Поговорката е Дума дупка не прави, но както всички поговорки, и тя си има противоположен абсолютен двойник: Лоша рана зараства, лоша дума не се забравя. Като всяка народна мъдрост, и Дума дупка не прави отразява някаква нагласа и навик: нагласата, че казаната дума не задължава и не ангажира с нищо. Това за мен е много тъжна поговорка, защото подчертава, че както нас думите ни не ни ангажират, така и ние не можем да очакваме другите да държат на тях. И макар че в дадена култура думите може да не се смятат с особена стойност, всъщност те имат значителна стойност.
А думите правят дупки. Думите са оръжие, инструмент за власт и особено за формиране рамки на мисленето. Всеки, който работи с езика или го изследва, знае това – политици и рекламисти, учители и родители, психотерапевти и ухажори. Тези, които говорят с ирония за проклетата „политическа коректност“ се опълчват на тази идея. Но тя си съществува на практика. Езикът определя нашите възприятия за света. Той има силата да стигматизира асоциативно и да стереотипизира, и то не само психологически, а с реални последствия.
Политическата коректност се отнася до употребата на дискриминиращи етикети за групи хора. Както писах в предишния пост за дискриминацията и малцинствата, етикетите не са просто назоваващи термини. Те са инструмент за групиране и създаване на стереотипи, водещи до маргинализиране. Не трябва да смесваме една обидна дума с един такъв етикет. Да наречеш паркиралия на тротоара тарикат „идиот“ не е дискриминация. Но да наречеш детето с аутизъм по същия начин вече е.
Темата за политическата коректност в думите и назоваванията е част от темата за дискриминацията и тя периодично се подновява. Поводът на този конкретен пост са реакциите на Антония и Яна, но се опитах да адресирам аргументи, които често изникват.
Според някои, обидните думи всъщност не са обидни; те само описват хора, казват смелите некоректни, които няма да станат по-различни ако ги наричаме различно и затова няма смисъл те да се подменят. Те сигурно биха наричали евреите чифути или рязани, защото технически то значи същото и не би променило същността на евреите.
А думите освен пряко значение (денотация) имат също и емоционален заряд, отсенък и оценъчни асоциации (конотация), които имат дори повече тежест от денотацията. То е все едно да наричаме възрастен човек „дъртак“. Ако го наричаме другояче той не би станал по-млад, нали?
Други отбелязват, че думите не са равносилни на действията. Че премахването на дискриминационните етикети не премахва дискриминацията, която те придружават и подкрепят. Разбира се, че не е достатъчно. Но е част от премахването й. Защото такива етикети я подпомагат. Осигуряват среда на позволение за съществуването й. Подсилват възприятия, които я оправдават. Думите са действия, само че действия с други средства.
Така че премахването на дискриминационните етикети не изключва промяна на отношението към дискриминираните хора. Точно обратното. Няма никаква причина да не се опитваме да премахнем едното, защото ето и другото не е добро, ако разбираме, че те всъщност са свързани. Ето един пример за това как промяната на отношението към дискриминираните не би могло да стане без промяна на думите, с които говорим за тях.
Допреди двадесетина години е било обичайно децата с ментални проблеми да бъдат наричани „ненормални“. За буквалистите, това не е проблем; от фактическа гледна точка промяната на термина не би ги променила. Или „идиоти“, което първоначално е означавало „човек, който не може да говори“ – съвсем коректен термин. Бих поканила някой фен на политическата некоректност да се опита да убеди днес родителите на деца с аутизъм как те не би трябвало да протестират този термин. Освен това нека се опита и да промени стереотипизиращото отношение на група хора към едно дете с аутизъм или синдром на Даун, без да променя думата „ненормално“, с която те примерно се отнасят към него. Ще им бъде трудно.
Натискът за промяна на този етикет е довел до много положителни промени. На първо място, премахнал е стигмата, която се свръзва с такова дете. На второ място, помогнал е да се приеме, че всички ние в един или друг аспект не сме нормални, защото имаме различни характеристики, и че в този смисъл децата с аутизъм също са нормални. На трето място, допринесъл е да се даде точно име на проблемите, което е довело до повече обществено внимание и приемане на децата, до успешни опити за интегрирането им (а не съветване на родителите да ги изоставят), до по-настоятелното търсене на успешни терапии.
Други хора казват, че и обидните думи не са обидни, ако са изречени от някой, който има добри намерения. Но… да ви напомня, че терминът „ненормално“ се е използвал и от самите най-близки роднини на едно дете с Даун синдром. Не бихме могли да ги обвиним в липса на любов към детето, в желаене на злото и в липса на съчувствие към него. Едно време това е било разпространено. Но ако днес видим близък, който нарича – с болка на сърце – детето „ненормално“ бихме ли го отминали? Или бихме се опитали да му обясним, че макар и с най-добри чувства употребата на този етикет от негова страна повече би навредил на детето.
