Какво видях

Всяко идване в България за мен е приключение. Oткривам нови нейни страни. Наслаждавам се на местата, които са запазили поне малко своя атмосфера – и не говоря за препарирани места като Копривщица.  Говоря за мястото, където успях да намеря кифла с мармалад като преди 20 години и детска люлка от дървени пръчки и въжета. Където се прави лютеница и се гледат овце просто така.  Натъжават ме местата, където се продават същите еднотипни марки на глобализацията.

И понеже снимките не са достатъчно описание, откривам есенния сезон на блога със списък на тези черти, които забелязах това лято.

Всичко се плаща

За всичко е калкулирана своя отделна цена.  Всичко е практически една бакалия за стоки на дребно, в която дори неща, които уж не са стоки, са с цена. Например обществените тоалетни. Филийките хляб в ресторанта. Негативите да са пъхнати в хартиен класьор. Водата от чешмата, която по заведенията не се предлага, а ако ли случайно се предлагаше, тя сигурно би била с пари. Дори за да си платиш за бюрократична услуга трябва да дадеш още три лева за услугата да си платиш на съседното гише, където е инсталиран цял платежен клон на някоя кой знае как избрана банка. А най-смешното и най-емблематичното, което ми се случи, е когато питах една излизаща жена „Коя е тази църква?“, а тя ми отговори: „Ще ти кажа, ама дай ми ми първо някоя стотинка за хляб“.

В резултат осъзнавам и оценявам колко много неща съм получавала в САЩ безплатно. Или с голямо намаление. Почти безплатна занималня за детето ми ($20 на година).  Безплатни занимания по изкуство в музея. Безплатна вода в ресторанта с безплатни хлебчета. А един път, като нямах дребни за паркинг неприемащ карти, един човек ми даде с думите, че това било доброто, дето му се е паднало да направи днес. Да, хлебчетата са включени под някаква форма в крайната цена, която плащам, но го няма стреса за постоянното очакване какво друго ще изникне да платя.

Географската непознаваемост

София – и други градове и селца – не са обективно и дистанцирано познаваеми. Tакива обозначителни понятия като адрес и карта не може да ви послужат. Пътищата са предимно въпрос на предишен опит. София е град на субективната емпирия. Например търсите учреждение, където досега не сте били. Дават ви адреса. Но това съвсем не значи, че така можете да го намерите. Улиците рядко имат табелки, а сградите още по-рядко имат номера. За да намерите нещо за пръв път просто трябва вече да сте били там и да имате пространствена памет за разположението. Дори и да разчитате на надписa на сградата, той не е 100% сигурен ориентир. Защото от стремеж надписите да са колкото се може по-големи, за тях няма място пред очите на човекопотока, а са високо, високо над главите и над сенниците. Може няколко пъти да да сте минавали пред някое място без да разберете кое е то.

Да не мислите, че това е оплакване? Не, само ми напомни как са организирани градовете в Латинска Америка според начина, по който хората ги oпознават. Всяко място и сграда се описват по отношение на друго място и сграда. С конкретни сетивни обозначения като цвят, големина, изложение.  Доста трудно е външен човек да попадне в такъв град. Но може да бъде осиновен от града чрез опита си. Просто тръгва по улиците и гледа навсякъде и опознава така поне двадесетина дни. Макар че в София това не е за препоръчване, защото за физическото си оцеляване е по-важно да гледа плочките под краката си.

Загуба на майсторлъка

Счупих си очилата докато бях в България. По-точно, счупих си рамката на очилата. Господин Х обаче беше сигурен, че в България има много по-голяма вероятност да намеря къде да ги поправят, и то добре, отколкото в САЩ, където по-скоро биха ги обявили за непоправими и биха ми продали нови. Защото рамката няма панти и е на практика една плоска, гъвкава титаниева тел. Колко му е да я завариш фино. А в България имало майстори, занаятчии, които си знаят работата и майсторлъка, не като американските. Които са просто служители на фирмите, в които работят. А те са обикновено местни клонове на големи оптични вериги.

Но се оказа горчиво безуспешен опитът ми да бъдат поправени.  Във всяка оптика това ми беше отказано като невъзможно. Един златар уж се нае да го направи, но после и той се отказа. Докато не стигнах до Италия, където в една малка градска оптика ги огледаха от всички страни, предложиха ми различни варианти – някои с чакане, други веднага, трети лесни, четвърти трудни… Но от ентусиазъм от доброто посрещане, аз взех, че направо си купих от тях нови рамки.

