Нецензурирано детство

Миналата седмица Василена постави въпрос, за който често е ставало дума – идеализираното детство, което сме запомнили погрешно и как то ни помага или пречи да възпитаваме децата днес. Каква е връзката между идеология на времето и идеи за възпитанието. Какви са лошите спомени от нашето детство, които послучай деня на детето трябва да си спомним не за да се самосъжаляваме, а за да разберем нещо от тях. Ето нейният лош и хубав спомен и покана за размищление за детството. Ето и нейната хубава статия в Култура за това как те се свързват с духа на времето.

Имам много трудни спомени от детството. Много от тях са неприятни случки на несправедливост, предателство от страна на възрастните и нараняване. Тези случки не съм ги забравила и не съм ги прибрала грижливо в кутията на „нормалните“ събития за едно хубаво детство. Въпреки това макар че съжалявам, че те са се случили и макар да признавам, че са имали голямо влияние върху детството ми, те не са първото, което си спомням от него. Не защото съм ги хигиенизирала, не защото съм ги оправдала, а защото децата са адаптивни същества и раните им минават.

Kато Василена мисля, че е много важно тези събития да се припомнят периодично. Те не са възможност за оплакване, а за преразглеждане на интериоризираните стереотипи от детството, от които едно време сме се възмущавали и сме си обещавали да не правим така един ден като имаме деца. Обаче аз си спомням с най-неприятно чувство неприятни неща, които самата аз съм направила и за които съжалявам – повече, отколкото направеното от друг.

Била съм сигурно на 3 години, защото ходех на градина. Имах любима плюшена сърничка и по някаква причина моята любов към нея беше свързана със смукане на пръст. Възрастните бяха забелязали тази зависимост и понеже смукането беше вече дало отражения под формата на крива захапка, решиха да елиминират сърничката.

Но не насилствено… не! То трябваше да стане с убеждение и с добро. И така аз бях убедена колко лоша е сърничката, колко зло ми е причинила, което сега ще доведе до неприятности като скоби. Бях увещана да се разделя с нея завинаги, след което аз, собственоръчно и в присъствие на свидетели, я скъсах и изхвърлих през прозореца, с огромна болка на сърце. Просто защото така беше по-добре.

На този етап сърничката беше доста грозна и износена и едва ли щях да я ползвам като емоционална патерица дълго време. Въпреки това предателството, което бях принудена да извърша срещу нея и срещу своите чувства е от най-дългите горчивини от детството ми. Особено защото аз самата го направих. След това вече не бях сигурна, че щях да бъда така непоклатима за нещата, на които държа. Усъмних се в самата себе си, а това беше по-лошо, отколкото ако ми бяха откраднали сърничката насила.

Затова аз казвам, че послушните деца може да са дори по-травматизирани от непослушните, които знаят да си защитават интересите. Послушните са сговорчиви, може да се оставят да бъдат убеждавани, приемат добре представени аргументи или просто искат да съдействат на възрастните… и така е много по-лесно да станат предатели на себе си.

Непослушните имат смелостта и енергията да отстояват желанията си, колкото и неразумни да са те. А освен това е доказано, че родителите всъщност имат много по-голямо влияние върху непослушните деца, отколкото върху послушните, които може би лесно се съгласяват, но които само външно са отстъпчиви и гледат да се отърват от вашата пасивно-агресивна стратегия без да си променят мнението по въпроса.

Генерален извод: много по-мъчителни следи оставят неприятните неща, които децата сами са направили… не ги тормозете да вървят срещу себе си 🙂

А не искам дори да си спомням случката, в която казах директно на една съученичка, че е взета от детски дом, и то без да получавам тази информация отнякъде. Просто сама стигнах до този извод по пътя на дедукцията и реших, че тя би искала да бъде информирана за този заговор. Да, беше вярно.

И един хубав спомен. Отивам при баба с оплакване от майка ми, а тя се наговаря с мен как мога съвсем спокойно да продължа да правя това, което съм си наумила и че имам нейната подкрепа. Този спомен е контрапункт на пасивно-агресивното убеждение със сърничката, с облекчението, че стига човек да си намери съмишленици, може да избегбе да бъде убеден против волята си 🙂

Вижте още: детските спомени на Мислидуми и Лятна Яна. Искате ли да разкажете един неприятен и един хубав спомен от вашето детство и на какво са ви научили те?