Обидните думи са плод на лошо възпитание, които така са научени, а възпитанието на възрастни е изкуствено. Всяко възпитание е изкуствено. Когато учим детето да не нагрубява, това не е ли изкуствено формиране на поведение по отношение на другите?
Да видим и друг пример. Когато някой си изхвърля фаса на тротоара, това определено е лошо възпитание. Както и насилственото анексиране на тротоара за паркинг от страна на собствениците на коли. И кучешките купчинки в детските пясъчници. И силната музика на съседите, когато е време да се спи. Но дали бихме отминали тези проблеми с едно великодушно махване на ръка: „Лошо възпитан, няма смисъл да го възпитаваме изкуствено“? Бихме искали да се направи нещо, за да се промени положението, нали? Може би няма да се конфронтираме директно с нарушителя. Но ще говорим за проблема. Ще изразим недоволство. Ще се обадим в общината. Може би ще пишем във вестника или в блога. Ще има дискусия по въпроса. Ще се знае, че тези навици са обществен проблем и те трябва да се променят.
А какво налага да се откажем да въздействаме на тези, които са „лошо възпитани“ с думодействията си? Всъщност, не винаги става дума за лошо възпитание. Ако един човек е възпитан да казва на хомосексуалните „педераси“ и е израсъл по време, когато това е било нормално, дали то е защото му липсват първите седем години? Очевидно е, че всички са били възпитавани така и повечето родители са смятали, че това възпитание си е много добро. Съответно ако искаме нещата да се променят, то никога няма да стане ако не се опитаме да възпитаваме възрастните.
Да, за тях също има възпитание, мили деца, макар и да не се нарича така. Но винаги се е правило. Разбира се, не така, както асоциираме мислено тази дума, с пръчка. Но за всички обществени нрави и мнения, които се променят, за тяхната промяна е имало въздействие чрез протести, имало е убеждение чрез обществени дебати, имало е пренаписване на правилници и ръководства, outreach и вестникарски статии.
А ако пък смятаме, че нещата никога няма да се променят и няма смисъл нищо да правим, тогава аз няма какво да кажа.
Размишльотини 
Говорим за съвсем различни неща, razmisli. Мислех, че е очевидно, но явно се налага да поясня.
Циганин е правилна дума. Мангал е измислена като обида и е обида. Евреин е правилна дума. Чифут е измислена като обида и е обида. Негър е правилна дума. Печка е измислена като обида и е обида. Цесекар-чорбар, левскар-говедо, таксиметров шофьор-бакшиш…
Дете с Даун е дете с Даун. Не ненормално, не лудо, не с отклонения. Но не и „алтернативно надарено“, нали? Шизофреникът не е „психар“, а шизофреник. Човекът с един крак е еднокрак, не „унипод“. Човек, който заради заболявания не може да работи, е инвалид, но не като „невалиден“, разбира се, защото тази дума никога не е носила подобен смисъл на български. Няма причина да й го вменяваме.
Когато казваш, че думите стигматизирали… Не е вярно това. Казвам ти го от личен опит, не го изсмуквам от пръстите си. Знам, че не искам някой друг да се грижи за чувствата ми. Не че не са важни, но ако човек реши да се чувства наранен – и от усмивката повод за побой може да си намери. Нали? Искам всички активисти за ревизиране на езика да се захванат с решаването на истинските проблеми. Вместо да се дават пари за разяснителни кампании колко е лошо да използваш някоя дума – да се направи още един асансьор за хора с колички (инвалидни, детски, всякакви) към някоя метростанция. Или поне да се сложат нормални релси, по които да избутваш количката по стълбите, сегашните са с някаква невъзможна ширина, на нищо не прилягат. Опростенческо мислене, ще кажеш. Но не е. Обикновена практичност.
Човек в инвалидна количка се обижда много повече от това, че е затворен на 14-я етаж в блок, чийто асансьори перманентно не работят, отколкото от думата „инвалид“. Майка на дете с аутизъм страда заради отказа на училищата да вземат детето й в клас с „нормални“ ученици, не, защото „алтернативно здравословно състояние“ не е общоприет термин. Болен от рак се поболява още повече когато липсват лекарства, не когато ги съжаляват непознати. В идеалната ситуация, разбира се, и двата проблема ще са несъществуващи. Но тъй като няма нищо идеално… По-добре е да се решават реални трудности, отколкото да се дълбае в теми като „скрития смисъл на този термин е обиден, може би, дайте да го сменим“.
Ядосвам се, че хората хабят време, средства и енергия, за да променят наименованията на проблемите. Много се ядосвам. Искам моите проблеми да са наричани със старите им имена – така че всеки да знае за какво става дума. А не да ги маскират с нови лъскави одежди и така да отчитат дейност. „Ние успяхме да наложим хората с еди-какви-си проблеми да са наричани с еди-какво-си име“. ОК, big deal. Но след няколко години колелото се завърта отново. Терминът е обявен за обиден. Отново. И започва поредната кампания за смяната му с нов, по-необиден. Промяната? Точно никаква. Да, думите са различни, но какво от това?