Не мога да повярвам, че в България не е имало майсторлък и хора, които с мерак творят малките нужни неща от ежедневието. Имало е добри шивачи, фотографи, монтьори на електроуреди, които с желание са намирали креативни решения, а не са ни карали да се чувстваме в плен на „не може“ и „така трябва да стане“. А нали е имало и задруга на майсторите. Къде са те сега? Шивачите, да кажем, са изчезнали, защото никой не си шие дрехи по поръчка, когато може да си купи от Зара същия модел, който е фешън в Испания. Оптиките внасят модели и продукти отдругаде и следват технологията, предписана от марките, без самите те да трупат свое майсторство. Фотографите станахме всички ние. За монтьорите не знам.

Но забелязвам, че с всеки нов стил, фирма и продукт, който така бързо влиза в страната, губим владеенето на тези продукти, и на майсторство.

13 коментара

Filed under България, интелектуалстване, минало, свят, традиция

13 responses to “Какво видях

  1. За жалост поговорката „Евтини на хляба , скъпи на триците“
    става все по-актуална и истинска !

  2. мога да ти кажа къде е отишла инициативата на всички майстори, ама ще ми се разсърдиш че развалям идейната ти социалистическа утопия 😛

  3. Социалистическа утопия??

    Кажи, кажи. Само че отговорът да важи и за САЩ (където е същото като в България).
    😛

  4. За плащането на всичко е особено дразнещо… Тук се плаща за неща, които в други места са безплатни. Тоалетна например. Така или иначе аз пък съм нагъл и най-безсрамно ходя в Макдоналдс на безплатната тоалетна или на бензиностанциите. А да съм мъж си има и предимството да използвам храсти, стари огради и т.н. Сори, като сложат безплатни тоалетни, то тогава няма да мокря храсти и дувари. Не дай боже някой да ти пусне аванта, като за тебе за паркинга или за тоалетна. Не ми се е случвало от много години. Да не говорим за места, дето се тълпят туристи. Как не са решили да се плаща за седене на пейките? Или за седене на бурдюра? Или за дишане на въздуха в концесионната зона на плажа или района на Рилския манастир? Подобен подход ме кара да спирам да купувам каквото и да е. Ей така, от инат.
    П.П. Чували ли сте за място в света, където се плаща затова, че имате торба/сак/раница с която се качвате в градския транспорт и е по-голяма от 40Х40Х60 см?
    Относно географската непознаваемост понастоящем в София има надписи на улиците, което е доста добре. Може би не навсякъде, но има. За разлика от преди няколко години. Аз нямам проблем с ориентацията в кой и да е град, тъй като ползвам картите на гугъл. Имам и хартиена карта на София, която пак ми върши работа. Иначе си права, че улиците са толкова засипани с надписи и реклами, че името на улицата просто не се вижда. Е, нормално е при толкова много рекламни надписи по улиците в един момент човек почва да ги игнорира.
    Относно майсторлъка. Отивам при една шивачка в Бургас. Малка къщичка между блоковете, общо взето квартални услуги. Искам да ми зашие спалния чувал, летен, съвсем тънък. Отказа. Сочи ми шевната машина и ми вика „Много дебело“. Аз й показвам скъсаното и й казвам „Не, не е дебело, съвсем тънък е материала тук“. Тя си вика „Много дебело“. И аз пак й показвам скъсаното и повтарям, че всяка шевна машина може да го направи. А накрая се оказа, че е искала да каже, че е трудно и тежко един вид. Слънцето пече на шевната машина и й било топло. За чий ми е тая шивачка, щом не иска да направи един елементарен шев? И не ми говори на български. „Дебело“ значи дебело, а не трудно. И ме гледа с подозрение, сякаш искам кой знае какво. Не ме и познава. Адски се ядосвам на подобни люде. Не че чувалът ми беше ужасно скъсан, изкарах си и със скъсан чувал. Нейсе, ще го зашия като се ходя при майка ми, има шевна машина. Та идеята ми е, че и да има майстори, може да няма никаква полза от тях. А напоследък съм и на принципа „Направи си сам“, тъй като според мен мнозинството от т.нар. майстори си нямат понятие от това, дето го правят. Да не говорим за образование и накакви курсове да са изкарани, изпит да е държан например. Колко от готвачите по малките заведения у нас са изкарали курсове за това? Ами сервитьорите? Примерно казвам. Щото според мен опитът не замества знанието. Особено у нас. 🙂
    За радост в интернет има доста книги на английски, в които може да се прочете как човек да си оправи велосипеда. А колко от въпросните „майстори“ знаят английски? Май никой. А нали са 100% българи, то не им трябва да четат. Те си знаят. Резултатът е мама миа! Един тръгна да ми оправя колелото, да ми смени старата ос-касета на средното движение, да ми сложи нова. Гледа, оказа се, че няма такъв ключ. Било колелото от Германия, видите ли. И се размаха с един тръбен ключ, зле ми стана. Абе аз с тръбния ключ и у нас мога да го сменя, що за майстор си щом нямаш инструменти?! Нали заради тоя инструмент съм дошъл, че ми излиза по-евтино отколкото да си купя ключ, дето ще го използвам ведъж на пет години. Удря, мъчи, блъска с чука. Абе ало, тая рамка е алуминиева, не е украйната на дядо ти! Нейсе, смени я накрая. Ама едно оправи, две развали, маани!
    Тъй че аз съм един от хората, които допринасят за изчезването на майсторите. 🙂
    Така, чудя се не ти ли направи впечатление отсъствието на каквото и да е уважение към тишината? Как в невероятни часове някой решава да реже дърва в двора си, да блъска с чука по старата кола пред блока или да си пуска музика в 00.30 през нощта?

