Стресът на планирането

Моята нова приятелка Тина (която също не живее в България) наскоро отбеляза, че й е много трудно да прави планове за срещи с приятели в България. Независимо от уговорки и разчистване на дни, такива планове трудно се осъществяват. Но пък всичко става много лесно ако просто се оставят срещите да станат от само себе си, дори и в последния момент. Аз имам същите наблюдения. Според Тина това е въпрос на манталитет на хората в България: планираното причинява стрес, затова за предпочитане е нещата да останат висящи.

Наистина, въпрос на мислено организиране на бъдещето и на осъзнат контрол върху действителността. Когато човек прави планове, той един вид гласува доверие, че неговите намереиня и действия произлизащи от тях имат реално влияние върху това, което ще се случи. Дали повечето хора имат такова доверие? Да си спомним поговорката „Човек предполага, Господ разполага“.

Разбира се, тази поговорка има два елемента – фактът, че Господ разполага не изключва възможността и дори изискването човек да предполага. Да си спомним и другата поговорка, според която човек не може да разчита на Господ да движи света, а трябва да прави опити да си помага сам.

Но все пак предположенията и плановете са малко по-различни от помощта и необходимостта от реални действия. Липсата на планове не непременно означава липса на желание или даване на реална възможност различни неща да се случат. Все пак непланираните срещи така или иначе някак се случват. А просто такъв подход изразява липса на доверие в контрола, който имаме върху бъдещето и изпълномостта на самите наши желания. Песимизъм? Фатализъм? Суеверие, че това, което искаме не бива да го планираме за да не го урочасаме? Във всеки случай ако планирането носи стрес, че може да не се изпълни или стрес, че оттук нататък всички житейски обстоятелства трябва да се съобразят с него за да стане то, висящите намерения вече са въпрос на serendipity, щастливо стечение на обcтоятелствата, в които имаме повече вяра и надежда отколкото в планирането

При други подходи към живота пък обратното, стрес причиняват неопределеността и дори намека за липса на контрол върху обстоятелствата на живота. Според тези подходи, хората са прегърнали идеята да упражняват влияние върху съдбата си чрез планове и имат доверие в тяхното осъществяване. Нещо повече, планирането се налага за всеки, който иска да участва в някаква размяна с тях. Не може в такава среда да обявиш някакво събитие една седмица преди то да се случи, ако искаш останалите да му обърнат внимание и да дойдат.

Остава обаче висящ въпроса за едно противоречие. Ако речем, че българското общество е това, в което планирането поражда отнологичен стрес, как  така се получава, че често животът на хората е предначертан от родителите им още преди да се родят? Или в едно общество, в което хората си правят планове и се чувстват господари на съдбата си, как така има „билети с намаление за последния момент“ и магазини, отворени по всяко време на денонощието? Толкова ли е спешно пазаруването и толкова ли хората не могат да си го планират?

Ами много просто. Планирането е въпрос на овластяване. А властта в едно традиционно общество я притежават родителите и по-старите от теб. А в другото – уж този, който плаща 🙂

11 коментара

Filed under България, САЩ, традиция

11 responses to “Стресът на планирането

  1. Само дето аз често планирам да си взема билет-в-последния момент 🙂
    Според мен преди родителите са планирали и Господ е разполагал, сега родителите предопределят, а който има кураж – планира сам за себе си. Не мисля, че идва от националния ни манталитет и че само ние сме така и че непланирането ни определя като българи, по-скоро такова ни е било историческото развитие. Както по родителите можеш да познаеш какви ще бъдат децата, така и един марсианец може да познае по учебници по история какви са сегашните шопи примерно.
    Редно е нашето поколение да не признава никакъв ред, защото поколението на родителите ми пък е било подчинено на ред правила.

  2. Интересно ми е как учебникът по история дава поддатки за манталитета на шопите – примерно за разлика от власите и черноморските гърци.

  3. Един достатъчно достоверен учебник, обхаващащ и достатъчен период от време спокойно би могъл да ни даде представа и за настоящето на кой да е народ. Изобщо не е вярно, че се раждаме бял лист хартия, напротив, в момента, в който влезем в нашия свят, започваме да попиваме от него – въздухът, околните, историята им, навииците им… всичко ни влияе, настройва ни. Не ни променя, настройва ни по начин, който ин осигурява максимален шанс за оцеляване, точно като хермелините, които се настройват всеки сезон.
    А че не съм виждала учебници за черноморските гърци е съвсем друг въпрос.

