Общо взето, голяма част от писаните истории са детективски истории или поне сходни с тях. Още Едип Цар е историята на търсене на неизвестен престъпник. Но не става дума за класическата детективска история, в която един образован, рацонален герой разнищва кой, как и защо го е сторил (престъплението). Всяка фабула съдържа търсене, ако не от името на един изведен като субект герой, то поне търсене, вмененo на читателя. А въпросното престъпление може да не е престъпление, а просто всичко, което се случва на човек, в което, знаем, винаги има прегрешения, престъпване на норми, въобще ненормални случки, защото ако имаше само нормални нямаше да бъдат интересни.
Та… един откъс от Играта на ангела на Карлос Руис Сафон, който, както разбирам, е превеждан вече на български (книгата му Сянката на вятъра). В този роман главният герой, писател на популярни детективски романи под псевдоним, получава изгодна поръчка от мистериозен издател да напише религия. И в една от срещите в процеса на писане отбелязва, че на фабулата й липсва Лош:
Нищо не ни кара да вярваме повече от увереността, че сме заплашвани. Действията ни получават оправдание. Вече не сме нападатели и се превръщаме в отбранители. Първата стъпка да вярваме страстно е страхът: страх да загубим идентичността си, живота, положението или вярванията си.
Нищо не съживява вярата повече от един добър антагонист. Колкото по-невероятен, по-добре. Трудно е да се мрази една идея. Това изисква интелектуална дисциплина. Иска се обсесивен, болнав дух, който винаги недостига. Много по-лесно е да мразим някой с разпознаваемо лице, когото да мразим за всичко, което ни е несгодно. И няма нужда да е индивид. Може да е раса, нация, група… каквото и да е.
Една от главните роли на такъв Лош е да ни позволи да заемем ролята на жертва и да заемем нашето морално превъзходство. Да проектираме върху него всичко, което не можем да разпознаем в нас самите и което да демонизираме според нашите частни интереси.
Какво общо има с детективската литература? Един детективски роман не може без Лош. И в конструирането на Лошия се състои оригиналността му. Дали Лошият просто следва свои лични интереси, бил е алчен, търсил е наследството на чичо си и затова го е убил? Или иска да контролира обществото и престъплението е обществено значимо, като в съветски детектив? Или филоcoфско като Името на розата? Каквото ще да прави, едно криминале трябва да се изкаже за Злото, въплътено в Лошия=пресъпника. Затова казах, че е толкова класически жанр.
Самият жанр е много интересен, но за него може да се пише и да прелива. Карлос Руис Сафон общо взето е станал популярен писател почти случайно и без маркетинг. Но като е станал популярен, това значи популярен почти като Стивън Кинг. В книгата, която е пред-дължение на Сянката на вятъра, има персонажи, които се срещат и в други класически криминалета: убийства, наблюдаващ разказвач, около когото те се случват, мистериозни убийци, градски улици, страх от това какво ще стане в близкото бъдеще, тайна, философия за доброто и злото и техните агенти, книги и дори лабиринтообразна библиотека ала Името на розата.
Но има и някои други въпроси, които правят историята на Руис Сафон по-различна. Например нишката, която свързва всички събития е прословутото написване на религията, което се очаква от булевардния писател. Мистериозен издател с брошка във формата на ангел. А защо трябва да е издател? Защо избира да цани за проекта си точно писач на криминалета? Какво цели с поръчката си? С какво може да задължи писателя да си изпълни договора? На тези въпроси историята в края на краищата не дава отговор, макар че точно те са във водовъртежа на фабулата, и въпреки това неспокойствието на читателя накрая остава задоволено. Останалите открити въпроси са просто философски като интелектуален шоколад.
Книгата не е издадена на български все още, а Сянката на вятъра има различно звучене. Заслужава си да се почака, защото има и друг интересен казус: рядко читателят е на страната на престъпника така като в този случай.
Размишльотини 
Тази книга ми изниква пред очите от няколко години насам, но все се изплъзва. Ще взема най-накрая да я прочета, щом оставя въпроси без отговор :). Странно защо я няма все още на български. От последния път като си бях в България (Нова година), останах с впечатление, че са доста в час със съвременните успешни книги.
Сянката на вятъра е превеждана, Играта на ангела е тази, която не е преведена все още. Всъщност на английски също се очаква през пролетта.
Интересна е. Има материал за мислене, макар че да не си представя някой, че е Името на розата. 🙂
И аз имам такива наблюдения за преводите на български. Много се превежда и публикува и това е чудесно.
Дали идеята на романа има нещо общо с Роналд Хъбард, или съвпаденията са случайни?
Наистина Хъбърд е най-близкият реален паралел, защото (макар и не единственият) е писал и романи заедно с учението си. Но няма индикации, че има предвид точно него. По-скоро всяка една религия. (Издателят препоръчва на автора си да чете Библията и да се учи от нея.) Идеята е, че една религия действа най-ефективно и впечатляващо преди всичко като разказ, а не като дестилирана теология. И чрез разказ, обикновен роман, една философия се изгражда най-въздействащо.
карл шмид малко:)
Дай повече подробности 🙂
Pingback: А тя ме очаквала « Разни хора, разни…
Pingback: Под Моста"Играта на Ангела" – Карлос Руис Сафон - ПодМоста