Размишльотини

Горди, че сме българи

Advertisements

Не мисля, че в момента някой се гордее с настоящето българско правителство, дори и да е гласувал за него. Но гордеете ли се с:

Всички тези гордости – с изключение на последните две – са официално вменявани национализиращи механизми: чрез училище, публична реторика, вестници и подобни. Но какъв е смисълът им? Защо трябва или може да се гордее човек с тези неща?

Като се замисли човек, самата гордост е първо утвърждаване на принадлежност по отношение на общност, посредством обект с висока ценност. Когато се гордее с нещо, той го прави на първо място защото смята обекта на гордост за „свой“. Гордеем се не изобщо, а с неща, с които имаме някаква връзка  – тракийските съкровища са „наши“,  гимнастичките също, както и определени събития от българската история са обсебени като част от същността ни.

Освен това, гордостта е и механизъм за приемане на статус. Понеже сме българи, свързани с някава висока ценност, тази ценност дава висок статус на нас, понеже я притежаваме. Заради принадлежността ни и свързаността ни с даден обект на гордост, и ние биваме представяни като силни, красиви, смели, достойни и древни също като първоизточника на гордостта. А заслугата – тя е тя е отделно понятие, гъвкаво понятие, което сега ще обясня.

Да разгледаме някои от казусите. Някои от обектите на гордост са обективно положителни (българската природа), за всички – и българи, и чужденци – но каква е пряката им връзка със самите хора? Ще ни се стори ли нормално или странно, ако някой американец започне да се хвали с красотите на Йелоустоун и да казва, че се гордее с тях? Гордеещите се българи имат връзка с красотата на природата чрез териториални права над нея. Може би те биха поставили под съмнение правото на американците да се гордеят с американските красоти („откраднали са ги от индианците“) но за българите случаят е друг. За българите връзката с територията не е нито незаконна, нито случайна, а необходима.   Затова често метафорите, използвани за тази връзка между българи и природа са с религиозни и сакрални отсенки („Бог ни е дарил“, „предците са извоювали с кръв“, etc). Тази божествена даденост, от една страна, и принадлежността към българското племе, от друга страна, представлява заслугата в случая, която дава смисъл на гордеенето. Заслугата не е индивидуална, а идва от принадлежността към даден колектив и в такъв случай е божествено дадена.

Разбира се, винаги изниква въпросът дали самото раждане на даден човек като българин е избрана от провидението/Бог нарочна необходимост и следователно дали принадлежността към българското племе е заслуга на самия индивид или чиста случайност, но този въпрос обикновено се замита под килима.

Тракийските съкровища са ясни. Те са обективно положителни и ценност заради красотата, както и заради древността на културата произвела ги. Чрез идейното включване на  тракийско минало в българската национална идентичност тези ценности стават „наши“ и следователно ние имаме права над тях, отговорност върху тях,  а по колективному – и заслуги заради тях. Hашата индивидуална история се удължава до 5-6 хилядолетия и ние ставаме автоматично ставаме древни.

Обаче представете си ако изведнъж научим, че за изработката на едно златно съкровище са умрели хиляда деца от глад или война. Цялата работа около гордеенето вече изглежда различна, нали? Но златното съкровище е старателно почистено в часовете по история от полепнали по него мръсни, неугледни подробности и обстоятелства и е лъснато с царствен, представителен блясък. След време някой може да се гордее с събития и факти, които днес нас ни възмущават, карат ни да страдаме и да протестираме. Може би някой ще се гордее, че точно в България е било най-голямото казино на Балканите, например.

Азбуката. Тя не е обективно положителна, нито отрицателна. Но е придобила почти сакрално значение в национален смисъл. С нея се гордеем, защото е божествено дадена и това потвърждава специалната връзка, която има между Бог и българите и техния статус на богоизбран народ. В случая гордостта идва от специалната ни връзка с Бог и съответно повишаване на статуса ни именно чрез нея. Аргументът защо трябва да се гордеем с нея обикновено е защото „ни е дадена“ – което е кръгообразен аргумент.