Уф, пиша ужасно разбъркано, не използвам сложни термини и със сигурност ще обидя някого. Но темата е наистина болезнена за мен и затова реагирам емоционално. Може да изглежда, че съм груба и че кой знае що народ съм разплакала с отношението си. Не е така. Пиша грубо нарочно. А в живота си никога не съм нарекла някого „сакат“ или „ненормален“ или с друг противоречив (спред теб) израз – единственото, което съм използвала е „човек с проблеми“. Защото всички сме хора с проблеми.
Не си ме разбрала.
Казвах, че ако някой грубиян е обществено принуден да бъде политически коректен, това няма да промени по същество характера му. (Ти си разбрала, че названието не променя назовавания, а аз имах предвид друго – че не променя отношението на назоваващия.)
На мен не ми липсват първите седем години и никога не бих нарекла някого „идиот“, „чифут“ или нещо друго обидно, за да го отгранича от себе си.
Проблемът идва, когато започвам да се чудя как е политически коректно да наричам (например) слепите – използвам това като пример, защото без очила съм си квази сляпа, не мога да функционирам в обществото. Слепи ли са или са незрящи? И какво значение има? Ако не влагам нищо отрицателно или може би дори имам порива да помогна с нещо, но не знам как да си формулирам предложението за помощ, да не би да засегна някого, нещата с политическата коректност са отишли твърде далеч. (Тоест – не съм принципно против внимателната употреба на всяка една дума, но съм против залитане в крайности, където вместо около действията, нещата започват да се въртят около думите.)
Моето раздразнение идва и оттам, че в България ПК се използва за параван срещу напълно адекватни и основателни претенции, които някой може да има към друг. Примерно ако кажа на оня, дето си е паркирал колата на тротоара (де да беше един), че е кретен, веднага се намира някой да ми каже, че не съм политически коректна и така не се говори. Тоест, има смесване на понятия.
Браво за текста….той напълно подкрепя и моята теза за която спорих толкова дълго.Почвам да си мисля, че на българина много ен му пука как се чувства другия…като прехвърля вината за това изцяло извън себе си!!
човече, тия със синдрома на даун ако не са ненормални… не виждам кой. извинявй че приказвам като пълен тъпунгер, ама не мога да се сдържа направо. няма как да кажеш на човек с IQ 60 нормален. сори.
Антония, наистина ли за теб езикът не формира възприятия (+негативни) и стереотипи – и в рекламата ли е така според теб? Не знам какво да отговоря на това. Бих могла да цитирам един куп лингвисти и изследвания на тема language, power & society, но нека да оставим теорията и да погледнем един пример от практиците. Една приятелка (PhD по лингвистика) работи в тази фирма http://www.gapinternational.com, която се занимава с management consulting. Консултира бизнес организации и компании по езиковото общуване, защото се смята, че стереотипите вградени в мисленето се коренят в стереотипите в езика. Съответно промяна в тези езикови стереотипи освобождава мисленето и улеснява промяната в бизнес отношенията, което води до успех на компанията. Виждаш ли, самият начин на говорене води до такива промени. И бизнес клиентите на тази фирма дават маса пари за консултантските им услуги, които едва ли биха хвърляли на вятъра.
В какво се състои обидността на една дума? Някаква нейна вътрешна характеристика ли е или е въпрос на възприятие и контекст, които се променят? Кой решава дали една дума е обидна или правилна? Дали ако засегнатият каже, че е обидна за него ти би я елиминирала от твоята реч? Защо думата „ненормално“ е точно обидна – тя сама по себе си е неутрална – и ако ние в момента я приемаме за такава, как е било възможно съвсем доскоро тя е била обичайна дума, и от добронамерени хора? „Чифут“ съвсем не е измислена като обидна дума (погледни как е използвана тук http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/115.htm и виж тази книга, Explorations in Judeo-Slavic linguistics – Paul Wexler). Ако днес тя е обидна, хайде да приемем тогава, че конотациите на думите се променят? И защо рязан да е измислена като обидна? Мангал също не е измислена като обидна. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B0%D0%BB
В отговор на останалото, виж по-горе писах: “
Яна, това което цитираш не е в отговор към теб, а по адрес на тази реплика:
и
Отговорът ми към теб е тук:
Казах също, че да наречеш някой паркирал на тротоара „кретен“ няма нищо общо с политическа некоректност и обясних защо.
Longanlon, посещавал ли си някога психиатрична клиника? А дом за деца с умствени отклонения или малформации?
Фашистите са ги убивали за да не увреждат чистата арийска раса, комунистите са ги държали в нещо като ферми в най-затънтените селца, а начина по който са третирани пациентите е лишен от всякаква хуманност.
Всъщност по отношението към тези наистина беззащитни хора може да преценим колко хуманно е обществото ни.