Advertisements

5 коментара

Filed under България, минало

5 responses to “Нецензурирано детство

  1. Аз също мисля за послушните и непослушните деца тези седмици. Може би като доразнищя себе си ще седна да напиша нещо… Но за сега май мисля в същата насока като теб.

  2. Моят най-лош спомен от детството всъщност е спомен за детството, който се е формирал по-късно, когато вече бях излязла от тази възраст.

    Бях от тези деца, които искат да пораснат бързо и да бъдат приети в обществото на възрастните. Това приемане се случи. Бях хвалена непрекъснато за зрялото държание за възрастта ми. Но тези похвали бяха съпътствани и с натоварване с твърде много нетипични отговорности за едно дете и с лишение от чисто детски преживявания като вълнението от срещата с Дядо Коледа например. Сама носех подаръците в детската градина, които Дадо Коледа трябваше да подари на мен и на брат ми. Не е имало момент, в който да не знам, че родителите купуват подаръците. Такива примери мога да дам още много.

    Въпросът е, че когато бях дете се чувствах добре в ролята си на полувъзрастен, но когато станах възрастен осъзнах, че съм си пропуснала детството. Според мен по-голямата беда е, че на стремежът ми да не живея толкова в настоящето, колкото в бъдещето, му беше позволено да се развие до такава степен в тези първи години от живота ми, че дори сега не мога да се отърва от изкушението да живея много години напред и по-малко в настоящето.

    Затова моят съвет към родителите е да внимават с формирането на отговорност у децата на прекалено ранен етап. За всяко нещо си има подходящото време.

  3. „…послушните деца може да са дори по-травматизирани от непослушните, които знаят да си защитават интересите….“

    Абсолютно! За протокола, аз съм била от послушните, в смисъла на това, че не съм правила бели и не съм създавала проблеми… Но ставаше ли въпрос за отстояване на моето си мнение, в 99% съм го правила. (И още го правя.)

    Независимо колко караници ми е коствало (& накзания) 🙂 , винаги съм си мислила, че това е по-добрият вариант, отколкото да казваш „да“ на всичко, а вътрешно да отричаш…

    Колкото до лош спомен… Може би това, че майка обожаваше да ми слага панделки в косата и да я прави по начин, който не харесвах… Дребно нещичко е, но беше като взлом в моята свобода, моето разбиране затова как се харесвам… И ме караше да не се чувствам добре. Да се чувствам малка, не че не бях малка, но в другия смисъл… Като без право на глас.

  4. Силно впечатлена съм от наблюдението, че послушните деца са по-трудни за контролиране, понеже… знае ли човек какво им е в главата. 🙂 (интерпретация на твоето твърдение)

    А тази снимка е абсолютна класика – прическата, големите панделки (вероятно от СССР? :), у нас нямаша такива големи или трябваше да се намери панделка-лента и да си направиш сам, още знам как), престилката. Виж каква интересна страница ми подсказа Ани днес, можеш да пратиш там този уникален протрет:

    http://www.sexypeople-blog.com/

  5. @apieceofme Ами значи си създавала проблеми все пак – честито 🙂

    А аз съм щастлива, че ми бяха предоставили възможност да ям каквото си искам. Това е нещо, за което имах твърдо мнение, готова да го отстоявам. В резултат сега се оказва, че съм си изградила вкус към здравословна храна по един естествен начин. Защо съм държала толкова на изборa на храна, а лесно съм била убеждавана за други неща, не знам. По-късно обаче си изградих репутация на инат. Ha мълчалив инат. Все още не разбирам как са се съчетали двете неща.

    @mislidumi хехе, мерси за линка! Някой може да направи сравнителен анализ на детството само по „класическите“ детски портрети характерни за даден период 🙂

    Панделките бяха подарък от някого. Може да са били и от СССР‌ 🙂 А престилката дори не беше престилка, а една твърда и боцкаща рокля. Майка ми я купи за първия учебен ден в първи клас и макар че за малките ученици нямаше униформи, такава рокля явно й се е сторила официална и „ученическа“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s