Васил Левски и гимнастичките. Както писах преди, гимнастичките и всички победители в състезания са един вид символични представители на нацията. А Васил‌ Левски? Да кажем, че чрез него се представяме като достойни и смели. Но се опитвам да разбера логиката на тези, които казват, че би трябвало да се гордеем с него. Защо всъщност да се гордеем? По каква логика ние – отделният Иван, Драгана и Петканчо – сме функция на Васил Левски? Какво точно ни свързва с него, освен че сме се родили в България? Каква е нашата заслуга, която сме поели от него? Държа да отбележа, че не говоря за неговите качества, а за идеята ние да се гордеем, с него.

Можем да си представим как би ни прозвучало ако някой италианец, на който му е писнало да му подмятаме за италианската мафия, да ни отвърне троснато с едно: „Моят народ е смел и героичен и е дал на света един безсмъртен Гарибалди, който се е жертвал срещу поробителя и е обединил родината.“ Бас държа, че ще го изгледаме странно.

Има и друг проблем. Да се гордеем ли с лекарството за полиомиелит (български патент) или с ваксината против него (не наша)? И защо? Да се гордеем ли с идеята за използване на самолет във война? Хм, войната по принцип е лошо нещо, с което едва ли можем да се гордеем. Но всъщност има много войни, с които сме научени да се гордеем – войните, в които „сме“ победили или пък които са влезли в идентичността ни чрез загубата им (сърбите например се гордеят с битката при Косово поле, която са загубили жестоко, а ние се гордеем с Априлското въстание). Въобще макар че войните ca проблематични, тe често биват апроприирани за гордост заради качествата, които потенциално дават статус: смелост, страдание, иредентизъм.

Разбира се, никой българин по подразбиране не се гордее с двореца на румънската кралица в Балчик, френската революция или пирамидите в Египет, въпреки че всичко това би могло да е заслуга на битността ни като „човечество“. Но дворецът е твърде скорошен, за да бъде национално апроприиран, а революцията и пирамидите – твърде общи. То е все едно да се гордеем, че сме хора, а не сме се родили животни. А кой би се гордял с ваксината за полиомиелит, изобретена от някакъв космополит? Бихте ли се гордели с бащата на свой познат, с Великденските острови и с Чарлз Дарвин? Не, защото не се чувстваме като принадлежащи към тях или общността, която подкрепят. Може би с бащата на познатия, ако той е известен и ние установяваме някаква ценностна връзка с него, чрез него.

Можем да разсъждаваме за правото да се гордеем с нещо, което е хем положителна ценност, хем самите ние го правим. Например киселото мляко и баницата. Може да помислим дали ценностите са наистина положителни и каква е нашата заслуга към тях.

Остава въпросът дали човек може да се гордее със себе си. Някои хора се гордеят със свои физически качества, защото те им носят статус – природни (дълги крака) и придобити (големи мускули). Други се гордеят с интелекта си и със случайността на привилегирования си произход и родителите си. Няма нужда да се казва, че обективно това може да не са техни заслуги. Но въпреки това никой не протестира, ако се гордееш с дядо си например. А пък аз самата, когато понеча да се гордея с постигнатото от мен, си спомням, че успехите си дължа на сътрудничество между мен и толкова други хора – семейство и учители, приятели и ментори, както и щастливо стечение на обстоятелствата. И не знам дали имам право да се гордея с това.

А дали човек е оправдан да се гордее с детето си? Има родители, които се ядосват на грешките на децата си, дори дребните провинения или несръчност. Според някои, тези хора възприемат децата си като продължение на тях самите и им се ядосват така, както биха се ядосали на самите себе си, че са изпуснали паничката с каша. А гордостта? Разбира се, че имаме пръст в успешното развитие на децата си и можем спокойно да се радваме за него, но не отнемаме ли от индивидуалността им и от личната им заслуга ако го апроприираме чрез гордост? Гордеем се с тях, защото са постигнали това, което ние и обществото сме предвидили за тях? Получаваме заслуги заради направеното от тях?

Май правилно гордостта е грях според християнството 🙂 http://www.kultura.bg/article.php?id=15383

Cвeжo?

Друго по темата:

Училищно четиво – САЩ

Похитеният Хитър Петър

Азбуката не е свещена

Развален български

Психоанализа на националния празник

България е средиземноморска страна

Българските жени – най-красивите жени на света?

Advertisements