Аз съм бил в някои домове за деца като Факия, Видраре, в домове за възрастни също. Нещата които съм видял не се побират в съзнанието ми! Деца лишени от каквато и да било топлина, затворени в себе си, в ужаса да не са в състояние да усетят човешката топлина която инстинктивно търсят.
Те също имат нужда да общуват, да се чустват по някакъв начин полезни, да опознават света около тях, да се научат да се грижат сами за себе си. Това обаче почти не го получават от нашето общество. То не обръща внимание и на хората с инвалидни колички, не се интересува от незрящите, от имигрантските общности и т.н.
Веднъж, в един детски дом за деца с тежки умствени отклонения (неподлежащи според мнозина от нас на обучение) работеха няколко холандски доброволци – учеха децата да правят восъчни свещи. Децата веднъж седмично, с помощта на възпитател, продаваха свещите в градчето близо до дома. Когато се връщаха в дома донесли скромната печалба очите им светеха от невероятно щастие! Не защото са спечелили много пари, просто защото са общували, били са полезни някак, невероятно е да видиш колко малко е нужно понякога за да подариш щастие на някого!
Това ни прави хуманни. Иначе, кой с какво IQ е няма никакво значение. Нашето общество е повредено и изкривено. Много от нашите лидери използват интелигентността си за да крадат и лъжат, а не за да са полезни. Тези от нас които искат да живеят добре просто си стягат багажа и заминават – и за това не трябва кой знае какво IQ.
У нас остават само наивниците които не губят надеждата да променят нещо, пък дори и това да е само една дума.
всъщност фашистите не са ги убивали, ами са прилагали за тях невероятно футуристична за времето си философия, че не са просто идиоти неспособни на нищо (каквото е било господстващото тогава мнение), а чрез грижи и обучение могат да се научат да са полезни на себе си и на обществото и щастливи. едно от малкото неща, в което фашистите са уцелили.
колкото до щастието в очите им… и на моята котка очите светят от щастие е мяука доволно като я галя по коремчето. това не я прави нито разумна, нито човек.
Да, няколко пъти си ги казахме вече тези неща.
Аз просто казвам, че в България с израза „политическа коректност“ се злоупотребява за щяло и нещяло. Мисля, че само последната седмица го чух по 7 различни повода напълно out of context.
Иначе пак ще кажа, защото ни най-малко не съм безчувствен изрод, че изцяло подкрепям думите да се употребяват внимателно с оглед чувствата на другите, но вяско нещо, доведено до крайност и изведено в самоцел, престава да е полезно. Затова съм напълно съгласна с Антония, че хората с увреждания имат нужда от работещ асансьор на метрото в Младост-1 повече, отколкото имат нужда от някоя нова дума, с която да ги назоваваме.
Само миналата седмица на два пъти се чудих дали словосъчетанието „инвалидна количка“ още е ПК или вече са измислили някое друго, защото писах в блога за мизерията в градския транспорт и по улицата.
Просто не е нормално човек да не може вече да върже 2 изречения на кръст, без да се страхува, че ще каже нещо ужасно.
Лонганлон, това беше много тъпо.
Ако приемем, че нормата е изобразена на Гаусова крива, тогава хората със с-м на Даун сигурно в много случаи (но далеч не всички) не влизат в тази норма. Тук пък съм съгласна с Ели, че конотацията на думите Е от значение. „Ненормален“ отдавна вече значи нещо съвсем различно от „извън нормата“ и то не е особено учтиво.
Поздрави за поста, Ели! Напълно изразява и моето мнение по въпроса.
Лично аз винаги съм внимавала с езика, който използвам. Внимателно подбирам думите, за да не обидя някого неволно. Така изразявам положителното ми отношение и добрите ми намерения. Според Ели и добро ми възпитание. Според мен няма как да се възпитава положително отношение и толерантност у децата към различните с използването на думи, които носят негативен отенък по отношение на същите тези различни. Не е възможно да убедя децата, че ромите са хора като нас и че заслужават същото уважение, което залужава всеки един човек, ако ги наричам цигани, което ще носи негативни асоциации на децата за този етнос и съответно много причини, заради които да не ги уважават.
Колкото до възпитаването на възрастните… там понятието е превъзпитание. По своята същност възпитанието си е опитомяване. Вкарване в определени рамки на приемливо социално поведение. Друг е въпросът до колко е успешно то. Защото тук става въпрос не са формиране, а за ПРОМЯНА на определена нагласа и отношение на възрастни хора, които са със самочувствието на достатъчно добре възпитани вече и с мисията те на свой ред да възпитават. Не съм сигурна, че само чрез замяната една дума с друга тази промяна може да се случи. Но съм съгласна, че все от някъде трябва да се започне. Самият натиск, който им се оказва чрез създаването на неоудобството да променят речника си, ми се струва като втора крачка в процеса на превъзпитаването им.