  5. Мария

    Майсторът е усмихнат човек, който освен дето много го може това, което прави, го и обича. Имаме в България в момента малко проблем с дефицита на обич всякаква вкл. майсторската към занаята и с усмивките. Може вторият проблем да е само симптом на първия.

    Аз имам от 15 години домашен майстор. Така казваше тел. му секретар в началото: „Вие се свързахте с Боби, Вашият домашен майстор“. После се появиха мобилните и вече не се налага да оставям съобщение на секретар. Той обича да кара да работят бойлери, перални, хладилници, контакти и всякакви по-дребни ел. уреди. Никога не разбрах какво мрази майстор Боби, защото никога не съм го виждала ядосан, изнервен, припрян или разсеян. А да – мрази да остова боклук след него.

    Преди близо година си намерих майстор обущар на „Графа“. Той е по-различен тип, защото обича 2 неща: да „спаси обувки на скромен човек за най-малката възможна цена“ и „да реши сложен обущен казус“. Поради което мрази ценовата политика на шефа си. И се вижда как понякога се тормози, че трябва да я спазва, но атлието не негово. Също мрази някои невъзпитани клиенти от близкия пазар, които се държат с него снисходително и грубо. Мисля, че ще го загубя скоро. Две хронични омрази са много в ежедневието на един майстор.

    Също познавам няколко учители-майстори в ученето на деца. С часове мога да ги гледам как работят. Но това е спецален занаят, който все повече прилича на изкуство.

    ПП. И сега има Задруга на майсторите. Според същата към някои занаяти интересът на хората да ги учат и да си вадят хляба с тях расте (последен по актуалност шум имаше около козметичките и фризьорите).

    Има също някои майсторски работи, които май са обречени да изчезнат. Часовникарството е от тях. Дигиталните поколения не носят часовници и значи, като измрем всички дето сега сме над 30, часовникар вероятно ще има само в ентографски парк „Етъра“, ако той не умре преди нас.

  6. Има значи майстори и майстори…

    Христо, шум нямах възможност да чуя много, защото нощувах или по високи етажи, или в малки селца. Но забелязах, че няма уважение към телесната неприкосновеност на велосипедистите, което ме разколеба да го използвам като превозно средство 🙂

    Мария, бих искала да се запозная с някой от тези майстори. Този от Графа може да го намеря, но другия също ми е интересен. Ако ти попаднат други интересни такива, свиркай 🙂