  4. neuromantic

    Интересен поглед. Забелязал съм че склонност към планиране имат високоорганизираните мозъци, т.е. умните. И сега какво излезе? Българите сме тъпи… Не че е голяма изненада. Сигурно има своя чар. Традиционното родителско планиране често има успеха на плановата икономика. Наложеният железен план предизвиква най-неочаквани последствия: бунт, хаос или в най-добрия случай слаби резултати. Класически балкански филм. От друга страна (на океана) родителската свобода автоматично прехвърля върху и прави задължително планирането за децата. На 12 годинки те печелят първия си долар. На 20 вече са машинки. Велика демокрация от изшлайфани елементи… Нещо не ми се нрави. Природата не може да бъде планирана и предвидена колкото и да се престарава човек. Все трябва да има някакъв среден път, без участие на фармацевтичната промишленост. Поне за мнозинството 🙂

  5. nin

    Специално в случая за срещите. Аз също го забелязвам много често. Хората, с които се срещам обикновено закъсняват с най-малко 10 минути, което ме дразни. В „Защо сме различни“ (не съм сигурен за заглавието) автора казва, че това е в резултат на родовата ни култура. От нея идва презумцията на другите, че понеже сме близки по някакъв начин ще им простим. В моя случай закъснението, в твоя промяната на уговорката.

  6. @neuromantic
    Ами не са чак толкова черно-бели нещата за американците. Просто изборът за житейските стъпки до голяма степен е на децата, пък дали това ще се възприеме като право и свобода или задължение и тегоба е въпрос на гледна точка. И не бих казала, че хората са като машини. Даже тази метафора противоречи на идеята, че планирането произлиза от тях, а не от някаква неумолима матрица. Това е страна, в която има хора, които могат да живеят независими от електрическата мрежа, ако решат, или да прекарат една година без да си купят нищо с пари.

    По въпроса за избора на младите хора, гъвкавостта е важна не само защото могат да избират какви предмети да учат в гимназията или пък че специалността в университета могат да я изберат едва на втората година. Лесно е човек да си сменя професията през живота, а пък ако реши да учи нещо ново на средни или стари години се смята за много добро. Ако си адвокат и се заемеш с градско планиране, предишният ти опит се смята за предимство, а не e проблем, че нямаш диплома за такава специалност от университета. Знаеш ли например каква е бакалавърската степен на Карли Фиорина, бившата шефка на HP?

    Тоест, планиране от страна на човек на собствения му живот има, но има и гъвкавост за промяна на плановете.

  7. @ninp
    Има хора, които са винаги точни – винаги закъсняват точно с 10 минути 🙂

  8. 😀 „Има хора, които са винаги точни – винаги закъсняват точно с 10 минути“ , за тази цел всички часовници в къщи са с 10 минути напред.

    Мисля че планираното, се явява по скоро като необходимост, за постигането на една по-висока цел.От което да се говори за планиране на ниво, среща с приятели е твърде банално :).Освен ако не очаквате нещо повече от тях 😉 ….

    Под планиране разбирам направата на дългосрочни планове.Което идва от поставенето на конкретни цели.И стартиране на един вид трасиране на пътя до тези цели. Като се започне от общото( :Д мечтите) и се върви към конкретни (постижими) цели.