Независимо дали хората влагат или не влагат негативно съдържание в някои думи с негативна конотация, това остава неразбрано от получаващите тяхното послание. Смятам, че те трябва да внимават при използването на тези думи както, за да не обидят самите хора, които назовават думите им, така и заради децата, у които чрез тези думи могат да се формират негативни нагласи и отношения.
Мда, не сте прави да подхванете темата точно когато мислех да пиша пост 🙂 Но ще си го напиша де.
„Независимо дали хората влагат или не влагат негативно съдържание в някои думи с негативна конотация, това остава неразбрано от получаващите тяхното послание.“ –
Абсолютно съм несъгласна.
Когато имаш жив контакт, той дава много повече от голата конотация на думите. Ако най-добрата ми приятелка ме нарече „малък урод“, по никакъв начин няма да си помисля, че ме обижда, а ще ми стане мило и смешно. Общуването между хората е много повече от едни голи думи.
@Yana
Не винаги можеш да имаш жив контакт. Даже обикновено такива думи се използват, за да назовеш цели общности от хора, с които никога нама да имаш жив контакт. За тези случаи говоря аз, а не за общуването с познати. Така възниква необходимостта винаги да дефинираш съдържанието на думите, които използваш, за да си сигурна, че някой няма да бъде обиден. Изключително хабене на време и енергия според мен при положение, че без проблем би могла да използваш утвърждаващата се обществено приемлива дума, чрез която ще бъдеш разбрана без излишни допълнителни обяснения.
Antonia, bezrazborno stroene na rampi I asansiori e pochti bezsmisleno.Na men, kato chovek s uvrezhdane I aktivist, izkliuchitelno mi e pisnalo da mi se obiasniava kak triabvalo da stroya rampi I asansiori, a ne da se boria s misleneto na horata.
Problemite na horata s uvrezhdania idvat ot nachina, po koyto horata misliat za nas. Tova mislene idva I ot ezika, koyto polzvame, I prechi na obshtestvoto da se seti, che „sakatite“ syshto sa hora I imat pravo da uchastvat v obshtestvenia zhivot I zatova im triabvat rampi I asansiori.
Sorry, pisha ot telefon. Ne sym gornata Yana, druga sym.
Лошо възпитание определено за мен е когато с думи и с действия унижаваш и заплашваш някого, както и когато караш голяма група хора да го прави вместо теб. Лошо възпитание е когато говориш просташки изказвания и подстрекаваш омраза към малцинствата, а най-много зле си възпитан, когато тази омраза наистина я реализираш без да ти пука от нищо. И това да го правиш ненаказано много пъти и с други хора.
Яне, знаеш ли кога за последно съм виждала човек с инвалидна количка по улиците на София…? Честно казано, не си спомням такъв случай или трябва да е било преди години.
Безразборното строене на рампи и асансьори сигурно е безсмислено, обаче добре обмисленото – така че човек да може да се придвижи от точка А до точка Б самостоятелно – ми се струва ужасно важно.
Не по-важно от промяната на мисленето, ама не съм сигурна, че това става с налагането на определени думи. Проблемът, за който Антония говори, е, че приемаме за приемлива някаква нова дума, „чиста“, така да се каже. Обаче не след дълго негативните конотации започват неусетно да се прехвърлят върху нея и скоро и тя става неприемлива. Имам чувството, че тея думи са със срок на полуживот 5-10 години, не повече. И някакси изтича повече енергия в намирането на компромисни думи, отколкото наистина в промяната на мисленето.
Ако хората с проблеми не бяха толкова отчайващо рядко срещани в ежедневни ситуации – на улицата, в метрото, в магазина, в киното – вероятно проблемът с толерантността щеше да е по-малък. Хората свикват с различното, когато го виждат on a daily basis. Започва да не им се струва толкова страшно и заплашващо ги. Децата от малки ще разберат, че има различни от тях, които трябва да бъдат уважавани не по-малко. Обаче за да се осъществи такъв контакт, у нас просто изобщо няма условия.
(Аз съм „първата“ Яна, визирана от Ели в публикацията.)
Прекалената толерантност е вредна като всичко прекалено.
Причината умствено увредените да са били наричани „ненормални“, е че те наистина не са нормални. Не влизат между максимума и минимума на нормалността. Не са използваеми от обществото по същия начин, по който влизащите в интервала могат да бъдат. Мнда, нехуманно е да мисля така. Хуманността обаче е привилегия на презадоволените.
Политическата коректност маскира реалните проблеми така, че да изглеждат като дребни детаили. Това, че ти наричаш дивия , който реце крайниците на децата си, за да просят по-добре „“, го прави… равен. Дава на начина му на живот равни права. Позволява му да пази културната си идентичност. Т.е. да прави каквото си иска, в границите на ТВОЕТО общество. Прекалената толерантност в по-развитите страни е довела до там да се позволява на религиозните фанатици да съсипват живота на децата и съседите си, да блокират училища, защото някой учител казал, че митовете за съдържат елементи от по-стари такива, да УБИВАТ хора според повелята на някогашните си, идиотски закони за подчинение. Прекалената толерантност значи да си затваряш очите за това, което става в социума ти.