  7. Понеже аз самият съм занаятчия и съм учил от стари такива проблемите в сферата са комплексни.
    1.За голяма част от масата важи мотото „Абе аз да имам един занаят то винаги можеш да изкараш едни пари“-това кара да има наплив към определени сфери.
    2.Когато започваш да учиш занаят,започвай не заради парите,а защото искаш и те влече и най-вече ти се отдава.
    3.Много от навлизащите сега в професията не знаят или ги е страх да използват похватите на старите занаятчии(някой да знае в модерен салон да предлагат мъжко бръснене с бръснач? примерно)
    4.Неправилен подбор и преценка на преподавателите-една грешка в похвата се комплицира във времето заедно с други такива и резултатът е „Няма начин да не стане“,но в крайна сметка отиваме към покупката на нови очила-при нас е от дълга коса към къса или ужасен вид.Мотивът е надценяване на възможностите(липса на качествени знания пораждащо прекалена и необоснована самоувереност) и „защо пък да не взема едни пари.Тъкмо ще видя как става“
    5.И стигаме до печалбарството,но изкуство не се прави ако си „гладен“ или само заради парите-просто защото тогава съзнанието е обременено само с една мисъл,но не и творческа.
    6.Усмихнат е,когато иска да има повече работа от сега(предразполагайки клиентът за да се върне пак защото му е приятен престоят и контактът със занаятчията),която му дава рутината да надгражда,това което може и знае в момента,но разбитата илюзия за многото пари,които те чакат и многото труд за да ги заслужиш същите тези пари правят голяма част от колегите едни намусени и сърдити човечета въртящи се в омагьосаният кръг на- няма работа,пари също и ако трябва и за без пари ще работя и благодарение на тази конкуренция оцеляваме и успяваме да промени възгледите на клиентите да не гледат на нас като на обслужващ персонал,а творци.
    7.Много по-лесно е да ползваш новите технологии спестяващи време и знания,вместо старите трудоемки и изискващи солидна база от знания-това не е изкуство,а китайска поточна линия с ниско качество.
    И на края в заключение:
    Жалко наистина,но истинските занаятчии стават като динозаври от друга епоха,но пък удоволствието да намериш такъв е огромно.
    Докато бях на почивка в село Българево с изненада открих един такъв.Така се зарадвах,че направих цяла фотосесия как бръсне с бръснач…..
    Та така!

  8. Pingback: Новинка ! « Art Coiffure "Marten's VipZone" Blog

  9. Мария

    @martesito, сетих се за две неща докато ти четох поста, за който много благодаря:
    1. майсторите говорят с малко думи и някак лесно им се разбира (вероятно защото споделят есенция) и много хубаво показват как се прави.
    2. и се усмихват защото изпитват удоволствие от каквото правят (някои от материите които работят, някои от ползата, която дават на клиентите, някои от предизвикателството което представлява работат им, а някои от всичките тези неща едновременно) . А на хората, които ходят при майстора, че това им е приятно е просто collateral benefit, който наистина кара хората да се връщат и да препоръчват майстора – т.е. увеличава му благосъстоянието в крайна сметка. Но в много редки случаи усмивката е част от търговската стратегия. Фризьорката ми например рядко се усмихва. Обаче излъчва такова непоклатимо равновесие и спокойствие, че в мига в който й седна на стола все едно излизам във ваканция. И почти не си говорим, противно на общото възприемане, че във ффризьорския салон бърборенето е основен декор.

  10. Мария
    Така е.Явно не се изразих правилно-душевната усмивка създадена от удоволствието , което правиш е по важна от 32 каратовото изкуствено усмихване пред клиентите.Важното е психически и душевно да си отворен към другите , което създава нужният покой и увереност в това,което правиш , а това е най трудното.Й както винаги стигаме до знанията и желанието за развитие в даденият индивид….В академията , в която преподавам за мен е най-важното учениците да проумеят това още в началото.За това има хора , които стават за тази работа и такива , които не!
    😉

  11. Pingback: Изчезващото майсторство « Размишльотини

  12. Странно! Това с плащането ме е впечатлявало и мен не веднъж! Вчера си говориме именно за това с приятели, докато пиехме бира в едно много симпатично любимо кафене във Виена. Моята теория беше, че навярно колкото по-богата е страната и хората в нея, толкова повече малките неща нямат значение и съответно са достъпни за всички. Вече съм убедена, че именно това е параметър за „жизнен стандарт“. Във Виена, например уж платените вестници през уикенда могат да се вземат напълно безплатно от улицата, защото хората просто нямат интерес към тях в почивните дни (моето обяснение). Именно тогава обаче „Дер Щандарт“ например е най-интересен и най-дебел. Водата към кафето също е безплатна, но това го намирам за напълно естествено нещо и по-скоро – културно обособено. Безплатни са и тоалетните! В градската библиотека пък може да се гледат „безплатно“ филми, да се ползва „безплатно“ интернет и прочее. Затова аз смятам, че безплатното е въпрос на отношение на хората един към друг. И именно на „стандарт“.

  13. Аз съм получавала доста безплатни неща в някои по-бедни страни 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s