  9. Хи-хи

    Тъкмо дойдох да погледна какво ново на блога ти, че днес искам да пусна пост за теб на моя блог, и какво да видя- дала съм ти повод със скорошния ни чат по Skype за пост тук. 🙂
    Аз да уточня, че откакто за себе си приех културните разлики (а и мъжа ми, който е датчанин), съвсем не се ядосвам нито за висящите уговорки, нито за закъсненията, нито за импровизациите в последния момент, които се получават с приятели и роднини, когато си идваме в БГ (което напоследък е поне 3 пъти в годината, така че имаме тренинг).
    Напротив- даже ми харесва. Много ми харесва. И на мъжа ми му харесва, макар да не си го признава. Чувството да решиш импровизирано да отидеш еди-къде си (на заведение или да грабнеш колата), и да се обадиш на някого (или няколко човека) и да му/и/им кажеш „Хайде, ела(те)“ е несравнимо ..хм, как да го определя, релаксиращо. Дали въпросните хора ще дойдат или няма да дойдат вече не е толкова важно- преди беше (когато си идвахме по-рядко и карахме по инерция от уговорките си с приятели в Дания), но от известно време престана да бъде- просто се наслаждаваме на излизането/пътуването, а ако се появят други, е като приятна изненада.
    Съвсем сериозно- толкова сме занижили очакванията си, че въобще не го приемаме лично, и не считаме, че ангажираността или несериозността на приятелите ни е въпрос на възпитание или уважение, или каквото и да е. Сега и ние, и те си казваме „Е, нищо, другия път“ и докато се обърне човек, наистина са минали 3 месеца и ние пак сме в БГ със семейството.
    Пък и си дадох сметка преди време (както и обясних на мъжа ми) че наистина хората са стресирани все някакви други задачи да гонят, или други взаимоотношения или ангажименти са им по-приоритетни, отколкото с нас, дето се вясваме от време на време- и няма защо да се сърдим, или настояваме/очакваме и да ги стресираме допълнително. Срещите с нас за българските ни приятели би трябвало да са релакс, не „още една точка от дневния ред“, както е в Дания, където уговорките са задължително няколко седмици предварително и никога „от днес за утре“ или „от днес за днес“ (което мен ме дразни, но за мъжа ми е естествено).

  10. Ilina

    Един поглед от другата страна: когато някой си е дошъл на почивка в България, неговото пътуване е било повече или по-малко планирано и, повечето случаи, адски важно за него. За тези, които са тук обаче, неговото идване не е „планирано“, може да са предизвестени от по-рано, но не са те правили планове по въпроса. Нещо повече, имали са някакви други планове, в които той не фигурира, защото го няма (е, освен ако няколко месеца предварително не са уговорили, че ще ходят заедно на почивка, но това е друго, сега говорим за „плана“ „да се видим като си дойдеш“). И, сега, следната ситуация: идва си един човек, за когото това е събитието на годината, и ето че ти не можеш да го наместиш „планирано“, а може и да си се отделил малко от него. Той е там, тресе го носталията, иска да се види с някакви хора, които му липсват, но те – на тях в повчето случаи той не им липсва толкова, защото те са тук, за тях животът е продължил по старому и те по-лесно са се адаптирали към липсата му.

    И, по-генерално, не разбирам защо трябва да има планове за свободното време и дейностите, свързани с почивка и развлечение. И защо липсата им да се разглежда като проблем, да се търси дали е национална черта (по-скоро е въпрос на индивидуален темперамент?). И защо се заключава, че след като не си планирам свободното време, от това следва, че по принцип нищо не планирам.

    О, сега докато го пиша, си го представих просто… „Иване, договаряме се след три седмици в събота ще ходим на караоке“. Ами може да не ми се пее, тогава, за бога, или да ми е тъжно и да искам вместо това да се разхождам под звездите, или да сме се договорили да ходим на излет, пък на мен да ми е лошо и да искам да се видим в неделя, а не в събота, ако може и той. Ама, не, има План, айде насила ще се забавляваме. Това срещите с приятели работа ли са, ангажимент ли са? Или моменти, чиято цел е да ни е приятно и да ни останат спомени за хубави мигове, било то, о, какъв ужас, спонтанни?

  11. Да планираш в разумни граници е много удобно. Не съм съгласна, че българите не планираме, напротив, сравнено с колумбийците, например, сме просто машинки. Но не и сравнено с германците, че дори и с австрийците, които винаги са 10 минути назад с времето, особено във Виена.
    Според мен в момента в България планирането не върви с дни напред, не защото хората не искаме да поемаме отговорност, а по-скоро, защото наистина сме свикнали в последния момент да се случва нещо, което не зависи от нас или най-малкото – очакваме да се случи такова нещо. Това се дължи на временни фактори – икономически и политически – затова не смятам, че е възможно каквото и да е обобщение на темата на „национално ниво“. Тук не става въпрос за „манталитет“ и трайни национални особености.
    Например във Виена обяснението ми за 10-те минути закъснение (при наличието на един от най-добрите градски транспорти в света) се дължи именно на фактора „Take it easy“, което е съвсем равносилно на българските „пет минути“, които винаги са петнайсет-двайсет.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s