Ако налагаш политическа коректност към умствено изостаналите и държиш да се наричат „алтернативно развити“, рано или късно ще започнеш да наричаш пребиванията с камъни „силициево-надарено правосъдие“.
(Бо)Яна :), за да може човек с увреждане да се придвижва навсякъде е необходимо много повече от асаньори и рампи. Нужна е концепция за достъпност, която включва и градската среда и много други неща, и е основана на идеята, че всички хора са равни и имат право да участват в обществения живот наравно с всички останали, да работят и да бъдат самостоятелни.
В България чат-пат на някой му хрумва да строи рампа. Но идея защо точно се прави тази рампа, отвъд „ми да могат хората с колички да се придвижват“ липсва.
В България достъпност = рампа. Има ли рампа, следва „браво“. Но всичките рампи строени досега не са помогнали на хората да бъдат по-самостоятелни.
Концепция за достъпност не може да бъде развита ей така, без обществено участие, нали все пак говорим за обществени пространства и равенство. А за да има обществено участие в осъществяването на достъпна среда, народът трябва да е убеден, че този въпрос е важен. А как ще е убеден народът, че е важно всички да участват наравно, ако в мисленето си здравите и правите все още те приемат за втора ръка човек?
Ако не могат да разберат простичкия факт, че ако ти искаш да се наричаш „човек с увреждане“, а не „инвалид“, нормалното нещо от тяхна страна е да млъкнат и да не развиват високопарни приказки за произхода на думата?
Не може да има достъпност докато няма уважение. Промяната на езика разбира се не е достатъчна, но е стъпка напред.
ПП. Специално за мен поста на Антония, в който тя се радва на времената, в които думата cripple е била приета, е безумно обиден. С този си пост тя казва, че не й пука за чувствата и предпочитанията на хората с увреждания, тя знае по-добре от тях.
При наличие на такава арогантност и на всяка шапка рампа да си сложим, равенство няма да има, ако ще да можеш цял ден да се возиш на метрото.
Съгласна съм с почти всичко, което казваш.
Освен че на мен „човек с увреждане“ ми звучи страшно като „повреден“ и мен това ме притеснява, спъва ми говоренето.
Предложеното от Антония „човек с проблем“ всъщност ми звучи много по-добре.
Иначе самата Антония спомена, че и тя е човек с (някакъв) проблем, и не мисля, че прявява точно арогантност. Понякога някои неща се изнасят в крайност, и тогава естествената реакция е да предизвикат отпор, дори човек принципно да е съгласен с първоначалния замисъл. Такаве беше моята реакция. Просто толкова ми е писнало да се спряга политическа коректност наляво и надясно, а реално нищо да не се случва, че в един момент ми пада пердето.
Примери много, от собствената ми практика. Лекари, които препоръчват на родителите да оставят детето „с увреждане“ и да си родят друго и подобни. Сама знаеш, няма какво да ти обяснявам. На тези хора налагането на някакви изразни средства няма да им повлияе.
Знаеш ли, това се питам, откакто съм се прибрала в БГ, и не мога да дефинирам основната разлика на нашето общество и на германското, примерно. Свързано е с уважението към другия, но не мога да разбера защо на тях това им е едва ли не генетично заложено (в смисъл, не е наложено със свирепи санкции), а на нас не е. Може би те просто са си направили изводите от собствената си история.
Cripple, естествено, е дума с ултра негативна конотация, но мисълта ми е, че думите сами по себе си са неутрални, хората ги правят добри или лоши. И докато търсим правилни думи, не правим други неща…
Men pyk „chovek s problem“ me uzhasiava. Kategorichno sym protiv izravniavaneto „vseki e s problem, zatova vsichki sme ravni“. Fizicheskite/setivni uvrezhdania sa neshto mnogo opredeleno i specifichno i sami po sebe si ne sa koy znae kakyv problem. Problem sa, kogato se sblyskvat s nepriemaneto na horata i/ili sredata i se prevryshtat v barieri.
Az sym napylno syglasna, che dokato tyrsim pravilni dumi, ne pravim drugi neshta. No pyk dokato pravim drugi neshta, mozhem pone da polzvame pravilnite dumi.
Обаче защо тези думи трябва да са различни на всеки 5/10 години?
Говорила съм и с други хора, нормални (в смисъл на добронамерени), недискриминиращи, граждански активни, които казват, че вече не знаят КАК да говорят, поради което им се случва да мълчат.
Не ме разбирайте погрешно, не разигравам анти-тезата, просто казвам, че трябва да има начин този диалог да се сведе до някакъв общодостъпен вид, който не изолира средностатистическия човек, а го прави съпричастен. Иначе хората си мислят, че „за тази работа нали си има активисти, аз съм „прост ……….“, мога спокойно да не участвам в тази дискусия“.
