Защо не харесвам Марио Варгас Льоса

Както споменах на Яна, не харесвам Марио Варгас Льоса. Той пише за две неща: диктатори (и техните човешки и властови отношения) и социална еротика, и двете от които имат потенциала за невероятен краен резултат, сочен и странен като зелено манго. Но аз много съм му гневна не защото е лош писател, а защото в книгите му, въпреки големия потенциал и много интересни находки, той ги пропуска по най-глупавия начин.  Точно като футболист със златен ритник, който изпуска топката.

Ето например Панталеон и посетителките. Щастливо новобрачен капитан от перуанската армия, морално чист и отдаден на службата си, получава армейско поръчение. Да установи система от бордейски услуги, тоест гост-проститутки за поделението си, за да предотврати зачестилите изнасилвания сред местното население от страна на войниците си.

Като истински военен, Капитан Пантоха се заема съвестно със заданието си, брилянтно го проектира и изпълнява. Същата тази отдаденост и съвестност обаче неминуемо го води до морално падение: да преспи и после да се пристрасти сексуално към най- съблазнителната от „посетителките“, а след убийството й да си навлече гнева на висшестоящите във военната йерархия.

Това е един от най-завладяващите парадокси в литературата и философията, които Варгас Льоса е напипал, в сюжет с много понтенциал: как един индивид, следвайки до перфектност (а не нарушавайки) законите на обществото и моралните му норми всъщност логично стига до деградация именно според същите тези норми. Това не е нова идея, но нали всяко поколение и общество имат право да изследват от своя гледна точка големите теми на цивилизацията и да стигат до различни заключения. Пък и съчетанието на проституция с военна институция е направо златна мина. Какво прави с тази възможност Варгас Льоса обаче?

Първо, прави такива несръчности със сюжета, че разваля цялото удоволствие. Примерно, след като Пантоха е порицан, задето е присъствал на погребението на проститутката във военна униформа, той получава друг шанс за кариера и бива пратен в още по-затънтен район. Това е неубедителният край на романа, който те кара да се чудиш, „Хм, това ли е?“ и да прелистваш нататък в търсене на нещо повече.

Дори и самият стил на писателско разследване разваля ефекта на заложения конфликт. Липcва поне малко психологизъм, който да подчертае иронията на развиващото се действие. Пред читателя се редят някакви драматични факти и случки, но липсва някаква поддатка, която да покаже колко саркастично е такова развитие. Чак накрая евентуално може да се замислиш. Пък романът е замислен като комедия, в края на краищата, а не е полицейска хроника. Дори и интелектуално гледната му точка да ти хареса, липсва удоволствието.

Денят на козела e друг пример, който ме ядоса още повече, защото става дума за многостранична панорама на една диктатура, за която не се знае много извън Латинска Америка: Трухийо в Доминиканската Република. Не бих казала, че е картография на структурите на власт, за което го похвалиха от Шведската академия, а картография на отношенията между различни хора на различни нива в йерархията на властта – диктатор с шофьора си или с камериера си, шофьора с жената на министъра, министъра с прислужницата… Защото един диктатор става диктатор само ако има харизма да убеди в силата си достатъчно хора и да изгради около себе си мрежа на лоялност от хора в най-разнообразно социално положение. И да съумее да обърне техните преплетени отношения в своя полза. Въобще невероятна възможност за една диктаторска Война и мир (грубовато казано).

Обаче прахосва тази възможност. Наистина се стреми да разплита отношенията между шофьори, добри госпожици, кръчмари и нисковалентни проститутки, но натоварва разказа с толкова много излишни подробности (коя песен звучала по радиото докато съзаклятниците си говорели, etc.), че затормозява интереса. Все едно държи да убеди, че наистина се е ровил в архивите и макар и перуанец познава Доминиканската Република, тa тези исторически детайли са доказателство, че книгата разкрива самата истина. Може и да е вярно, но дразни и повече бие на авторска несигурност, прикрита от самоувереност.

Въпреки това Варгас Льоса е добър писател, особено заради изследването на диктатурите и преплитането на човешките интереси в тях. А това е тема, която може много да ни е полезна, независимо дали ние самите живеем в диктатура, ако искаме да разберем как отношенията на власт в ситуация на контрол променят хората и мотивират стъпките им с често изненадващ за тях самите резултат. А подходът му е доста различен от други писатели на диктаторски романи: не с магическия реализъм на Маркес, не с обречеността и жестоките сцени на Алехо Карпентиер, с женско-мъжките отношения на Луиса Валенсуела  или с фактологическия журнализъм на по-новите романи.

Препоръчвам книгата му Градът и кучетата. B нея нe се разказва за блуждаещи помияри в някой град (макар че това би било чудесна тема за роман 🙂 ). Тя е интереснa отново с изследването на личността в условия на контрол – в случая, казарма/военна академия – и е полезен за тези, които смятат, че отмяната на задължителната казарма е причина днес българските мъже да не са истински мъже. Или пък ако ви харесва Повелителят на мухите.

Ако наистина ви харесва латиноамериканската литература, внимание заслужават Хосе Доносо, Ернесто Карденал, Висенте Уидобро, Хуан Рулфо, Роберто Боланьо, Сенел Пас.

В последните години емигрантската литература придоби голямо значение: Хулия Алварес, Кристина Гарсия, Сандра Сиснерос, Рудолфо Аная, Сое Валдес.

Освен класиците, разбира се, като Маркес, Борхес, Кортасар, Неруда и Алехо Карпентиер или по-малко познатите, но също толкова заслужаващи си класици като Орасио Кирога, Силвина Окампо, Габриела Мистрал, Сесар Вайехо, Елена Гаро, Алфонсина Сторни.

