхотно, ще видиш.“

„Приятели,“ отговаряше кротко той на прага, закрил лъвското си лице с бяла кърпа, „разбирам, че новините от стражите за вас са утешение. Това е единствената връзка с външния свят, с града на живите, която ви остава. Така ли е?“

„Така е, разбира се.“

„Това означава, че сте се примирили никога да не излезете оттук. Пък аз…“

„Ти какво?“

„Пък аз ще оздравея, аз не съм се примирил, аз искам, разбирате ли, искам да стана както преди.“

Сред другите, пред колибата му, минаваше мъдрият старец Яков, старейшината на общността. Той беше най-малко на сто и десет години и проказата го разяждаше почти от век. Нямаше дори подобие на крайници, не му се различаваше нито главата, нито нито ръцете, нито краката, тялото му се бе превърнало в нещо като треска, с диаметър три-четири сантиметра, което кой знае как пазеше равновесие, с перчем от бели коси отгоре и приличаше, общо-взето, на онези мухобойки, използвани от благородните абисинци. Загадка бе как виждаше, говореше и се хранеше, защото лицето му бе унищожено и не се виждаха отвори в бялата коричка, която го покриваше подобно на брезова кора. Но такива са загадките на прокажениците. А що се отнася до ходенето, понеже бяха изчезнали всякакви крайници, справяше се с подскоци с единствения си крак, заоблен като накрайник на бастун. Общият му изглед не бе ужасяващ, а забавен. Просто човек, превърнат в зеленчук. И тъй като бе много добродушен и умен, всичко го уважаваха.

Като чу думите на Мсеридон, старият Яков спря и каза: „Мсеридон, бедно дете, аз съм тук от почти сто години и от всички, които заварих или влязоха след мен, никой не е излязъл. Такава е болестта ни. Но и тук може да се живее, ще видиш. Един работи, друг обича, трети пише стихове. Има шивач, има и бръснар. Може човек да бъде и щастлив, поне не по-нещастен от хората навън. Но тежко ти, Мсеридон, ако духът ти се разбунтува и не се пригоди, а се стреми към някакво абсурдно изцеление; тогава сърцето се пълни с отрова. “ И докато говореше, старчето клатеше белия си перчем.

„Аз пък,“ отвърна Мсеридон „трябва да оздравея. Аз съм богат – ако можеше да се изкачиш на стената щеше да видиш палата ми, с два блестящи сребърни купола. Там са конете ми, които ме очакват, кучетата ми, ловците ми и нежните млади робони, които ме чакат да се върна. Разбираш ли, мъдри бастунчо, налага ми се на оздравея.“

„Ако за оздравяването стигаше само нуждата, то щеше да е много просто,“ каза Яков с добродушен смях. „Кой повече, кой по-малко, всички щяха да се излекуват.“

„Ама аз“ запъна се младежът, „аз имам начин да оздравея, който другите не познават.“

„О, предполагам“ каза Яков, „винаги има хитреци, които предлагат на новопостъпилите тайни чудотворни мазила и лекове. И аз се излъгах, когато бях малък.“

„Не, аз не употребявам мазила, използвам само молитва.“

„Молиш се Господ да те изцери? И така си убеден, че ще се излекуваш? Да не мислиш, че ние не се молим? Не минава вечер без да се отправяме към Бог с мисълта. Но кой ли…“

„Всички се молите, вярно е, но не като мен. Вие вечер отивате да слушате новините на стражите, а аз се моля. Вие работите, учите, играете карти, живеете долу-горе като останалите хора, а аз се моля, освен във времето, строго необходимо да ям, пия и спя, моля се без прекъсване и освен това дори когато ям се моля и дори когато спя. Такава воля имам, че понякога сънувам, че съм коленичил и се моля. Вашата молитва е игра. Истинската молитва е огромно усилие и аз вечер съм капнал от умора. А колко е трудно призори, като се събудя, да започна веднага да се моля; тогава и смъртта ми се струва за предпочитане. Но после правя усилие и коленича. Ти, Якове, като си стар и мъдър, би трябвало да ги знаеш тези неща.“

Тогава Яков се заклати, като че ли с мъка се държеше прав, и топли сълзи набраздиха пепелявите му люспи.

„Така е, така е,“ хлипаше старецът, „и аз, като бях на твоята възраст… и аз се хвърлих в молитва и се държах здраво седем месеца; раните ми се затваряха и кожата ми се заглаждаше… лека полека се изцерявах… Но после не издържах и цялото ми усилие отиде на вятъра… нали виждаш на какво съм заприличал…“

„Значи“ каза Мсеридон „не вярваш, че аз…“

„Господ да ти помогне, не мога да кажа нищо повече, освен Всемогъщият да ти даде сили,“ промърмори старецът и заподскача към стената, където тълпата се беше насъбрала.

Затворен в колибата, Мсеридон продължи да се моли, глух за зова на прокажените. Стиснал зъби, с мисъл насочена към Господ, плувнал в пот от усилието, бореше се със злото и лека полека омразните кори се свиваха по краищата и после падаха, като оставяха след себе си обновена здрава плът. Междувременно беше се разчуло и край колибата му постоянно имаше групи любопитни. Мсеридон вече бе смятан за светец.