@Царевна – а защо няма жив контакт с тези хора? Май това е по-важно…
Boyana,
Absolutno prava si! Triabva da ima dialog I tova e neshto, na koeto nie aktivistite triabva da obyrnem vnimanie.
No prosto mynichko smirenie iskam da vidia, smirenie pred chuzhdia experience, ot strana na nezapoznatia grazhdanin. Vse pak povecheto hora imat dobri namerenia!
Ще дам един конкретен пример по въпроса създават ли думите отношение или са си просто думи: Групата на дъщеря ми в детската градина е за деца с диабет. Когато сливат тяхната група с останалите (през лятото постоянно) непрекъснато се повтаря: диабетните, диабетните, диабетните. Децата, естествено нямат представа какво точно представлява диабетът, но загравят, че „диабетните“ са други, чужди, различни – само защото небрежното използване на понятието, което си е съвсем точно (защото как да викаме на диабетния, диабетен ще му кажем, разбира се, и стига с тая политическа коректност), им е сложило стигма. Чувала съм родители на здрави – ето я и опозицията здрави и диабетни, разбирай дефектни, нередовни и пр. – възмутени как събирали децата им с диабетиците, които „се боцкат“ пред здравите деца… „Сънят на разума ражда чудовища“, както е казано…
Детската, градина покрай другото, трябва да интегрира. А акцентирането върху различието не помага особено. Ако групата се казваше „Д“ група примерно, „калинка“, „делфинче“ или каквото там, подобно деление просто нямаше да съществува… Това, че едно дете е инсулинозависимо не го прави по-малко дете нали?
Мина ми през ума, че ако сменим „политически коректен“ със „словесно коректен“ или просто „коректен“, „точен“ или там каквото ше да е най-добре, ще има много по-малка опозиция срещу това. Политически коректен ми изглежда като да съм примерем верноподаник. Политическото се свързва с държава, власт, налагане (а не доброволно приемане) на правила, манипулация и т.н.
Иначе съм съгласен на 100% с написаното. Думите правят дупки. Разговорите с образован идиот могат да ти докарат депресия. Расизмът, стереотипите и безумните екстраполации на спорни идеи мога да те докарат до отчаяние. Отказът от споделянето на стереотипи, способността да се поставиш на мястото на другия и съчувствието към всяко човешко същество са важни неща. Според мен едни от най-важните.
Когато откажеш да наречеш някой „педераст“ ти правиш по-добрия избор. В едно филмче на Саут Парк казват нещо важно: първо променяш поведението, после се променя и личността. Промяната на използваните думи води и до промяна на хората. Груповия отказ да се обижда, нагрубява, стереотипизира дадена група от хора или индивид
е път към по-добро общество. Не че и иначе може да се живее, но животът ни ще е скапан, мизерен и осеян с всекидневни негативни емоции. Избирайте!
Благодаря за коментарите, които наистина задълбочиха темата. Особено на Яна, която каза с един замах това, което аз се опитвах.
(Бо)Яна, проблемът е, че няма общо мнение кога нещо е доведено до крайност и изведено в самоцел. Това е субективна оценка и един лесен критерий може да бъде мнението на тези, които засяга дадена дума. А ако не знаем дали нещо би могло да обиди някого? Има много думи, за които аз не знам дали са обидни или не. За други знам – такива, които засягат хора, които са ми по някакъв начин близки и затова го знам. За тези, за които не знам, се интересувам или ако не е толкова лесно да се разбере, променям употребата впоследствие, като попадна на информация по въпроса.
А това може да стане ако го казват хората, пишещи или занимаващи се с дадената проблематика и така я правят публична за тези, които нямат близки или самите те не са засегнати. Те са хората, които помагат да не са невидими проблемите на маргинализираните групи. Затова не ги обвинявам, че те налагат цензура и изкуствена реч; те просто правят достояние на всички гледната точка на „невидимите“ малцинства и повдигат дискусия за техните проблеми, които само те и близките им иначе биха познавали. А пък ако дотогава не използвам правилния термин, то не е подсъдно… не е въпрос на страх да говориш, въпросът е това да не е повод да казваме: „Абе откъде накъде някой ще ми налага изкуствен език“. Готовността да чуем гледната точка на тези хора е именно предпоставка за диалог.
Наистина думите сменят значенията си и е лесно накоя от тях от неутрален и дескриптивен термин да приеме обидна окраска, както Василена показа с примера за „диабетни“ или като „циганин“, според примера на Царевна. Както казах, такива думи са били например „чифутин“ и „мангал“. Става така, че в един момент повечето хора, които казват „чифутин“ я казват с обидна и маргинализираща, а не дескриптивна цел. Това е което налага замяната й и затова думите се подменят периодично. Може някой да каже, ама аз не я употребявам с омраза, важно е какво е моето лично чувство и затова ще си я използвам. Не е така. Защото ние самите може да не влагаме омраза в нея, но „договорът за употреба“, който определя значението на дадена дума сред всички носители на един език е различен и ние не можем да избягаме от него така лесно. Употребявайки дадена дума ние се съгласяваме с този договор. Иначе щяхме да наричаме обичливо съседа евреин „здрасти, чифутино“, нали контактът ни е жив и той ще знае, че не го правим с омраза. А ако ли пишеш нещо, без жив контакт с предполагаемия събеседник, как ще разбере той отношението ти?