А пък за любителите на фентъзито: Даина Чавиано и фентъзи трилогията на Исабел Алиенде 😉

Advertisements

9 коментара

Filed under Латинска Америка, литература, минало, социално

9 responses to “Защо не харесвам Марио Варгас Льоса

  1. Помияри и кучкарник има в „Разговор в Катедралата“. Която пък е първата и най-прилична от няколкото негови книги, които съм чел (също май води класацията ми за най-уродлива композиция). Идеална ми е за случаи на няколкодневно главоболие и повишена над нормалните нива мизантропия. 🙂

  2. Ха ха, да, но аз си помислих някой да напише за българската кучкарска ситуация 🙂

  3. Аз пък харесвам „Панталеон и посетителките“. Има го тоя хумор и сарказъм, който доста ми допада. Особено здраво се бъзика с военните, които по това време управляват Перу след поредния преврат. Пантоха като истински възпитаник на военно училище веднага разработва логистичен план за транспортирането на „посетителките“ из различните поделения, пише инструкции как да се създаде обстановка, а също така измисля и химн на посетителките. След като го предлага на командването, някой си полковник (или генерал, не помня) казва, че е добре текста, но мелодията да се вземе от богатият перуански фолклор. Изобщо според мене книгата е насочена към военната хунта и авторът открито се подиграва с тях. С примитивният им партиотизъм (например винаги наричат Амазонка „нашето малко море“). Човек ако познава нашенските военни и е имал пряк досег с тях неизбежно се сеща за „Панталеон и посетителките“. А, има и още един слой – изнамирането на някакви свтци и идоли – пак примитивно християнство, стоящо по-близо до някакви езически религии.
    А за „Градът и кучетата“ не съм чел книгата, някога отдавна гледах филм, в който се разказваше за военното училище и курсантите там, но не го помня в детайли.
    Как да е, аз не съм много критичен към литературните произведения и ги приемам като някаква завършеност. Просто ги възприемам, но не разсъждавам върху това как би могло да бъде по-добре.

  4. Хипар, много си прав – „Панталеон“ е прекрасна книга. Чел съм я 4-5 пъти и няма да спра да я чета. Най-добрата според мен обаче е „Леля Хулия“. Ревал съм от смях докато чета дивотиите на Педро Камачо.

  5. Да, той има много хубави и интересни идеи… Но някак ме ме убеждава като читател на практика с тях. Понеже латиноамериканската действителност ми е позната не може да ме залъже само с едни драматични факти и идеи 🙂

    Аз по принцип не критикувам писателите. Всяка една книга има свое място и значение и никога не бих казала на никой как трябва да пише нито дали книгите му трябва да се четат. Но когато става дума за Нобелова награда си казвам дали са убедителни 🙂

  6. АЗ обожавам ВАРГАС ЛЬОСА-поначало авторите на Южна Америка са тези, на които се покланям..
    АКО ЗАПОЧНЕМ ОТ ,,Леля Хулия и писачът,, един неминуем шедьовър и написан по-експериментален и сполучлив начин, това е типикъла писане на писателите/
    а не писачите-препратка към горния роман/на тази богата на истински фолклор,легенди и драстичен реализъм преплитащи се брилянтно в техния магичен реализъм-начело с МАРКЕС И ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ,трудно някъде другаде би могло да се роди подобно произведение…Откъде накъде ще чешем вечно критикарските си езици с колоси-от комплексите на малките народи…,,Катедралата,,:,,Мащехата,, са писани преди Льоса да се захване с политика-някъде в коментара по-горе прочетох парадоксално изказване-,,на практика авторът не обяснявал на читателя…,, това е равносилно да поискате тези автори да пропишат на немски…как да обясниш ирационалния шемет, тръпките, които не обхващат четейки ги!?СНО И ВИДНО Е ,ЧЕ ТАЗИ ЛИТЕРАТУРА ДОРИ С ОБЯСНЕНИЯ НЕ Е ЗА ВСЕКИ, ДО НЕЯ СЕ СТИГА СЛЕД КАФКА и Камю, а не след ,,Дъщерята на Калояна…/извинете ме за лошото писане, но имам проблем с флекс тайпа

  7. Оттам, Лили, защото причината повечето хора в България да не умеят да се изразяват и мислят, както и да не четат книги е че в училище са ги учили, че писателите са колоси, пред които може само да се прекланят.

  8. Петър Вълков

    При всички професионални писатели тъкмо рутината им понякога предизвиква разнопосочни читателски мнения. Дори в някои изявено негативни оценки се съдържа косвен респект от творчеството им, защото читателите са очаквали нещо свисше от тях. Все пак Марио Варгас Льоса показа едно трудно умение да сменя регистъра- бегло сравнение помежду „Градът и кучетата“ и „Лелята Хулия и писачът“, „Пантелеон“, „Разговор в катедралата“ и пр. е показателно. Аз също не съм очарован от писанието му за Гоген, но все таки храня уважение спрямо Льоса като към голям автор.
    Броди
    П.П. Не е за чудене пъстротата от мнения, не друг, а Владимир Набоков нарича Ф.М.Достоевски „третокласен автор“, но пък за него в пробива му в литературата И.Е.Бабел пише:“Има един такъв писател Сырин(това е името по паспорт на Набоков), който иначе хубаво пише, но не знае за какво пише“……

  9. Евгения Сергеева Голлендер

    Невероятен автор е! Прочетете „Лудориите на лошото момиче“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s