Беше ли победил или всичкото това усилие бе напразно? Имаше два лагера, за и против упорития младеж. Докато, след почти две години уединение, един ден Мсеридон излезе от колибата. Слънцето най-после освети лицето му, което вече не носеше следа от проказа, не приличаше на лъвска муцуна, а светеше от красота.

„Оздравял е, оздравял е!“ викаха хората в колебание дали да заплачат от радост или да се оставят на завистта. Мсеридон наистина бе оздравял, но за да може да излезе от лечебницата му трябваше документ.

Отиде при служебния лекар, който всяка седмица минаваше визитация, съблече се и го помоли да го прегледа.

„Млади човече, може да се смяташ късметлия,“ бе отговорът, „трябва да призная, че си почти оздравял.“

„Почти? Защо?“ запита младежът с горчиво разочарование.

„Виж, виж тази грозна коричка,“ каза лекарят, като показваше с показалка, за да не го докосва, една точка колкото бълха с пепелив цвят, на кутрето на крака. „Трябва да премахнеш и това, за да те пусна навън.“

Мсеридон се върна в колибата си и дори сам не знаеше как успя да понесе удара. Смяташе, че вече е спасен, беше отпуснал всичката си енергия, вече се бе устремил към наградата, а вместо това трябваше да продължи изнурението.

„Кураж,“ подканяше го старият Яков, „още едно малко усилие, най-трудното вече го мина, би било лудост да се откажеш точно сега.“

Бе някаква микроскопична неравност на кутрето, но като че ли не искаше да се предаде. Един месец, после два непрекъсната молитва. Нищо. Трети, четвърти, пети месец.

Нищо. Мсеридон щеше да изостави всичко, когато една нощ, прекарвайки ръка по болния крак, както правеше вече механично, не намери коричката.

Прокажените го вдигнаха триумфално. Беше вече свободен. Беше отдадена почест пред стражата. После единствен старият Яков го прирдужи с подскоци до външната порта. Бяха проверени документите, ключът в ключалката се завъртя със скърцане и часовият отвори широко вратата.

Появи се светът окъпан в слънцето на ранната утрин, свеж и пълен с надежди. Горите, зелените ливади, пойните птички, а в далечината се белееше градът със снежните си кули, терасите обточени с градини, плющящите знамена, високите хвърчила с форми на дракони и змии; а долу, скрити, безброй жизнени истории и възможности, жените, похотта, охолството, приключението, дворът, интригите, властта, оръжието, човешкото царство.

Старият Яков наблюдаваше лицето на младежа, любопитен да го види осветен от радостта. И наистина Мсеридон се усмихна на простора на свободата. Но само за миг. Веднага след това младият благородник пребледня.

„Какво ти е?“ попита старецът, с предположение, че възбудата му е отнела дъха. Стражът се обади: „Хайде, по-скоро, младежо, излизай навън, че трябва да затварям веднага, не ме карай да те подканям.“

Но Мсеридон отстъпи назад и закри очи с ръце. „Ох, ужасно е!“

„Какво ти е?“ повтори Яков. „Зле ли ти е?“

„Не мога!“ каза Мсеридон. Пред него видението изведнъж се промени. На мястото на кулите и на куполите сега се простираше отвратителна мизерия от прашни съборетини и вместо флаговете над покривите се стелеха ивици от сажди и смрадлив прахоляк.

Старецът запита: „Какво виждаш, Мсеридон? Кажи, да не виждаш гнила развала там, където всичко беше превъзходно? На мястото на палатите – долни колиби? Така ли е, Мсеридон?“

„Да, да, всичко се превърна в нещо ужасно. Защо? Какво се случи?“

„Знаех си,“ каза старейшината, „знаех, но не смеех да ти кажа. Това е съдбата на нас, хората, всичко се плаща на скъпа цена. Не се ли се питал кой ти даваше сила да се молиш? Твоите молитви бяха такива, че не им се съпротивяваше дори и небесният гняв. Ти победи, сега си здрав. И плащаш.“

„Плащам? Защо?“

„Защото милостта те държаше. А милостта на Всемогъщия не щади. Оздравя, но не си вече същият. От ден на ден, докато милостта действаше в тебе, без да знаеш ти губеше вкуса към живота. Оздравяваше, но нещата, заради които жадуваше да оздравееш малко по малко се отронваха, ставаха призраци, плаващи парцали по морето на годините. Знаех си. Мислеше, че побеждаваш, а всъщност Господ те надвиваше. Така завинаги загуби желанията си. Богат си, но сега парите нямат значение за теб; млад си, но жените не те интересуват. Градът ти изглежда обор. Беше благородник, но си светец, виждаш ли как всичко съвпада? Най-после си наш, Мсеридон! Единственото щастие, което ти остава, е сред нас, прокажените, да ни утешаваш… Хайде, часови, затваряй вратата, ние влизаме.“

Часовият затвори крилото към себе си.

–-

Превод: © 2008 Ели Иванова, всички права запазени