Ти казваш, че твоя приятелка може да те нарече “малък урод” и ти няма да се обидиш. Но нали разбираш, че е съвсем различно същата приятелка да нарече по същия начин детето на съседите, ако то страда от синдром на Даун, макар и тя наистина да го обича и с което има жив контакт? Усещаш ли как се променят нещата по този начин? Защото на първо място ти нямаш наистина проблема, който би могъл да маргинализира и това е ясно за всички. Думите й не биха те маргинализирали, разбира се изречени в интимна обстановка, а не официална. На второ място ти и тя имате приятелски отношения, а в приятелски кръг е обичайно да се използват обидни термини с шеговита цел. Спомни си например как момчетата в приятелския си кръг се наричат едни други „шемет“ и подобни. А пък в черните среди приятели може да се наричат един друг „нигър“. Ако един външен човек направи това, би прозвучало обидно. Ако Петя нарича себе си „патка“ в яда си, това не означава, че не би се обидила ако другите я наричат така, нали?
Христо, „поличическа коректност“ е термин, наложен саркастично от тези, които са против нея и затова звучи малко… хм, странно, наистина 🙂
Ами да, с всичко казано дотук, съм съгласна.
Много се чудих как се получава така, че хем съм съгласна, хем имам някаква съпротива против феномена „политическа коректност“ (понеже съм била свидетел на примери като от блога на Никодил – някой, набеден в sexual harassment, хвърчи от работа поради съвсем безобидна реплика и т.н.)…
И установих, че изглежда живея твърде много сред себеподобни и твърде малко се сблъсквам с прояви на вербална агресия и вероятно си правя изводите за всички от една непредставителна извадка.
Благодаря за този разговор 🙂
Хахаха, Longanlon, Човек с IQ 140 е точно толкова „ненормален“, колкото и този с IQ 60, това по определението за IQ.
(жалко, че идвам късно в дускусията, но за протокола – моля да се запише 🙂 )
Подкрепям Антония и Яна. И аз мисля, че евреин си е нормална дума, а чифут – обидна и т. н. Добре е нещата да се наричат с истинските им имена, без паравана на фалшивата и лицемерна загриженост, каквато всъщност любителите на ПК демонстрират. Демонстрират загриженост, каквато не изпитват. И затова от километри се вижда колко лъскаво е лицемерието им. Защото зад него няма нищо.
Мисля, че не си допрочела поста и/или коментарите. Чифут днес е обидна дума, но не е била такава по-рано.
Ето и едно закъсняло включване в дебата – „политическата коректност“ на думите е важна със следното – тя прави обидните конотации видими. Ако преди да употребиш някоя думичка, с която да обективираш някого, да го напъхаш в дадена категория, се замислиш за смисъла на думичката, това вече означава, че започваш да проблематизираш стереотипа, който би могъл да се крие зад нея и с който ти наготово си служиш. А да задваш въпроси към собствените си пред-разсъдъци, вменени от вън, е винаги полезно и за теб, и за това „вън“ (и за собствения ти разсъдък 🙂 ). Отвъд политическата коректност, разбира се, има и много други важни неща, това е просто един от елементите, тук май никой не твърди обратното – и не виждам защо е необходимо думите да се противопоставят на действията (говоря за противопоставянето от типа „вместо да говорим, нека действаме“, едното не може да замести смисъла на другото). Някак си не е достатъчно например да накраме медиите да употребяват думата „ром“ и в същото време да произвеждат новини, с основни действащи лица „крадци от ромски произход“, напр. – в случая „ром“ предоставя удобен случай да си измиеш ръцете с оправданието, че си спазил правилата на формалната политическа коректност. Та ето защо оборотността на коректните термини не е чак толкова лошо нещо, ако ще ни дава поводи да се замисляме и да водим дебати (като този тук) – в този смисъл това въобще не спъва говоренето, мисля.
Иначе си мечтая за бъдеще, в което дъщеря ми няма да се вълнува толкова от значението на думите „инвалид“/респ. „човек с увреждания“, просто защото за нея и за другите това кой е любимият цвят на човека срещу теб (по Екзюпери :)) ще е по-важно. Има обаче прекалено дълъг път за извървяване, преди членовете на обществото на мнозинството да достигнат до таква степен на осъзната толерантност и самочувствие, че да нямат нуждат от своите „не-нормални“, за да изживяват себе си като „нормални“ – възможно ли е това?